През целия ден и през следващите вятърът непрекъснато се усилваше, докато се превърна в буря и Хал бе принуден да намали платната. С падане на мрака и на двата кораба окачиха фенери, за да не се загубят, а призори на другия ден Нед почука на вратата на Хал, за да съобщи, че „Йомен“ е на две мили зад тях, а светлината на Ушант се вижда ясно вляво от носа.
Заобиколиха го преди пладне и се втурнаха в бурните води на Бискайския залив, които достойно поддържаха репутацията си. През цялата следваща седмица екипажът имаше прекрасна възможност да се упражнява в работа с платната в условия на вълнение и силен вятър. От дамите, само Керълайн беше в добра форма и се присъедини към заниманията на Том и Дориан с мастър Уолш в претъпканата му каюта. Тя говореше малко, а с Том въобще не, като продължаваше да не забелязва дори най-тънките му остроумия и закачки. Отказа помощ за задачите по математика. Езиците и математиката бяха двете науки, в които Том се отличаваше. Тя отказа да се присъедини и към курса по арабски, който се водеше от Алф Уилсън за момчетата всеки ден по един час.
Докато пресичаха Бискайския залив, Гай бе повален от морска болест. Хал бе разочарован силно, че негов син може да се поддаде на такова страдание, но разпореди да поставят сламеник в ъгъла на собствената му каюта и Гай лежеше там стенещ и пребледнял, без да може да поеме нищо, освен глътка вода от канчето, което му подаваше Аболи.
Състоянието на мисис Бийти и малките й дъщери не беше по-добро. Никоя не напускаше каютата и доктор Рейнолдс почти непрекъснато се въртеше около тях, подпомаган от Керълайн.
Хал нареди да се държи курс на запад, за да не налетят нощем на Мадейра или Канарските острови от една страна и с надежда да хванат малко ветрец, когато навлязат в екваториалните безветрени води. Чак когато стигнаха тридесет и пет градуса северна ширина, а Мадейра и Канарските острови останаха на сто левги30 източно, вятърът започна да се укротява. При тези условия, Хал вече можеше да организира ремонт на пострадалите от бурята платна и такелаж и да тренира екипажа в по-различни маневри. Самият екипаж получи възможност да изсуши дрехите и постелките си, готвачът най-после отново можеше да запали печката и да предложи топла храна. Настроението на целия кораб се повиши.
След няколко дни мисис Бийти и дъщеричките й отново се появиха на палубата, отначало отпуснати и бледи, но скоро възстановиха силите си. Не след дълго Агнес и Сара се превърнаха в напаст за всички. Те даряваха с особено внимание Том, когото бяха започнали да боготворят и за да се измъкне от тях, той уговори Аболи да го пусне по вантите без разрешение от баща му, което нямаше да получи така или иначе.
Хал излезе на палубата при смяна на утринната вахта и видя Том, кацнал на реята на тридесет стъпки над палубата, босоног и здраво стъпил върху въжената опора, да помага при събирането на още един риф31 от главното платно. Хал замръзна, извил врат нагоре, като трескаво търсеше начин да смъкне Том, без да покаже тревогата си. Погледна към кормилото, видя, че всички офицери го наблюдават и тръгна с небрежна походка към застаналия до релинга Аболи.
— Спомням си първия път, когато се качихте на главната мачта, Гундуане — тихо заговори Аболи. — Беше при бурно море близо до Агула. Направихте го, защото ви бях забранил да се качвате по-нагоре от главните ванти. Бяхте с две години по-малък от Клебе сега, но Вие си бяхте доста диво дете. — Аболи поклати глава с неодобрение и плю през рамо. — Баща Ви, сър Френсис, искаше да ви набие и трябваше да го оставя да го стори.
Хал ясно си спомняше този инцидент. Започнал беше като момчешка лудория, за да завърши в позор и страх, когато вкопчил се във върха на мачтата, наблюдаваше как под него застава ту палубата, ту пенливите гребени на зелените вълни, докато кораба се люлееше насам-натам. Наистина ли днес Том е с две години по-голям от него тогава?
А и реята, от която висеше в момента не стигаше и средата на високата мачта.
— И двамата сме виждали как се пада от тази рея — изръмжа Хал. — Кокалите се трошат и човек умира, точно по същия начин, както и ако падне от върха.
