- Няма да стане, Бу, момчето ми. Ти си домашна котка.Домашна. Котка. Повярвай ми, навън не е толкова хубаво, колкото ти се струва.
Затвори очи, но когато се чу поредното жално мяукане, тя изруга и отметна завивките си. Отиде при вратата и погледна навън.
Тогава забеляза мъжа. Стоеше до тъмната стена на вътрешния двор, черна сянка, много по-голяма от другите познати сенки, които хвърляха контейнерите за отпадъци и обраслата с мъх маса за пикник.
Провери ключалката на вратата с треперещи ръце, след това отиде до прозорците. И двата бяха добре затворени. Дръпна завесите, грабна без-жичния си телефон и се върна при Бу.
Мъжът се движеше.
По дяволите!
Идваше към нея. Провери отново дали вратата е заключена, отстъпи назад, но закачи с крака си ръба на дивана. Полетя надолу, телефонът се изплъзна от ръката й и отскочи. Стовари се върху матрака, главата й от-скочи нагоре от силата на удара.
Не беше за вярване, но вратата се отвори, като че ли изобщо не я беше заключила.
Все още по гръб, тя като обезумяла се опитваше да се оттласне и да се скрие от мъжа, събирайки чаршафите и завивките си на топка. Той беше огромен, раменете му бяха широки като гардероб, краката му бяха здрави и мускулести. Не виждаше лицето му, но заплахата, която излъч-ваше, беше като насочен към гьрдите й пистолет.
Бет се претърколи със скимтене, смъкна се на пода и се опита да се отдалечи от него пълзешком. Паркетът заскърца под коленете и дланите й. Стъпките му зад нея отекваха като гръм и ставаха все по-оглушителни. Разтреперана като заслепено от ужас животно, тя се блъсна в холната ма-са, без да усети никаква болка.
По бузите й се стичаха сълзи, молеше го за милост и се опита да сти-гне до входната врата...
Бет се събуди с отворена уста, ужасяващи звуци разтърсваха тишина-та на ранното утро.
Звуците излизаха от нейната уста. Крещеше с цяло гърло.
Стисна устни и упште й престанаха да я болят. Измъкна се от леглото, приближи се до плъзгащата се врата и поздрави пьрвите слънчеви лъчи с такова огромно облекчение, че главата й се замая. Когато разтуптяното й сърце се поуспокои, тя пое дълбоко дъх и провери вратата.
Беше заключена. Дворът беше празен. Всичко беше нормално.
Тя се засмя нервно. Разбира се, сънувала е лош сън, след всичко, кое-то й се бе случило предишната вечер. Вероятно щеше да остане напрегна-та известно време.
Обърна се и се отправи към банята. Имаше чувството, че е полумърт-ва, но последното място, където искаше да остане сама, беше апартаментът й. Копнееше за суетнята в нюзрума, искаше й се да бъде сред хората, телефоните и хартиите там, където щеше да се чувства в по-голяма безопасност.
Тъкмо щеше да влезе в банята, когато усети прорязваща болка в крака си. Присви коляното си и извади парченце стъкло от петата си. Наведе се и видя купата, която държеше на холната маса, разбита на парчета на по-да.
Смръщи вежди и почисти счупените парчета. Сигурно е съборила ку-пата, когато се върна в апартамента си след нападението.
Докато слизаше надолу към подземието под къщата на Дариъс, Рот се чувстваше изтощен. Затвори и заключи вратата след себе си, свали оръжията си и измъкна един очукан куфар от шкафа. Отвори капака и изпъшка, повдигайки плоча от черен мрамор. Беше квадратна, голяма метър и двадесет и дебела десет сантиметра. Постави я в средата на стаята. Върна се при куфара, извади една кадифена торбичка и я хвърли на кревата.
Съблече се, взе душ и се избръсна, после се върна гол в стаята. Взе торбичката, развърза атлазената панделка и изсипа нешлифованите, големи колкото речни камъни диаманти върху плочата. Пусна празната торбичка на пода.
Рот наведе глава и заговори на майчиния си език. Произнасяйки сричките, гласът му ту се усилваше, ту затихваше в унисон с дишането му. С тези думи той отдаваше почит на мъртвите. Когато свърши, коленичи на плочата и усети камъчетата да се впиват в плътта му. Седна на петите си, постави длани на бедрата си и затвори очи.
Ритуалът на смъртта изискваше да прекара цял ден така, без да по-мръдне, да изтърпи болката и да кърви в памет на своя приятел.
В съзнанието му изплува образът на дъщерята на Дариъс.
Не трябваше да се вмъква така в дома й. Уплаши я почти до смърт, а всъщност само искаше да се представи и да обясни защо скоро ще има нужда от него. Освен това възнамеряваше да й каже, че ще намери човека, който я беше нападнал,
Справи се прекрасно, няма що. Също като слон в стъкларски магазин.
