Аз самият бях доволен, че не ми се налагаше да съм сред тази разбунена тълпа. Освен това бях спокоен, защото дворцовите слуги на господаря Интеф щяха да запазят най-сочните мръвки и костния мозък за двореца, където готвачите щяха да ми устроят истинско пиршество. В обкръжението на владетеля моето място е над всички останали; стоя по-високо дори от управителя на двореца или началника на личната гвардия, въпреки че и двамата са родени свободни. Разбира се, за това никога не се говори, но всички мълчаливо признават привилегированото ми и висшестоящо положение и малко са онези, които се осмеляват да ми го оспорват.
Сега наблюдавах как слугите се захващат за работа, като разбутват народа и взимат онова, което е дължимо на моя господар, управителя и великия владетел на всичките двадесет и две номи в Горен Египет. Размахваха наляво и надясно тоягите си с ловкостта, придобита от дългогодишна практика, като точно нацелваха всеки гол гръб или задник, който им се изпречеше, и високо огласяваха заповедите си.
Бивните на убитите животни принадлежаха по право на владетеля и слугите му ги събраха до една. Бяха не по-малко ценни от слоновата кост, която трябваше да внасяме чак от страната Куш, отвъд праговете на Нил. Последният слон в Египет е бил убит преди почти хиляда години, при царуването на един от фараоните от Четвъртата династия, или поне така твърдят йероглифите на стената в гробницата му. Естествено очакваше се моят господар да дари с една десета част от улова жреците на Хапи, които бяха назначените от самата нея пазачи на свещеното й стадо. Все пак какъв щеше да е размерът на този десятък, си беше работа единствено на моя господар и аз, който се заемах със сметките на двореца, много добре знаех къде отива лъвският пай от това съкровище. Господарят Интеф не прекалява с щедростта си дори и към една богиня.
Колкото до кожите на хипопотамите, те принадлежаха на армията и щяха да се превърнат в бойни щитове за началниците в гвардията. Квартирмайстерите сега внимателно следяха за одирането на животните, защото всяка кожа имаше размерите на бедуинска шатра.
Месото, което не се изядеше на брега, щеше да бъде сложено в саламура, опушено или изсушено. Би трябвало с него да се хранят войниците, членовете на съдилищата, служителите в храмовете, както и всички други държавни чиновници, но практика беше по-голямата част да бъде продавано, а печалбата съвсем естествено си проправяше път най-вече до хазната на господаря ми. Както вече казах, моят господар беше най-богатият човек в Горен Египет след фараона и с всяка година богатствата му нарастваха.
Зад гърба ми настъпи раздвижване и аз се обърнах. Флотилията на Танус имаше още работа. Галерите се бяха подредили като за бой, успоредно на брега, но на около петдесет крачки навътре — там, където започваше дълбокото, всяка от тях долепила носа си до кърмата на предната. На всеки съд по преградите бяха застанали мъже с харпуни.
Кръвта, както и изпадалите вътрешности бяха привлекли крокодилите. Не само от лагуната, но чак от главния ръкав на Нил те прииждаха, за да вземат участие в пиршеството. Мъжете с харпуните ги очакваха. Оръжията им представляваха дълги пръти, които имаха на върха си относително малки бронзови глави, коварно обкичени с шипове. На халки под металните глави бяха завързани здрави ленени въжета.
Майсторството на мъжете с харпуните беше наистина впечатляващо. Щом дългата, тъмна сянка на някой от бронираните гущери се плъзнеше, мълчалива и злокобна, под повърхността на зелените води, оттласквайки се с огромната си опашка, те вече бяха готови да я посрещнат. Пропускаха крокодила да мине под лодките и след това, щом главата му се покажеше от другата страна, някой от тях се надвесваше над самата му глава и нанасяше удара си.
Ударите не бяха силни: по-скоро изглеждаше, сякаш ловците само гальовно потупват зверовете с дългите си пръчки. Бронзовият накрайник беше остър като хирургически нож и целият потъваше под дебелата и защитена с огромни люспи кожа на влечугото. Ловците се целеха в задната част на врата му и толкова ловки бяха движенията им, че повечето пъти харпунът се забиваше точно в гръбначния мозък и чудовищата умираха веднага.