— Клебе няма да падне. Той се катери като маймуна. — Аболи се усмихна неочаквано. — Може да му е в кръвта.
Хал отмина тази забележка и се прибра в каютата, уж да попълни корабния дневник, но всъщност, за да не гледа сина си виснал по въжетата. До края на утринната вахта очакваше да чуе ужасяващия шум от пльоснато на палубата тяло или сърцераздирателния вик „Човек зад борда!“. Когато най-накрая на вратата се почука и грейналата от гордост физиономия на Том надникна вътре, за да предаде съобщение от вахтения офицер, Хал за малко да подскочи от облекчение и да притисне до гърдите си своя син.
Когато навлязоха в зоната на безветрие, корабът легна на място, платната увиснаха, а под кърмата не се забелязваше и най-малка бръчка върху водното огледало. Преди обяд Хал седеше в каютата си с Големия Дениъл, Нед Тайлър и Уилсън и всички отново слушаха разказа на Уилсън за отвличането на „Минотавър“ от Янгири. Хал искаше офицерите му да знаят какво ги очаква и да чуе предложенията им, как да предизвикат Янгири на бой или да открият леговището му.
Изведнъж Хал спря да говори и погледна към тавана. От палубата над тях се носеха необичайни шумове, леки стъпки и смях.
— Извинете ме, господа. — Той се изправи и изкачи стълбата към палубата. Бързо се огледа. Всички свободни от вахта, всъщност всички на кораба без дежурните, се бяха събрали тук с вирнати към главната мачта глави. Хал проследи погледите им.
Том бе яхнал небрежно главната рея и подвикваше окуражително към Дориан:
— Давай, Дори. Не гледай надолу.
Дориан висеше на вантите под него. За един ужасен момент Хал помисли, че се е смръзнал там от страх, на осемдесет стъпки над палубата, но после момчето помръдна. Направи една предпазлива стъпка, посегна да се хване по-високо и премести другия крак нагоре.
— А така, Дори! Дай още един път!
Ядът на Хал към Том се усилваше от страха за детето. Трябваше да му съдера кожата още при първия номер с катеренето, помисли си Хал, отиде при руля и откачи рупорната тръба от куката. Още преди да успее да я поднесе към устата си, дойде Аболи.
— Няма да е много разумно, да го стряскате в тоя момент, Гундуане. В момента Дориан има нужда от цялата си сила и внимание.
Хал отпусна тръбата и затаи дъх, докато Дориан напредваше инч след инч нагоре по вантите.
— Защо не ги спря, Аболи? — гневно попита Хал.
— Ами, не са ме питали.
— И да те бяха питали, пак щеше да ги пуснеш — с укор отбеляза Хал.
— Не знам, всъщност — сви рамене Аболи. — Всяко момче става мъж по различен начин и в различно време. — Той продължи да гледа малкото момче високо горе. — Не го е страх.
— Откъде знаеш? — викна Хал, извън себе си от притеснение.
— Погледнете, как държи главата си. Наблюдавайте ръцете и краката му, докато се катери.
Хал не отговори. Аболи беше прав. Страхливият се вкопчва във въжетата, ръцете му треперят. Дориан се изкачваше с лице нагоре и отворени очи. Всички на палубата наблюдаваха мълчаливи и напрегнати.
Том протегна ръка към брат си.
— Почти стигна, Дори!
Но Дориан не прие помощта и с видимо усилие се вдигна на реята до Том. Пое си дъх, вдигна лице към небето и нададе силен победоносен вик. Том го прегърна през раменете и го притисна силно. Грейналите им лица ясно се виждаха дори от това разстояние. Екипажът избухна спонтанно в аплодисменти, а Дориан свали шапка и я размаха за поздрав. Двамата с Том бяха станали любимци на кораба.
— Време му беше — обади се Аболи — и той го доказа.
— Господи, но той е още дете! Ще му забраня да се катери — избухна Хал.
— Дориан не е дете. Вие го гледате с очите на баща — отвърна Аболи. — Скоро ще има битки, а и двамата знаем, че при битка, най-безопасното място за едно момче е върхът на главната мачта.
Това, разбира се, беше истина. Когато сам той бе момче, бойната разстановка му определяше място на мачтата, защото вражеският огън се насочва към корпуса, а в случай на абордаж, мачтата оставаше единственото безопасно място.
