Мария се поколеба:
— Нямам го кеш. Имам вода. Един куп литри. Докато не ги продам, наемът ми е във вода.
Деймиън се ухили подигравателно.
— О, да. Чух, че някакви малки putas са направили удар на хуманитарната помпа. Напълнили си цяла червена количка с вода от Червения кръст. Трябва да ти взема такса само задето си я докарала.
— Трябва да я продам, ако си искаш наема.
— Може да ти взема наема във вода, да ти спестя усилието.
— Тази вода ли? — тя му протегна чисторбата, пълна с тъмножълта пикня.
Деймиън се разсмя:
— Не пия тази гадост. Това е за тексасци.
— Става си просто вода, щом я прецедя.
— Продължавай да си го повтаряш.
„Той просто ме изпитва“ — каза си Мария. Но въпреки това се страхуваше. Деймиън наистина можеше да ѝ вземе всичката вода, ако си го науми. Цялата вода, която беше спечелила толкова евтино и се очакваше да продаде толкова скъпо… Заяви:
— Ако ми платиш каквото ще дадат в „Тайян“, може да я вземеш още сега.
— А какво ще ти платят в „Тайян“? — изсмя се той. — Наистина ли смяташ, че може да се пазариш с мен?
Тя се поколеба, опитвайки се да оцени заплахата му. Трябва да беше дошъл, защото е чул за водата. Но ако му я продадеше, просто щеше да си върне парите, отново да е разорена, вместо да спечели нещо.
Той я гледаше с лека усмивка.
— Моля те — каза му Мария. — Просто ме остави да я продам. Ще ти платя веднага щом се прибера. Знаеш, че ще изкарам повече при „Тайян“. Работниците имат кеш и не са против да го харчат. Ще ти дам процент.
— Процент, а? — Той прикри очи от слънцето, което се издигаше и си прогаряше път през дима и прахоляка на утрото. — Дай да си помисля за това… голяма работа, а? Сума пари за изкарване, сума питиета за поднасяне… — той се ухили. — Ами хубаво, де. Щом искаш да се потиш, върви си изпълни ролята.
— Благодаря.
— Винаги казвам, че съм разумен човек. Но ако наистина искаш да изкараш пари, би трябвало да работиш за мен. Ще ти боядисаме косата руса и мога да те уредя при китайските строители. Ще ти купуват времето без проблем. Или пък да те прекарам покрай червенокръстките шатри, да те запозная с този-онзи. Да си срещнем хубав човешки доктор… — той се усмихна. — Всяко момиче иска да се омъжи за доктор, нали?
— Стига вече — каза Мария.
— Не се цупи, момиче. Върви продавай водата при „Тайян“, щом това искаш. Но най-добре първо да се разплатиш с Естебан и да се убедиш, че си дала процента на Ветеринаря… — той вдигна вежда. — Тъкмо в момента е в къщата на шефа.
— Не мога ли да ти платя на теб?
— Търговците не са ми по специалността. Ако ти взема парите… Естебан не те познава. Ако му кажа, че някаква си tejana май продава вода, а той не знае коя, няма да знае и дали си платила. Най-добре му ги занеси лично. Не ми трябва тоя шибаняк да ми блъска по кофата. И без него си имам достатъчно неприятности.
Сара излезе по стълбите от мазето.
— О. Здрасти, Деймиън!
Деймиън се усмихна:
— Точно тази güera58, за която си мислех, а? Хубава нощ ли изкара? Как ми е наемът?
Сара се поколеба и стрелна с поглед Мария.
— Аз…
Деймиън изсумтя с погнуса.
— Дявол го взел, Мария. И парите на моето момиче ли си наблъскала в това, а? По-лоша си от сводник — да ѝ взимаш така наличните.
— Нали имаме вода — възрази Мария. — Ще си получиш и твоите пари.
— Имате наем за плащане, това имате. Плюс процента ѝ за мен. Така че побързай, мамицата ти, и върви се продавай! — той махна към улиците. — И помни, тук аз съм добрият. Ако ми се наложи да викам подкрепление, ще свършиш на някой от купоните на Ветеринаря, а ти със сигурност не го искаш!
Мария буквално видя тръпката на страха, обгърнал Сара при споменаването на купоните на Ветеринаря.
— Още не сме закъснели — каза момичето накрая.
