Първата почти ѝ дойде в повече. Луси избута фотоапарата настрани, смазана от онова, което беше запечатала, но снимките все пак си стояха там. Внезапният край на историята, която Джейми се опитваше да си напише.
Спомняше си го как седи в „Хилтън 6“. Излъскан и самоуверен, казва:
— Възнамерявам да стана на проклета шибана риба, Луси. Възнамерявам да имам плувен басейн и момчешки играчки от стена до стена и когато ми подпечатат калифорнийската виза, никога няма да се върна насам.
Картографията на неговия живот.
Джейми беше твърде умен, за да остане заклещен. И твърде умен, за да остане жив.
Луси си го спомняше и в нощта на сделката. Тресяха го нерви. Приглаждаше сакото си. Оправяше си вратовръзката. Беше трезвен като сълза, но трепереше от притеснение. Спомняше си го и седнал в спретнатия си едностаен апартамент, беше я довел да отрази момента.
— Няма да е зле да ми позволиш да дойда с теб — каза тя.
— Харесвам те, Луси, но не чак толкова. Ти си получаваш изключителните права, след като си прибера парите.
— Страхуваш се, че ще ти открадна победата — обвини го тя и това го накара да я изгледа сърдито.
— Ти ли? Не — той поклати глава. — Всеки друг във вселената — да. Но не и ти.
Тя си го спомняше как си завързва вратовръзката до безкрай — нещо, което Джейми по принцип правеше, без дори да се замисли, и което така го беше изнервило сега, че накрая Луси стана да му помогне.
— Благодаря на господ за криптовалутите — сподели той. — Не бих могъл да спретна такава сделка по-рано. Не и без да задействам алармите. Вероятно би трябвало, когато всичко приключи, да поднеса дар на светеца, патрон на „Биткойн“ и „КриптГолд“.
— Можеш и просто да използваш нормален кеш — каза Луси.
Това накара Джейми да се засмее.
— Да не смяташ, че сделката е от този тип? — попита той. — От онези, в които излизам от хотелска стая с няколко куфара, пълни с хубавичко пресовани сто доларови банкноти? Момиче… — той поклати глава. — Много на дребно мислиш.
— Колко голяма е тази работа?
Джейми се ухили:
— Ти колко би платила да поддържаш един град жив? Или цял щат? Колко би платила да спасиш селското стопанство в Импириъл Вали да не се превърне в прашна купа?
— Милиони? — предположи Луси.
Това накара Джейми отново да се разсмее:
— Ето затова, Луси, си знам, че никога няма да ме предадеш. Мислиш на дребно.
Ръмженето на двигател прекъсна мислите на Луси. Беше същият пикап. С хищнически незаглушения двигател. Тя извади пистолета си.
Долу в двора Съни се разлая. Разтърча се напред-назад по протежение на телената ограда, докато червеният пикап се спускаше по уличката. Колата забави скорост — лъскаво червено чудовище, което наблюдаваше Съни, къщата и собственичката ѝ.
Акула, обикаляща за плячка.
Луси приклекна и се прицели. Джафкането на Съни не спираше — беше полудял. Журната се притесни, че той ще прескочи оградата и ще хукне след пикапа.
Автомобилът обаче полека ги подмина. Не спря. Просто продължи нататък.
Луси се изправи и го проследи как се смалява по улицата и подминава бежанския лагер в далечния край на квартала.
Зачуди се дали не е трябвало да стреля.
Шумът от двигателя заглъхна. Съни спря да джафка и се оттегли на сянка на верандата с особено самодоволен вид. Луси продължи да чака и да се вслушва, но пикапът не направи втора обиколка. Урокът обаче беше напълно ясен. Не можеше да стои парализирана до безкрайност. Или трябваше да вземе решение какво ще прави, или някой друг щеше да го вземе вместо нея.
Луси се спусна от покрива и отърси прахоляка от дрехите си. Прокара пръсти през косата си и изтупа козината на Съни. Пусна го вътре, като свали дрехите си в „прашната“ стая и внимателно остави останките от бурята извън дома си.
Кучето я наблюдаваше очаквателно, докато тя си слагаше домашните дрехи и сядаше пред компютъра.
