Той не се замисли дори дали е благоразумно и редно да се хване на това хоро. Един човек беше в опасност, една кауза — свята за него — беше застрашена, една сложна игра му предлагаше напрежението си — това стигаше, за да почувствува с всяка клетчица от душата си, че не може и не бива да стои настрана. Мотивите бяха предостатъчни, за да се втурне незабавно подир оная „сърна“, изобразена на старогръцкия му пахар, символ на истината, която „вечно бяга пред човека“ и която „човек вечно гони“.
Е, добре, но той се намираше в една чужда страна и затова нямаше подръка нищо: нито техника, нито сътрудници. Той беше дошъл като археолог, за да събира материал за книгата си, и това беше единствената истина, която светът можеше да узнае. Той беше, накратко, с вързани ръце. Но как може човек да се бори с вързани ръце?
Не разполагаше и с време. Трябваше да разкрие организаторите на кражбата, крадеца (или крадците), да намери картината, да предотврати заговора срещу Пиетро Фалконе… за ден и половина. Толкова работно време оставаше до изборите!
Беше логично да стои настрана, разбира се, но се случва понякога и най-логично мислещите хора да постъпват в живота нелогично. Тази чудновата особеност — да постъпва в някои случаи нелогично, отличава човека от машината. От човек винаги може да се очаква нещо особено, непривично, рисковано — за разлика от машината, и това, струва ми се, е най-човечната му черта.
Така Авакум реши да се хване на хорото.
Колкото до онова чувство, което го уплаши и смути одеве, аз не бих искал да разисквам нашироко. То се появи у него, когато Луиза излезе и чу от улицата как се захлопна вратичката на полицейския джип. Нека читателят сам да си представи разни неща по този въпрос. В едно само бих искал да уверя читателя, че каквито и чувства да изпитваше или да възкресяваше Луиза в душата на Авакум, той никога и при никакви обстоятелства не си позволяваше да мисли за нея така, както един мъж мисли за една жена За разлика от много хора той умееше да запира чувствата си зад девет врати и с девет ключалки В това отношение той беше владелец на много подземия и килии, а ключове имаше повече от кой и да е тъмничар. Дрънкаше с тях, но не пускаше ни един пленник на божия свят.
Витория се завърна блестяща и знойна като юлски ден и Авакум си каза, че онова чувство към Луиза беше дошло в душата му само защото тя приличаше ужасно на майка си и му напомняше вероятно за нейната пролет Това обяснение му хареса и той си каза, че в света на чувствата няма нищо тайнствено и недостъпно за изследване. После й разказа с много внимателни думи за събитията в „Боргезе“ и за арестуването на Луиза.
Витория, като всяка италианка от народа, посрещна вестта за арестуването на дъщеря си с достойнство и дори с малко гордост. Но понеже беше пострадала вече непоправимо, скоро заплака с горчиви сълзи. А когато Авакум й напомни, че все пак около Луиза ще се навърта вуйчо й и че той няма да я остави съвсем без закрила, и че това задържане в края на краищата ще се окаже едно недоразумение, тя избърса сълзите си и през влагата, в която плуваха очите й, заблестяха злобни огънчета.
— Моля те да не ми говориш за Чезаре! — извика тя. — И изобщо да не споменаваш името му!
— Да не споменавам името на брат ти? — учуди се Авакум.
— Той не ми е никакъв брат!
— Не разбирам — каза Авакум.
— Не е толкова сложно! — въздъхна Витория. — Чезаре е доведено дете на баща ми от втората му съпруга! — обясни тя с нотки на гадливост в гласа си. — Той ми е толкова чужд, че аз не бих въздъхнала дори ако чуя, че е умрял! Моля ти се! Той е не само съмишленик на ония изроди, които убиха мъжа ми, той е техен виден човек! Изверг! Три месеца след като погребах мъжа си, той се опита да го замести в леглото ми… Вуйчо на Луиза! — Тя се задъха от вълнение, после отново избухна в плач.
Беше тъжно, но Авакум остана доволен.
Тая вечер Витория и Авакум поканиха на вечеря Роберто Тоци и съпругата му в ресторант „Лавароне“, близо до „Пиаца Навона“. На това място трябва да отбележим, че между двете семейства съществуваше отдавнашна дружба, която смъртта на Енрико Ченчи не само не прекъсна, но сякаш още повече заякчи. Макар Инесса да беше лекомислена, а Витория да минаваше за интелектуалка, двете се тачеха и в основата на тая обич лежеше може би тъкмо разликата в техните темпераменти. Всяка намираше в другата това, което на нея самата липсваше.
