— Смятам, че съм единственият оцелял от тези, които тръгнаха по брега с господаря Нембет. Не видях друг да е останал жив. Не е по силите ми да опиша клането.
— Всички наши прочути полкове са разгромени — опечали се Танус. — Останали са ни само галерите. Къде е флотилията на Нембет? Не беше ли на котва в реката?
— Той остави на котва голяма част от галерите, но в тила ни до брега имаше петдесет от тях.
— Защо го е направил? — избухна Танус. — Безопасността на корабите е първият принцип на бойния план.
— Не зная какво е мислил, може би ги е държал наблизо, за да качи бързо полковете, ако твоето предупреждение излезе вярно.
— Каква е съдбата на нашата флотилия? Нембет погуби армията. Какво ли е станало с галерите? — Гласът на Танус бе груб и изпълнен с гняв и отчаяние.
— Голяма част от тези, които бяха на котва в реката, са изгорени и потопени. Виждах пламъците и дима, докато плувах на папирусовия си сал. Няколко от другите кораби отрязаха котвите и заплуваха на юг към Тива. Виках по тях, когато преминаха покрай мен, но ужасът им бе толкова голям, че не пожелаха да ме изтеглят от водата.
— Петдесетте галери, които са били до брега… — Танус замълча и въздъхна дълбоко, след което завърши въпроса: — Какво стана с тези, които бяха до брега?
— Попаднаха в ръцете на хиксосите. — Капитанът потрепери при отговора си, защото се плашеше от гнева на Танус. — Докато течението ме носеше, погледнах назад и видях врагът да пъпли по галерите.
Младият мъж се изправи и отиде на носа на ладията. Загледа се нагоре по течението, където труповете и почернелите дъски от флотилията на Нембет продължаваха да се носят по зелените води на реката. Застанах до него, готов да обуздая гнева му.
— Значи гордият стар глупак е пожертвал живота си и живота на всичките си хора просто за да ми направи напук. Трябва да построят пирамида на безумието му, защото Египет никога не е виждал такова нещо.
— Това не е цялата му глупост — промърморих аз и Танус кимна мрачно.
— Не, не е. Той е дал възможност на хиксосите да прекосят реката. Кълна се в Изида, че ако те прекосят Нил, с нас е свършено.
Вероятно богинята бе чула той да изрича името й, защото в същия момент усетих, че вятърът, който толкова дълго духаше в лицата ни, промени посоката си. И Танус го усети. Извърна се и изкрещя заповед към офицерите си.
— Вятърът се обърна. Дайте сигнал на флотата. Всички да потеглят. Сменяйте гребците на всеки час по водния часовник. Барабанчиците да засилят темпото. Всички бързо да се отправят на юг.
Вятърът задуха силно от север, платната на галерите се издуха като кореми на бременни жени, барабаните даваха ритъм на гребците и ние се понесохме на юг.
— Хиляди благодарности на богинята за попътния вятър — извика Танус. — Божествена Изида, нека пристигнем навреме, за да ги изненадаме във водата.
Царската ладия бе бавна и тромава и започна да изостава от галерите. Изглежда, съдбата се намеси още веднъж, защото старата галера на Танус „Дъхът на Хор“, която той толкова обичаше, се доближи до нас.
Сега имаше нов капитан, но все още представляваше чуден малък плавателен съд, бърз и маневрен. На носа й имаше извити рога на овен, направени от бронз. Танус даде знак да се доближи до нас, прехвърли се на нея и пое командването.
Мястото ми бе до господарката и принца. Не помня как се оказах на борда на „Дъхът на Хор“, изправен на капитанското мостче до Танус. Понякога се чувствам виновен за глупостта си, която може да се сравнява само с тази на господаря Нембет. Спомням си само, че щом царската ладия започна да изостава, горчиво съжалих за прибързаността си. Смятах да помоля Танус да ме върне на борда на ладията. Но само като го погледнах, реших, че по-скоро бих се сблъскал отново с хиксосите.
От палубата на „Дъхът на Хор“ той издаваше заповедите си. Със сигналните знаменца или с викане те биваха предавани от галера на галера. Без да се забавя темпото на придвижване, Танус разгърна отново флотилията.
