— Не ме наричай „сиятелство“, Монтано! Ако искаш да туриш нещо пред името ми, наричай ме просто „полковник“.
— Разбирам, господин полковник!
— Какъв чин имаш във войската?
— Сержант, господин полковник! От артилерията.
— Е, сержант, във войната участвувал ли си?
— Тъй вярно, господин полковник, бил съм немците при Падуа, когато се изтегляха за Австрия при Удине, когато бягаха от Югославия, и на други места.
— Хм… И като си толкова дългогодишен служител в „Боргезе“, сещаш ли се как е станала тази работа с картината?
— Нищо не ми идва наум, господин полковник!
— Не се ли съмняваш в някого?
— Света Мария да ме пази, такъв грях не слагам на душата си.
— Е, добре! В колко часа застъпи дежурството си вчера?
— Както винаги, господин полковник, в 16 часа. В 16 часа Николо Алфиери ми предаде втория етаж, а Федериго Нобиле — първия. Николо Алфиери не дежури нощем.
— С кой от портиерите застъпи на дежурство?
— С портиера Августино, господин полковник.
— Обясни ми, Монтано, как пазите нощем галерията, като сте само двама души — ти и портиерът?
— Трима сме, господин полковник, защото и портиерът Лоренцо е с нас, само че той спи в портиерната, докато му дойде отново редът. И така, господни полковник, през деня в галерията дежурят трима пазачи: Джустинияни, Палантиери и Николо Алфиери. През нощта службата се носи от един портиер и от един пазач. За какво са повече, когато сградата отвътре непристъпна? Портиерът седи на стол в преддверието и час по час навива един часовник. Този часовник не е като обикновените, той работи само един час и ако на шейсетата минута не си го навил, проклетата машина спира и никакво чудо не може вече да я раздвижи. На другата сутрин контролата идва и пита защо например си заспал, да речем, в два часа? Тъй ли се пази галерия, която държи картини за милиони? И ти подписват паспорта. Откакто съм в „Боргезе“, трима портиери са били уволнени и двама пазачи.
— Нима и пазачите курдисват часовник?
— Ама, разбира се, господин полковник! Че как иначе?
— Добре, портиерът седи на стол в преддверието. А ти къде беше седнал нощес?
— Където си седя винаги, господин полковник! Срещу коридора, който води за администрацията и служебния вход. Така имам пред очите си и коридора, и големия хол. Никой не може да излезе от залите, без да го видя, и никой не може да се промъкне през служебния вход, без да го забележа. Тази работа е хитро нагласена, затова толкова време нещата вървят без произшествия. Как е станало нощес туй събитие, умът ми не го побира!
— Ти спомена, Монтано, че никой не може да се промъкне през служебния вход, без да го забележиш. Заключена ли се държи вратата на служебния вход нощно време и в такъв случай кой държи ключа? Или ключът седи на вратата?
— Ние държим вратата на служебния вход винаги заключена. През деня ключът се намира у дежурния пазач, който наблюдава хола и коридора. Звъни ли някой отвън — дежурният пазач му отключва. Нощно време ключът от служебния вход се намира у дежурния портиер.
— Колко ключа има служебният вход и кой ги държи?
— Всичко са два ключа, господин полковник, единият държи началникът, сеньор Чезаре Савели. Другият ключ се съхранява през деня от дежурния пазач, а през нощта — от дежурния портиер. Тоя ключ не излиза навън.
Някое време Чигола мълча, смучейки дълбоки глътки дим от цигарата си. После попита:
— Ти беше снощи първа смяна, така ли?
— Тъй вярно, господин полковник!
— Кой беше дежурният портиер?
— Августино, господин полковник!
— Тъй. Нещо особено да си видял или чул по време на дежурството си?
— Съвсем нищо, господин полковник!
— Да се е звъняло на служебния вход, да е дохождал някой?
Монтано изведнъж замълча. Той извади кърпичката си, избърса врата си под тила и някак измъчено погледна към вратата.
— Чужди хора не са звънели, нито са дохождали, господин полковник!
— А свой човек да се е мяркал насам? — наведе се напред Чигола. — Брат? Сестра?
— Аз заварих тук госпожица Ченчи, племенничката на сеньор Чезаре Савели.
— Луиза Ченчи?
Монтано кимна с глава.
— Е, добре, а кога си отиде госпожица Луиза Ченчи, Монтано? Ти ли й отключи?
