Мислите ми веднага се насочиха към това нагло безочие пред очите ми, както и към ужасната лудост, която бях на крачка да извърша. Като майка, чиято първа реакция, след като намери изгубеното си дете, е да го зашлеви, така и моят глас за миг изгуби цялата си авторитетност и зазвуча писклив и свадлив. И докато господарката ми и Танус се качваха на палубата, издърпвани от дузина ръце, аз използвах цялото си красноречие да й се скарам.
— Ти безразсъдна, разюздана дивачка! Ти неразумна, егоистична, недисциплинирана хлапачка! Беше ми обещала! Беше ми дала клетва в девствеността на богинята…
Тя се спусна към мен и обви с ръце врата ми.
— О, Таита! — възкликна, смеейки се. — Видя ли го? Видя ли как Танус се хвърли да ме спасява? Не е ли това най-благородното деяние, което се е случвало някога? Досущ като героите от най-хубавите ти приказки.
Това, че аз бях готов да извърша подобен героичен подвиг, не беше удостоено с никакво внимание, което засили раздразнението ми. На всичко отгоре изведнъж установих, че Лострис си е изгубила полата и че хладното, мокро тяло, което тя сега притискаше до моето, е съвсем голо. На суровите погледи на офицерите и войниците господарката ми показваше най-хубавия, най-стегнатия задник в цял Египет.
Светкавично грабнах най-близкия щит и с него покрих и двама ни, като в същото време се развиках на робините да й намерят друга пола. Кикотенията им още повече ме разяриха и затова веднага щом двамата с Лострис си покрихме срамотиите, насочих яда си срещу Танус.
— Колкото до теб, нехайнико безобразен, за теб ще доложа пред самия господар Интеф! Ще ти свали кожата от гърба, тъй да знаеш!
— Няма да направиш такова нещо — засмя се Танус, като ме прегърна с мократа си, мускулеста ръка и така здраво ме притисна до себе си, че чак увиснах във въздуха, — защото добре знаеш, че и теб те чака същото. И все пак, приятелю, благодаря ти за вниманието.
Докато ме държеше с едната си ръка, той се огледа наоколо и се намръщи. „Дъхът на Хор“ се беше откъснал доста от флотилията, но добре се виждаше, че ловът е приключил. Останалите галери бяха изпълнили докрай плана, разрешен от жреците.
Той поклати глава.
— Май нямахме много късмет — изсумтя и заповяда на един от офицерите да издигне флага за връщане.
И като се усмихна пресилено, предложи:
— Да напълним някоя кана с бира, а? Ще ни се наложи още дълго да чакаме, а от цялата тази работа страшно съм ожаднял.
Насочи се към носа, където робините се суетяха около Лострис. В началото бях прекалено ядосан, за да се присъединя към празненството им на палубата, затова реших, че ще е по-достойно да остана сам на кърмата.
— О, остави стареца да си се муси — прошепна Лострис на Танус така, че всички да чуят, докато той пълнеше повторно чашата си с пенливата течност. — Здравата се е изплашил, но като огладнее, ще омекне. Не можеш да си представиш колко обича да си похапва.
Изобщо господарката ми е самото олицетворение на несправедливостта. Първо, никога не се муся, второ, не съм лакомник и трето, по онова време бях едва на трийсет; макар че, разбира се, за едно четиринадесетгодишно момиче всеки над двадесет вече е стар, а и трябва да си призная, че що се отнася до храната, наистина притежавам изтънчения вкус на познавач. А и печената дива гъска с фурми, която Лострис предизвикателно ми показваше, беше сред любимите ми ястия, което тя много добре знаеше.
Оставих ги да се чувстват неудобно още известно време и едва когато Танус дойде лично да ми донесе кана бира и започна да ми се умилква с присъщата си чаровност, се престорих, че ми е минало, и склоних да отида на носа. И все пак, когато Лострис ме целуна по бузата, още й бях леко сърдит. Затова и тя заговори на висок глас, така че да привлече вниманието на околните:
— Момичетата ми казват, че си поел командването на кораба като истински воин и си бил готов да скочиш във водата, за да ме спасяваш. О, Таита, какво бих правила без теб!
