Цар Аркоун наричаше враните свои пиленца. Понякога ги хранеше от стената, а друг път им хвърляше храна в дефилето. Писъците на жертвите хвърляни в пропастта, също бяха част от живота в Адбар Сегед, Домът на пеещия вятър. Тези екзекуции, ежедневният бой с пръчки, отсичането на ръце или крака и изтръгването на езици бяха основни развлечения на цар Аркоун, когато не играеше на дом или не планираше нападение над съседите си царе. Много често той лично размахваше брадвата или изтръгваше езици, а гръмкият му смях заглушаваше стоновете на жертвите.
Веднага щом нашият керван влезе в централния двор на крепостта, Масара бе отведена в лабиринт от каменни коридори, а аз — към новото си жилище, което се намираше в съседство с това на Аркоун.
Бях настанен в тъмна и ветровита каменна килия. В нея имаше огнище, но то не успяваше да ме сгрее. Въпреки че носех вълнена дреха, в Адбар Сегед винаги ми бе студено. Как ми липсваха слънцето край Нил и скъпият ми Египет! Стоях в тези ветровити укрепления и копнеех за своето семейство, за Мемнон и Танус, за малките принцеси, но най-вече за господарката. Понякога се будех през нощта със сълзи, замръзнали на лицето ми, и трябваше да покрия главата си с покривалото от овча кожа, така че Аркоун да не чуе плача ми през дебелата каменна стена. Често го умолявах да ме освободи.
— Но защо искаш да ме напуснеш, Таита?
— Искам да се върна при семейството си.
— Сега аз съм твоето семейство — смееше се той. — Аз съм твоят баща.
Обзаложих се с него. Ако спечелех сто игри на дом срещу него, той трябваше да ме пусне да си вървя и да ми даде ескорт, който да ме придружи до големите равнини на Нил. Когато спечелих сто пъти, той се изсмя и се учуди на лековерността ми.
— Сто ли казах? Не. Сигурно е било хиляда. — Той се обърна към оръженосците си. — За хиляда ли се спазарихме?
— Хиляда! — повториха те. — Хиляда!
Всички го приеха за голяма шега. Когато ядосан отказах да играя с Аркоун, той ме провеси гол от крепостната стена дотогава, докато не започнах да крещя да подреди камъчетата на дъската. Когато Аркоун ме видя гол, се изсмя и ме мушна.
— Може да си много добър на дом, но, изглежда, си загубил камъчетата си, египтянино.
Моят физически недъг бе разкрит и започнаха да ме наричат „евнух“ за мой срам и унижение. Но в края на краищата последиците бяха благоприятни. Ако бях истински мъж, никога нямаше да ме пуснат при Масара.
Дойдоха за мен през нощта и ме поведоха треперещ през коридорите към стаята на Масара. Помещението едва се осветяваше от мъждива лампа и миришеше на повръщано. Момичето се бе свило на сламеник по средата на пода. Имаше ужасни болки и стенеше, като се държеше за корема.
Веднага се залових за работа, изследвах я внимателно. Страхувах се да не би коремът й да е твърд, защото нямах подходящи лекарства. Дори аз с всичките си познания не можех да я спася, ако я бе сполетяло това, което мислех.
За мое облекчение открих, че коремът й е топъл и мек. Нямаше треска. Продължих прегледа си въпреки виковете й, но не успях да открия причината за състоянието й. Бях объркан и започнах да обмислям положението. Внезапно се сетих. Независимо че лицето й се гърчеше от болка, очите й ме наблюдаваха открито.
— По-лошо е, отколкото смятах — извърнах се аз към двете жени. — Ако ще я спасявам, ще ми трябва сандъчето. Донесете го веднага.
Те се втурнаха към вратата, а аз склоних глава до нейната и прошепнах:
— Ти си хитро момиче и умело се преструваш. С перце ли погъделичка гърлото си?
Тя се усмихна и отвърна шепнешком:
— Не можах да измисля друг начин да се срещнем. Когато жените ми казаха, че си се научил да говориш на техния език, знаех, че можем да си помогнем.
— Надявам се да е така.
— Бях толкова самотна. Дори да поговоря с приятел ще бъде голямо облекчение. — Доверието й бе толкова голямо, че ме развълнува. — Вероятно ще намерим начин да избягаме от това ужасно място.
В този момент чухме, че жените се завръщат. Масара стисна ръката ми.
— Ти си приятел, нали? Ще дойдеш отново при мен.