В мига, когато влезе, тя побягна ужасена. Наложи се да изтрие паметта й и да я докара до лек транс, за да се успокои. Смяташе да си тръгне веднага след като я сложи в леглото, но не можа. Стоеше изправен над нея, съзерцаваше неясния контраст между черната й коса и бялата възглавница, вдъхваше аромата й.
Усети че в него се надига сексуално желание.
Преди да си тръгне, провери дали вратите и прозорците на апартамента й са заключени. После я погледна още веднъж. Замисли се за баща й.
Рот се съсредоточи върху болката, която вече започваше да усеща в бедрата си.
Когато мраморът почервеня от кръвта му, той видя лицето на своя мъртъв воин и почувства връзката, която споделяха, докато беше жив.
Трябваше да изпълни последното желание на своя брат. Дължеше на този мъж поне това за всичките години, през които бяха служили на расата си рамо до рамо.
Получовек или не, дъщерята на Дариъс вече никога нямаше да се дви-жи без охрана в нощта. И нямаше да мине през преобразяването си сама.
Господ да й е на помощ.
Бъч приключи с оформянето на документацията, свързана с Били Ридъл, към шест сутринта. Компанията на наркодилърите и бандитите, с които момчето беше принудено да дели една килия в полицейското упра-вление, явно го отвращаваше, така че Бъч се постара да направи възможно повече печатни грешки в доклада си. И направо не беше за вярване, но компютърната програма през цялото време му даваше противоречива информация за формулярите, които трябваше да попълни.
После двадесетте и три принтера излязоха от строя. Всички до един.
Въпреки това Ридъл нямаше да остане дълго в участъка. Баща му наистина беше важна клечка, сенатор. Така че скоро някой засукан адвокат щеше да освободи Били и да го измъкне от ареста като пръдня из га-щи. Вероятно още през следващия час.
Защото такава беше наказателно-правната система. С пари всеки престъпник можеше да се измъкне. Парите управляваха света.
Не че Бъч се дразнеше, от къде на къде.
Отиде във фоайето и там се натъкна на един от редовните им нощни гости. Чери Пай очевидно тъкмо беше освободена от женското отделение на ареста. Истинското й име беше Мери Мълкейхи и доколкото Бъч беше чул, работеше като улична проститутка от около две години.
- Хей, здрасти, детективе - измърка тя. Аленото й червило се беше събрало в ъгълчетата на устните й, а очната линия се беше разтекла. Би изглеждала направо симпатична, помисли си той, ако остави кокаина и по-спи един месец. - Сам ли се прибираш?
- Както винаги. - Той й отвори вратата и я остави да мине пред него.
- Не ти ли се уморява лявата ръка?
Бъч се разсмя, когато двамата спряха и погледнаха към небето.
- Как си, Чери?
- Аз винаги съм добре.
Тя сложи една цигара между зъбите си и я запали, като го гледаше.
- Ако се умориш от чекиите, обади ми се. Няма да те карам да си пла-щаш, защото си готин кучи син. Но да не издрънкаш на Голямото татенце какво съм ти казала.
Чери издуха облак дим и разсеяно опипа нащърбеното си ляво ухо. Горната му половина липсваше.
Господи, сводникът й беше като бясно куче.
Те заслизаха по бетонните стъпала.
- Провери ли за онази програма, за която ти казах? - попита Бъч, ко-гато стигнаха тротоара. Помагаше на една приятелка да основе група за подпомагане на проститутки, която да насърчи тези жени да напуснат сут-еньорите си и да започнат нов живот.
- Да, разбира се. Много е добре. - Тя му хвърли една усмивка. – Доскоро.
- Пази се.
Тя се обърна и плесна с ръка дясната половина на дупето си.
- Само си помисли, че това може да бъде твое.
Бъч я наблюдаваше как се отдалечава по улицата с нехайна походка. После се качи в една необозначена полицейска кола и импулсивно подкара през града обратно към квартала на "Скриймърс". Спря пред "Макграйдърс". След петнадесетина минути една жена в тесни сини джин-си и къса черна тениска, която откриваше корема й, се появи от долнопробното заведение и примигна късогледо на утринната светлина.
Когато забеляза колата му, тя бухна кестенявата си коса и се приближи към него. Той свали прозореца, тя се наведе и го целуна по устните.
- Отдавна не съм те виждала. Самотен ли си, Бъч? - попита тя, без да отдръпва устните си от неговите.
Миришеше на бира и череши мараскино - парфюма на всеки барман в края на дългата нощ.
- Качвай се - каза той.
Тя заобиколи колата отпред и се плъзна на седалката до него. Докато той караше към реката, поговориха за това, как е минала за нея ношта. Беше разочарована,че бакшишите пак били малко. И краката страшно я бо-лели от тичането напред-назад зад бара.