Ранените и онези, които вече не бяха годни да се сражават, бяха преместени в по-бавните плавателни съдове, които изостанаха и се присъединиха към царската ладия. По-бързите галери от авангарда бяха готови за нападение. Екипажите им бяха попълнени най-вече с хора от армията на Ремрем, когото бяхме освободили от обсадата на Асиут. Те изгаряха от нетърпение да отмъстят за позора при Абнуб. Танус издигна знамето на Синия крокодил на мачтата на „Дъхът на Хор“. Колко бързо успя да възроди духа им след кървавото поражение!
С всяка измината левга свидетелствата за разгрома на Нембет ставаха все по-многобройни. Трупове и останки от плавателни съдове се носеха по реката или бяха заседнали в тръстиките по двата бряга. Сетне в небето пред нас забелязахме отново облаците прах от колесниците, смесен с дима от огньовете, на които приготвяха храната в лагера на хиксосите.
— Точно както се надявах — ликуваше Танус. — Спрели са стремителния си ход към Тива сега, когато Нембет им даде възможност да пресекат реката. Те не са моряци и ще се затруднят при натоварването на войската и колесниците си. Ако Хор е благосклонен, ние ще пристигнем навреме да им помогнем да го сторят.
Взехме в разгърнат боен ред последния широк завой на реката и видяхме хиксосите пред нас. По една щастлива прищявка пристигнахме точно в момента, когато бяха напълно заети с прекосяването на Нил.
Петдесет пленени галери бяха наредени по реката по съвсем неправилен начин. Платната и въжетата бяха оплетени и гребците поддържаха различно темпо. Всяка от галерите се носеше неуправляемо, без да може да съчетае темпото си с останалите.
Забелязахме, че повечето от хиксосите бяха въоръжени изцяло с бронз. Те явно не разбираха колко трудно е да се плува с такова оръжие. Наблюдаваха атаката ни вцепенени от ужас. Най-сетне ролите ни се бяха разменили. Ние бяхме в стихията си.
Докато приближавахме, успях да ги разгледам. Все още голяма част от армията им бе на източния бряг. Бяха се разположили на бивак и доколкото можех да видя от палубата на „Дъхът на Хор“, бяха толкова многобройни, че лагерът им се простираше до предпланините на пустинята.
Цар Салитис изпращаше само малка част от войската през реката. Бях сигурен, че им бе заповядал да препуснат по западния бряг и да превземат погребалния храм на фараон Мамос, преди да сме успели да изнесем съкровището.
Ние се понесохме бързо към конвоя от галери на хиксосите и аз се обърнах към Танус, надвиквайки ударите на барабаните и възгласите на нашите войници:
— Вече са превели конете си. Виж там!
Почти незащитени, освен неколцината въоръжени стражи, на западния бряг бе струпано огромно стадо от тези ужасни животни. Предполагам, че бяха няколко стотици; дори от разстояние можехме да различим дългите им гриви и опашките, веещи се на силния северен вятър. Те представляваха обезпокоителна гледка за нас. Някои от мъжете около мен ги побиха тръпки и с омраза започнаха да ги проклинат. Чух един от тях да мърмори мрачно:
— Хиксосите хранят тези чудовища с човешко месо, като опитомените лъвове и чакали. Това е причината така да избиват враговете си. Трябва да им набавят храна. Само можем да гадаем колко от нашите другари вече са в коремите им.
Не можех да му противореча, дори на мен ми се гадеше от чувството, че може би казва истината. Насочих вниманието си от тези красиви, но кървави чудовища към галерите пред нас.
— Хванали сме ги точно когато прехвърлят войници и колесници — извиках на Танус.
Палубите на превзетите галери бяха претъпкани с колесници и войници. Щом осъзнаха положението си, някои от хиксосите се опитаха да се върнат на източния бряг. Те се сблъскаха с галерите, които ги следваха, скупчиха се на едно място и безпомощно се понесоха по течението.
Танус се изсмя, когато видя объркването им, и извика срещу вятъра:
— Обща заповед. Засилете гребането, готови за атака. Запалете стрелите.
Хиксосите не бяха виждали нападение с горящи стрели и при мисълта за това какво ги очакваше аз се изсмях заедно с Танус, но нервно. Тогава изведнъж се смразих и смехът ми секна.