Монтано поклати глава.
— Луиза Ченчи си е отишла след мен, господин полковник. Отключил й е портиерът Лоренцо.
— Да се доведе портиерът Лоренцо! — заповяда Чигола. — А ти, Монтано, седни, ето на този стол седни. Възрастен човек си, не бива да стоиш прав!
— Коя година си роден, Лоренцо?
— Хиляда деветстотин двадесет и пета.
— Служил ли си войник?
— Три години карабинер в Торино.
— Ти ли застъпи снощи след Августино?
— Аз.
— Кога отключи на госпожица Луиза Ченчи?
— Не съм виждал госпожица Луиза Ченчи.
— Монтано, чуваш ли какво казва Лоренцо?
Монтано се избърса отново под тила.
— Лоренцо — започна той уплашено, — нали ти предадох ключа от служебния вход? И Августино беше, и той чу и видя?
— Ти ми даде ключа, Монтано, и ми каза: „Лоренцо, моят хубостник е заспал на скамейката, жал ми е да го будя, като се събуди, отключи му!“ За госпожица Луиза Ченчи не си ми продумал дума. Нито съм я виждал, нито съм й отключвал!
— Че как е излязла госпожицата? — разпери Монтано ръце.
— Нито госпожицата съм виждал, нито племенникът ти се е мяркал пред очите ми! Когато в един часа отидох да надзърна в коридора, на скамейката нямаше никого. Външната врата беше заключена.
— Нищо не разбирам! — изпъшка Монтано. Той разкопча най-горното копче на мундира си и пое дълбоко въздух.
Докато те разговаряха, Чигола се взираше в него като лешояд в плячката си и веждата над дясното му око на два пъти подскочи.
— Нищо, Монтано, не се притеснявай! — каза Чигола. — Всичко ще се изясни, всяко нещо ще дойде на мястото си! Кога отвори на твоя племенник? В колко часа?
— В единадесет часа, господин полковник. Току-що бях навил часовника си.
— Как се казва твоят племенник, Монтано?
— Племенникът ми се казва Марио Чивета, господин полковник.
— На колко е години, какво работи и къде живее?
— Марио е на 23 години, не работи нищо, живееше до преди един месец на „Виа Амалия“ 53. Той си мени квартирите през месец-два, господин полковник, затова казвам живееше. Един бог знае дали още държи тази квартира… Моят племенник е пропаднал човек, господин полковник.
Монтано наведе глава. Посивелите му разперени мустаци увиснаха над долната му устна, съвсем по монголски.
— Е, ти не страдай толкова! — каза Чигола. — Нали си войник!
— Той ми е едничкият близък човек! — въздъхна Монтано, като не вдигаше очи от килима. — Другите измряха.
— Всички ще измрем — каза Чигола — Къде работи Марио Чивета? Аз те попитах, Монтано, но ти като че ли забрави да ми отговориш.
— Какво да ви отговоря, господин полковник, като Марио не работи никъде… Скита с мерзавци, пуши марихуана, проси от туристите, пиянствува… На два пъти е бил задържан от полицията за дребни кражби… С лош свят се е събрал, господин полковник! Сдружил се е с пропаднал свят.
— Защо дойде снощи при тебе? Какво ти каза? Поиска ли ти пари?
— Винаги ми иска пари, когато дохожда. Той всъщност затова и дохожда — да ми иска пари. А снощи — нищо. На, света Ана ми е свидетел — за пръв път не ми поиска нищо. Само рече, че му е малко лошо, и попита дали бива да полегне на скамейката за някое време. Рекох му — полегни си Нима можех да му откажа?
— Е, и после? — попита Чигола.
— Когато стана дванайсет, отидох да го викам, а той — заспал. Нали ви казах, господин полковник, дожа ля ми да го будя. Дадох ключа на Лоренцо и му рекох — когато се събуди, отвори му.
— Никакъв Марио не съм виждал! — намръщи се Лоренцо.
— Нито госпожица Луиза Ченчи? — подхвърли му Чигола.
— Ни Луиза, ни Ченчи? — захвана да се ядосва Лоренцо.
— Я си напрегни малко паметта, Монтано! — каза Чигола. — Да не би да си забравил временно ключа на вратата?
— Как може, господни полковник! — възмути се Монтано и лицето му почервеня. — По-скоро главата си ще забравя, отколкото ключа! Аз двайсет години служа в „Боргезе“ и нека каже господин директорът Тоци дали някога съм забравял ключ!