Едва тогава си позволих да й се усмихна и да поема парчето гъше месо, което тя настоятелно ми предлагаше. Мръвката беше превъзходна, а и бирата беше първокласна. Но пак внимавах да не прекалявам с яденето, защото трябваше да си пазя фигурата, а и не можех да забравя онази забележка за апетита ми.
Флотилията на Танус се беше разпръснала из цялата лагуна, но започна бързо да се прегрупира. Някои от галерите като нас бяха получили сериозни повреди. Две се бяха сблъскали в разгара на гонитбата, а други четири бяха станали жертва на преследваните животни. Все пак всички бързо се събраха и заеха местата си в бойния ред. След което се наредиха и провесили по мачтите си шарени знаменца, с които да покажат какъв им е уловът, една по една минаха покрай нашата. Щом се изравняха с „Дъхът на Хор“, екипажите им гръмогласно ни приветстваха. Танус отвръщаше на поздравите със свит юмрук, а знамето на Синия крокодил отново се развя гордо на мачтата, сякаш бяхме постигнали победа над страховити врагове. Детска работа ще кажете, но пък и аз съм си все още едно момче, което се радва по детски на военните почести.
Когато всичко това свърши, флотилията се върна към първоначалния си ред и благодарение на умелото въртене на веслата го запази въпреки лекия бриз, който се бе появил неочаквано. Разбира се, все още никъде не се откриваше и следа от хипопотамите. Въпреки че от всяка галера бяха убили поне по един, а някои по два, дори по три, труповете на животните все още се криеха дълбоко в зелените води на лагуната. Знаех, че Танус е ядосан, защото „Дъхът на Хор“ не се беше показал най-добър и че продължителната схватка с хипопотама ни беше ограничила до едно-единствено животно. Беше свикнал винаги да се представя най-блестящо. Както и да е, днес не беше много въодушевен и затова скоро ни изостави, за да се заеме с поправките по корпуса.
Хипопотамът беше пробил отдолу коритото и в галерата нахлуваше доста вода, така че дъното й трябваше постоянно да се изгребва с кожените кофи. Бе доста досадно и принуждаваше повечето мъже, вместо да си гледат работата като бойци или гребци, да се занимават с това. Ето защо си казах, че ще е добре да измисля нещо по-практично.
И докато чакахме труповете на избитите животни да изплуват на повърхността, пратих една от робините да ми донесе кошницата, в която си държах пособията за писане. Поумувах малко и започнах да скицирам зародилата се в главата ми идея за механично изгребване на водата от дъното на боен кораб, докато той е в действие — метод, който не би изисквал усилията на половината екипаж. Беше на същия принцип както крайречните отводнителни системи. Реших, че спокойно биха могли с него да се занимават само двама души вместо дузина, както е с кофите.
Завърших скицата си и се замислих за удара, който беше причинил пробива в корпуса ни. Открай време тактиката, използвана при бой в реката, беше същата с тази на сухопътните сражения. Галерите застават успоредно и се обсипват едни други със стрели. По някое време се доближават повече, закачат се един за друг и всичко се решава със силата на меча. Капитаните внимават на всяка цена да избягнат сблъсъка с противниковия съд, защото на това, общо взето, се гледа като на неумение да се управлява галерата.
— А защо не… — мина ми изведнъж през ума и започнах да рисувам галера с подсилен нос. Малко по-късно, когато идеята ми започна да се оформя, прикачих на въпросния нос точно на височината на повърхността рог — подобен на този на носорога. Щяхме да го издяламе от твърдо и жилаво дърво и да го обковем с бронз. Насочен напред и леко надолу, той щеше да се забие право в корпуса на другия плавателен съд и да го отпори точно в средата. Толкова се бях залисал в заниманията си, че не усетих Танус, който тихомълком беше застанал зад гърба ми. Издърпа папируса от ръката ми и внимателно разгледа нарисуваното.
Естествено беше му нужен само миг, за да разбере какво ми е хрумнало. Навремето, когато баща му загуби цялото си състояние, бях опитал всичко да му намеря богат покровител, който да му помогне да стане писар в някой храм, където да продължи образованието си. Защото твърдо вярвах, че с моя помощ той имаше всички изгледи да се превърне в един от големите умове на Египет; може би дори щеше да достигне славата на Имхотеп, който преди около хиляда години беше проектирал първите пирамиди в Сакра.
