— Слушам — съгласи се Нед. — Много хубаво корабче си имате, обаче носът гази дълбоко, а платната приличат на прани гащи на простор.
— Ами, ще трябва да се заемеш с това, нали Нед? — отвърна Хал.
Нед кимна мрачно:
— Слушам, капитане, ще се заема!
Независимо от пътните условия, Аболи бе успял да пристигне навреме от Лондон с каретата и сега седеше на капрата. Хал разпореди на Дениъл да започнат товаренето на мунициите и да свалят бъчвите с вода на кея, за да разпределят отново товара. После извика момчетата и тръгна към каретата. Гай послушно последва баща си даже с известно облекчение.
Том и Дориан обаче, минаха по сходнята28 след много бутане и бавене. Сбогуваха се продължително с новите си приятели сред екипажа.
— Хайде, идвайте и двамата! — подвикна им Хал. — Утре можете да се върнете и да помогнете на Големия Дениъл с товаренето. — Щом се покатериха на капрата до Аболи, Хал каза: — Закарай ни в Хай Уийлд, Аболи!
Малко по-късно, когато каретата мина през портала на имението, Том погледна напред и съзря самотен ездач да пресича бърдото в тръст, с намерение да ги срещне в подножието на хълма. Нямаше как де се сбърка високата му фигура цяла в черно, на гърба на черен жребец, идващ откъм калаените мини в Рашуолд. В същия миг и Дориан видя Черния Били и се примъкна до Том, сякаш търсеше закрила, но никой от двамата не продума.
Уилям насочи жребеца към оградата. Кон и ездач полетяха плавно над нея, черното наметало литна отзад и те се приземиха с елегантна лекота. После завиха към екипажа.
Уилям не обърна внимание на Аболи и двамата си братя. Отиде право към прозорчето на каретата.
— Добра среща, татко! — поздрави той. — Добре дошъл в къщи! Много ни липсваше. — Хал се надвеси от прозорчето, светнал от удоволствие и двамата потънаха в оживен разговор. Уилям даваше отчет за всичко случило се докато ги нямаше, като наблягаше върху работите в мините и прибирането на реколтата.
Наближаваха последния хълм преди голямата къща, когато Уилям възкликна с неприязън:
— А, забравих да ти кажа. Гостите ти от Брайтън са тук. Чакат те от два дни.
— Гости ли? — попита объркан Хал.
Уилям посочи с бича към фигурите в далечината. На поляната се виждаше огромен, солиден джентълмен с по една жена от всяка страна и две момиченца в ярки престилки, които вече се надпреварваха да посрещнат каретата, пискайки от радост.
— Момичета! — възмути се Дориан. — Малки момиченца!
— Има и едно голямо. — Острият поглед на Том веднага бе уловил по-слабата от двете жени. — И много красиво при това.
— Опичай си ума, Клебе! — предупреди го Аболи. — Последната здравата те накисна. — Но Том приличаше на гонче по прясна следа.
— Кои са тези хора, дяволите да ги вземат? — раздразнено попита Хал. Той беше потънал в грижи около подготовката на далечно плаване и хич не му беше времето да посреща неканени гости в Хай Уийлд.
— Някой си мастър Бийти и цялото му домочадие — отвърна Уилям. — Казаха, че ги очакваш, татко. Но ако не е така, ей сега ще им кажа да си събират багажа.
— Дяволите да ме вземат! — възкликна Хал. — Бях забравил. Те ще плават с нас до Бомбай. Бийти е новият главен счетоводител на кантората там. Но Чайлдс и дума не спомена, че мъкне и цялото племе със себе си. Това е нечувано. Четири жени! Къде ще ги настаня? Бог да ми е на помощ!
Хал успя да овладее негодуванието си, когато слезе от каретата, за да поздрави семейството.
— Мастър Бийти, Ваш слуга съм, сър. Лорд Чайлдс разправя само хубави работи за Вас. Надявам се, че сте пътували добре до Девън?
Всъщност, той бе разчитал, че пасажерите му ще си намерят квартира в Плимут, вместо да идват в Хай Уийлд, но си наложи приветлива маска и тръгна да се ръкува със съпругата. Мисис Бийти беше пищна колкото съпруга си, с когото споделяше трапеза от двадесет години. Лицето й бе кръгло и румено като детска топка. Тя дари Хал със слонски реверанс.