Първите почуквания по клавишите бяха колебливи. Думи в зародиш. Щрихи, разказ. А след това последва водопад от букви — Луси вече ги набираше по-бързо, пръстите ѝ се движеха ритмично, очертаваха контурите на статията ѝ… Всички думи, които се беше сдържала да напише в течение на над десетилетие, понеже се страхуваше. Думите и обвиненията се изливаха от нея и върху страницата и описваха формата на водовъртежа, който ги поглъщаше всички.
Писа за труповете. Писа за Рей Торес и плувкинята, от която преди толкова години беше прогонил Луси. Писа как е свършил той, превит над волана на пикапа си, след като го бяха гръмнали. Човек, който знае твърде много неща за твърде много хора, а знае и къде са заровени труповете. Писа за Джейми и за ненужния труп, в който се беше превърнал. Описа го като личност — като индивид с все недостатъците му, луд и изгарящ от страст. Натопорчен, гневен и брилянтен. Описа го като човек, който може да оживее отвъд мечтите и амбициите си — човек, който нямаше да бъде изтрит от картата на света въпреки опитите на убийците да му унищожат лицето.
Когато Луси свърши, публикува думите си с една-единствена снимка на затрупаната с прах верига хълмове, представлявала неин приятел. Надгробен камък. Маркер. Шанс за Джейми да се превърне в нещо повече от поредната паднала тухла в срутването на Финикс.
Тя се изправи, протегна се и слезе долу да си вземе бира от малкото си хладилниче. Излезе на верандата отвън и повика Съни да дойде с нея. Изненада се да открие, че слънцето вече залязва. Беше изписала целия ден. Каза си наздраве с кървавочервената огнена топка, която залязваше над кварталите на Финикс. Пи за Джейми.
Не пиши за труповете. Не е безопасно.
— Може пък да не искам да съм в безопасност?
Ставаше ѝ хубаво да го каже на глас. Не искаше безопасност. Искаше истината. Поне веднъж искаше истината.
Нищо не трае вечно, тогава защо да се опитва да се бори с вятърни мелници? Финикс щеше да падне — така неотвратимо, както бяха паднали Ню Орлиънс и Маями. Точно както бяха паднали Хюстън, Сан Антонио и Остин. И точно както брегът на Джърси беше потънал завинаги под водата.
Светът умираше. Градовете се разпадаха или потъваха, или изгаряха и това просто продължаваше в кръговрат. Равновесието се изместваше. Цели градове губеха баланса си, когато земята, на която бяха стояли тъй отдавна, се надигаше изпод тях и ги събаряше право на колективните им задници.
Може би просто щеше да продължава в този дух.
Може би нямаше да има край.
Тогава защо да бяга? Ако целият свят гори, защо не се изправиш лице в лице с него с бира в ръка, без страх. Поне веднъж — безстрашна.
Луси мина на текила. Пиеше в мрака, благодарна за нощта и прохладните сто градуса54, които донесе тя.
Нямаше намерение да се заключва в скривалище и нямаше да избяга. Щеше да остане тук, да се чувства удобно сред дима и прахоляка, жегата и смъртта.
Тя беше част от Финикс — също като Джейми и Торес.
Беше си у дома.
Нямаше да избяга.
Глава 6
Сутринта за Мария настъпи с гурелясали очи, пълен с дим въздух и стърженето на сухата кашлица на Сара.
Лъчите на пустинното слънце нахлуваха в здрача в мазето и озаряваха лениви топчици прах, циментови подове, пукнати пластмасови тръби за вода и канал над главата им. Артериите и вените на къща, умряла преди години.
Мария нямаше нужда да поглежда телефона на Сара, за да разбере, че се е успала. Отдавна трябваше да е будна и да е излязла. Време беше да продава вода.
Няколкото ѝ дрешки висяха на гвоздеи до горничките и очертаващите дупето шорти, които Сара ползваше на работа. Изотгоре внимателно я гледаше онази плюшена жаба, която приятелката ѝ беше извадила от изоставена къща и беше дала на Мария точно след смъртта на баща ѝ. На циментовия перваз лежеше розовата пластмасова четка за коса, която двете си деляха, внимателно подредена до износените им четки за зъби, стари барети и няколко тампона, които Сара пазеше за случаите, когато се наложи да работи по време на цикъл.