Но както можеше да се очаква, усилията ми се оказаха безплодни, защото същият онзи скрит враг, чиято злоба и коварство бяха съсипали бащата, сега правеше всичко възможно да прегради пътя и пред сина. Никой в цялата страна не можеше да преодолее гибелното му влияние. Затова помогнах на Танус да влезе в армията. И за собствено вътрешно разочарование, както и напук на всичките ми страхове, че няма да се справи, трябваше да си призная, че тъкмо това е призванието му. А освен това той самият беше избрал военното поприще за свой път в живота — посочен още в първия ден, когато беше застанал с дървен меч в ръка срещу останалите деца.
— Крастите на Сет да ме хванат дано! — плесна се той по челото, като прегледа рисунките. — Ти с твоята четчица струваш повече от десет дружини войници!
Навикът му да светотатства с името на великия бог Сет винаги ме е притеснявал. Защото, макар и двамата с него да сме чеда на Хор, смятам, че не бива да се засягат другите божества в египетския пантеон. Аз например никога не подминавам светилище, без да се помоля или да извърша малко жертвоприношение, независимо колко скромен и незначителен е онзи, на когото е посветен. За мен това си е проява на благоразумие и презастраховане за бъдещето. Човек си има достатъчно врагове сред хората, за да си търси и сред боговете. Аз гледам по-скоро да угаждам на Сет, защото той ме плаши. Подозирам, че Танус знае това и нарочно говори такива неща, за да ме дразни. Но както и да е, топлотата, с която той ме похвали, ме накара скоро да забравя смущението си.
— Как ти хрумна? — попита той. — Ето, аз съм войник и днес видях всичко, което си видял и ти. Защо тогава същите идеи не идват на мен?
И двамата мигом се впуснахме в оживен разговор относно проектите ми. Разбира се, Лострис не можеше да стои настрана дълго време и скоро се присъедини към нас. Робините й бяха изсушили и сресали косата и й бяха оправили грима. Хубостта й ме разсейваше, още повече че тя безгрижно бе облегнала тънката си ръчичка върху рамото ми. Никога не би докоснала така мъж на публично място, защото би било против всякакво благоприличие и възпитание. Но аз не се водя мъж, а пък и въпреки че се опираше на мен, погледът й беше насочен единствено към Танус.
Тя изпитваше някакво влечение към него още от времето, когато прохождаше. Тогава имаше навика да преследва навсякъде с широкоразтворени обятия важничещия десетгодишен Танус, без да се плаши ни най-малко от непрекъснатите си падания, като се мъчеше да имитира всяко негово движение. Когато той плюеше, плюеше и тя. Когато той ругаеше, тя се мъчеше да повтори същата ругатня, докато най-накрая момчето не ми се оплака: „Не можеш ли да я държиш настрана от мен, Таита? Та тя си е просто едно бебе!“ Сега обаче май не беше на същото мнение.
Най-сетне разговорът ни беше прекъснат от нечий вик откъм носа и всички се завтекохме да видим какво става в лагуната. Първият умрял хипопотам се беше показал на повърхността. Подаваше се с корема нагоре, защото от излизащите газове коремът му се беше издул като детски балон — както ги правят от пикочния мехур на козел, а краката му стояха изпънати високо над него. Една от галерите забърза да го поеме. Някакъв моряк доплува до трупа и завърза единия му крак с въже, другият край на което се държеше на борда. Щом това стана готово, съдът бързо-бързо заплава към далечния бряг.
Скоро лагуната се покри с огромните туловища на жертвите ни. Завързваха ги за лодките едно подир друго и ги завличаха надалеч. Танус привърза две за кърмата и гребците трябваше яко да се напрегнат, за да ги изтеглят до брега.
Щом наближихме сушата, прикрих с длан очите си от лъчите на залязващото слънце и погледнах пред нас. Изглеждаше сякаш всичко живо — мъже, жени, деца — от целия Горен Египет ни очакваше върху пясъците. Хората неуморно танцуваха, пееха и приветстваха задаващата се флотилия. Движението на белите им дрехи напомняше за някаква огромна вълна, която се разбива о брега на спокойната лагуна.
