Жените бяха силни и здраво го държаха, като викаха още по-силно. Въпреки че Масара отчаяно се опитваше да се освободи, той не можеше да я изтръгне от тях.
— Танус! — викнах аз. — Мемнон е в опасност.
Ние се върнахме, здраво го хванахме от двете страни и го задърпахме. Той пристъпваше неохотно.
— Ще се върна за теб — викна към момичето, докато бягахме. — Бъди смела! Ще се върна!
Когато някой ми каже, че любовта от пръв поглед не съществува, аз се усмихвам и си спомням деня, в който Мемнон срещна Масара.
Загубихме ценно време, когато се върнахме за принца, и щом поехме по една козя пътека нагоре по склона, нашите преследвачи почти ни настигнаха. Една стрела прелетя над рамото на Мемнон и ние се затичахме още по-силно.
Движехме се един след друг. Пръв бе Мемнон, след него Танус, а аз бях последен, защото медицинското сандъче на гърба ми тежеше. Още една стрела прелетя над главите ни, последвана от трета, която се заби в сандъчето с такава сила, че залитнах. Но то бе спряло стрелата, която иначе би се забила в тялото ми.
— Хайде, Таита — викна Танус. — Хвърли проклетата си кутия, или ще те заловят.
Двамата с Мемнон бяха на петдесет крачки пред мен, но аз не можех да се откажа от скъпоценното си сандъче. В следващия момент ме уцели друга стрела, но този път нямах късмет. Улучи ме в бедрото и аз паднах на пътеката.
Претърколих се до седнало положение и погледнах с ужас към тръстиковата стрела, която стърчеше от крака ми. Сетне погледнах назад към преследвачите ни. Брадатият главатар с робата на райета ги предвождаше и бе изпреварил останалите със стотина крачки. Изкачваше се по пътеката с големи крачки.
— Таита! — викна Танус. — Добре ли си?
Той бе спрял и гледаше разтревожено назад. Мемнон бе избързал напред и не се виждаше.
— Ранен съм! — викнах аз. — Остави ме. Не мога да те последвам.
Без да се колебае нито миг, Танус се втурна към мен. Етиопският главатар го забеляза и изрева нещо. Извади синия меч и го размаха, докато се изкачваше нагоре по склона.
Приятелят ми стигна до мен и се опита да ме повдигне.
— Безсмислено е. Ранен съм тежко. Спасявай се — казах му аз, но етиопецът почти ни бе достигнал.
Танус ме пусна и извади своя меч.
Двамата се втурнаха един към друг. Нямаше никакво съмнение за изхода от схватката, Танус бе силен и опитен с меча. Когато убиеше главатаря, ние щяхме да бъдем обречени, защото не можехме да очакваме милост от етиопците.
Мъжът вдигна меча над главата си и замахна към главата на Танус. Не му липсваше смелост. Знаех, че Танус щеше да парира удара с бърз контраудар към гърлото му. Това бе един от любимите му удари.
Двете остриета се срещнаха, но не се чу звън. Синият меч пречупи бронзовия на две. От някога смъртоносното оръжие на Танус сега в ръката му остана само дръжката.
Той бе смаян от лекотата, с която етиопецът го обезоръжи и не реагира бързо на следващия му удар. Отскочи назад, но синьото острие рани голите му гърди.
— Бягай, Танус! — викнах аз. — Или ще убие и двама ни.
Етиопецът отново се втурна към него, но аз седях по средата на тясната пътека. Бе принуден да ме прескочи, за да достигне Танус. Хванах го с двете си ръце през коленете и го повалих.
Той се опита да забие меча си в корема ми, но аз така рязко се извърнах, че и двамата се затъркаляхме надолу по сипея. Докато се търкаляхме, хвърлих последен поглед към Танус, който надничаше надолу от пътеката, и отчаяно извиках:
— Бягай! Погрижи се за Мемнон!
Сипеят бе опасен като плаващ пясък и човек не можеше да спре. Двамата бяхме запратени в различни посоки, но продължавахме да се премятаме по сипея. Бях натъртен, почти бях загубил съзнание, когато груби ръце ме хванаха за краката. Над главата ми се разнесоха проклятия.
Главатарят им ги възпря, преди да ме убият и хвърлят тялото ми в реката. Той бе покрит с прах, както и аз, робата му бе разкъсана, но все още стискаше синия меч в ръката си. Каза нещо на хората си. Те започнаха да ме влачат към лагера. Отчаяно започнах да се оглеждам и забелязах медицинското си сандъче върху скалите. Кожените презрамки се бяха скъсали.