Авакум, като човек на двете Ченчи, беше скоро въведен в интимния кръг на това семейно приятелство. С Роберто Тоци прекарваше дълги часове в разговор за ренесансовото изкуство, област, в която Роберто беше „цар“, а той — скромен любител. С Инесса, на която не знаеше какво да говори, той обикновено танцуваше.
Понеже Роберто Тоци беше съсипан от напрегнатия ден, Авакум нае кола и отиде сам да доведе госпожа Инесса Тоци. Когато пристигнаха в „Лавароне“, Роберто Тоци и Витория на свой ред излязоха, за да занесат на Луиза шоколад и копринена спална торба. Шоколадът и торбата щеше да предаде Роберто Тоци, понеже само той имаше право да влиза по всяко време в „Боргезе“.
Чакайки ги, Авакум и Инесса пиха джин, а сетне минаха под покритата тераса, където свиреше естраден оркестър. Танцуваха дълго. Когато Витория се завърна и спря погледа си върху пламналите бузи на Инесса, отново я обхвана мрачно настроение и за да не изглежда потисната, поръча си голяма чаша уиски с лед.
След вечерята Авакум помоли Роберто Тоци да го информира подробно за първия разпит — какви въпроси е задавал инспекторът Феличе Чигола и как са му отговаряли заподозрените. Авакум каза на Роберто Тоци:
— Аз имам, професоре, един приятел — знаменит криминалист. От десет заплетени случая девет разплита безпогрешно. От десет убийци само един му се изплъзва, на другите девет слага ръка. Такъв специалист! От него съм научил някои тънкости в детективския занаят.
— За какво ви са? — усмихна се скептично Роберто Тоци.
— Ако вие, професоре, ме осведомявате навреме и точно по следствието, както направихте тази вечер, аз ще се опитам да открия похитената „Даная“ и вие ще си получите новогодишните тантиеми!
— Господи! — разпери ръце Роберто Тоци. — Кой ви съобщи за тантиемите?
— Има ли значение? — усмихна се Авакум. За тантиемите му беше разправила Инесса.
Роберто Тоци въздъхна.
— Похищението на „Даная“ е загуба за нацията — каза той. — А за моите лични неприятности не си струва да се говори.
След като генералният директор му беше обещал, че няма да го уволнява, той отново беше придобил усет към красивите думи.
— Ако открия „Даная“, вие и госпожа Тоци ще прекарате коледните празници много по-весело! — държеше прозаичната си линия Авакум.
— Но, приятелю, как ще откриете „Даная“, като нямате сътрудници, как ще действувате без помощници?
— Нали Чигола има? Вие ще ме осведомявате за работата на специалистите и аз ще използувам резултатите наготово!
— А нима това е редно?
— Защо да не е редно? И вестниците ще осведомяват публиката за тия резултати, само че със закъснение!
Роберто Тоци мълча някое време.
— Простете ми — каза той, — но това ми прилича малко на детска игра!
— Нищо — повдигна рамене Авакум и весело се усмихна. — Нали и в евангелието е казано приблизително така: „Приличайте на децата и царството божие ще бъде ваше!“
— Нямам настроение за шеги! — въздъхна Роберто Тоци.
Поднесоха кафето и коняка. Предстоеше да се заплаща сметката и Роберто Тоци помръкна: не беше редно чужденецът да се бърка за пари! Той кимна към сервитьора, както би кимнал вероятно към самия ангел на смъртта, но сервитьорът направи отрицателен жест и посочи с глава Авакум. Роберто Тоци разбра правилно тоя жест и мигновено му се стори, че един тежък товар пада от гърба му, но нали трябваше да пази достойнството си, рече, макар и с не много категоричен глас:
— Тогава ми позволете, господине, да заплатя за себе си и за жена си!
— Не си правете труд! — махна с ръка Авакум. — Аз имам тук текущи сметки и от моята маса никога не се взимат пари в брой!
— Съжалявам! — възропта искрено Роберто Тоци, но с тон на човек, измъкнал се от дълбока яма.
Тръгнаха да си ходят.
Като излязоха на улицата, Авакум каза тихо на Роберто Тоци:
— Телефонен пост има на десет крачки от галерията. Ще ви моля да ми се обадите утре към десет часа. Но в случай че научите нещо по-важно, което да внася нов момент в следствието, не спазвайте никакъв час, звънете ми по всяко време!
