— Оставете ги! Оставете ги! — молех аз, но стрелите свалиха десетина животни, а мечовете и брадвите осакатиха и убиха още десетина, а останалите около триста коня побягнаха в галоп през прашната западна равнина към пустинята.
Засенчих очи с ръка, за да ги наблюдавам как си отиват. Стори ми се, че и част от сърцето ми си отиде с тях. Когато изчезнаха от погледа ми, се затичах, за да предпазя и да се погрижа за осакатените и простреляните животни. Но войниците ме изпревариха. Яростта им бе толкова голяма, че сечаха и труповете. В безумната си омраза забиваха ножове в конете и режеха главите им.
Малко встрани растяха папирусови дървета. Зад тях, скрит от погледа на разбеснелите се воини, стоеше черният жребец, който пръв бе прободен от стрела. Беше ранен и мъчително накуцваше. Стрелата се бе забила дълбоко в гърдите му. Без да мисля за собствената си безопасност, побягнах към него и сетне, когато се обърна с лице към мен, се спрях.
Едва тогава осъзнах опасността. Там стоеше ранен звяр, който като лъвът в подобно състояние сигурно щеше да се нахвърли върху мен. Двамата с жребеца се гледахме един друг и усетих, че страхът се смъква като плащ от раменете ми.
Очите му бяха огромни и изпълнени с болка. Благородни очи, красиви очи, които накараха сърцето ми да се свие от съжаление. Издаде тих възбуден звук и закуца към мен. Протегнах ръка и докоснах муцуната му, беше гладка като арабска коприна. Дойде право при мен и притисна чело в гърдите ми в знак на доверие и молба, която бе почти човешка. Знаех, че ме моли за помощ.
Инстинктивно обгърнах шията му с ръце и го прегърнах. В този момент не исках нищо друго, освен да спася живота му, но от ноздрите му канеше топла кръв по гърдите ми. Разбрах, че е улучен в дробовете и умира. Състоянието му бе далеч по-лошо, отколкото предполагах, и не можех да му помогна.
— Миличкият. Какво са направили тези глупаци с теб! — прошепнах аз. В отчаянието и душевната си болка смътно осъзнах, че животът ми отново е променен и че това умиращо същество е извършило тази промяна. Почувствах, че където и да стъпех на африканска земя в идващите години, конски копита ще оставят следи успоредно с моите. Бях открил нова голяма любов, която щеше да изпълва дните ми.
Жребецът издаде още веднъж приглушен стон и усетих топлия му дъх върху кожата си. После краката му се подвиха и той падна тежко на една страна. Лежеше и се бореше за въздух с пробитите си бели дробове. От раната в гърдите му излизаха яркочервени мехурчета. Приклекнах до него, сложих гордата му глава на скута си и седях така, докато умре. Сетне се изправих и тръгнах обратно натам, където бе спрял „Дъхът на Хор“.
Не виждах къде стъпвам, защото очите ми бяха замъглени от горещи сълзи. Още веднъж се проклех, че съм такъв сантиментален и мекушав глупак, но това не ми помогна особено. Винаги съм съчувствал на страданието на другите, били те хора или животни, особено ако са благородни и красиви.
— Проклет да си, Таита! Къде беше? — нахвърли се Танус върху мен, когато се качих на борда. — Води се битка. Цялата армия не може да чака, когато ти се случи някое от прословутите ти видения. — Въпреки шумните си заплахи той не ме бе изоставил.
Танус не искаше да ме изслуша и най-безцеремонно ме прекъсна. Не ми разреши да взема мъже и да проследя стадото, избягало в пустинята.
— Не желая да имам нищо общо с тези нечестиви създания! Съжалявам само, че моите хора ги оставиха да избягат и не ги съсякоха всичките. Да се надяваме, че лъвовете и чакалите ще поправят пропуска ни.
Тогава осъзнах, че той ги мрази, подобно на всеки простак от полковете си.
— Къде бе ти при Абнуб? — Обикновено не си позволявах да споря, но невежеството му ме вбеси. — Или някой друг глупак стоеше до мен? Не разбираш ли, че без колесници и коне с нас и с Египет е свършено?