След няколко дни Хал промени бойната разстановка и определи наблюдателния кош на главната мачта за място на Том и Дориан при сражение. Не знаеше какво да прави с Гай. Би могъл да помага на доктора в лазарета, но пък дали можеше да гледа кръв?
14.
Бризът си играеше с кораба в зоната на безветрие. Дни наред го нямаше никакъв и водната повърхност оставаше гладка като огледало. Жегата обгръщаше кораба, а хората се задъхваха, потънали в пот. И изведнъж сякаш котешка лапа драсваше гладкото море към хоризонта, лек бриз изпълваше платната и ги понасяше за час или ден.
После вятърът, капризен и неверен, отново ги изоставяше и корабът лягаше като мъртъв във водата. Хал тренираше хората си. Работеха при оръдията, вахта срещу вахта се състезаваше в бързина при зареждане, стрелба и презареждане. Упражняваха се с мускетите, като за целта хвърлиха през борда едно буре за мишена. После нареди да извадят късите саби от сандъците и Дениъл с Аболи изпитаха хората в азбуката на бойното изкуство. Том участваше наравно с останалите в своята вахта и на няколко пъти Големият Дениъл го изкарваше отпред, за да демонстрира дадено движение.
Хората бяха добре подбрани — почти всички бяха участвали вече в сражения, имаха опит с пистолети, абордажни куки, бойни секири и оръдия. След две-три седмици Хал се убеди, че това е най-добрият боен екипаж, командван някога от него. Обединяваше ги една черта, която Хал долавяше, но не можеше точно да дефинира. Всички приличаха на ловни кучета, усетили дивеч и за него щеше да бъде удоволствие, да ги поведе в битка.
Отдавна бяха оставили зад гърба си Канарските острови и Мадейра, но сега напредваха бавно, навлизайки все по-навътре в зоната на безветрие. Понякога оставаха на място с дни, с безпомощно увиснали платна. Слънцето грееше озлобено и безмилостно.
Хал познаваше унинието, което обзема екипажите в тая изнервяща обстановка. Знаеше, как то изпива жизнеността и енергията. Затова положи големи усилия, да предпази хората от този капан. Бойните учения се провеждаха всеки ден. Вахтите се състезаваха в изкачване до марса и спускане. Дори Том и Дориан вземаха участие в тези състезания за огромна радост на двете пикли, както Дориан бе кръстил Агнес и Сара.
После Хал нареди на дърводелците да монтират седалки в големите катери. Спуснаха ги на вода и по един гребен екипаж от „Серафим“ и „Йомен“ се състезаваха по две обиколки на дрейфуващите кораби за наградата — червена лента и допълнителна порция ром. Панделката бе вързана най-напред за бушприта32 на „Серафим“, а след това минаваше ту на единия кораб, ту на другия, като знак на победата.
За ознаменуване на първата, Хал покани Андерсън да дойде от „Йомен“, за да участва заедно с пасажерите и офицерите на „Серафим“ в празнична вечеря. Впоследствие включи и синовете си във връзка с развлекателната програма — мастър Уолш бе предложил след вечеря да има концерт. Той щеше да свири на флейта, Гай на цитра, а Дориан щеше да демонстрира изключителния си глас.
Хал извади най-доброто си вино и вечерята протече шумно и празнично. При такова количество гости, едва имаше място за сядане и когато след вечеря капитанът поиска тишина и помоли мастър Уолш да посвири, немузикалният Том се оказа изтласкан в един ъгъл, скрит от останалите от дървена решетка, отделяща леглото на баща му от останалата част на каютата.
Уолш и Гай започнаха с няколко изпълнения, включително „Зелени ръкави“ и „Испански жени“ и спечелиха одобрението на всички с изключение на Том, който, от скука, дълбаеше инициалите си в преградата, с помощта на моряшки нож.
— А сега ще чуем една песен в изпълнение на мистрес Керълайн Бийти и мастър Дориан Кортни — обяви Уолш. Керълайн се изправи и с мъка си проправи път, през натъпканата публика, до мястото, където седеше Том. Отправи му един от студените си погледи, после обърна гръб и се опря на преградата, за да може да вижда Дориан.
Започнаха с някаква ария от Пърсел. Гласът на Керълайн беше ясен и сладък, малко превзет, но Дориан пееше от сърце.