— Вие сте странен човек! — каза Роберто Тоци, като се огледа. — Вие сте склонен да се поддавате на илюзии, знаете ли? Впрочем всички вие… хм, имате тая черта! — Той помълча, после каза твърдо: — Добре, щом като настоявате, ще ви се обадя!
Авакум стисна приятелски ръката му и веднага добави:
— A propos, кога най-късно бихте могли да ме снабдите с архитектурните и инженерните планове на галерията?
— Е, това не е чак толкова мъчно! — каза Роберто Тоци и за пръв път тоя ден в гласа му прозвучаха нотки на самочувствие. — Аз имам тия планове! Миналата година щяха да правят промени в интериора и в отоплителната инсталация, и по този случай взех за проучване в къщи цялата папка с архитектурно-инженерните планове. Имате щастие, че още не съм ги върнал! Елате у дома да пием кафе и ще получите плана!
Като научи за поканата, Витория се понамуси, тя нямаше настроение за разходки. Но Инесса заяви чистосърдечно, че тази вечер е безкрайно доволна.
Преди да напусне галерията, Феликс Чигола предупреди адютанта си Джовани, че ще го държи лично отговорен, ако нещо се случи с Луиза, и ще го накаже с понижение в сержантски чии, ако се опита да й досажда дори само с думи. Като знаеше, че шефът му не говори празни приказки и никога не се заканва напразно, и като тачеше все пак офицерската си кариера повече от всички видове съблазни, той реши да установи за през нощта такъв ред, който да предотвратява агресия и от негова страна, ако, не дай си боже, загуби разсъдък. Той натири Карло Колона, помощника на Савели, при портиерите Августино и Лоренцо. Пазачите Монтано и Федериго изпрати в стаята на Карло Колона, която съседствуваше е кабинета на Савели. Луиза остави в кабинета на вуйчо й, а на Ливио Перети предостави скамейката срещу служебния вход. Ливио Перети заяви безочливо, че и сам той щял да си избере точно това място срещу стаята на Луиза, тъй като нямал доверие в някаква полиция и затова се налагало да бди и да си отваря очите на четири.
При парадния вход и при служебния постави постове. В хола сам разстави двама часови — срещу стълбището, което водеше за горните зали, и срещу кабинета на Роберто Тоци, където установи спалнята си и командния си пункт. Назначи един сержант за свой заместник и за началник на караулите и тогава чак си позволи да излезе навън, за да вечеря.
Завърна се след час, изслуша рапорта на сержанта и доволен се оттегли да спи в своя „апартамент“. Изящното рококо в кабинета на Роберто Тоци сякаш онемя пред двата излъскани ботуша, които самодоволно изпънаха кончовите си под кристалния полилей.
Докъм полунощ всичко вървеше нормално. От стаята на портиерите се носеше хъркане, което много приличаше на хъркането, напиращо от стаята на пазачите. Но малко след полунощ часовият при стълбището за горните зали изведнъж се сепна и усети как по гърба и по раменете му полазиха тръпки. Стори му се, че горе някой блъскаше с юмруци по-някаква отдалечена врата и в същото време сякаш виеше с прегракнал глас, Тоя шум изведнъж секна, както изведнъж беше се появил. И когато часовият си помисли, че тъй му се е сторило — някой да блъска с юмруци откъм покрива и да вика, — шумът отново долетя или по-скоро отново се изсипа отгоре. Той не устоя, измъкна свирка от горния джоб на куртката си и бясно я наду.
Имаше чувството, че беше изсвирил с всичката си сила, и безкрайно се изненада, когато оня, дето стоеше близо до кабинета на Роберто Тоци, бавно се приближи до него и попита със сънлив глас:
— Джакомо, какво ти дойде наум, защо си играеш с тази свирка?
— Как ще си играя, Анджело, аз свиря истински!
— Я не се занасяй! — каза Анджело.
— Света Мария да ти е на помощ! — поклати глава Джакомо. — Аз изсвирих с всичка сила, а ти ми дрънкаш, че си играя!
Докато разговаряха така, при тях дойде сержантът.
— Кой ви позволи да се събирате и да разговаряте? — попита сержантът. — Ако лейтенантът се събуди, знаете ли какво ще стане?
— Господин сержант! — изпъна се Джакомо. — Аз изсвирих „тревога“, защото отгоре се чува някой да блъска с юмруци и да вие като пребит!