Бъч паркира под висящия мост над река Хъдсън, който свързваше две-те половини на Колдуел. Постара се да са на достатъчно разстояние от бездомниците, налягали върху купчини парцали. Не им трябваше публика.
Трябваше да признае едно нещо на Аби: действаше бързо. Разкопча панталоните му и го възбуди с умели движения още преди да е изключил мотора на колата. Бъч избута седалката назад, тя го възседна и сгуши глава във врата му. Той гледаше покрай изкуствено накъдрената й коса към водата.
Колко красива е играта на слънчевата светлина върху водната повърхност, помисли си той.
- Обичаш ли ме, скъпи? - прошепна тя в ухото му.
- Да, разбира се. - Приглади косата й назад и я погледна в очите. Бяха празни. На негово място можеше да бъде всеки мъж, затова връзката им вървеше.
Сърцето му беше празно като погледа й.
7
ГОСПОДИН X ТРЪГНА ПРЕЗ ПАРКИНГА към Академията за бойни изкуства, но усети уханието, което се носеше от "Дънкин Донътс" на отсрещната страна на улицата. Разкошният, плътен аромат на брашно, захар и горещо олио изпьлваше утринния въздух. Погледна през рамо и видя един човек да излиза оттам, понесъл две кутии в бяло и розово под мишницата на едната си ръка и огромен термос с кафе в другата ръка.
Чудесен начин да започнеш деня, каза си господин X.
Качи се на тротоара под златно-червения навес на академията. Спря и се наведе да вдигне една пластмасова чаша, която някой беше захвърлил там. Предишният й собственик се беше погрижил да остави два пръста сода на дъното и сега в нея плуваха фасовете му в очакване да ги изхвърли някой друг. Господин X. пусна отвратителната помия в кошчето за боклук и отключи вратата на академията.
Предишната вечер във войната, която водеше Обществото на лесърите, беще настъпил обрат в тяхна полза и заслугата за това беше негова. Дариъс беше водеща фигура сред вампирите, член на Братството на черния кинжал. Изключително ценен трофей.
Жалко, че не остана нищо от трупа му, за да бъде окачено на стената, но бомбата на господин X. беше свършила добра работа, дори много добра. Той си беше у дома и подслушваше полицейската радиостанция, когато съобщиха за експлозията Операцията протече точно както я беше пла-нирал, брилянтно изпълнена и абсолютно анонимна. Абсолютно смъртоносна.
Опита се да си припомни кога за последен път е бил премахнат член на братството. Със сигурност десетилетия назад, доста преди да се присъедини към обществото. Очакваше потупване по рамото, не че похвалите го мотивираха. Предполагаше, че дори могат да го възнаградят, вероятно като разширят сферата му на влияние или му поверят по-голяма територия - в географски смисъл - където да работи.
Но наградата... наградата се оказа по-голяма, отколкото беше очаквал.
Омега го бе посетил час преди да настъпи утрото. И го удостои с всички права и привилегии на старши лесър.
Лидер на Обществото на лесърите.
Отговорността беше голяма. Но господин X. се стремеше именно към това.
Съсредоточаването на власт в ръцете му беше единствената форма на принание, която го интересуваше.
Отправи се с широки крачки към офиса си. Занятията започваха в девет, така че имаше достатъчно време, за да формулира някои от новите правила за подчинените си в обществото.
Първата му инстинктивна мисъл, след като Омега си тръгна, беше да им изпрати съобщение, но това би било неразумно. Един лидер трябва първо да събере мислите си и после да говори; той не тича към подиума, за да го превъзнасят. В крайна сметка егото е коренът на всички злини.
Така че вместо да започне да се хвали като глупак, той излезе навън, седна на един градински стол и се загледа в моравата зад дома си. В светлината на раждащото се утро направи анализ на всички силни и слаби страни на организацията и позволи на инстинкта си да му подскаже как да я управлява. Обърканите образи и мисли се подредиха и бъдещето започна да се изяснява.
Сега, седнал зад бюрото си, той се логна в уебсайта на обществото, който беше с ограничен достъп, и обяви, че в ръководството има промяна. Нареди на всички лесъри да се явят в академията в четири часа следобед, защото знаеше, че на някои ще се наложи да пътуват, но никой не беше по-далеч от осемчасов път с кола. Неявилите се щяха ца бъдат изключени от обществото и преследвани като кучета.
Рядко се случваше всички лесъри да се съберат на едно място. В момента те наброяваха между петдесет и шестдесет в зависимост от това, колко от тях бяха избити от братството през нощта, както и от броя на но-вите попълнения. Всички членове на обществото живееха в Нова Англия или близо до този район. Концентрацията им в североизточната част на Съединените щати беше продиктувана от факта, че тук живееше по-голямата част от вампирското население. Когато вампирите се местеха, преместваха се и членовете на обществото.