— Донесете това — заповядах аз на мъжете с достойнство и посочих сандъчето.
Те се изсмяха на моето нахалство, но главатарят им заповяда да го вземат.
Двама мъже трябваше да ме поддържат, защото куцах заради стрелата, забита в бедрото ми. Всяка крачка ми причиняваше ужасна болка и когато пристигнахме в лагера, те грубо ме блъснаха на земята. Сетне започнаха да спорят дълго и яростно. Явно бяха озадачени за произхода ми и се чудеха какво да правят с мен. От време на време някой от тях се приближаваше към мен и ме ритваше в ребрата, докато ми задаваше въпроси. Лежах тихо, за да не ги предизвиквам.
Когато мъжете, които преследваха Танус и Мемнон, се завърнаха в лагера с празни ръце, настъпи объркване. Аз се успокоих при мисълта, че двамата са успели да им избягат.
След малко те си спомниха за мен и се върнаха да дадат израз на раздразнението си с още ритници и удари. Накрая главатарят им нареди да престанат и повечето загубиха интерес към мен и се разпръснаха. Оставиха ме да лежа на земята, покрит с прах и синини, със стрела все още забита в крака ми.
Етиопецът отново седна пред шатрата. Докато точеше острието на меча си, той ме поглеждаше. От време на време разменяше с мъжете си по няколко думи, но опасността за мен явно бе отминала.
Внимателно прецених момента и се обърнах направо към него. Посочих медицинското си сандъче, което бе захвърлено в една от палатките, и го помолих:
— Трябва ми сандъчето, за да превържа раната си.
По знаците, които му правех, главатарят разбра какво искам. Той заповяда на хората си да донесат сандъчето. Накара ги да го положат пред него и отвори капака. Започна да рови, разглеждайки внимателно всяко нещо. Когато нещо привлечеше вниманието му, го вдигаше и задаваше въпрос. Аз се опитвах да му отговоря със знаци.
Изглежда, това го задоволи: освен скалпелите сандъчето не съдържаше опасни оръжия. Не съм сигурен, дали той разбра, че това са медицински инструменти. Сетне със знаци се опитах да му покажа от какво се нуждая, сочейки крака си. Той застана до мен с меч в ръката, давайки ми да разбера, че всяка измама от моя страна ще ми коства главата, но ми позволи да използвам инструментите.
Стрелата се бе забила под такъв ъгъл, че ми бе трудно да я извадя. А болката, която сам си причинявах, на няколко пъти ме докара до състояние на припадък.
Накрая, целият облян в пот, бях готов да изтръгна острието на стрелата със специалните лъжици. Мъжете от лагера се бяха струпали около мен и наблюдаваха хирургическите ми способности с голям интерес.
Хванах здраво лъжиците, сложих между зъбите си дървена палка и здраво я захапах, сетне издърпах острието от раната. Последваха учудени викове. Явно никой от тях не бе виждал стрела да бъде извадена с такава лекота и без последствия за ранения. Бяха още по-впечатлени от умението ми, когато превързвах раната с ленен бинт.
При всички народи, дори най-примитивните, лечителят е на почит и уважение. Аз бях показал моето умение по най-убедителен начин и положението ми в етиопския лагер бързо се промени.
По заповед на главатаря бях пренесен в една от шатрите и положен на сламеник. Медицинското ми сандъче бе поставено до главата ми, а една от жените ми донесе храна.
На сутринта, когато шатрите бяха сгънати, бях положен на носилка, прикачена към един от конете в дългия керван. Бях смаян, когато по слънцето се ориентирах, че отново се отправяме към планините. Разбрах, че няма вече никога да видя своя народ. Лечителските ми способности вероятно спасиха живота ми, но вероятно заради тях никога нямаше да ме освободят. Разбрах, че сега наистина съм роб.
Кракът ми започна да заздравява. Това така впечатли етиопците, че скоро започнаха да водят при мен болни и ранени.
Излекувах тенията на един и срязах набралия пръст на друг. Заших раната на един мъж, който бе спечелил твърде много облози от раздразнителните си приятели. Тези хора имаха склонност да уреждат споровете си с ножове. Когато един от конете метна ездача си в дерето, аз наместих счупената му ръка. Зарасна добре. Етиопският главатар започна да се отнася към мен с голямо уважение. След като си избереше парчетата месо от подноса, аз бях вторият преди всички останали, който имах право да си сипя храна.