Водехме този спор на палубата и офицерите наблюдаваха смълчани как един роб се обръща към Великия египетски лъв. Въпреки ме бях прехвърлил всички граници на приличието, продължих:
— Боговете ти дават този прекрасен дар. Триста коня са в ръцете ти! Аз ще построя колесници, които те да теглят. Толкова ли си сляп, че не можеш да го разбереш?
— Имам си галерите! — изрева Танус към мен. — Не се нуждая от тези нечестиви зверове, които ядат хора. Те са мерзост в лицето на хората и на всички милостиви богове. Те са създания на Сет и Сутех и не ги искам.
Със закъснение разбрах, че съм го поставил в положение, от което не можеше да отстъпи. Той бе умен и интелигентен човек, докато гордостта не замъглеше разума му. Смекчих тона и гласът ми стана сладък като мед.
— Танус, моля те, изслушай ме. Държах главата на едно от тези животни в ръцете си. Те са силни, но странно нежни. Очите им са добри като на вярно куче. Те не ядат месо…
— И ти разбра това от едно кратко докосване? — подигра ми се той.
— Зъбите — отвърна аз. — Те нямат острите зъби и нокти на месоядните. Прасетата са единствените копитни животни, които ядат месо, а те не са прасета. — Видях, че е разколебан, и продължих: — Ако това не ти е достатъчно, погледни запасите, които хиксосите са донесли със себе си през реката. Нима им е нужен толкова фураж, за да хранят месоядни лъвове?
— Месо или фураж, няма да споря повече. Чу решението ми. Ще оставим тези проклети коне да изчезнат в пустошта. Такова е окончателното ми решение.
Той се отдалечи, но аз продължих да мърморя:
— Окончателно, така ли? Ще видим.
Случаите, когато не бях способен да убедя в нещо господарката ми, бяха малобройни, а сега тя беше регент. Същата вечер, веднага щом царската ладия отново бе под защитата на галерите, отидох при нея. Без знанието на нейния командир и любим й показах миниатюрен дървен модел на колесница с привързан към нея издялан кон. Царица Лострис бе очарована. Тя естествено не бе виждала бойните колесници, понесли се като вятър, нито мислеше за тях със същата омраза, както хората от нейната армия. Като завладях изцяло вниманието й с модела на колесницата, описах й смъртта на жребеца с такива подробности, че и двамата се разплакахме. Тя не може да устои на моите сълзи, както и аз на нейните.
— Трябва незабавно да отидеш и да спасиш тези прекрасни животни от пустинята. Когато ги доведеш, заповядвам да съставиш ескадрон от колесници за моята армия — изплака тя.
Ако Танус бе поговорил с нея, преди да съм имал възможността да я убедя, много се съмнявам, че щеше да ми даде такава заповед, и историята на нашия свят щеше да бъде коренно различна. Танус се разгневи от измамата ми и това стана причина за първото сериозно спречкване в дългогодишното ни приятелство.
За щастие царица Лострис заповяда да ме свалят бързо на брега и успях да избегна гнева му. Имах само няколко часа за събиране на помощници и техният предводител беше най-странният от всички.
Никога не съм бил близък с Хюи, разбойника, който бе заловен при Галала и който командваше една от галерите, потопени от Танус при Абнуб. Сега беше капитан без кораб и търсеше с какво да се залови. Той дойде веднага щом слухът за моята мисия се разпространи.
— Какво знаеш за конете? — предизвика ме той и това бе въпрос, на който не бях готов да отговоря в дадения момент.
— Очевидно не толкова много, колкото ти — отговорих предпазливо.
— Някога бях коняр — похвали се Хюи.
— И какво означава това?
— Коняр е онзи, който се грижи за тях — отвърна и аз се вгледах слисан в него.
— Къде си виждал коне преди този кървав ден, а Абнуб?
— Като дете родителите ми бяха убити и бях заловен от племе варвари, които бродеха из равнините далеч на изток, отвъд реката Ефрат. Господарите ми бяха хора на коне и като дете съм живял всеки ден с тези животни. Кобилешкото мляко бе храната ми и спях под коремите на конете, за да се предпазвам през нощта, защото робите не ги пускаха в шатрите на племето. Избягах от робството на гърба на любимия си жребец. Той бързо ме отнесе надалеч. Но умря много преди да стигнем до Ефрат.
