Това беше ключът към цялостната му стратегия: координирана про-грама за залавяне и изнудване, фокусиране върху цивилните мъже и по-рядко жените, което в крайна сметка ще ги отведе при братята. Нямаше как да не се получи. Защото братята щяха да се вбесят от жестокостите спрямо цивилното население и да се появят, размахали кинжали, или за-щото все някой щеше да проговори и да издаде местонахождението им.
Най-добре би било да разберат къде воините прекарват дните си. Да ги унищожат, докато грее слънцето, когато са най-уязвими, беше план на действие с най-големи шансове за успех и най-малка вероятност за жертви сред лесърите.
В крайна сметка убиването на цивилни вампири не беше кой знае колко по-трудно от това да пречукаш един обикновен човек. Те кървят, ако ги порежеш, сърцата им престават да бият, ако ги простреляш, и изгарят, ако ги изкараш на слънце.
Но да се убие член на братството беше друга работа. Те притежаваха чудовищна сила, бяха изключително добре обучени и раните им заздравяваха бързо. Бяха отделен подвид. С вампира-воин можеш да опиташ късмета си само веднъж. Ако не го убиеш, никога няма да се при-береш обратно вкъщи.
Господин X. се надигна от бюрото и спря за момент, изучавайки отражението си в прозореца на офиса. Почти бяла коса, бледа кожа, бледи очи. Преди да стане член на обществото беше червенокос. Вече не помне-ше как е изглеждал тогава.
Но ясно си представяше бъдещето. Както и това на обществото.
Заключи вратата след себе си и се отправи по покрития с плочки коридор към главната спортна зала. Застана на входа и кимаше на уче-ниците, пристигащи за урока си по джуджицу. Този беше любимият му клас, група младежи на възраст от осемнадесет до двадесет и четири години, които даваха големи надежди. Момчета в бели джуджицу ги*, препасани с колани, сведоха глави за поздрав, наричайки го сенсей, а в това време той ги преценяваше един по един, като обръщаше внимание на стойката и настроението им, на начина, по който се движат очите им.
Строи учениците, готови за тренировката, и продължи да се оглежда за потенциални кандидати за обществото. Търсеше комбинация от физическа сила, остър ум и безцелна омраза.
Когато му предложиха да стане член на обществото през петдесетте години на двадесети век, той беше седемнадесетгодишен грийзър**, вклю-чен в програма за малолетни престъпници. Една година преди това беше намушкал баща си в гърдите, след като копелето го беше удряло с бирена бутилка по главата. Надяваше се, че го е убил, но за съжаление баща му оцеля и живя достатъчно дълго, за да се прибере у дома и да убие майка му.
[* Ги - спортно облекло за джуджицу. - Бел. прев.]
[** Грийзър - от grease, помада, брилянтин, беден младеж или младеж от работническата класа, агресивен и с груби маниери, обикновено с дълги, намазани с брилянтин коси според модата от петдесетте години на двадесети век. - Бел. прев.]
Но поне скъпото старо татенце има благоразумието след това да пръсне собствената си глава с една ловна пушка, при което мозъкът му бе полепнал по цялата стена. Господин X. откри тялото му при едно посещение у дома, точно преди да го хванат и да го вкарат в изправителен дом.
В онзи ден, застанал до трупа на баща си, господин X. разбра, че няма никаква полза да крещиш на мъртвите. В крайна сметка не можеш да вземеш нищо от някой, който вече го няма.
Като се има предвид какви бяха родителите му, не беше случайност, че жестокостта и омразата бяха в кръвта му. А избиването на вампири беше един от възможните обществено приемливи отдушници за склонните към убийство като него. В армията беше досадно. Прекалено много правила, освен това се налага да чакаш да ти посочат врага, преди да се захванеш за работа. Серийните убийства, от друга страна, бяха твърде скромно поле за изява.
Обществото беше нещо различно. Получи всичко, което е искал някога. Неограничени парични средства. Възможност да убива всеки път, щом слънцето залезе. И, разбира се, изключителния шанс да формира подрастващото ноколение.