— Продължавай все така. Няма да ти хареса как си взима лихвата Ветеринаря от тексаски чукалки като вас двете… — Деймиън се обърна да си тръгне, но после подметна през рамо. — И наистина да платиш таксата на Естебан! Убеди се, че си получила разрешението му, преди да ходиш да проявяваш предприемчивост. Това не ми е по специалността!
Мария отклони очи, без да казва нищо, но Деймиън видя изражението ѝ.
— Слушай ме внимателно, момиче. Ветеринаря ще ти закове малките цицета за стената, ако те хване да търгуваш без разрешение!
— Знам.
— Знаеш — направи гримаса Деймиън. — Много ясно, че знаеш. Точно затова си такава потайна. Запомни следното: ако аз съм ти хвърлил око, значи и други хора също са те набелязали, да знаеш. Ако момчетата на Ветеринаря те хванат около оная аркология да търгуваш без такса, ще ти разширят красивата усмивка с няколко рибарски кукички и нож. Не се шегувам. А си прекалено хубава да те накълцат по такъв начин.
Сара подръпна Мария за рамото:
— Знаем, Деймиън. Ще си получат дела.
— И аз си искам моя, да знаеш.
Мария понечи да възрази, но Сара я стисна за ръката така здраво, че имаше чувството, че ще ѝ се счупят пръстите.
— И твоя ще си получиш.
Когато Деймиън си тръгна, Мария избухна:
— Какви ги вършиш? Знаеш ли колко голям ще стане процентът?
Сара дори не повиши глас:
— Въпреки това ще изкараш достатъчно. Хайде, да вървим. Трябва да платим на Естебан и да закараме тази количка при Тууми, преди народът да се е събудил.
— Но…
Сара само я изгледа:
— Така стоят нещата, момиче. Няма смисъл да се съпротивляваш. Не бива да се косиш как е устроен светът. А сега да идем да си платим таксата и да ти изкараме пари!
Говореше тихо и мило и подканваше Мария да осъзнае, че колкото и да мяука, никой няма да се смили да ѝ даде и капка мляко.
Глава 7
Анхела летеше на юг — сокол на лов.
Мохаве се ширеше гола и открита — изпечена, остъргана от вятъра кора от оксидиран чакъл и бледа глина, с крусти от креозотови храсти и криви юки. Сто и двайсет градуса59 на сянка и жегата се вихреше от асфалта в блещукащ мираж. Слънцето вършееше по небето и единственото движение по междущатската беше хвърлящата отражения тесла на Анхела.
И преди тук се простираха отчайващи земи, и сега си бяха отчаяни. Анхела винаги беше харесвал пустинята заради липсата на илюзии. Тук растенията разперваха корени нашироко и плитко, зажаднели за всяка капка. Соковете им кристализираха в твърд шеллак, борейки се да запазят от изпарение всяка молекула влага. Листата се виреха към непрощаващото небе, оформени така, че да уловят и канализират всяка рядка капка, която може да се случи да капне върху им.
Благодарение на центрофужната помпа райони като Невада, Канзас, Оклахома и Тексас в течение на векове се бяха замятали с одеждите на плодородието, маскираха се като зелени и цветущи, докато копаеха ледникова вода от водни хоризонти на по десет хиляди години. Играеха си на „облечени в зелено“ и се преструваха, че това ще продължава вечно. Помпеха Ледниковата епоха и я разливаха върху пръстта и за известно време превърнаха сухите си земи в цветущ рай. Памук, жито, царевица, соя — огромни зелени ниви, и всичко това благодарение на боднатите от куцо и сакато помпи. Тези райони бяха мечтали да са по-различни от истинската си същност. Бяха хранили амбиции. И когато водата свърши, рухнаха отново, осъзнали твърде късно, че възходът им е бил на заем и няма да им отпуснат нов.
Пустинята беше различна. От едно време е била изсушена и дива. Винаги е дебнела следващата си глътка. Пустинята никога не се самозабравя.
Оскъдният зимен дъжд винаги е бил единственото, което поддържа юката и креозота в цвят. Където имаше друг живот, той се гушеше по бреговете на няколкото мизерни реки, които се осмеляваха да нахлуят в горещите земи и не течаха надалече.
Пустинята никога не приемаше водата за даденост.