— Ха! — учуди се сержантът. Той не беше чул свирката и се смути. И за да не го мислят за глух, попита: — За какъв дявол вдигаш тревога?
— Казва — обади се Анджело, — че горе някой блъскал с юмруци.
— На два пъти чух някой да блъска с юмруци и да вие, господин сержант!
Сержантът погледна недоверчиво нагоре.
В тоя миг, сякаш съдбата искаше да помогне на Джакомо, отгоре се дочу наистина някакъв странен шум, но той съвсем не напомняше блъскане с юмруци. Това напомняше на някакво мучене, сякаш крава мучеше или вол, но много отдалече, може би чак откъм върха Джаниколо или от равнината, дето е зад него.
— Хм! — каза сержантът.
— Видяхте ли? — зарадва се Джакомо.
Анджело мълчеше.
— Сигурно ще е от вятъра! — каза сержантът. — Понякога вятърът вие като човек, а друг път мучи като вол. Но все пак — той погледна Анджело, — хайде да се качим горе, за да ни е чиста съвестта.
Докато те се изкачваха по стълбите нагоре, Джакомо се взираше в свирката, която държеше на дланта си, и се чудеше защо като я наду одеве, не беше свирнала така, че да я чуе и мъртвият в гроба. „Ама че свирка“ — звереше се той и си казваше, че утре, като се върне в участъка, ще се скрие в мазето и ще я надуе тъй, че и глухите да я чуят.
Сержантът и Анджело слязоха отгоре. Сержантът каза, че няма нищо и че оня шум сигурно ще е от вятъра, дето духа навън. Но за всеки случай щял да докладва на лейтенанта.
Останалата част от нощта премина напълно спокойно.
Петък, 27 октомври.
Чигола се събуди в лошо настроение. Спомни си още докато беше в просъница, че му оставаха някакви си шепа часове, за да открие похитителите на „Даная“, и се разстрои. За пръв път почувствува, че на света няма нищо по-неуморимо от календара. Върви календарът като някакъв валяк с космически размери, търкаля се неспирно и мачка.
Навън беше сумрачно, валеше дъжд.
Роберто Тоци се настани на вчерашното си място, до прозореца. Той очакваше, че Чигола ще го заговори, но инспекторът съсредоточено четеше новите данни на техническите служби и бюлетините за произшествията, станали през изтеклата нощ. Едно съобщение толкова го заинтригува, че той го препрочете няколко пъти и всеки път в очите му светваше все по-силен огън. Явно беше, че съобщението го вълнуваше. Той изпуши една цигара, за да се успокои и да си възвърне предишния вид на човек, който изпитва силна досада, но си личеше, че настроението му се беше подобрило.
— Искате ли да направим една малка рекапитулация на резултатите от вчерашния ден, преди да пристъпим към новите разпити? — обърна се той към Роберто Тоци.
— О, моля ви се! — почувствува се поласкан Роберто Тоци. — Ще ви слушам с голямо удоволствие!
„Ще слушаш, като не те бива за друго!“ — присмя му се Чигола и започна:
— Ние установихме, че в сряда следобед и през нощта срещу четвъртък в галерията са били портиерите Августино и Лоренцо и пазачите Марко Монтано и Федериго Нобиле. Дежурили са по двойки Августино с Монтано и Лоренцо с Федериго. Около 4 ч. следобед в галерията е пристигнала Луиза Ченчи. Дежурни са били Августино и Монтано. Малко преди да изтече дежурството на последните, около 23,30 ч. в галерията пристига — също през служебния вход — племенникът на Монтано Марио Чивета. В 24,00 ч. встъпва в дежурство двойката Лоренцо и Федериго. Марко Монтано предава ключа от служебния вход на портиера Лоренцо и го моли да отключи вратата, когато племенникът му се наспи и тръгне да си ходи. В 1 ч. след полунощ портиерът Лоренцо установява, че племенникът на Монтано е изчезнал и че вратата е заключена. За Луиза Ченчи той нищо не знае, тъй като Монтано забравил да го уведоми, че госпожицата е останала в стаята на вуйчо си. Той изобщо не е бил известен за нейното присъствие в галерията. Луиза Ченчи казва, че като излязла от стаята на вуйчо си, видяла вратата открехната, възползувала се от случая и си отишла, без да се обажда ни на Лоренцо, ни на пазача Федериго. Може да се предполага, че по същия начин си е отишъл и Марио Чивета.