И така, Хюи бе с мен, когато малката дружинка от неохотни ловци на коне слязохме от галерата на западния бряг. Успях да събера всичко на всичко шестнадесет мъже и повечето от тях бяха от най-изпадналите в армията. Танус се бе погрижил никой от способните му мъже да не дойде с мен. Той не можеше да отмени думата на регентката на цял Египет, но се постара да ми създаде затруднения при изпълнението на задачата.
По предложение на Хюи снабдих мъжете ми с леки ленени въжета и торби овес. Всички те бяха ужасени при мисълта за съществата, които трябваше да преследваме. Когато се събудих на сутринта след първата ни нощ в лагера, открих, че до един са избягали и никога повече не ги видях.
— Ще трябва да се върнем — казах отчаян. — Не можем да сторим нищо сами. Господарят Танус ще бъде доволен. Той знаеше какво точно ще се случи.
— Не си сам — отвърна весело Хюи. — Имаш мен.
Тогава за пръв път чувствата ми към този млад самохвалко станаха по-сърдечни. Разделихме си въжетата и натъпканите със зърно кожени торби и потеглихме.
По следите разбрахме, че конете са минали оттук преди три дни, но не се бяха разпръснали и бяха оставили пътека, която можехме да следваме. Хюи ме увери, че стадният инстинкт при тях е много силен и сигурно са останали по сочните пасища покрай реката. Беше сигурен, че едва ли са тръгнали към пустинята, както се страхувах.
— Защо ще го правят? Там няма нито храна, нито вода за тях.
Той се оказа прав.
С идването на хиксосите селяните бяха напуснали своите хижи и се бяха скрили зад крепостните стени на градовете. Полетата бяха опустели, а житото — наполовина израснало. Открихме стадото преди пладне на втория ден. Бяха се разпръснали и пасяха спокойно в едно от полетата. Дори след преживяното с ранения жребец все още се боях от тези загадъчни създания.
— Сигурно ще е опасно да заловим няколко от тях — споделих с Хюи, търсейки неговия съвет и уверение.
На този етап идеята да уловим триста коне дори не ми дойде наум. Щях да съм доволен с двадесет и възхитен с петдесет. Представях си, че ще бъдем принудени да гоним всеки от тях и да ги връзваме с въжетата, които носехме.
— Чувал съм, че се славиш като много умен роб — усмихна ми се той, доволен от превъзходството си. — Очевидно не е така.
Показа ми как да извивам и заплитам въжето за оглавник. Направихме дузина, преди да остане напълно доволен. Сетне двамата се въоръжихме с по един от тях и с по една кожена торба зърно и тръгнахме към пасящото стадо. Следвайки примера на Хюи, не отивах право към тях, а бавно ги заобикалях.
— Стой спокойно — предупреди ме той, когато конете вдигаха глави, за да ни разгледат с този техен любопитен и открит, почти детски поглед.
— Седни. — Приклекнахме в израсналото жито и останахме неподвижни, докато конете не започнаха отново да се хранят.
— Долу — заповяда Хюи и когато бяхме клекнали в житото, продължи: — Обичат да им се говори ласкаво. Когато бях дете, пеех на конете си, за да ги успокоя. Гледай! — Той започна да пее на странен език, предполагам варварския език на онези, които го бяха пленили в детството му.
Гласът му бе мелодичен като крякането на гарга, летяща над разложен труп на умряло куче. Бях сигурен, че стадото намира певческите му дарби за не по-малко потресаващи от мен.
— Нека опитам аз — прошепнах. Изпях една приспивна песен, която бях съчинил за моя принц.
Спи, малки Мемнон, принц на Зората,
спи, малки принце, който ще властва над света,
отпусни къдрава глава,
изпълнена с прекрасни мечти,
отпусни ръце, нека станат силни за меч и лък.
Една от кобилите направи няколко крачки към мен и когато спря, издаде същия онзи мек звук с устните си. Беше любопитна и аз продължих да пея тихо и примамливо. До нея се притискаше жребче, прекрасно малко кафеникаво същество с хубава глава и щръкнали уши.