През това време Том се въртеше на мястото си с мисълта да се измъкне от задушната тясна каюта. Искаше му се да бъде на палубата, под звездите, с Дениъл или Аболи, или пък и с двамата, и да слуша разкази за далечните морета, към които се бяха запътили. Но ето че бе попаднал в капан.
И тогава забеляза, че когато Керълайн взема някоя висока нота, застава на пръсти, а полите й се надигат, за да открият глезените и долната част на прасците й. Досадата на Том се изпари. Обутите в пантофки стъпала на момичето бяха чудесно оформени. Носеше тъмносини чорапи и глезените й преливаха възхитително в заоблените форми на прасците. Като от само себе си, ръката му се измъкна от джоба и посегна към тънкия глезен.
Луд ли си, каза си той. С усилие на волята спря ръката. Знаеше какъв скандал ще стане, ако я докосне. Огледа се виновно. Керълайн бе точно пред него, така близко, че го скриваше от погледа на всички останали. Знаеше, че очите на всички в момента се приковани в Дориан. И все пак се колебаеше. Започна да прибира ръката си, за да я натъпче в безопасните глъбини на джоба. И тогава усети миризмата й.
През другите силни аромати в стаята, на свинско печено и зеле, на вино и дим от цигаро, той долови топлия аромат на момичешко тяло. Сърцето му заблъска в гърдите като юмрук, а желанието сви на топка стомаха му. С усилие потисна стенанието, което се надигна в гърлото му.
Наведе се от стола и докосна глезена й. Едва доловим досег с връхчетата на пръстите до синевата на глезена. После рязко се дръпна назад, готов да изиграе ролята на невинен.
Керълайн поде мелодията от Дориан, без да пропусне нито един такт и Том остана озадачен от липсата на реакция. Отново посегна и този път нежно погали глезена с два пръста. Керълайн не отмести крак, а гласът й продължи да се извисява ясен и сладък. Том обхвана глезена с пръсти, такъв мъничък, така женствен, че той усети някаква буца да расте в гърдите му. Синият чорап бе лъскав и гладък под пръстите му. Много бавно, той започна да глади с пръсти извивката на прасеца, наслаждавайки се на топлата издутина, докато стигна ръба на чорапа и панделката, която го държеше вързан под коляното. Тук се поколеба и в този момент песента свърши с тържествено извисяване на двата млади гласа.
За миг настана тишина, а после се чуха възгласи: „Браво! Бис! Изпейте още нещо!“
Чу гласа на баща си:
— Не бива да караме насила мистрес Керълайн. Тя прояви вече достатъчно благоразположение към нас.
Черните къдрици се тръснаха върху раменете.
— О, не сър Хенри, не е насила, уверявам Ви. Даже ни е приятно, че Ви харесва. Ще попеем още с най-голямо удоволствие. Да изпеем ли „Моята любов живее в Дъръм таун“, а Дориан?
— Ами, може — съгласи се той, не особено ентусиазирано.
Керълайн отвори красивите си устенца и остави песента да се лее от тях. Том не бе дръпнал ръка и сега тя галеше свивките на колената й. Тя продължаваше да пее и като че ли гласът й бе станал по-силен и чувствен. Мастър Уолш кимаше одобрително, с флейта на устните.
Том галеше ту едното коляно, ту другото. Повдигнал бе ръба на полите и разглеждаше гладката кожа, така топла и мека на пипане. След като стана ясно, че тя няма намерение да крещи и да го издава пред останалите, Том стана по-смел.
Плъзна пръсти по-нагоре, по задната част на бедрото, усети я как потръпва, но гласът продължи уверено, без да изпусне и дума. От този ъгъл Том виждаше обувката на баща си, която отмерваше ритъма на музиката. Мисълта, че баща му е толкова близо, съзнанието за непозволеността на това, което върши, увеличиха възбудата на Том. Пръстите му се разтрепериха стигнали гънката, от която започваше твърдата обла подутина на задника й. Под фустата не носеше нищо и той проследи с длан заоблената повърхност, докато стигна дълбоката вертикална цепнатина, която разделя едното полукълбо топла плът от другото. Опита да прокара пръст високо между бедрата й, но те бяха здраво стиснати — всеки мускул на двата крака бе стегнат като камък. Той се отказа от опита, обхвана с длан едното стегнато полукълбо и нежно го стисна.