— Танус! — Хванах го за ръката. — Виж! Погледни в галерата най-отпред! На капитанското мостче. Там е нашият предател.
За момент той не разпозна високата, изправена фигура до парапета на галерата, защото беше с ризница и висок хиксоски шлем. Сетне рязко изръмжа, изпълнен с ярост.
— Интеф! Как не се сетихме, че е той?
— Сега виждам ясно нещата. Той е довел Салитис до Египет. Той умишлено е изкусил хиксосите с богатствата на Египет.
Омразата и обидата ми не бяха по-слаби от тези на Танус.
Той взе Ланата и пусна една стрела, но разстоянието бе голямо и тя се плъзна по бронята на Интеф. Видях как главата му трепна от удара и той погледна право към нас над водата. Забеляза ни двамата с Танус и за момент ми се стори, че видях страх в очите му. После се скри.
Водещата ни ескадра налетя на група въртящи се в кръг галери. С разкъсващо скърцане нашите бронзови рога се забиха в тази на Интеф и аз паднах при удара. Когато успях да се изправя, гребците вече гребяха обратно и с още едно раздиращо поскърцване на дърво ние се откъснахме от ударения съд. Едновременно с това нашите войници изсипаха върху него дъжд от огнени стрели. Остриетата бяха от насмолен папирус и горяха като комети. Оставяйки искрящи следи, летяха към платната. Северният вятър раздухваше огъня и той се издигаше по такелажа с изключителна бързина. Водата нахлуваше през дупките, които бяхме пробили в корпуса и той рязко се наклони. Платната изгаряха бързо. Горещината опърли миглите ми от разстояние. Тежкият грот гореше ярко и падна на палубата, затискайки под себе си екипажа и струпалите се войници. Писъците им пронизваха ушите ни, а косите и дрехите им избухваха в пламъци. Спомних си равнината при Абнуб и не изпитах никакво съжаление, докато те скачаха през борда и се давеха от тежестта на броните си. Само водовъртежи и малки облачета пара сочеха къде са изчезнали.
Една след друга галерите на хиксосите горяха и потъваха. Враговете ни нямаха нито опита, нито умението, с които да осуетят нашата атака, и бяха безпомощни като нас при нападението на колесниците им. Нашите галери отстъпиха и нападнаха отново, пробивайки корпусите на техните плавателни съдове и изпращайки порой горящи стрели върху тях.
Не откъсвах поглед от първата галера, която бяхме нападнали, за да открия Интеф. Тя беше почти разрушена, когато той се появи отново. Беше захвърлил шлема и въоръжението си и бе останал само с ленена препаска. Задържа се с лекота на планшира на потъващия съд и сетне, когато огънят стигна до него, се хвърли през борда.
Беше син на Нил, чувстваше се като у дома си в неговите води. След минута се показа на около петдесет крачки от мястото, където се бе гмурнал. С дългата си мокра коса много приличаше на видра.
— Ето го! — изкрещях на Танус. — Настигнете тази свиня!
В същия миг младият мъж заповяда „Дъхът на Хор“ да завие, но колкото и да беше бърз кормчията, галерата бе бавна заради греблата. Господарят Интеф се плъзгаше във водата като риба, насочвайки се към източния бряг и търсейки защита мри хиксоските си съюзници.
— Гребете по-бързо! — заповяда Танус на гребците. Щом се озовахме на една линия с плувеца, той заповяда да го преследваме. Господарят Интеф бе далеч от нас и приближаваше брега, където пет хиляди хиксоски бойци чакаха с големи лъкове, за да открият огън по нас и да го прикрият.
— Сет да ги затрие! — извика предизвикателно Танус. — Ще им отмъкнем Интеф под носа. — И той насочи „Дъхът на Хор“ право към тях, връхлитайки върху самотната фигура.
Когато стигнахме до брега, хиксосите изсипаха град от стрели, които затъмниха небето и западаха около нас със свистене. Забиваха се толкова нагъсто, че скоро палубата се изпълни със стрели. Някои от нашите моряци бяха улучени и падаха от пейките, гърчейки се целите в кръв.
Но ние вече бяхме приближили Интеф и когато той погледна назад и проумя, че не може да ни избяга, видях изписания на лицето му ужас.