Анхела настъпи газта на теслата. Колата му приседна ниско върху асфалта и се ускори, литнала през най-истинското място, което той някога беше виждал.
Врязваше се през полицейските пунктове, като излъчваше разрешителните си напред по радиото. Гвардейците от Невада стояха наредени в защитни жилетки и му махаха. Над главата му кръжаха дронове, невидими в пълното с дим и синева небе.
От време на време Анхела съзираше следи от опълченията: слънчево зайче от мощни оптики, които следяха летящата по празната магистрала кола. Мормоните и фермерите от Северна Невада изпълняваха доброволни смени: из щата набираха членове „Мародерите от Южната граница“, „Пустинните кучета“ и половин дузина други — втората армия на Кейтрин Кейс, до един — изпълняващи задълженията си да сдържат напора на бежанците, та да не наводнят крехката им обетована земя.
Анхела подозираше, че познава част от хората, прикрити зад каменистите хребети. Спомняше си закоравелите им от омраза лица и смъртоносния блясък в очите им. По едно време беше симпатизирал на безнадеждната им омраза. Той беше най-лошият им кошмар: водосрез от Вегас, седнал в собствените им гостни и им прави предложения, на които не могат да откажат. Дяволът в черно, предлагащ кървава сделка за тяхното спасение. Беше присядал на изтъркани дивани и продънени кресла. Беше се облягал на перилата на лющещи се веранди и бе стоял в горещата вътрешност на конюшни винаги с едно и също предложение. Беше говорил тихо, заговорнически, докато излагаше подробностите, които биха ги спасили от ада, който Кейтрин Кейс се мъчеше да създаде за тях, докато тръбопроводните ѝ проекти изпомпваха водата им.
Предложението беше просто: работа, пари, вода — живот. Спри да стреляш по Вегас и започни да целиш зонърите. За местните се разкриваха определени възможности, ако се поставеха на услугите на Водната служба на Южна Невада. Можеха дори да се поразраснат с дружеско разклоненийце към тръбите от Източния басейн. Кейс щеше да ги остави да пият. Дори щеше да им даде да капнат някоя капка върху нивите си. Анхела минаваше от къща на къща и от град на град, предлагайки последна възможност за измъкване от бездната.
И както Кейс беше предсказала, фермерите се бяха хванали за спасителното въже с две ръце.
По границата изникнаха опълчения, кацнали на рамото на Колорадо и втренчени отвъд реката към Аризона и Юта. По междущатските се появиха предупредителни скалпове. Цели колони зонъри и пери-веселяци бяха изпроводени обратно надолу в реката и им беше наредено да плуват до другия бряг. Някои дори успяха.
Сенаторите у дома, на изток, настояваха Невада да сложи край на незаконното си опълчение и губернатор Андрюс добросъвестно прати гвардейците да изловят бандитите. Парадираше с театрални арести пред камерите и нареди провинили се граждански защитници в съда. И веднага щом камерите угаснаха, белезниците бяха свалени и опълченците на Кейтрин Кейс се върнаха на постовете си по реката.
Анхела пресече границата при язовира „Мийд“. Пръстените на басейна на водохранилището изпъкваха ясно на фона на светлите пустинни камъни. Едно време, много преди Веласкес да постъпи на работа, язовирът бе побирал толкова вода, която за малко да срути стената „Хувър“. Бил е пълен. Сега лодките лежаха като счупени играчки по калните брегове на водохранилището, а гвардейци и дронове бръмчаха над стената на постоянна стража над смаления воден резервоар на Вегас.
Претърсваха всяка кола, тръгнала да пресече моста, прекрачил каньона на Колорадо. Напоследък не допускаха близо до язовирната стена нищо, което не е било преровено милион и един пъти.
Вместо да мине през проверката, Анхела остави колата си на границата, връчи я на служител на ВСЮН и извървя моста с останалите пешеходци. Заедно с всички други туристи надничаше над перилата към блесналите сини води на „Мийд“. Спасителното въже на Лас Вегас. Част от езерото беше покрито с полузавършена ефирна постройка — покрив от въглеродни нишки, който в крайна сметка щеше да закрие целия басейн. Най-новият мегапроект на ВСЮН, опит да се намали изпарението.