След като кракът ми се оправи напълно и започнах да ходя, позволиха ми свободно да се движа из лагера, въпреки че не биваше да се отдалечавам. Въоръжен мъж ме следваше навсякъде, дори при интимните ми нужди зад скалите.
Държаха ме настрани от Масара. Виждах я само сутрин, когато тръгвахме на път, и отново вечер, когато лагерувахме. По време на похода през планините бяхме далеч един от друг. Аз яздех в началото на кервана, а тя бе в края, пазена от жените и от въоръжена стража.
Когато успеехме да се видим, пленничката ми хвърляше отчаяни погледи, като че можех да й помогна по някакъв начин. Явно бе ценен заложник. Бе толкова красива, че аз често се улавях да мисля за нея. Опитвах да проумея причината за залавянето й. Реших, че или я водят против желанието при нейния бъдещ съпруг, или е залог в някаква политическа интрига.
Без да разбирам езика им, нямах никаква надежда да разбера нещо за етиопците или какъв е смисълът на всичко това.
Имах добър слух и памет и им приложих своите трикове. Слушах внимателно всичките им разговори и запаметявах напевността и ритъма на техния говор. Скоро научих, че господарят им се нарича Аркоун. Той даваше заповеди за походите. Скоро можех да повтарям дословно неговата реч със същата напевност и тон.
Те ме изслушаха смаяно, а после избухнаха в смях. Удряха се по гърбовете, а от очите им се стичаха сълзи. Чувството им за хумор бе първично. Нямах никаква представа какво съм казал, но очевидно го бях повторил правилно.
Те повтаряха моето слово един на друг и клатеха глави, имитирайки приповдигнатия тон на Аркоун. Дълго се забавляваха с това. Накрая той се изправи пред мен и изкрещя нещо. Не разбрах нищо, но повторих въпроса му точно дума по дума.
Толкова се развеселиха от това, че се запревиваха от смях, а един от мъжете падна в огъня и опърли брадата си.
Въпреки че шегата засягаше Аркоун, той се смееше заедно с останалите и ме потупа по гърба. От този момент всеки мъж, жена или дете от лагера бяха мои учители. Трябваше само да посоча предмет и етиопската дума веднага ми бе изричана. Когато започнах да подреждам думите в изречения, те с готовност ме поправяха и се гордееха от напредъка ми.
Отне ми известно време да вникна в граматиката им. Глаголите им се скланяха по коренно различен начин, а родовете и множествените числа бяха странни. Обаче за десетина дни започнах да говоря доста сносно, дори имах голям запас от ругатни и нападки.
Докато изучавах езика им и ги лекувах, наблюдавах начина им на живот и навиците им. Научих, че са непоправими играчи. Онази игра на дъска, която непрекъснато играеха, бе тяхната страст. Наричаха я „дом“, но бе по-опростена и елементарна от бао. Броят на камъчетата бе различен от този при бао. Обаче целта и принципите бяха подобни.
Аркоун бе шампион на дом, но докато го наблюдавах как играе, забелязах, че не е запознат с класическите закони на играта. Размислих добре за рисковете, които бих поел, ако унижа такъв суетен тиранин като Аркоун, но накрая реших, че това е единственият начин да спечеля надмощие над него. Следващия път, когато той седна пред палатката си и извади дъската за игра, очаквайки някой да се приближи до него, за да поиграят, изблъсках с лакти първия кандидат и седнах със скръстени крака пред него.
— Нямам сребро, за да се обзаложа — казах му аз на все още елементарен език. — Ще играя от любов към играта.
Той кимна сериозно. Като страстен играч разбра чувството ми. Новината, че ще играя срещу Аркоун, се разнесе из лагера и всички се събраха да погледат. Когато му позволих да спечели първите три хода, те започнаха да се побутват с лакти и да се шегуват, разочаровани, че играта толкова бързо ще привърши. Следващите четири хода бяха мои. Дори не се наложи да приложа закона на седемте камъчета.