— Очарован съм, мадам — галантно я увери Хал.
Тя се закиска, докато й целуваше ръка.
— Мога ли да Ви представя най-голямата си дъщеря, Керълайн? — Известно й беше, че освен един от най-богатите мъже в околията и едър земевладелец, сър Хенри Кортни бе и вдовец. Керълайн беше почти на шестнадесет и много красива. Разликата не беше повече от двадесет и пет години, бързо пресметна тя. Всички ще участват в това така дълго пътешествие. Достатъчно дълго, за да узреят нови приятелства и някои блянове да се превърнат в истина.
Хал се поклони на момичето, което направи красив реверанс, но не си даде труд да й целуне ръка. Приближи бързо до момиченцата, които подскачаха и цвърчаха наоколо като врабчета.
— А кои са тия две млади и прекрасни госпожици? — попита той с топъл бащински глас.
— Аз съм Агнес!
— А аз Сара!
Докато се изкачат по стълбите и влязат през главния вход на Хай Уийлд, Хал вече имаше по едно момиченце закачено на всяка ръка. И двете бъбреха и подскачаха, като се мъчеха да привлекат вниманието му.
— Винаги е искал да има дъщеря — тихо промълви Аболи с благ поглед, — а има цялата тая палава сган.
— Това са само момичета — горделиво съобщи Дориан.
Том нищо не каза. Не бе продумал от момента, в който приближи Керълайн и запечата в съзнанието си всяка нейна черта. От този момент ходеше като ударен.
Керълайн изкачваше стълбата рамо до рамо с Гай. Най-горе спря и се обърна назад. Очите й срещнаха погледа на Том.
Беше най-красивото същество, което можеше да си представи. Висока колкото Гай, но с тесни рамене, а кръстът — гъвкав като фиданка. Под разветите фусти и поли се подаваха малки крачета. Кожата на голите ръце, под буфан ръкавите, беше гладка и нежна. Прическата й представляваше кула от къдрици и панделки. Лицето беше изтънчено, с пълни розови устни и огромни виолетови очи.
Погледна през Том без израз, без усмивка, сякаш не го виждаше. После се извърна и последва близките си в къщата. Без да разбере, Том бе затаил дъх и сега шумно издиша.
Аболи поклати глава. Нищо не бе убягнало от погледа му. Предстои дълго пътуване, помисли си той. И опасно.
11.
„Серафим“ остана привързан успоредно на кея в продължение на шест денонощия. Въпреки непрестанните подканвания на Нед Тайлър и Големия Дениъл, толкова бяха необходими на майсторите, за да приключат довършителните работи по кораба. Щом бе залепен и последният орнамент, щом последният клин бе вбит на мястото си, той ги натовари в пощенската кола и ги изпрати в корабостроителницата. До това време товарът, провизиите и мунициите бяха свалени на кея и пренатоварени, като Хал седеше в една от големите спасителни лодки, по средата на залива и следеше наклона на осовата линия. Едуард Андерсън от „Йомен“ доказа своята лоялност, като изпрати собствения си екипаж да помага.
Междувременно Нед бе върнал всички платна в работилниците. Прегледал бе шевовете им бод по бод и поиска да се преушият. След това под личното му наблюдение, всяко платно влезе в определения му брезентов чувал, който беше надписан и прибран.
Като приключи с платната, Нед се зае с такелажа29 и резервните реи. Прибра ги на борда преди основния товар. Том ходеше непрекъснато подире му и се стараеше да не пропусне и една дума от моряшкото знание.
Хал лично отпиваше чаша от всяка качвана на борда бъчва, за да се убеди, че водата става за пиене. Накара да отварят всяко трето каче с осолени продукти и поиска от бордовия лекар, доктор Рейнолдс, да проверява дали месото е годно, дали брашното и сухарите са от първо качество. Всички знаеха, че преди да стигнат Добра Надежда, водата ще зеленяса, а сухарите ще се натрошат и напълнят с гъгрица, но Хал искаше да тръгнат начисто и хората не пропуснаха да забележат грижите му. Малко капитани постъпват така, шушукаха си те.
Дениъл и неговите оръдейници провериха барута, за да се убедят, че в сандъчетата не е проникнала влага. После почистиха сто и петдесетте мускета и се увериха, че ударниците им дават сигурни искри. Палубните оръдия бяха демонтирани и лафетите смазани. На тяхната подвижност се разчиташе, когато приближи вражи кораб. Тогава те можеха да променят прицела си и да засипят палубите му с картеч. Ковачът и помощниците му наточиха брадвите и сабите, след което ги подредиха в сандъци, готови за употреба.