С особеното чувство, което притежавах към животните и птиците, вече бях започнал да разпознавам отличителните черти на тези нови животни. Учех бързо и инстинктивно да се справям с тях. Вече не бях напълно зависим от Хюи.
Докато продължавах песента, взех шепа зърно от торбата и го подадох на кобилата. Веднага разбрах, че и преди е била хранена с ръка. Тя изпръхтя шумно през големите си ноздри и направи още няколко крачки към мен. Още си спомням как сърцето ми престана да бие от вълнение, когато направи последната крачка и изящно сведе глава до дланта ми. Когато започна да се храни, аз се засмях радостно. Тя не направи опит да се отдръпне, когато я прегърнах с другата си ръка през шията и леко притиснах бузата си до нея, вдъхвайки странната й миризма.
— Оглавникът — напомни ми тихо Хюи и аз го плъзнах през главата й, както ми бе показал.
— Тя е твоя — обяви той.
— И аз съм неин — отвърнах без замисляне и така беше наистина. Бяхме запленени един от друг.
Останалите животни от стадото наблюдаваха всичко това. Щом оглавникът се оказа на кобилата, те се успокоиха и доверчиво ни позволиха да се разхождаме свободно между тях. Идваха да ядат от ръцете ни и ни позволяваха да вдигаме копитата им и да ги галим по шиите.
Тогава това ми се струваше невероятно, но по-късно разбрах, че е съвсем естествено. Те бяха привикнали от рождение да бъдат галени и държани, хранени и запрягани. Винаги са живели близо и в постоянно го присъствие на човека. Истинското чудо дойде по-късно, когато осъзнах, че те разпознават любовта и са способни да й отвърнат. Хюи бе подбрал и завързал една от другите кобили, напътствайки ме през цялото време и показвайки знанията и опита си. Бях в толкова приповдигнато настроение, че този път самочувствието му никак не ме подразни.
— Много добре — каза накрая той, — сега ще ги яхнем. — И за мое удивление сложи двете си ръце на гърба на своята кобила, вдигна се и преметна крак през нея, за да седне на гърба й, а аз го зяпнах невярващо, очаквайки кобилата да реагира бясно, да се изправи на задните си крака и да го хвърли на земята, или най-малкото да захапе голия му крак със силните си бели зъби и да го смъкне. Тя не стори нищо, остана спокойна.
— Дий, мила! — викна той и заби пети в ребрата й. Кобилата покорно тръгна напред и когато той отново я подкани, премина в тръс, а после и в галоп. Хюи я водеше без никакво усилие по непознат за мен начин. Конят и ездачът оставиха елегантна диря из полето и после се върнаха при мен.
— Хайде, Таита. Опитай и ти!
Видях, че очаква да откажа и точно това ме накара да преодолея колебанието си. Нямаше да позволя на този негодник да ме превъзхожда.
Първият ми опит бе неуспешен, но кобилата стоеше стоически и Хюи се изсмя.
— Тя има да те учи на много неща. Трябва да наречеш горкото животно Пейшънс1.
Това не ми се стори смешно, но името й остана.
— Повдигни се по-нагоре, когато премяташ крака си, и внимавай да не си затиснеш топките, когато слизаш — посъветва ме Хюи и се изсмя гръмогласно. — От тази част на съвета няма защо да се притесняваш. Предполагам, че ти се иска да имаш две, за да седиш на тях!
Тази шега ме накара да забравя благоразположението си към него. Метнах се на кобилата и се хванах с две ръце за шията й от страх да не си счупя главата.
— Седни изправен! — извика Хюи и Пейшънс ми помогна със спокойния си нрав.
Изненадах се от себе си, когато започнах да мисля за тези същества като за хора, но през следващите дни, докато яздехме на юг към Тива, открих, че могат да бъдат глупави или умни, подозрителни или доверчиви, упорити или палави, приятелски настроени или отчуждени, смели или боязливи, нервни или флегматични, търпеливи или нетърпеливи, изненадващи или предвидими — накратко казано, най-близки до човека от всички същества, които ходят на четири крака. Колкото повече научавах за тях, толкова повече ги обиквах.