— Така било, значи? Нищо ли не си ми приготвил за довиждане? Целувчица за сбогом? Някакви други сведения, които трябва да знам?
— Ами че да. Всякакви лайна имам. Имам хубави седмични доклади кого са повишили във „Финикс Уотър“. Декларации за предшестващи водни права ми излизат и от ушите. Имам доклади за плановете за обезсоляване и химическо филтриране на градското водохранилище, което си е шибано нарко бълнуване. Имам доклади, че „Кока-кола“ се кани да се оттегли от чисто новия си бутилиращ завод, понеже е по-евтино да праща от Кали, и няма значение какви пари им тика Финикс, за да останат. Имам и доклади колко надълбоко е потънала към момента река Верде. Имам флашки, пълни с неща за теб, и мога да ти кажа, че нищо от снесеното от Вос не си е струвало да умре за него. Всичко това са бюрократични щуротии.
— Значи, не смяташ, че водните права, които е издирвал, са истински?
— Смятам, че хич и не ми пука. Това място е мъртво и се махам оттук. Единствената причина да остана толкова дълго, е, понеже си ми приятел.
— Ами да — кимна Анхела. — Схванах вече.
Чувстваше се остарял, като гледаше Хулио толкова променен спрямо онова, което познаваше от едно време. Бяха работили заедно надолу по Пекос и по Ред ривър в Оклахома. Бяха заедно и в Арканзас, за да се уверят, че източните градове по Колорадо ще си трупат сланинка и няма да се пробват отново върху водата от другата страна на планините, от която зависеше Вегас. Доста бяха поработили заедно. Но сега Хулио се държеше като пребито псе, което си умира да се свие или да избяга.
Анхела реши, че не съжалява, задето той си тръгва.
След заминаването на Хулио отново отвори таблета си и се върна към журното, все още опитвайки се да напипа пулса ѝ. Като всички амбициозни журналисти тя дори беше написала няколко книги.
Първата не беше нищо специално. Типично колабиращо порно — проследяване на разпада на един квартал. Пресъхването на кладенците и отказът на Финикс да прокара водоснабдяване, което да ги издържа. После взривяват ЦАП и водата в целия град спира за известно време, това хвърля всички в паника, а Луси Монро е била на правилното място да документира случващото се.
Анхела беше виждал предостатъчно журнота да вършат подобна работа; лесно е да подхранваш интереса на външните хора към колабиращ град. Евтин начин да цедиш сълзи. Мастурбационен материал за първолаци.
Единствената разлика между Финикс и дузина умиращи градове в Тексас и Алабама, а и всеки един крайбрежен град по света беше, че Финикс бе получил удари не само от промените в климата, прашните бури и сушата, но и от град съперник.
Анхела се наслаждаваше как пръстът на Луси прекарва доста време, насочен към Вегас. Кейтрин Кейс си имаше място в президиума заедно с ВМЮН и подозрителните обстоятелства около бомбардировката на ЦАП.
Не беше особено задълбочен труд. Доста хора правеха профили на Кейс. Кралицата на Западната пустиня, Кралицата на река Колорадо, такива работи. И много хора забелязваха, че когато ЦАП изгърмя, Лас Вегас незабавно спря да излива вода от „Мийд“, поддържайки нивото на язовира точно над тръба №3.
Анхела беше доволен, че Луси е схванала всяко малко парченце от тайния му свят правилно, но колабиращото порно вървеше по петак за кило, честно казано.
Втората книга обаче… Тя беше нещо съвсем различно. Втората книга беше задълбочена.
Убийствена книга. Книга труп.
С години след цедилката за сълзи Луси не беше писала нищо и се беше променила като автор. Това беше Финикс, за когото на всички е спряло да им пука. Ето ви го града, където процентът на убийствата доближава нивото на раждаемост в Картелните щати. Ето ви го града, където хората просто се предават и продават децата си. Имплозионно порно на съвсем различно ниво и поне доколкото Анхела можеше да определи, Луси беше затънала до шия в него.
Преди това бе стояла отстрани и бе описвала нещата. Сега всичко идваше лично. Беше по-скоро дневник, който е водила нощно време. Горчиво. Сурово. Разголено и интимно. Пълно с лудост, мъка и разочарование. Такъв тип дневник, какъвто човек на неравния ръб на здравия разум държи и пише между смените на „Текате“ и текила.
Тя се давеше. Анхела го виждаше в страниците. Беше се внедрила толкова дълбоко, че градът я теглеше към дъното. Хулио беше достатъчно умен да се измъкне и да не умре за Финикс, но тази журно…
Анхела имаше чувството, че ще последва историите си право до дълбините на ада.