— Ще го сторя.
— Бързо, кажи ми, преди да си отидеш. Как се казва той?
— Кой?
— Този, който бе с теб през онзи ден до реката. Онзи, който прилича на млад бог.
— Казва се Мемнон.
— Мемнон! — повтори тя със страхопочитание. — Прекрасно име. Подхожда му.
Жените се втурнаха в стаята. Момичето притисна стегнатия си корем и запъшка, като че ще умре всеки момент, а аз клатех глава притеснено. Приготвих отвара от билки, които бяха полезни за нея, и казах, че ще се върна на разсъмване.
Сутринта състоянието на Масара се бе подобрило и можех да прекарам малко по-дълго време с нея. Само една от жените присъстваше и момичето размени с мен няколко думи.
— Мемнон ми каза няколко думи. Не мога да ги разбера. Какво каза той?
— Той каза: „Ще се върна за теб. Бъди смела! Ще се върна за теб.“
— Не може да е казал това. Той не ме познава. Срещата ни бе толкова кратка. — Тя поклати глава, очите й се напълниха със сълзи. — Смяташ ли, че е искал да каже това, Таита? — В тона й имаше скрита молба, която ме трогна, и не бих допуснал да страда повече от това, което вече бе изтърпяла.
— Той е коронован принц на Египет и мъж на честта.
Това бе всичко, което успяхме да си кажем тогава, но аз се върнах на следващия ден. Първото нещо, което ме попита, бе:
— Кажи ми какво ми каза Мемнон!
И аз трябваше да повторя обещанието му.
Казах на Аркоун, че здравето на Масара се подобрява, но че трябва да й позволят да се разхожда. Иначе не мога да отговарям за здравето й.
Той мисли един ден. Обаче момичето бе ценна стока, за която бе платил конски товар от сребърни кюлчета, и накрая даде съгласието си.
Всекидневните ни разходки бавно се удължаваха, докато накрая стражите свикнаха да ни виждат заедно. Двамата с Масара можехме да се разхождаме около стените на Адбар Сегед и да разговаряме.
Тя искаше да знае всичко, което можех да й разкажа за Мемнон, и аз се опитах да си спомня интересни случки от неговия живот, за да я забавлявам. Някои от тях й станаха любими и трябваше да повтарям, докато ги научи на наизуст и ме коригираше, ако пропусна нещо. Особено я забавляваше епизодът с ранения слон и как е получил Златния синджир за доблест за този подвиг.
— Разкажи ми за майка му, царицата — настояваше тя. — Разкажи ми за Египет. Разкажи ми за боговете ви. Разкажи ми за Мемнон като бебе. — Винаги въпросите й се връщаха към него, а аз бях доволен да задоволявам любопитството й, защото копнеех за семейството си.
Една сутрин тя дойде разстроена и ми каза:
— Миналата нощ имах ужасен сън. Сънувах, че Мемнон се е върнал за мен, но аз не можех да разбера какво ми казва. Трябва да ме научиш да говоря на египетски, Таита. Ще започнем още днес, в тази минута!
Беше умна, а и много искаше да научи езика. Бързо напреднахме. Скоро говорехме само на египетски, особено когато наоколо имаше стража.
Когато не говорехме за Мемнон, обмисляхме плана за нашето бягство. Разбира се, от пристигането ни в Адбар Сегед правех планове и сега ми бе много полезно да ги сравнявам с нейните.
— Дори ако избягаш от крепостта, никога няма да преминеш планините без чужда помощ — предупреди ме тя. — Пътеките са като оплетено кълбо. Никога няма да ги разплетеш. Всеки цар е във война с останалите. Не се доверяват на странници и ще ти прережат гърлото като на шпионин.
— Тогава какво да правим? — попитах аз.
— Ако успееш да избягаш, трябва да отидеш при баща ми. Той ще те закриля и ще те заведе при твоите хора. Ти ще кажеш на Мемнон къде съм и той ще дойде да ме спаси. — Тя уверено изрече тези думи.
Тогава осъзнах, че представите на Масара за Мемнон не отговаряха на действителността. Беше се влюбила в божество, а не в млад юноша. Аз бях виновен за това с моите истории за принца. Сега не можех да я нараня и да разбия надеждата й, като й кажа колко неверни са нейните представи.
— Ако отида при Престер Бени-Джон, той ще ме сметне за шпионин и ще ми отсече главата. — Опитах се да отхвърля отговорността, която тя стоварваше върху мен.