И така, за да стане член на обществото, трябваше да продаде душата си. Това не беше проблем. След всичко, което баща му му беше сторил, от душата му така или иначе не беше останало много.
Той беше убеден, че определено е спечелил от сделката. Бяха му гарантирали, че ще остане млад и в отлично здраве до самата си смърт. Освен това дали ще умре не зависеше от някакво биологическо увреждане като рак или сърдечно заболяване, а от собствената му способност да оцелее.
Благодарение на Омега във физическо отношение той превъзхождаше хората, зрението му беше отлично и се занимаваше с това, което харесваше най-много. Импотентността малко го притесняваше в началото, но вече беше свикнал. А това, че не ядеше и не пиеше... и без това никога не е бил чревоугодник.
Освен това проливането на кръв беше по-добро от яденето и секса.
Вратата на залата рязко се отвори и той гневно погледна през рамо. Беше Били Ридъл, и двете му очи бяха насинени, а носът му беше бинтован. Господин X. повдигна вежда.
- Днес няма да тренираш, нали, Били?
- Да, сенсей. - Били сведе глава. - Но исках да съм тук.
- Браво - господин X. прегърна Ридъл през раменете.- Харесва ми твоята отдаденост. Знаеш ли какво... Искаш ли да провериш на какво са способни по време на разгряването?
Били направи дълбок поклон, като широкият му гръб беше почти успореден на пода.
- Сенсей.
- Започвай. - Той потупа момчето по рамото. - И не ги щади.
Били вдигна поглед, очите му блестяха.
Господин X. кимна.
- Радвам се, че ме разбираш, синко.
На излизане от сградата, в която живееше, Бет забеляза необозначената полицейска кола, паркирана от другата страна на улицата, и се намръщи. От нея излезе Хосе и притича към нея.
- Чух какво се е случило. - Очите му се спряха на устните й. - Как си?
- По-добре.
- Ела. Ще те откарам на работа.
- Благодаря, но искам да походя пеша. Челюстта на Хосе се стегна, като че ли се канеше да спори, затова тя се протегна и докосна ръката му. - Няма да позволя страхът да промени живота ми. Рано или късно ще трябва да мина покрай онази уличка и по-добре е да го направя сутринта, когато е светло.
Той кимна.
- Чудесно. Но ще си повикаш такси довечера или пък някой от нас ще мине да те вземе.
- Хосе...
- Радвам се, че си съгласна. - Той пресече улицата обратно. - А, предполагам, че не си чула какво направи снощи Бъч 0'Нийл?
Не й се искаше много да пита.
- Какво?
- Отишъл при онзи негодник.Разбрах, че се наложило да наместват носа му, след като нашият добър детектив приключил с него. - Хосе отвори вратата на колата и се отпусна на седалката. - Е, ще те видим ли днес?
- Да, искам да науча повече за бомбата в колата.
- И аз така си помислих. Доскоро. - Той махна с ръка и потегли.
Но към три часа следобед тя все още не беше стигнала до полицейския участък. Всички в офиса искаха да чуят за случилото се с нея, после Тони настоя да излязат и да похапнат добре на обяд. След като се върна отново зад бюрото си, прекара целия следобед, тъпчейки се с хапчета за киселините в стомаха си и се забавляваше с електронната поща.
Знаеше, че я чака работа, но просто не можеше да завърши статията, която пишеше за намерените от ченгетата пистолети. Не че я притискаше някакъв срок. Дик не бързаше особено да й даде място на първата страни-ца в раздела с местните новини.
Не, единственото, което й възлагаше, беше редакторска работа. Двете последни статии, които остави на бюрото й, бяха написани от големите момчета и Дик искаше тя да провери фактологията. Всъщност това, че беше перфекционист по отношение на фактите и се придържаше към стандартите, с които се беше запознал в "Ню Иорк Таймс", беше една от силните му страни. Но за съжаление изобщо не го беше грижа за тежкия труд, който полагаха сътрудниците му. Колкото и поправки с червено да правеше, дори не споменаваха името й наред с това на автора.