Но в редките случаи, когато ударът не беше точен, раненият крокодил изпадаше в такива яростни конвулсии, че имахме чувството сякаш водата изригва пред очите ни. Само с едно извъртане на харпуна металният накрайник се откачаше и оставаше забит дълбоко под бронираната кожа на звяра. Тогава четирима мъжаги грабваха въжето, завързано за него, и се мъчеха да усмирят побеснялата от болка жертва. Ако крокодилът се окажеше прекалено едър — а някои от тях на дължина бяха повече от четири пъти човешки ръст, тогава въжето се понасяше в бесен ритъм над водата, жулейки и наранявайки дланите на онези, които се опитваха на всяка цена да го задържат в ръцете си.
Случеше ли се това, дори изгладнелите тълпи на плажа прекратяваха пиршеството си, за да окуражат с викове и песни ловците, както и за да наблюдават отдалеч зрелището на борещия се за живота си крокодил и мъжете от лодките, които, ако въжето ни се скъсаше, падаха по гръб върху палубата. Но по-често въжето издържаше. Веднага щом ловците успееха да обърнат главата на влечугото към себе си, то повече нямаше как да се потопи и да заплува навътре към лагуната. Тогава въпреки бясната му съпротива звярът лека-полека биваше издърпан към кораба, където го очакваха други мъчители, въоръжени с тояги, които натрошаваха твърдия му като скала череп.
Когато убитите крокодили бяха изкарани на брега, аз също слязох от галерата, за да ги огледам. Някои от подчинените на Танус вече се бяха заели с одирането им.
Неговият полк бе получил почетното си название „гвардейци на Синия крокодил“ още от дядото на сегашния ни фараон, който също така им беше връчил знамето със Синия крокодил. Оттогава и бойните доспехи на войниците от полка се правят от люспестите кожи на тези дракони. Ако се обработят както трябва, те стават толкова здрави и издръжливи, че могат да защитят боеца както от стрела, така и от меч. От друга страна, тези брони са много по-леки от металните и понеже държат хлад, са особено подходящи за походи в пустинята. Самият Танус със своя шлем от крокодилска кожа, украсен с щраусови пера, както и с бронята си от същата кожа, грижливо излъскана и покрита с бронзови пластинки, може да внуши истински ужас у врага или пък да предизвика неудържимо желание у всяка девойка.
Докато измервах и записвах дължината и широчината на убитите крокодили и наблюдавах как специално нарочените войници ги одират, към тези страховити чудовища не изпитах и капчица от съчувствието си към изкланите преди това речни крави. Според мен никъде в природата не може да се открие по-отвратително създание, ако изключим може би отровните змии.
Погнусата, която ме обземаше все повече и повече, нарасна стократно, щом един от войниците разпори корема на най-едрото от тези гротескни същества и в калта се изсипаха смлените останки на младо момиче. Крокодилът беше погълнал наведнъж цялото му тяло от кръста нагоре. И въпреки че плътта на жертвата беше омекнала и се бе разкашкала от храносмилателните сокове, а от черепа надолу кожата се беше обелила, косата на момичето си стоеше непокътната, като грижливо сплетените плитки покриваха обезобразеното му лице. И за да бъде още по-жестока тази смразяваща гледка, около врата на момичето се виждаше огърлицата му, а по изглозганите му китки имаше гривнички от червени и сини мъниста.
Щом тези ужасии се разкриха, изведнъж се дочу сърцераздирателен писък. Една жена разбута войниците и се просна на колене край жалките останки. Започна да си дере дрехите и да нарежда:
— Детенцето ми! Мъничкото ми!
Беше същата жена, която предишния ден идва в двореца да съобщи за изчезналата си дъщеря. Служителите, които я бяха приели, бяха на мнение, че детето е било отвлечено и продадено в робство от банда разбойници, каквито тероризираха страната. Тези банди се бяха превърнали в могъща сила, като не се страхуваха да извършват грозните си деяния посред бял ден и пред самите порти на градовете. Служителите в двореца бяха отговорили на жената, че не са в състояние да направят нищо за дъщеря й, защото държавата бе безсилна спрямо тези разбойници.