Без да обръщам внимание на стрелите, изтичах на носа и извиках:
— Мразя те от деня, в който се срещнахме. Искам да видя как умираш. Ти си престъпник. Зло!
Той ме чу. Видях го в очите му и тогава неговите тъмни богове се намесиха още веднъж. Една от потъващите галери на хиксосите се понесе към нас като завеса от пламъци и дим. Ако се бяхме ударили в нея, щяхме да се подпалим. Танус бе принуден да даде заповед за оттегляне. Горящата галера премина между нас и брега. Интеф се скри от погледа ми, но когато горящият кораб отмина, го видях отново. Трима мускулести войници го извличаха на стръмния бряг.
Той се спря и погледна назад към нас, сетне изчезна, оставяйки ме треперещ от ярост и разочарование. Мнозина от войниците бяха повалени от стрелите, тъй че Танус даде заповед и ние променихме посоката, за да се присъединим към разрушаването на няколкото галери от конвоя, които все още се крепяха на повърхността.
Когато последната от тях започна да потъва, зелените води на Нил нахлуха в нея и потушиха пламъците със съскащи облаци пара. Нашите стрелци се подредиха от едната страна и започнаха да стрелят по неколцината оцелели хиксоси, които едва се крепяха на повърхността.
Потопихме ги веднага и Танус насочи вниманието си към малочисления враг, заседнал на западния бряг. Когато галерите ни се насочиха натам, хиксоските коняри се разпръснаха и побягнаха, а нашите войници скочиха на брега и се втурнаха след тях с мечовете си. Хиксосите бяха свикнали с колесниците, бяха свикнали да яздят в битка. Нашите момчета бяха пехотинци и бяха тренирани да бягат. Като глутница ловджийски кучета след чакал, те ги изолираха и заобиколиха. Съсякоха ги и оставиха след себе си стотина кървави трупа, разпръснати по зеленото поле.
Скочих на брега с първата вълна от нашите полкове. Бях намислил нещо сериозно. Нямаше смисъл да правя модели и да конструирам колесници без животните, които да ги теглят.
Нужна ми бе голяма смелост, за да доближа до стадото ужасни същества, които конярите бяха изоставили близо до водата. Всяка стъпка изискваше усилие на волята ми, защото те бяха стотици и очевидно бяха неспокойни и разтревожени от крясъците, бягащите мъже и звъна на оръжия. Мислех, че всеки момент ще се втурнат към мен като стадо разярени лъвове. Представях си ги как разкъсват още топлата ми плът и смелостта ме напусна, не можех да се приближа повече. На разстояние стотина крачки застанах очарован от тези хищници, но бях готов да побягна обратно към галерата. Това бе първата ми възможност да разгледам тези животни. Повечето бяха сиво-кафяви, с оттенък на червеникавокафяво. Едно или две бяха черни като Сет.
Бяха високи колкото човек, с широки гърди и дълги шии, които грациозно се извиваха. Гривите им бяха като дългите коси на красива жена, а кожата им блестеше на слънчева светлина като полирана.
Един от конете, които стояха най-близо до мен, отхвърли назад глава, оголи големите си бели зъби и аз се отдръпнах уплашено. Той се вдигна на задните си крака и така ужасно изцвили, че пъргаво се втурнах назад към галерите.
Сетне дрезгавият вик на един от нашите войници прекъсна отстъплението ми.
— Убивай чудовищата на хиксосите!
— Убивай чудовищата! — Викът бе поет от останалите войници.
— Не! — изкрещях аз, забравил собствената си безопасност. — Не! Спасете конете. Те са ни нужни.
Гласът ми се загуби в гневния боен вик на нашите военни части, когато те се втурнаха към стадото с вдигнати щитове и мечове, от които все още капеше кръвта на пастирите. Някои от мъжете се спираха, за да поставят стрели на лъковете си и ги изпращаха в стадото.
— Не! — извиках аз, когато един черен лъскав жребец се издигна на задните си крака и изцвили в агония. Една стрела стърчеше между плешките му.
— Не! Моля ви, недейте! — отново извиках аз, когато един от моряците затича с лека военна брадва и съсече глезените на млада кобила. Тя бе осакатена от удара, не можа да избегне следващия удар на брадвата между ушите и падна ритайки в праха.