Останалите им дрехи бяха затворени в издраскан, розов и блестящ куфар на колелца, много от парцалките идваха от Тами Бейлис — преди със семейството ѝ да тръгнат на север. Момичето беше техен размер и им даде куфара, както си беше пълен с дрехи, преди баща ѝ да успее да ги продаде.
— Просто ги вземете — беше прошепнало в мрака.
На следващия ден изчезна заедно с останалите от семейството си.
Мария прерови куфара и намери дрехи, които бяха отчасти чисти. Имаше дни, когато със Сара ги простираха и ги изтупваха с тупалки, за да изкарат праха и мръсотията. Друг път приятелката ѝ успяваше да вкара бельото им в хотелите, където работеше, и понякога переше това-онова, когато мъжете я пускаха да си вземе душ.
Мария надяна шорти и тениска на „Неустрашим“, като загърби спомена за майка си, която переше дрехите в машина и ги оставяше сгънати на леглото ѝ.
Изкачи стълбите и отключи вратата на мазето. Очите ѝ се насълзиха от внезапната ярка светлина. Навън димът беше гъст — кафява омара в безоблачното небе. Мирис на пепел задръстваше въздуха. Явно вятърът духаше откъм Калифорния и горящите Сиери. Мария изчака, надничайки внимателно през вратата.
Хората още не се бяха размърдали. Само тук-там по някой с работно място и ранна смяна: тексасци с достатъчно късмет да получат работа в аркологията „Тайян“ като баща ѝ — хора, които се справяха с прокарване на тръби или можеха да ползват индустриални резачки, или имаха опит с отглеждането на водорасли. Семейство Нгуен бяха станали — Мария надуши варящите се в супа нудъли. Димът от горящите цепеници се виеше сив над оградата в съседство — неподвижен в спокойния въздух в предградието. Стори ѝ се безопасно. Добър момент да се разщъкат.
Мария затвори отново вратата и се спусна по стълбите да приклекне до Сара.
— Хайде — каза ѝ. — Трябва да тръгваме. Трябва да закараме всичката тази вода до сергията на Тууми.
Сара простена:
— Защо не го направиш ти?
— Ако си искаш парите, трябва да се изпотиш за тях.
— Тази водна шашма е твоя, не моя. Аз съм само инвеститор.
— Така ли? Я ми дай чаршафа си — Мария го издърпа от тялото на Сара, разкривайки бледа плът и червени найлонови гащички, каквито се харесваха на мъжете.
Момичето се сви и плътно подви кокалестите си крака, на бедрата си имаше пръстени от загоряла плът.
— Стига, де, Мария, защо трябва да си такава? Дай ми поне време да се събудя.
Мария я сръга в ребрата:
— Ударът е само наполовина завършен, момиче. Хайде. Трябва да обърнем водата ни в пари. Не може просто да си я пазим. А и ми трябваш да я закараме.
Говореше с колкото може по-заповеден тон, като се преструваше, че има план и държи нещата под контрол. Но се притесняваше дори само да гледа водата, която бяха изкарали. Да знае колко дни живот би спечелила. Наясно беше, че мнозина ще имат желание просто да ѝ я отнемат. Задължително беше да превърне тази вода в кеш. Компактна хартия, която може да пъхне в сутиена си и да се надява да опази.
— Лешоядите са будни, момиче. Трябва да свършим тази работа веднага. Докато всички спят. Преди Тууми да тръгне на работа. Тууми е билетчето ни към свободата.
Сара седна, дръпна си обратно чаршафа и го метна над главата си.
— Ама аз спях!
Напомняше на Мария котенцето, което беше намерила да мяука в една смачкана кофа за боклук. То си нямаше майка вероятно защото някой игленик я беше хванал и сготвил, и ето ти го малкото котенце, свито и молещо за нещо, което никога нямаше да получи.
Мария беше погалила мъничката твар, наясно с нуждата ѝ — копнеж за мляко, което никога нямаше да дойде, отчаяното желание някой да се върне и да се погрижи за теб — но не може просто да си лежиш и да се надяваш да те спасят.
Сара обаче… Сара се държеше като корава, но отвътре беше мека. Дори когато си продаваше задника, очакваше някой да се грижи за нея. Продължаваше да си мисли, че на света му пука за евтиния ѝ живот.
Сара. Котенцето. Бащата на Мария. Всичките бяха еднакви.