Всеки път щом някоя от галерите се доближеше до брега, групи мъже, които носеха само ленени препаски, нагазваха чак до подмишниците във водата, за да вържат подпухналите трупове. В своето вълнение те като че ли бяха забравили за постоянната заплаха от крокодили, които несъмнено дебнеха някъде из размътените зелени води. Всеки сезон тези кръвожадни дракони разкъсваха стотици хора. Понякога стават толкова дръзки, че излизат дори на брега, за да грабнат някое играещо си дете или пък селянка, която пере или налива вода.
Но сега всички се интересуваха от едно — да получат късче месо. Мъжете хващаха здраво въжетата и изтегляха убитите животни на брега. Докато труповете им се плъзгаха по калния бряг, от тях лека-полека се отлепяха многобройните рибки, които на стада бяха нападнали безжизнените тела, за да се нагостят. Попаднали на сушата, те пляскаха и се гърчеха в калта като паднали звезди.
Мъже и жени, стиснали ножове и брадви, пъплеха като мравки около плячката. Загубили разсъдък от лакомия, те разсичаха безмилостно гигантските туловища, ревейки и ръмжейки един срещу друг като лешоядите или хиените, наобиколили плячката на лъва, които се боричкат за всяко късче месо. Вечерта в храма щяха да очакват помощ от жреците тълпи нещастници, които в невниманието си са си отсекли по някой пръст или са забили до кост по ръцете или краката си опасните оръжия.
Аз също щях да имам доста работа, защото ми се носеше славата на лечител, по-опитен дори от жреците на Озирис. И при цялата си скромност трябва да призная, че тази ми репутация не е съвсем незаслужена, а Хор ми е свидетел, че таксите, които взимам, са далеч по-умерени от тези на светите люде. Господарят Интеф ми позволява да задържам за себе си до една трета от онова, което си спечеля. Така че въпреки робското си положение съм порядъчно заможен.
От кърмата на „Дъхът на Хор“ наблюдавах жалката пантомима на човешките слабости, която се разиграваше в краката ми. По традиция на народа се позволява да яде до насита от улова на брега, стига нищо да не бъде отнасяно у дома. Понеже живеем в плодородна земя, чиято почва се напоява и подхранва щедро от голямата река, общо взето, гладът е непознат. Но по-бедните съсловия могат да разчитат само на зърно и затова цели месеци минават, без да са вкусили месо. А освен всичко това празниците в чест на Озирис са време, когато всички задръжки биват забравени. На хората е позволено да се отдават, и то без никакви ограничения, на всички телесни сладости — ядене, пиене и плътска страст. На сутринта мнозина щяха да се оплакват от подути кореми, главоболие или пък да се разкайват за разхайтеността си, но беше още първият ден от празниците и никой не можеше да надмогне апетита си.
Усмихнах се при вида на една майка, гола до кръста и оплескана от главата до петите с кръв и мазнотии, която се показа от зейналия корем на един от хипопотамите, сграбчила мърдащо в ръката й парче черен дроб, за да го захвърли на детето си някъде сред боричкащата се, пищяща тълпа от дечица, наобиколили трупа на звяра. Жената се скри отново сред вътрешностите на убитото животно, а детето се затича към един от стотиците огньове, запалени по брега. Там някое от по-големите му братчета пое внушителната мръвка и я хвърли в жарта. Само за миг около него се насъбраха цяла сюрия нетърпеливи деца, на които им течаха лигите като на кученца.
Най-голямото дете набучи едва-що зачервилия се дроб на една жилава пръчка и го изтегли от огъня, за да се нахвърлят отгоре му братята и сестрите му. Всичко беше погълнато за секунда и децата разтвориха уста за още. Сигурно повечето от по-малките никога преди не са опитвали превъзходното месо на речната крава. То е сладко, крехко и хранително, но повечето е само тлъстина — дори у бивола или ивичестото диво магаре тя не е толкова много, а костният мозък е деликатес, достоен за самия Озирис. Народът ни почти не е вкусвал животинска тлъстина и затова вкусът й го подлудяваше. Всички се тъпчеха до забрава, което си беше тяхното право в този ден.