А сега се беше съсредоточила върху Джейми Сандерсън. От статиите, които пишеше, изглеждаше, че водният адвокат е нещото, над което е решила да окаже последен отпор.
Анхела проучи снимките ѝ.
Набраздена, изсушена от слънцето кожа, подивели светлосиви очи. Беше минала в лагера на местните. По неопределим начин се беше превърнала в чиста зонърка. Беше започнала да полудява. Изгубена беше в некартографирани територии. Точно това му направи впечатление, когато я срещна в моргата — тя го гледаше и той усети незабавно връзка помежду им. Човек, който е видял твърде много. Точно като него.
Беше я познал.
И тя също го беше познала.
Анхела се изправи и отиде до прозореца, за да погледне към умиращия град. Гледаше тълпите и клубовете по имитацията на улица във Вегас. Хората се преструваха, че си живеят живота. Щъкаха наоколо и мечтаеха за бъдеще, което вече им се беше изплъзнало от ръцете.
Над тях грееше поредният билборд на Търговската камара: „ФИНИКС. ВЪЗРАЖДА СЕ“.
При написването на първата си книга Луси Монро едва бе осъзнавала какво представлява Финикс — или какво е Вегас и какво е това загуба. Сега вече знаеше. И позна и него.
— А ако тя те е познала — промърмори Анхела, — значи, има прилична вероятност да знае още един куп неща.
Глава 14
Според Луси златната анон-карта от портфейла на Джейми изпъкваше като светещ фар. Джейми обичаше купоните, но не ходеше на Златната миля. Той не би бръкнал в бордей като „Апокалипсис сега!“ дори с десетфутова пръчка. Обичаше джаз и сумрачно осветени момчешки барове, не натруфения блясък и шум на хазарта и клубната сцена на Златната миля. И определено не такива кичозни постмодернистични клишета като знаменития „Апокалипсис сега!“.
Онова беше типът клуб, където калитата и скъпарите подбираха отчаяни тексаски момичета. Джейми никога не би слязъл толкова ниско.
— Има проклета удивителна в името — беше се оплакал веднъж.
— Може да е сложена за ирония? — предположи Луси.
— Не. Такива работи се раждат, когато данъчните облекчения на Финикс се чукат с наркодолари.
Бяха се разхождали една вечер по Златната миля, заобикаляха тексаски проститутки и дебнеха за някого, който би продал на Джейми малко мехурчета.
— И не че ще намериш това като официално становище — добави той. — Но позицията на Водното бюро е, че икономическото развитие е нужно и че развлекателна индустрия, която привлича външни долари, е приоритет за преразпределението на водата. Така че, мамка ти, не ме цитирай.
Златната миля беше опитът на Финикс да построи Лас Вегас на юг от реката. Да изцеди част от мангизите на хазартния капитал и да удари по противника така, както Вегас беше ударил по ЦАП.
Планът доведе до незначителен резултат, но въпреки провала на Финикс да изсмуче хазартните долари на града съперник все пак отвориха барове, ресторанти, казина и клубове и към града потече прилична печалба — скъпарите обичаха да се измъкват от „Тайян“ и калитата — да прескачат границата през уикенда. На чужденците им харесваха туристическата обиколка в апокалипсиса денем и купоните до безсъзнание нощем.
Места като „Апокалипсис сега!“ просперираха.
— Може би трябва да ползваме удивителни и в Борда по развитието — отбеляза мрачно Джейми. — ФИНИКС! ВЪЗРАЖДА СЕ!
Така че за Луси, докато ровеше в моргата из последните вещи на Джейми, анон-картата изпъкваше като някоя от кошмарните неонови реклами на Борда за развитие — цялата нашарена с удивителни и въпросителни.
Тя паркира пикапа си и грабна маската. Вятърът отново се усилваше тази вечер. Не ѝ се струваше, че се задава нова прашна буря, но по-добре перо в ръцете, отколкото птичка в небето.
На вратата на клуба бичеврати типове с прахови маски на „Келвин Клайн“, модели „Балистик“ и „Апокалипсис“, размахваха металотърсачи над мъжете и жените на опашката, докато вятърът риташе на минивихрушки около тях пясъка от уличното платно. Охраната притискаше пръсти към слушалките си, вслушваше се в нарежданията и присвиваше очи срещу летящия прахоляк. Момичета в плътно прилепнали рокли стояха на пръсти, шепнеха обещания и предлагаха подкупи, за да минат покрай кадифените въжета, а богати скъпари и калита щурмуваха вратите на клуба само с платежоспособността на шитите си по поръчка костюми.