— Аз ще ти кажа какво да му предадеш. Нещо, което знаем само ние двамата с него. Това ще е доказателството, че идваш от мое име.
Беше ме притиснала, така че се опитах да се измъкна по друг начин.
— Как ще намеря пътя към крепостта на баща ти? Ти ми каза, че трудно ще намеря път през планините.
— Аз ще ти обясня. Ти си умен и ще запомниш откъде да минеш.
По това време бях я обикнал почти колкото моите малки принцеси. Бих поел всеки риск да я защитя. Напомняше ми за господарката преди много години и не можех да й откажа нищо.
— Много добре. Кажи ми го.
И така започнахме да планираме нашето бягство. За мен това бе само игра, с която исках да запазя надеждите и духа й. Не вярвах да намеря изход.
Мислехме да се спуснем с въже от скалата, въпреки че всеки път, когато погледнех надолу от нейната тера са, потръпвах. Тя започна да прибира парченца вълна и ги криеше под сламеника си. Възнамеряваше от тях да оплете въже. Не можех да й кажа, че въжето, от което имахме нужда, би изпълнило килията й до тавана.
Две дълги години ние чезнехме в Адбар Сегед, без да измислим план за бягство, но Масара никога не загуби вяра. Всеки ден ме питаше.
— Какво ми каза Мемнон? Кажи ми какво ми обеща.
— Той каза: „Ще дойда за теб. Бъди смела!“
— Да. Аз съм смела, нали, Таита?
— Най-смелото момиче, което познавам.
— Повтори какво ще кажеш на баща ми, когато го видиш.
Повтарях думите й и тогава тя ми разкриваше последния си план за бягство.
— Ще уловя малките врабчета, които храня на терасата. Ти ще напишеш писмо до баща ми, в което ще му кажеш къде съм. Ще го завържем на крачето на врабчето и то ще отлети при него.
— По-вероятно е да отлети при Аркоун, който ще ни набие и ще ни забрани да се срещаме.
Накрая избягах от Адбар Сегед, яхнал хубав кон. Аркоун отново бе заминал да се сражава с Престер Бени-Джон. Беше ми заповядано да го придружа като личен лекар и партньор за играта дом.
Когато преминах по каменната арка на кон, вдигнах поглед и видях Масара да стои на терасата. Беше прекрасна. Тя извика нещо на египетски. Вятърът отнесе думите й надалеч.
— Кажи му, че ще го чакам. Кажи му, че съм била смела. — А сетне много тихо, така че не бях сигурен дали чух правилно: — Кажи му, че го обичам.
Вятърът превърна сълзите ми в ледени късчета, когато яздех през Амба Камара.
В нощта преди битката Аркоун ме задържа до късно в палатката си. Докато даваше последни наставления, продължаваше да точи с ремък острието на синия си меч. От време на време обръсваше по някой косъм от ръката си с блестящото стоманено острие и кимаше доволно. Накрая го намаза с претопена овнешка мас. Този странен сребърносинкав метал трябваше да бъде добре смазан, иначе на него се образуваха червеникави петна като капки кръв.
Синият меч предизвикваше у мен голям интерес. Понякога, когато бе благосклонно настроен, Аркоун ми позволяваше да го подържа. Тежестта на метала бе учудваща и той бе много остър. Можех да си представя какво би вършил с него воин като Танус. Знаех, че ако го срещна отново, той щеше да поиска да научи всичко за него. Често разпитвах Аркоун, но той не обичаше да говори за меча.
Разказа ми само, че бил изкован в сърцето на вулкан от един от езическите богове на Етиопия. Прапрадядо му го бил спечелил от бога на игра на дом, която продължила двадесет дни и двадесет нощи. Намирах това за доста правдоподобно, освен онази част от легендата за спечелването на оръжието на дом. Ако прапрадядото бе играл дом както Аркоун, то тогава богът трябва да е бил много глупав.
Той поиска мнението ми за битката, планирана за следващия ден. Бе разбрал, че познавам военната тактика. Казах му, че планът е изключителен. Етиопците имаха понятие от тактика колкото и от играта дом. Разбира се, теренът не позволяваше конете да се разгърнат, а те нямаха колесници. Нямаха система, нито ред.
Аркоун бе решил на сутринта силите му да се разделят на четири конни отряда. Щяха да се крият зад скалите и да заловят пленници, да прережат няколко гърла, а сетне да побегнат.