Хал разработи бойната разстановка, която определя мястото на всеки член от екипажа по време на сражение. После разпредели наличното пространство за настаняване на пасажерите. Момчетата бяха извадени от чисто новата си квартира, за да бъде предоставена на трите момичета. Уил Картър също остана бездомен, а миниатюрната му каюта заеха мастър Бийти и неговата съпруга. Двете огромни туловища трябваше да споделят двадесет и два инчовата койка на третия помощник. Като си представи гледката, Хал се ухили.
В кърмовата каюта на „Серафим“, той и Андерсън от „Йомен“ часове наред разработваха система от сигнали, с чиято помощ да общуват в открито море. Преди четиридесет години тримата „морски генерали“ Блейк, Дийн и Монк бяха въвели система за сигнализация с флагове и платна денем и с изстрели и фенери през нощта. Двамата с Андерсън използваха петте флага и четири фенера като база за собствената им сигнална система. Значението на флаговете се определяше от местоположението и комбинирането им. Нощно време фенерите се подреждаха в линии, триъгълници или правоъгълници по главната мачта и главната рея.
След като се разбраха за сигнализацията, съставиха програма за места и време на срещи, в случай че се изгубят, поради лоша видимост или в бой. В крайна сметка, Хал стигна до извода, че вече познава Андерсън добре и може да му има доверие.
На седмия ден след пристигането в Плимут, те бяха готови за отплаване, а Уилям даде за всички пищна прощална вечеря в трапезарията на Хай Уийлд.
12.
Керълайн бе седнала между Уилям и Гай на дългата маса. Том седеше отсреща, но масата беше твърде широка за разговор през нея. Това не го огорчаваше особено, тъй като за пръв път в живота си, той не можеше да измисли какво да каже. Яде малко. Едва докосна омара и морския език — негови любими блюда. Почти не успяваше да откъсне поглед от прекрасните очи на момичето.
Гай от своя страна, бе открил начаса, че тя се интересува от музика и на тая база установи бърз контакт. Под ръководството на мастър Уолш, Гай се бе научил да свири както на клавесин, така и на цитра. Том не показа склонност към който и да било инструмент, а пеенето му, по думите на мастър Уолш, можеше да накара кон да побегне в галоп.
По време на престоя им в Лондон мастър Уолш искаше да ги заведе на концерт. Том получи остри стомашни колики, което не му позволи да ги придружи — обстоятелство, за което сега горко се каеше, докато гледаше как Керълайн зяпа с благоговение Гай в устата. Той й разправяше за вечерта, за музиката и блестящия цвят на лондонско общество. Огромните виолетови очи не се отделяха от лицето му.
Том направи опит да ги отклони, като се впусна в повествование затова, как ходили в лудницата на Моорфийлдс, да гледат побърканите.
— Като замерих един с камък, той взе собственото си лайно и го метна по мен — спомни си със задоволство Том. — За щастие обаче, не можа да ме уцели и прасна Гай.
Подобните на розов цвят устни на Керълайн се свиха, сякаш доловили мириса на ответния снаряд, царственият й взор мина през Том и го остави да пелтечи глупости, а тя се извърна към Гай.
Дориан седеше като дървен между Агнес и Сара в другия край на масата. Двете момиченца бяха скрити от погледите на родителите си от букетите в сребърни вази и висок свещник. През цялото време се кикотеха и си шепнеха една на друга, разправяха си глупашки, безсмислени шеги.
Дориан се гърчеше от неудобство и ужас при мисълта, че лакеят ще забележи неблаговидното му положение и ще разкаже всичко на прислугата.
В началото на масата Хал и Уилям, мастър Бийти и Едуард Андерсън обсъждаха краля.
— Бог ми е свидетел, не се зарадвах особено да видя холандец на трона, но малкият господин в черно кадифе се оказа воин — заяви Бийти.
Хал кимна:
— Той е голям противник на Римокатолическата църква и не е поклонник на французите. Само тава стига, за да разчита на моята лоялност. Но освен всичко, аз установих че е и човек с остро око и ум. Мисля, че ще бъде добър крал.