От другата страна на реката Анхела премина през граничните служби на Аризона, като се остави да го претърсят най-старателно. Не обърна внимание на гневните физиономии на аризонския граничен патрул и позволи да го обискират и да преровят фалшивите му документи.
Граничарите накараха кучетата си да го подушат и го претърсиха още веднъж, но накрая го пропуснаха да мине. Граничната служба си е гранична служба и в крайна сметка зонърите все пак искаха хората да посещават техния отишъл по дяволите щат. Да си харчат парите тук и да им връщат мъничко от онова, което бяха загубили.
Анхела мина през последната проверка и законно стъпи на аризонска почва. Бежанците бяха разпънали шатрите си на насипите над брега. Хора, решили да си пробват късмета при среднощно пресичане на реката, за да се наврат право в ръцете на други хора, мобилизирани от Анхела да ги спрат.
Ритуалът беше еженощен. Тексасци, мексиканци и зонъри се юрваха в реката. Някои успяваха да преминат. Повечето — не. Лагери като този имаше навсякъде нагоре и надолу по течението, от „Мийд“ чак до „Хавасу“ и още по-нататък.
„Пюър лайф“, „Аквафина“ и „КемълБек“ бяха вдигнали хуманитарни шатри. Правеха си хубави рекламни снимки как се грижат за бежанците.
Покупката ви ни помага да облекчим удара на климатичните промени върху уязвимите хора по цял свят.
Анхела се запиля сред хуманитарните начинания, докато не намери молитвена шатра, пълна с пери-веселяци. Пъхна се вътре.
Имаше опашка — хората си признаваха греховете и купуваха поклоннически амулети. Докарваха се до трескава лудост, докато се молеха за поне малко късмет при опита да прекосят реката — и това пред онзи същия господ, който ги зачукваше със суша.
Някакъв тип се приближи до Анхела и му предложи пери-веселяшки амулет.
— Божия марка, сър?
Анхела пусна доларова монета в кафената чаша на мъжа. Той му връчи ключодържател с амулет за опрощение. И продължи нататък.
Анхела излезе от молитвената палатка.
Навън до магистралата друга яркожълта тесла сияеше на слънцето в търпеливо очакване на пристигането му. Вратите ѝ се отвориха.
Той се качи и провери съдържанието на колата. „Зиг зауер“ в жабката под седалката заедно с три пълнителя с патрони. Зареди пистолета и го върна обратно на място. Провери си документите. Няколко аризонски шофьорски книжки със снимката му на тях. Матео Боливар. Симон Еспера. В комплект с тях вървяха значки. Полицейско управление — Финикс. Аризонски отдел за криминални разследвания. ФБР. Различни юрисдикции за различни удобни моменти. В багажника следваше да има и съответните униформи. Костюми и вратовръзки. Якета и джинси. Вероятно и цяла униформа на щатски рейнджър. ВСЮН обръщаха внимание на детайлите.
Анхела приключи с преравянето на самоличностите и пъхна Боливар в портфейла си. Запали колата. Високоефективните филтри се включиха, доловили прах във вътрешността на кабината, и бързо прецедиха въздуха. Гарантирано отърваване от всякакви инфекции. Хантавирусите, долинната треска и даже обикновената настинка нямаха шанс.
Докато кабината изстиваше, Анхела се обади на ВСЮН и потвърди по шифрованата линия, че се е сдобил с колата и тръгва към Финикс. Потегли.
Няколко минути по-късно позвъни Кейс.
— Да? — поде Анхела, озадачен, докато я пускаше на линия.
Студеният, течен глас на шефката му се присъедини към него в почти тихата кабина на теслата. Тя попита:
— Мина ли границата?
— Е, наоколо, докъдето поглед стига, е пълно с хуманитарни шатри и току-що подминах преобърнат джони-камион, за който се кълна, че видях да го крадат хлапета; значи, да, струва ми се, че съм вече в Аризона… — той се засмя. — Единственото подобно място на света може да е Тексас.
— Радвам се, че работата ти те развлича, ангелче.
— Не Анхел — той погледна към личната карта, която беше метнал на седалката до себе си. — Днес съм Матео.
— По-добре, отколкото да те карам отново да се преструваш на индиец.
— Хиндито ми го бива.
Анхела се вряза между дълга колона коли с вързани на покривите багажи и ускори, качвайки се на отбивката за източната лента.