— Ти си един от великите генерали в историята — казах му аз. — Бих искал да изпиша свитък с възхвали за твоя гений. — Идеята му хареса и ми обеща да ме снабди с необходимото за този проект веднага щом се завърнем в Адбар Сегед.
Изглежда, цар Престер Бени-Джон бе същият пълководец като него. На следващия ден ние посрещнахме неговата армия в голяма долина със стръмни склонове. Бойното поле бе взаимно уговорено преди месеци и Престер Бени-Джон бе заел позиция в единия край на долината, преди ние да пристигнем. Той пристъпи напред и започна да сипе обиди и предизвикателства към Аркоун от безопасно разстояние.
Престер Бени-Джон беше висок мъж, много слаб и с дълга бяла брада, сребърните му къдри се спускаха чак до кръста. Не можех да различа чертите му от такова разстояние, но жените ми бяха казали, че като млад бил най-красивият момък в Етиопия и имал двеста жени. Някои от тях се самоубили от любов по него. Явно талантът му се проявяваше повече в харема, отколкото на бойното поле.
Престер Бени-Джон свърши с ругателствата и Аркоун пристъпи напред, за да му отвърне. Обидите му бяха цветисти и поетични, докато ехото ги носеше надолу по скалите. Постарах се да запомня някои от тях.
Когато той замлъкна, очаквах битката да започне, но бях сгрешил. Още няколко воини от двете страни пожелаха да говорят. Подпрян на скалата, заспах на топлото слънце, усмихвайки се докато си представях как Танус и неговите Сини крокодили биха се справили с тези етиопски дърдорковци.
Когато се събудих от дрънкането на оръжия, вече бе следобед. Аркоун бе загубил първата атака. Един от отрядите му бе препуснал срещу позициите на Престер Бени-Джон, удряйки мечове върху медните си щитове. За невероятно кратко време те се завърнаха живо на стартовите си позиции, без да причинят или получат наранявания.
Бяха разменени още обиди, след което Престер Бени-Джон атакува. Той нападна и се оттегли със същата скорост и подобни резултати. Така измина денят; обида за обида, нападение за нападение. С падането на нощта двете армии се оттеглиха. Ние лагерувахме в долната част на долината и Аркоун ме повика при себе си.
— Каква битка! — възбудено ме посрещна той, когато влязох в палатката. — Ще изминат много месеци, преди Престер Бени-Джон да посмее да се бие отново.
— Утре няма ли да има битка? — попитах аз.
— Утре се връщаме в Адбар Сегед — каза той, — а ти ще опишеш победата ми на свитъци. Очаквам след това поражение Престер Бени-Джон скоро да проси мир.
Седмина от нашите бяха ранени в жестоката битка, всички бяха улучени със стрели. Извадих остриетата и превързах раните им. На следващия ден се погрижих ранените да бъдат качени на носилки и вървях до тях, докато се връщахме към крепостта.
Един от мъжете бе ранен в корема и изпитваше силни болки. Знаех, че ще умре до една седмица, но направих всичко възможно да облекча страданието му с възглавници и повдигайки носилката през труднопроходимите места по пътя.
Късно следобед пристигнахме до укрепление на реката, едно от онези, през които бяхме минали на път за битката с Престер Бени-Джон. Познах укреплението по описанието, което Масара ми даде за местността и за пътя до крепостта на баща й. Реката бе един от многобройните притоци на Нил, спускащи се от планините. През последните дни бе валяло дъжд и нивото на водата при брода бе високо.
Нагазих във водата до носилката на моя пациент с раната в корема. Той вече бълнуваше. По средата на брода осъзнах, че сме подценили дълбочината и силата на течението. То подхвана едната страна на носилката и я преобърна, завъртя коня, повличайки горкото животно в дълбокото, където копитата му загубиха каменното дъно.
Аз се хванах за хамута му и в следващия миг и двамата заплувахме. Бяхме отнесени от течението на зелената ледена вода. Раненият мъж бе паднал от носилката и когато се опитах да го хвана, изпуснах хамута на коня. Водата ме отнесе. Главата на ранения изчезна под водата, но по това време плувах, за да спася собствения си живот. Обърнах се по гръб и изпънах крака. По този начин можех да се отблъсквам от камъните, когато течението ме запращаше към тях. Известно време неколцина от мъжете на Аркоун тичаха по брега близо до мен, но скоро реката направи завой и те не можеха да заобиколят скалата. Конят и аз бяхме сами в реката.