Беше почти шест часът, когато приключи с редактирането на статиите. Пусна ги в кутията с входящата поща на Дик и се замисли дали да не пропусне посещението си в участъка. Бъч беше взел показанията й предишната вечер и тя нямаше какво повече да направи по случая. По-точно, неприятна й беше идеята да бъде на едно място с нападателя си, макар и той да беше в ареста.
Освен това беше страшно уморена.
- Бет!
Тя трепна при звука на гласа на Дик.
- Не мога да говоря, сега отивам в участъка - отвърна тя през рамо и си помисли, че като го избягва, няма да го държи дълго време настрана, но поне тази вечер стратегията й щеше да я отърве от него.
Освен това искаше да научи нещо повече за атентата.
Изхвръкна от офиса и измина пеша шест преки в източна посока. Участъкът имаше типичната за шестдесетте години на двадесета век общинска архитектура. Сграда на два етажа с разчупена форма, която е била модерна за времето си, строена с бледосив цимент и множество тесни прозорци. С течение на годините изобщо не ставаше по-красива. По стените й имаше тъмни черти, като че ли от някаква рана на покрива се стичаше кръв. Вътрешността също напомняше за смърт: отвратителен, тебеширенозелен линолеум, стени, облицовани с имитация на дърво, на-щърбени дървени первази. След четиридесет години най-голямата мръсотия се беше набила във всяка пукнатина и пролука и можеше да се отстрани само с пулверизатор или четка за зъби.
А може би със съдебна заповед за опразването й.
Ченгетата наистина се държаха много мило. Още щом се появи в сградата, започнаха да се суетят край нея. След като им разказа всичко, като едвам се сдържаше да не се разплаче тя отиде в диспечерската стая и си побъбри с двете момчета зад плота. Бяха задържали няколко души за проституция и продажба на наркотици, но иначе денят беше спокоен. Тъкмо се канеше да си тръгне, когато Бъч влезе през задния вход.
Беше облечен в джинси и риза, в ръката си държеше червено яке. Очите й се спряха на кобура, чиито ремъци пресичаха широките му рамене, на черната ръкохватка на пистолета му които проблясваше, когато ръцете му се люлееха в такт с походката му. Тъмната му коса беше влажна, каго че ли за него денят тъкмо започваше.
Което, като се има предвид колко зает беше предишната нощ вероятно беше истина.
Той тръгна право към нея.
- Имаш ли време да поговорим?
Тя кимна.
- Да.
Влязоха в една от стаите за разпит.
- Просто за твое сведение, камерите и микрофоните са изключени - каза той.
- Не работиш ли обикновено по този начин?
Той се усмихна и седна на масата. Сплете ръце.
- Трябва да ти кажа, че Били Ридъл е освободен под гаранция. Пуснаха го тази сутрин.
Тя седна.
- Името му е Били Ридъл? Шегуваш се.
Бъч поклати глава.
- Той е на осемнадесет. Няма полицейско досие като пълнолетен, но хакнах файла му като малолетен и се оказа, че е бил доста деен. Сексуално нападение, тормоз, няколко дребни кражби. Баща му е голяма клечка и момчето има адски добър адвокат, но говорих с окръжния проку-рор. Тя ще се опита да го притисне, за да не се наложи да свидетелстваш.
- Ще свидетелствам, ако трябва.
- Добро момиче. - Бъч прочисти гърлото си. - Как си?
- Добре съм. - Нямаше намерение да остави Железния да се прави пред нея на д-р Фил*. В грубоватия Бъч 0'Нийл имаше нещо, което я кара-ше да иска да се покаже силна. - А сега за взривената кола. Чувам, че ек-сплозивът вероятно е бил пластичен и взривният механизъм е вдигнал ко-лата във въздуха. Прилича ми на работа на професионалист.