Ето че веднъж подобни нерадостни твърдения се оказаха неверни. Майката бе разпознала детето си по украшенията. Аз самият бях покъртен от мъката на жената и пратих един от робите да намери отнякъде празна делва за вино. Въпреки че и жената, и детето й ми бяха непознати, не можах да сдържа сълзите си, докато помагах на нещастницата да събере останките на чедото си в делвата, за да им отреди прилично погребение.
Докато тя се изгубваше сред безгрижната тълпа гуляйджии с делвата под мишница, аз разсъждавах за съдбата на детето й. Въпреки всички погребални ритуали и молитвите, които майката щеше да прочете за своята дъщеря, и дори ако случайно тя можеше да си позволи баснословната сума за едно най-обикновено мумифициране, сянката му не би могла да постигне безсмъртието в Отвъдното. Защото за да успее да се пресели там, трябва преди балсамирането тялото да е цяло и непокътнато. Бях изпълнен със съчувствие към нещастната майка. Това е една от слабостите на характера ми, които не мога да преодолея — винаги преживявам тежко грижите и болките на всеки непознат, когото срещна. Би било по-лесно, ако имах по-студено сърце и по-цинична душа.
Както всеки път, когато нещо ме натъжава или обезсърчава, и сега посегнах към папируса и четчицата си и започнах подробно да описвам всичко, което се случваше около мен — написах за мъжете с харпуните, за безутешната майка, за одирането и разкъсването на парчета на убитите речни крави и на крокодилите върху пясъците край брега, за невъздържаността на пируващия народ.
Вече бяха доста онези, които, натъпкали се с месо или прекалили с бирата, бяха изпопадали по земята и здравата хъркаха, без да ги е грижа, че останалите ги подритват и настъпват. По-младите, които по-малко се стесняваха, танцуваха и се прегръщаха, или пък използваха падащия здрач или недостатъчното прикритие на храстите и изпотъпканите тръстики, за да се отдават на долните си страсти. Тази повсеместна развала беше просто един от симптомите на ширещата се из цялата страна болест и поквара. Навярно нямаше да бъде така, ако имахме силен фараон, а администрацията в Тива повече зачиташе морала и принципите на справедливостта. Простолюдието само подражава на онези, които стоят над него.
И колкото и да бях отвратен от това, което виждаха очите ми, пак се заех да го опиша съвсем съвестно и точно. И така измина цял час, в който аз, разположил се с кръстосани крака на кърмата на „Дъхът на Хор“, пишех и рисувах. Слънцето почти беше залязло, сякаш искаше да утоли жаждата си в голямата река, оставяйки само медночервени отблясъци върху водата и някакво слабо сияние като от дим на небето на запад, сякаш е подпалило тръстиките.
Тълпите на брега ставаха все по-диви и невъздържани. Проститутките добре си вършеха работата. Наблюдавах как една доста едра и закръгленичка служителка в храма на любовта, която носеше върху челото си отличителния яркосин знак на посестримите си, отвежда някакво мършаво моряче, на половината на ръста й, в сенките отвъд огньовете. Там тя свали дрехите си и му предложи тръпнещия си в очакване внушителен задник. Надавайки радостни възгласи, дребосъкът я възседна, както го правят кучетата, и само след секунди тя викаше от удоволствие не по-зле от него. Започнах да рисувам лудата им забава, но скоро съвсем притъмня и трябваше да прекратя тези си занимания за днес.
Щом оставих папируса, внезапно ми мина през ума, че от случая с мъртвото дете не съм виждал господарката си. Скочих на крака, обзет от луда паника. Как можах да бъда толкова разсеян? Господарката ми винаги е била възпитавана строго — аз самият съм имал грижата за това. Беше добро дете, което зачиташе морала и всички задължения, наложени й от закона и традицията. Също така тя ясно си даваше сметка за името и честта на аристократичния си род и за собственото си положение в обществото. И което беше може би най-важно, гледаше на баща си с неговия авторитет и строг характер със същото страхопочитание, с което и аз самият. Така че нямаше място за недоверие от моя страна.
Аз й имах доверие толкова, колкото бих имал и на себе си, ако бях на нейно място в тази възраст на разцъфтяваща женственост и горещи страсти, някъде в мрака, сама с красив и също толкова страстен млад войник, който ми е завъртял главата.