Елис Кортни, съпругата на Уилям седеше бледа и мълчалива до Хал. Въпреки първоначалната влюбеност, тя не поглеждаше към съпруга си през масата. Малко под ухото й се забелязваше червеникаво петно, което тя се бе опитала да прикрие с оризова пудра и кичур коса. На брътвежа на мисис Бийти отговаряше едносрично.
В края на вечерята, Уилям се изправи и чукна със сребърна лъжица по чашата си за вино.
— Като призован от дълга да остана тук, докато останалата част от обичното ми семейство тръгва за далечни земи… — започна той.
Том наведе глава под цветната преграда, така че Уилям и баща му да не го виждат и се престори, че бърка с пръст в гърлото си и повръща. На Дориан това се стори така безумно смешно, че започна да се дави. Керълайн хвърли към Том само един високомерен поглед и премести стола си така, че да не го вижда. Без да си дава сметка за целия цирк, Уилям продължаваше:
— … Татко, знам, че както много пъти преди, ще се завърнеш при нас с удвоена слава и трюмове пълни с плячка. Аз ще чакам този ден. Но докато те няма, искам да знаеш че делата на семейството тук в Англия, ще бъдат обект на моето непрестанно внимание и грижи.
Хал се бе изтегнал на стола, полузатворил очи и насърчително усмихнат, докато слушаше високопарните слова на най-големия си син. Но когато започна да включва и имената на тримата братя, в съзнанието му се прокрадна съмнение: силата на изразяваните чувства беше малко прекалена.
Отвори внезапно очи, за да види погледа на Уилям, отправен към Том. Изразът на студените, тъмни очи имаше толкова малко общо със сърдечните думи, че Хал осъзна: те не бяха искрени. Уилям долови мислите на баща си и го погледна, бързо прикривайки своята неприязън. Изражението му беше отново белязано от тъга поради предстоящата раздяла с най-обичаните същества.
Видяното в очите на Уилям изпълни Хал с тежко предчувствие. За последен път седи така, на една маса с всичките си синове. Ветровете на съдбата ще ги разпилеят, всеки по своя си курс. Някои от тях няма да видят вече Хай Уийлд. Изпита такава дълбока тъга, че не можа да я отпъди. Насили се да се усмихне, изправи се и отговори на тоста:
— Бог с нас и попътен вятър!
13.
Яхнал черния жребец Султан, Уилям стоеше в края на вълнолома с вдигната над главата шапка за поздрав, докато двата кораба потегляха към морето. Хал приближи до релинга на юта, отговори на поздрава и се насочи към кормчията, за да разпореди курса по пролива към открито море.
— Каква е посоката на вятъра спрямо курса ни към Ушант? — попита той Нед Тайлър, докато отминаваха Пенли Пойнт и зелените хълмове на Англия започнаха да чезнат зад кърмата. Нед стоеше зад рулевото колело. То позволяваше да се завива до седемдесет градуса, което осигуряваше по-добър контрол над кораба.
— Вятърът е постоянен, капитане. Юг-югозапад — отвърна Нед. Знаеше, че въпросът е чиста формалност — Хал бе проверил курса още в каютата си.
— Отбележи го на траверса! — нареди Хал и Нед постави един щифт в дупка върху кръглия траверс пред себе си. С помощта на такива щифтове, курсът се фиксираше на всеки половин час, така че в края на вахтата можеше да се определи средната му стойност и при отчитане на средната скорост, изчисляваха местоположението върху картата.
Хал отиде на кърмата и вдигна поглед към платната. Бяха красиво издути от постоянния вятър, напъващ отляво зад кораба. След поправките на Нед, всяко платно беше идеално опънато и „Серафим“ направо летеше от вълна на вълна. Неудържим възторг изпълни душата на Хал и това го изненада — беше си внушил, че е твърде стар, за да се развълнува от качествата на кораб и предстоящо приключение. Дениъл улови погледа му и макар да не се усмихнаха, всеки разбра чувствата на другия.
Пасажерите стояха наредени покрай релинга в средната част на кораба. Полите на дамите плющяха на вятъра и се налагаше да придържат бонетата си с ръце. Но щом „Серафим“ загуби сушата от поглед и усети истинското дихание на морето, женските възторжени писъци заглъхнаха и една по една дамите се спуснаха по каютите си, докато накрая на палубата останаха само Керълайн и баща й.