Всички се обърнаха към прозореца.
— Изключено е Марко Монтано да направи подобна грешка! — каза Роберто Тоци. Той се прокашля, за да изчисти гласа си от вълнение. — Изключено! — повтори той.
— В такъв случай — каза Чигола — остава само една вероятност: че Марио Чивета е разполагал със собствен ключ.
— Откъде ще има Марио собствен ключ, господин полковник? Кой ще му го направи? Ключът от служебния вход е секретен. За да измайстори втори, ключарят трябва непременно да има модел. Откъде ще намери тоя модел?
— Засега това е единствената възможност! — каза мрачно Чигола.
Той мълча някое време, сетне заповяда да доведат Луиза Ченчи.
Когато Луиза Ченчи влезе в кабинета, Роберто Тоци се изправи и любезно й предложи своя стол. От почуда пред хубостта й адютантът зяпна насреща й и забрави да затвори вратата, а Чигола реши да не напомня на Роберто Тоци, че сега той е домакинът и че само той има право да кани някого да седне. Чигола разгледа девойката с опитно око, хареса му, но си спомни за Чезаре Савели — човек с тъмно минало и със съмнителни връзки в настоящето. Една дума от него и оня копой, зализаният, непременно ще се прицели в тила му. Той попипа несъзнателно темето си и усети в устата си горчив вкус.
— Луиза Ченчи — започна Чигола, — искаме от вас да ни отговорите на два въпроса. Първо: кога си отидохте снощи оттук. И, второ: кой ви отключи вратата на служебния вход — пазачът Федериго или портиерът Лоренцо?
— Тръгнах си за в къщи към дванадесет и четвърт. Никой не ми е отключвал, защото вратата ла служебния вход беше отключена.
В ушите на Чигола като че ли звъннаха тържествени камбани. Той изгледа победоносно присъствуващите и доволно потри ръце: „Казах ли ви аз, че оня тип Марио е притежавал ключ от външната врата? Грабнал е картината (която негов съучастник предварително е откачил), отключил е вратата на външния вход и се е измъкнал по живо и по здраво навън!“
Чигола държеше нишките на престъплението в ръцете си, ликуваше в душата си и с мъка се сдържаше да не се плесне с длан по челото. Марио, разбира се! Това беше работа на неговата тайфа!
— Разкажете ни по-подробно как излязохте! — каза Чигола. Той искаше да изпие удоволствието на по-дребни глътки. — Не ви ли направи нещо впечатление, къде беше пазачът Федериго, не се ли мярна нито веднъж портиерът Лоренцо?
Можеше ли да предполага Чигола в тоя миг, че цялата великолепна сграда на неговата хипотеза тутакси ще се срине?
— Не видях ни Федериго, ни Лоренцо — каза Луиза. — Но щом като ме питате дали ми е направило впечатление нещо по-особено, ще ви кажа. На скамейката, дето е срещу служебния вход, на тази скамейка — тя погледна съчувствено към Монтано — спеше неговият племенник Марио. Той лежеше по гръб, с отворена уста и ужасно хъркаше. Аз се уплаших и бързо изтичах към вратата Тя зееше малко открехната, някой току-що беше излязъл, без да я затвори подире си. Не видях в бравата никакъв ключ. Излязох и аз, по затворих вратата добре.
В кабинета настъпи тягостно мълчание. Дъждът беше се усилил, капките почукваха тихичко и унило по стъклата.
Кой се е измъкнал навън, преди да излезе Луиза? Защо е оставил вратата открехната? Каква е ролята на Марио в тоя случай и дали той действително е спал, или нарочно е хъркал „ужасно“? И колко време подир Луиза е запрашил, без да бъде забелязан, използувайки отключената врата?
Чигола изведнъж се размърда.
— Луиза Ченчи — обърна се той към девойката, — като излязохте от стаята на вуйчо си, защо тръгнахте към изхода, а не към портиера Лоренцо? Нали знаете, че портиерът държи ключа от служебния вход?
Луиза Ченчи помисли някое време, после повдигна рамене.
— Не зная! — каза смутено тя. — Просто не мога и сама да си обясня!
— Нищо — каза Чигола. — Ще ви дам време да се поровите в себе си. Аз съм търпелив. — Той помълча, запали цигара, издуха няколко разлети клъбца дим и изведнъж запита, сякаш скачаше върху жертвата си: — Някой да е дохождал при вас? Да сте разговаряли с някого? Да сте отваряли някому?