Паниката ми не се дължеше толкова на страха, че господарката ми може да се раздели с девствеността си — този ефирен талисман, който, веднъж изгубен, никой не оплаква дълго, колкото на доста по-сериозната заплаха за собствената ми кожа. Още на другия ден щяхме да се завърнем в Карнак, в двореца на господаря ми Интеф, където винаги биха се намерили злонамерени гласове, които да разпространят мълвата за каквито и да било отклонения от моя или нейна страна.
Шпионите на моя господар проникваха във всяко съсловие на обществото и покриваха всеки кът от страната: от пристанищата и нивите до двореца на фараона. Бяха по-многобройни дори от моите, защото той разполагаше с повече средства да им плаща. Много от тях обслужваха едновременно и двама ни и често шпионските ни мрежи се припокриваха. Ако Лострис наистина засегнеше честта на някого — на баща си, на рода си, а и на мен, нейния възпитател и пазител, то господарят ми би го научил още на сутринта, както, разбира се, бих го научил и аз.
Обиколих тичешком галерата от единия до другия й край. Изкачих се до кулата на кърмата и отчаяно я затърсих с поглед по плажа. Никъде не можах да открия и следа от нея или от Танус и това само потвърди най-ужасните ми страхове.
Изобщо не ми идваше наум къде да ги търся в тази обладана от всеобща лудост нощ. Започнах безпомощно да кърша ръце като в предсмъртна агония, но навреме се спрях. Опитвам се, доколкото е възможно, да избягна тези прояви на женственост. Изпитвам истинско отвращение при вила на онези тлъсти, превзети и вечно позиращи същества, които са станали жертва на същото като мен. Винаги се мъча да се държа като мъж, а не като евнух.
С усилия успях да превъзмогна слабостта си и да си наложа изражението на решителност и непоколебимост, което неведнъж бях забелязвал у Танус в разгара на най-ожесточени сражения; така че скоро си възвърнах разсъдъка и отново започнах да мисля рационално. Питах се как би постъпила господарката ми в такъв момент. Разбира се, познавах я твърде добре. Все пак бях я наблюдавал в продължение на четиринадесет години. Знаех, че е твърде взискателна, а и че никога няма да забрави благородния си произход, за да се смеси с пияната тълпа на брега или да се крие по храстите, за да се отдава на животински радости като онзи моряк с дебелата проститутка. Също така знаех, че не бих могъл да разчитам на ничия помощ в търсенето, защото това би означавало господарят Интеф да научи всичко. Трябваше да се оправям сам.
Та в какво скривалище би се оставила Лострис да бъде отведена? Като повечето момичета на нейната възраст и тя вярваше в романтичната любов. Съмнявам се много да се е замисляла за по-земните аспекти на чисто физическия акт въпреки усилията на онези малки черни мръснички да я просветят. Никога не беше проявявала кой знае какъв интерес към техническата страна на въпроса, когато аз, изпълнявайки задълженията си, се бях опитвал да я подготвя за живота, така че да знае да се пази.
Реших, че трябва да я търся на такова място, което би отговаряло на нейните очаквания за сантиментална любов. Ако някъде на „Дъхът на Хор“ имаше кабина или друго затворено помещение, отдавна щях да съм проверил там, но нашите речни съдове представляват малки и практични бойни галери, за които най-важното е бързината и маневреността. Екипажът спеше върху самата палуба, а капитанът и останалите офицери можеха да се радват само на един сламен навес за подслон. А в момента дори и той не беше разпънат, така че нямаше място, където двамата да се скрият.
Карнак и дворецът се намираха на половин ден път. Едва сега робите се бяха заели да разпъват шатрите ни на островче, където групата ни щеше да се радва на спокойствие настрана от простосмъртните. Закъснението им беше по принцип непростимо, но в случая ги оправдаваше участието им в празненствата. На светлината на факлите можех да видя, че не един и двама от тях едва се държат на краката си, докато се борят с въжетата. Още не беше издигната палатката на Лострис, така че любовниците не биха могли да се наслаждават на удобството на килимите, бродираните завеси, пухените дюшеци и меките чаршафи. И така, къде можеше да са отишли?