[* Д-р Фил МакГроу - Филип Калвин Макгроу, американски психолог и водещ на токшоуто "Доктор Фил" и автор на бестселъри. - Бел. прев.]
- Вечеряла ли си?
Бет присви вежди.
- Не.
Като се има предвид как се беше натъпкала на обяд, би трябвало да пропусне и закуската утре.
Бъч се изправи.
- Добре. Тъкмо отивам в "Тъла".
Отиде при вратата, отвори я и й даде път.
Тя не помръдна.
- Няма да вечерям с теб.
- Както желаеш. Предполагам, че не ти се иска да научиш какво намерихме от другата страна на уличката, срещу колата.
Вратата зад него бавно се затвори.
Нямаше да се хване в капана му. Нямаше да...
Бет скочи от стола и се втурна след него.
8
ЗАСТАНАЛА В СВОЯТА БЕЗУПРЕЧНО ЧИСТА СПАЛНЯ в кремаво и бяло, Мариса се чувстваше несигурна в себе си. Като шелан на Рот тя усе-щаше болката му и по силата й разбра, че сигурно е загубил още един от своите братя-воини.
Ако връзката им беше нормална, нямаше да има проблем. Щеше да отиде при него и да се опига да облекчи мъката му. Щеше да говори с него, да го прегърне или да плаче с него. Щеше да го стопли с тялото си.
Защото именно това прави една шелан за партньора си. И получава същото отношение.
Погледна към часовника си "Тифани" на нощното шкафче.
Скоро той щеше да излезе в нощта. Ако иска да го завари, трябваше да тръгне веднага.
Мариса се колебаеше, не искаше да се самозалъгва. Нямаше да е добре дошла.
Искаше й се да не бе толкова трудно да го подкрепя, да знае какво би искал тя да му даде. Веднъж, преди много време, си поговори с Уелси, шелан на Тормент, с надеждата, че ще й подскаже какво да прави. Как да се държи. Как да убеди Рот, че е достойна за него.
Все пак Уелси имаше това, което желаеше и Мариса. Истински съ-пруг. Мъж, който се прибира у дома при нея. Който се смее, плаче и спо-деля живота си с нея. Който я прегръща.
Мъж, който остава при нея през онези мъчителни, но за щастие редки периоди, когато можеше да забременее. Който задоволява болезнените копнежи на тялото й, когато изпитваше нужда.
Рот не правеше нищо за нея, нито с нея. Особено второто. Така както стояха нещата, когато беше в период на нужда, се налагаше да търси по-мощта на брат си. Хавърс я приспиваше с транквилизатори, докато повиците на плътта преминат. Тази практика притесняваше и двамата.
Толкова се бе надявала, че Уелси ще й помогне, но разговорът не се получи. Съчувствието в очите на другата жена и внимателно формулираните й отговори бяха мъчителни и за двете и изтъкваха всичко, което Мариса не притежаваше.
Господи, колко самотна беше.
Тя затвори очи и отново усети болката на Рот.
Трябваше да се опита да му помогне. Защото страдаше. И защото какво друго имаше в живота й, освен него?
Долови, че той е в къщата на Дариъс. Въздъхна дълбоко и се дематериализира.
Рот бавно повдигна коленете си и се изправи, при което чу как преш-лените му се наместват с пукане. Махна с ръка диамантите от краката си.
На вратата се почука и той я остави да се отвори, като мислеше, че е Фриц.
Усети дъхът на океан и стисна устни.
- Какво те води тук, Мариса? - попита той, без да се обърне. Отиде в банята и сложи една кърпа около кръста си.
- Позволете ми да ви измия, господарю - прошепна тя. - Ще се п-грижа за кожата ви. Мога да...
- Добре съм.
Раните му зарастваха бързо. В края на нощта щяха да останат само едва забележими белези.
Рот отиде до шкафа и прегледа дрехите. Извади черна риза с дълги ръкави, чифт кожени панталони и - по дяволите, какво е това? О, мамка му, не, Няма да се бие с такова бельо. По-скоро ще тръгне гол, отколкото с тези измишльотини.