Мария сръга здравата Сара.
— Хайде, де!
Приятелката ѝ седна с разрошена руса коса и присвити очи.
— Станах, станах!
Разкашля се. Спазмите я разтърсваха. Изкашляше дима и сушата, настанили се в гърдите ѝ през нощта. Пресегна се към едната бутилка с вода.
— Пиеш нашите пари — напомни ѝ Мария.
Сара я изгледа мръснишки:
— Моите пари, имаш предвид.
Мария направи гримаса, след това грабна чисторбата им и се изкатери по стълбите на мазето.
На задимената утринна светлина прекоси обсипаната с червен чакъл околност, джапанките я шляпаха по петите до мястото, където баща ѝ беше изкопал отходна яма в задната барака на къщата. Наричаше я „външен кенеф“ — нещо, което да цивилизова живота им, така че да не се налага да дрискат на открито като всички останали тексасци, които не са могли навреме да си хванат камиона.
Мария затвори вратата и преметна жица върху гвоздей, за да я заключи. Приклекна над ямата, сбърчила нос при миризмата, отвори чисторбата и се изпишка в нея. Когато свърши, провеси мехура на един гвоздей и си довърши работата, като се избърса с неравни парчета вестник, които със Сара бяха накъсали от „Рио де сангре“. Вдигна си шортите и излезе забързано, понесла полупълната чисторба, доволна, че отново е на открито и диша задимения въздух.
— Готова ли си с наема ми?
Мария изписка и подскочи, като почти изпусна чисторбата, докато падаше.
Един от биячите на Ветеринаря се беше облегнал на тоалетната, отчасти скрит от вратата. Деймиън. Гъсти руси расти и лениво око, което гледаше криво на света, лице с костни и сребърни пиърсинги и бяла кожа, изпечена и загоряла и изгаряла отново толкова пъти, че сега представляваше шарен юрган от тъмно златистокафяво и препечено от слънцето червено.
Мария го изгледа изпод вежди:
— Стресна ме.
Напуканите устни на Деймиън се цепнаха в лукава усмивка. Гордееше се със себе си.
— Аууу, няма защо да се плашиш от мен, момиченце. Нямаш нищо, което да ми трябва — освен наема… — той поспря. — Е? В теб ли е?
Мария се изправи на крака, внимателно стиснала неразлятата чисторба. Плашещо беше да го завари застанал така — зловещо напомняне, че само защото Нгуен не са вдигнали тревога, това не значи, че тя е в безопасност.
Бащата на Мария може и да им беше помагал — когато г-жа Нгуен беше със септична бременност, я закара до шатрата на Червения кръст в багажника на пикапа си, но това не означаваше, че дължат нещо на момичето. Не и ако заради това трябваше да се изпречат пред човек, способен да им унищожи семейството.
— Не ме издебвай така — заяви Мария. — Не ми харесва.
Деймиън само се изсмя:
— Бедната малка tejana55 не обича да ѝ излизат откъм гърба… — той закрачи към нея. — Наречи го безплатен урок, putita56. Много хора дебнат по-добре и нараняват по-зле от мен… — той се изкиска под нос. — Плувните басейни са пълни с мацки като теб. Безплатен съвет? Мисли като заек и си отваряй ушите, преди да се подадеш от дупката, ясно?
Защо ли му имаше доверие, зачуди се Мария. Не беше като да ѝ е приятел. Нямаше съмнение, че ако не се справя с наема, ще я изхвърли или ще ѝ източи кръвта и ще я продаде на черния пазар, или пък ще ѝ продаде задника, за да си изкара квотата за Ветеринаря.
Но все пак, когато напоследък се молеше за защита, твърде често в мислите ѝ се появяваше лицето на Деймиън. Той не ѝ беше приятел, но и не мразеше тексасците. От каквато и болест да страдаше, тя не се подхранваше от такива като Мария. Която беше готова да приеме всичко, до което може да се докопа.
— Парите ми в теб ли са? — попита той.
Мария се поколеба.
— Все още имам време до довечера.
— Предполагам, това значи, че ги нямаш?
Когато тя не отговори, Деймиън се изсмя:
— Смяташ, че ще си събереш наема в следващите дванайсет часа? Да не си тръгнала да продаваш твоето малко стегнато culo57, без да ми кажеш?