За известно време всички останаха мълчаливи. Не смятам, че Аркоун осъзна поражението си. Сетне той скочи и извади ужасния син меч. Помислих, че съм го преценил правилно, и ще ми отсече главата или поне ръката. Той издигна меча над главата си и го размаха с гневен вик. С няколко удара насече дъската на трески и разхвърли камъните из лагера. Сетне се отдалечи към скалите, скубейки брадата си и отправяйки ми смъртни заплахи оттам.
Изминаха три дни, преди Аркоун отново да извади дъската за игра и да ми махне да седна срещу него. Горкият човек нямаше ни най-малка представа какво му бях подготвил.
С всеки ден все по-добре се справях с техния език и най-после успях да разбера причината за това дълго пътуваме из планините.
Бях подценил Аркоун. Той не бе главатар, а цар. Цялото му име бе Аркоун Ганоучи Мериам Негуса Нечаст, Цар на царете и господар на Етиопската държава в Аскум. Много по-късно научих, че в този район всеки планински разбойник със сто коня и петдесет жени нарича себе си цар и че съществуват около двадесет такива царе, вилнеещи наоколо за земя и плячка.
Най-близкият съсед на Аркоун бе Престер Бени-Джон, също претендиращ за титлата Цар на царете и господар на етиопците в Аскум. Между двамата монарси съществуваше съперничество. Воюваха непрекъснато.
Масара бе любимата дъщеря на Престер Бени-Джон и бе отвлечена от друг разбойнически главатар, а сетне продадена на Аркоун за конски товар сребро. Той възнамеряваше да принуди баща й да отстъпи. Изглежда, отвличането и откупването бяха част от етиопското държавническо изкуство.
Аркоун не се доверяваше на никого, затова бе принуден сам да се погрижи за принцеса Масара. Нашият керван я отвеждаше обратно към крепостта му. Научих го от разговорите на жените, които ми носеха храната, както и от разговорите около дъската за игра на дом. Когато пристигнахме в крепостта Амба Камара — планинското укрепление на Аркоун, бях наясно с обърканата и променлива политика на различните владетели в Аксум и за различните претенденти за трона на империята.
Усещах нарастващото вълнение в кервана с приближаването на крайната цел на пътуването ни. Накрая изкачихме тесен ветровит проход, не по-широк от козя пътека, в поредната планинска верига, характерна за Централна Етиопия. Всяка от тях завършваше с плато. От високото се виждаше как земята бе разделена на малки царства. Всяко плато бе естествена непревземаема крепост. Всеки застанал на върха можеше да се нарече цар, без страх да бъде нападнат.
Аркоун яздеше до мен и ми посочи към планините на юг.
— Това е скривалището на един конекрадец и мошеник, Престер Бени-Джон. Страшно вероломен човек. — Той изръмжа и се изплю на една скала по посока на своя съперник.
Бях започнал да опознавам Аркоун: бе невероятно жесток и неискрен. Ако отстъпваше по това на Престер Бени-Джон, то бащата на Масара трябваше наистина да е страхотен човек.
Пресякохме платото на Амба Камара, преминавайки през няколко селища с каменни коптори и полета, засети със сорго. Селяните бяха високи, рошави главорези, въоръжени с мечове и кръгли медни щитове. Изглеждаха също толкова свирепи и войнствени като мъжете от кервана.
В далечния край на платото пътека ни доведе до най-невероятната естествена крепост, която бях виждал. От основния масив на планината подпората бе толкова ерозирала, че бе останала да стърчи само една кула от камък със стръмни стени, а пред нея зееше ужасна бездна, над която се извиваше тясна каменна арка.
Под моста на хиляда крачки надолу се виеше реката. Конете бяха неспокойни и ездачите бяха принудени да слязат от тях и да ги водят за юздите. По средата на моста аз също се разтреперих замаян и не посмях да погледа в бездната. Трябваше да положа големи усилия, за да продължа пътя си и да не се хвърля и вкопча в камъните под мен.
Върху тази каменна кула се издигаше груба крепост с тръстиков покрив. Отворените прозорци бяха покрити със сурова кожа, а изпражненията и гнусотиите не се изтичаха от крепостта, а оставаха долу в подножието на скалата.
Трупове на мъже и жени висяха около нея като украса на някакво страховито тържество. Някои бяха там толкова отдавна, че месата им бяха изкълвани от враните. Други бяха още живи и аз ужасен наблюдавах техните слаби движения. Обаче повечето бяха мъртви и на различен етап на разлагане. Миризмата бе толкова силна, че дори непрестанният вятър, не можеше да я премахне.