Първата му задача беше да установи контакт с дъщерята на Дариъс. Знаеше, че почти не разполага с време, защото моментът на преобразява-нето й наближаваше. След това трябваше да се свърже с Вишъс и Фюри, за да разбере какво са научили за мъртвия лесър.
Тъкмо се канеше да махне кърпата и да се облече, когато му мина през ума, че Мариса е още в стаята.
Погледна към нея.
- Върви си у дома, Мариса.
Главата й клюмна.
- Господарю, чувствам болката...
- Добре съм.
Тя се поколеба за миг. След това изчезна безшумно.
След десет минути Рот се качи в салона.
- Фриц? - извика той.
- Да, господарю ?- Икономът изглеждаше доволен че са го повикали.
- Намират ли ти се цигари с трева?
- Разбира се.
Фриц прекоси стаята и се върна при него с една стара махагонова кутия. Отвори капака и му я поднесе.
Рот взе две ръчно свити пурети.
- Ако ви харесват, ще набавя още.
- Не си прави труда. Тези са достатъчни. - Рот не се дрогираше но тази вечер тревата щеше да му свърши добра работа.
- Няма ли да хапнете нещо,преди да излезете?
Рот поклати глава.
- Може би когато се върнете? - Гласът на Фриц, който междувременно затвори капака на кутията, прозвучи едва ли не умолително.
Рот тъкмо се канеше да му каже да млъкне, но се сети за Дариъс. Ди не би се държал грубо с Фриц.
- Добре. Да, благодаря.
Постигнал целта си, икономът изправи рамене.
Боже мои, та той май се усмихва, помисли си Рот.
- Ще ви приготвя агнешко, господарю. Как предпочитате месото?
- По сурово.
- Ще изпера другите ви дрехи. Да ви поръчам ли нови кожени панта-лони?
- Не... - Рот млъкна. - Да, добре. Страхотно. И, ъ-ъ-ъ ще ми купиш ли едни боксерки? Черни? ХХL?
- С удоволствие.
Рот се обърна и тръгна към вратата.
Как, по дяволите, се оказа с прислужник?
- Господарю?
- Да? - изръмжа той.
- Пазете се.
Рот спря и извърна глава. Фриц беше притиснал кутията до гърдите си.
Адски е странно някой да те чака да се върнеш у дома, помисли си Рот.
Излезе от къщата и пое по дългата алея за коли към оградената от дърветата улица. Светкавица проряза небето, предвещавайки бурята, коя-то усещаше, че се надига от юг.
Къде ли, по дяволите, беше в момента дъщерята на Дариъс?
Ще я потърси първо в апартамента й.
Рот се материализира в двора зад дома й, погледна към прозорците на апартамента й и измърка в отговор на мъркането на котката за добре дошъл. Бет не си беше у дома, затова Рот седна на масата за пикник. Ще по-чака около час, след това ще отиде да потърси братята. Винаги можеше да се върне в края на нощта, макар че като се има предвид как се бяха развили нещата първия път, когато влезе в дома й, идеята да я събуди в четири сутринта май не беше много добра.
Свали тъмните си очила и потърка ръба на носа си.
Как да й обясни какво я очаква? И какво трябва да направи, за да преживее промяната?
Имаше чувството, че новината няма да я зарадва.
Замисли се за собственото си преобразяване. Голяма гадория. Той също не беше подготвен за него, защото родителите му винаги се стремяха да го предпазват и бяха починали, преди да му кажат какво ще се случи с него.
Спомените му се върнаха с поразяваща яснота.
В края на седемнадесети век Лондон беше жестоко място, особено за онези, които си нямаха никого на света. Безмилостно бяха убили родите-лите му пред собствените му очи две години преди това и той избяга от другите от своя вид, защото смяташе, че малодушието му в онази нощ е позор, който трябва да понесе сам.