Луиза мълчеше. Може би въпросите на Чигола я обиждаха и затова не искаше да отговаря.
— Утре ще ми кажете — поклати глава Чигола. — Вижда се, че днес не ви се приказва. — Той се извърна към Роберто Тоци и великодушно му се усмихна: — Да сложим ли край на днешния разпит, професоре? — И понеже Роберто Тоци неопределено му кимна, той довърши: — Утре ще продължим!
След като Луиза излезе и от улицата се чу как хлопна вратичката на полицейския джип, Авакум запали лулата си, разходи се по обичая няколко пъти напред и назад из стаята и понеже едно особено чувство беше се появило неочаквано в душата му и откритието му го уплаши и смути едновременно, той грабна лодена си и като беглец изскочи навън.
От най-близкия павилион купи извънредните обедни издания на централните вестници. Всички съобщаваха на първа страница и с дебели заглавия за кражбата в „Боргезе“. Но докато правителствените официози деликатно премълчаваха партийното членство на Ливио Перети, глашатаят на десните екстремисти подчертаваше изрично и с много стръв това обстоятелство. Нещо повече, той пророкуваше, че следствието ще поднесе вероятно доста „неприятни изненади за червените“ и че „нишката на следствието може да се замотае и около някоя по-известна личност измежду червения елит“.
Беше време за обяд, но Авакум дори не помисли да ходи до „Пиаца Навона“, където се намираше ресторант „Лавароне“. В първото бистро, което се мярна на пътя му, изпи голяма чаша кафе и оттам бързешком се прибра в квартирата си. Както правеше, когато му предстоеше да решава мъчна задача, застана под душа в банята и на няколко пъти смени водата от нетърпимо гореща до ледено студена. После облече халата си, втората вещ, с която не се разделяше (първата беше лулата), облакъти се на масата и върху полето на „Ил секоло д’Итадия“, глашатая на най-десните, надраска логическо уравнение, което според него отразяваше видимите и невидимите страни на кражбата в „Боргезе“:
Италианското социално движение — Боргезе — Даная (Ливио Перети (Луиза Ченчи) — X — (избори) — ИКП.
Най-напред Авакум изхождаше от предпоставката, че кражбата в „Боргезе“ е политическо престъпление, организирано от десни екстремисти и (по всяка вероятност) извършено от заблуден от провокатори комунист (Ливио Перети). По-нататък. Да се мисли, че екстремистите са организирали тоя скандален грабеж, за да дискредитират партията в навечерието на изборите — е погрешно. Те не са паднали от небето, за да не знаят, че народът няма да отъждестви в никакъв случай някой си младеж на име Ливио Перети с милионната ИКП! Народът от опит е научил, че във всяка партия и във всяко движение, дори най-идеалното, се намира по някоя и друга „крастава овца“. И затова е дошъл до извода, че „Заради Илия не трябва да се псува и свети Илия!“
По-нататък. Предстоящите избори не са за правителство, римските граждани ще гласуват за кмет, тоест за едно конкретно лице. Трябва да се предполага, че храчката на дискредитацията е насочена към най-ненавистното за екстремистите лице, към лицето, което в момента те най-много ненавиждат и от което в момента най-много се боят. Кое може да бъде това лице в навечерието на изборите?
Това лице в навечерието на изборите може да бъде само едно — кандидатът на червените.
Дори без прозрачните пророкувания на екстремисткия официоз, че нишката на следствието щяла да се омотае около някоя персона от червения „елит“, Авакум щеше да дойде до извода, че X = Пиетро Фалконе.
Откритието не беше кой знае какво — всеки грамотен в политическо отношение човек можеше да стигне до тоя извод, Авакум знаеше много добре, че неговото логическо „уравнение“ е само една обща постановка, която дава указание в каква посока трябва да се търсят истинските престъпници. Кои са организаторите, какво е участието на Ливио Перети в тази афера, къде се намира в момента „Даная“ и преди всичко — как ще бъде използувано похищението на картината, за да се постигне главната цел — компрометирането на Пиетро Фалконе. Това бяха „неизвестните“, тия „X“, „Y“ и „Z“, които той трябваше да „изведе“, за да спаси честта на Пиетро Фалконе и да не даде възможност на екстремистите да постигнат целта си.