Така беше поколения наред, откакто се водеше войната.
Господин X. съзнаваше, че е особено важно да свика лесърите в Кол-дуел на среща. Макар че познаваше повечето от тях, а някои дори доста добре, беше необходимо те да го видят и да го изслушат. Особено като се има предвид поставянето им на нови задачи.
Свикването на събранието през деня също беше важно, защото така нямаше опасност братството да им устрои засада. Освен това можеше да представи срещата пред хората, които работеха в академията, като семи-нар по техника на бойните изкуства. Щяха да проведат събранието в голя-мата конферентна зала в сутерена и да заключат вратите, за да не се вмък-нат натрапници.
Преди да излезе от сайта, пусна отчет за елиминирането на Дариъс, защото искаше лесърите да го имат в писмена форма. Обясни подробно какъв вид бомба е използвал, начина, по който се прави, както и метода на свързване на детонатора със запалителната система на колата. След по-ставянето на устройството, останалото беше лесно. Просто бомбата трябваше да се активира и когато двигателят се запали, всички намиращи се в колата ставаха на пепел.
За този кратък миг на отплата той беше преследвал воина Дариъс ця-ла година. Наблюдаваше го, изучаваше ритъма му на живот. Два дена пре-ди атентата господин X. се вмъкна в "Грийн Брадърс", местното предста-вителство на ВМW, където Дариъс беше оставил шестцилиндровия си автомобил на сервиз. Постави бомбата, а миналата вечер мина покрай ко-лата и активира детонатора с помощта на радиопредавател, без дори да за-бави крачка.
Не сподели за продължителните, концентрирани усилия, необходими за подготовката. Искаше неговите лесъри да вярват, че е в състояние да изпълни такъв безупречен ход веднага щом му хрумне. Имиджът и възпри-ятията играят важна роля при полагане на основите на властта, а той искаше веднага да започне да гради авторитета си като командир.
След като излезе от сайта, господин X. се облегна на стола си и сплете пръсти. Откакто се беше присъединил към обществото, основната му цел беше да намали броя на вампирите, като унищожава цивилното им население. Разбира се, това щеше да си остане главната му цел, но първата му заповед като лидер щеше да внесе промяна в стратегията. Ключът към спечелването на войната беше отстраняването на братството. Без тези шест воини гражданското население щеше да остане открито и беззащитно пред лесърите.
Тактиката не беше нова. Опити за прилагането й бяха правени поко-ления наред и тя бе отхвърляна безброй пъти, защото братята се бяха ока-зали твърде агресивни или твърде неуловими, за да бъдат елиминирани. Но със смъртта на Дариъс обществото бе получило положителен импулс.
Трябваше да започнат да действат различно. При сегашното поло-жение братството избиваше стотици лесъри всяка година, а това налагаше попълване на редиците им с нови, неопитни убийци. Новобранците бяха проблем. Намираха се трудно, беше трудно да се въведат в обществото и не бяха така ефективни, както опитните му членове.
Непрекъснатата нужда от приемането на нови хора беше слабото мя-сто на обществото. Учебните центрове като Колдуелската академия за бойни изкуства играеха важна роля за откриване и вербуване на хора, които да попълнят редиците на лесърите, но криеха и голям риск. Да се избягва намесата на полицията - и да се осигури защита срещу засада от страна на братството - изискваше непрекъсната бдителност и често преме-стване. Местенето от място на място затрудняваше нормалната дейност, но как иначе би могло обществото да си осигурява ресурси, без риск опе-ративните му центрове да бъдат нападнати?
Господин X. поклати глава. На даден етап щеше да има нужда от за-местник, макар че все още не беше настъпил моментът за това.
За щастие това, което смяташе да направи, не беше толкова сложно. Ставаше въпрос за елементарна военна стратегия. Построяване на вой-ските. Координация. Събиране на сведения за врага. Настъпление по един логичен и дисциплиниран начин.
Този следобед той щеше да строи войските си.
Що се отнася до координацията, щеше да ги разпредели в бригади. И щеше да настоява лесърите да се срещат редовно с него на малки групи.
А сведенията? Ако искат да унищожат братството, трябваше да знаят къде да намерят членовете му. Това щеше да бъде трудно, макар и не не-възможно. Тези воини бяха предпазливи и подозрителни и се държаха на-страни от другите, но цивилното вампирско население все пак поддържа-ше някакви контакти с тях. В крайна сметка те трябваше да се хранят, а не можеха да се хранят един от друг. Имаха нужда от женска кръв.
А жените, въпреки че повечето от тях биваха пазени подобно на без-ценни произведения на изкуството, имаха братя и бащи, които можеха да бъдат убедени да говорят. Чрез използването на подходящ стимул мъжете щяха да разкрият къде ходят и с кого се срещат жените. И тогава братството щеше да бъде разкрито.