Веднага щом охраната забеляза Луси обаче, включи на турбоскорост и я изрита. Всичко — от износената ѝ прахова маска до джинсите и тениската им подсказваше, че не ѝ е тук мястото.
Зад клуба тя откри хора, по-дружелюбни към парите в брой и към празните приказки. Накрая се озова в задната уличка да дърпа от електронна цигара, овкусена с допълнителен пълнител с хашиш, и да си говори с една барманка по време на почивката ѝ, докато се мръщи срещу пясъчните дяволи, които танцуваха по уличката.
За изненада на Луси барманката разпозна снимката на Джейми, макар и да направи гримаса.
— Ами да. Кисне тук през цялото време — каза. Дръпна си от цигарата и алената лампичка на върха ѝ светна ярко.
— Сигурна ли си?
Момичето издиша полека.
— Току-що ти го казах, нали? Скръндзав с бакшиша, като се има предвид с кого движи.
Типично за Джейми.
— И с кого движи?
— Със скъпари най-вече. Хора от „Тайян“ — момичето сви рамене. — Дадоновци.
— Дадоновци ли?
— Туй не си ли го чувала? — барманката се разсмя. — Нали се сещаш — да дон. „Вкарай в дупката“, ясно? — тя направи съответния жест с пръсти. — Китайски израз… — Озадаченото изражение на Луси я накара отчаяно да завърти очи. — Е, стига, де. Така викат тексаските чукалки на китайските важни клечки. Горе-долу единствената дума на мандарин, която момичетата знаят. Тъй че ето ти ги всичките тези мацки чукалки да повтарят „да дон, да дон“ на китайските скъпари. Направо да ти призлее. Даже не успяват да докарат правилната интонация.
— Такива момичета ли имате вътре?
Барманката поклати яростно глава:
— Онези боклуци ли? Няма начин. Те работят на улицата. Пускаме само тези, които знаят как да се държат прилично. Но те всичките се опитват да си продупчат билетчето за скъпарския етаж… — тя врътна глава на север и към увенчания с кули и кранове хоризонт. — „Тайян“, бейби. Толкова близко до небесата, колкото можеш да се озовеш, ако си заседнал в ада.
— Значи си виждала Джейми с момичета? — озадачи се Луси.
— Не — барманката разгледа снимката. — Този тип, неговата игра е друга. Навърташе се със скъпарите. Те са хората с момичетата… — издиша сладка пара. — Твоето хлапе, той беше странен. В началото си мислех, че движи със скъпарите и се мъчи да лепне някой от тях, макар че тук почти няма гейове. Не е по техен вкус. Но изглеждаше нахъсан по такъв начин, разбираш ли? Все едно е изгладнял някой да му хвърли огризки. Не докосваше момичетата. Но продължаваше да се навърта около скъпарите.
— И с какви скъпари се навърташе?
— Предимно изселници. Сещаш се — корпоративни кредитни карти и бонуси за издръжливост, такива работи. Китайски слънчари. Калита. Наркохлапета от Хуарес и Картелите… — тя сви рамене. — Всеки, който има пари.
— А някакви имена знаеш ли?
Барманката поклати глава:
— Не.
— Мога да платя.
Барманката се замисли за момент, но пак поклати глава:
— Държа си на работата.
— Наистина мога да платя.
Момичето отново си дръпна от пълнителя. Издиша парата.
— Виж. Ако искаш, вътре има един от тях. Скъпар, който таман спретва купона. Момчето ти много висеше с него. Мога да ти го покажа. Но нищо повече. Имена не споделям.
— Колко искаш?
— Мамка му? От теб? Имаш ли петдесетачка?
Накрая Луси се озова на ръба на мрака във вътрешността на клуба, загледана в мръсните танци на скъпаря с чифт тексаски чукалки: едната — руса, другата — латиноамериканка, като и двете не изглеждаха достатъчно големи да правят това, което вършеха.
Какъвто и да беше човекът, на Луси ѝ изглеждаше като всички останали богати задници.
— Сигурна ли си, че този е бил с Джейми? — надвика тя глъчката на бара.
Барманката вдигна очи от приготвянето на червено „Негрони“:
— О, да. Много пъти. Мъжът плаща сметките. Големи бакшиши… — и се чукна по слепоочието. — Помня момчетата, които плащат.
— Щедър е, а? — попита Луси, загледана в мъжа.
— О, ми че да — барманката се ухили. — „Ибис“ не слагат никакви ограничения на служебния харч. Видиш ли синьо и бяло, ясно, че парите ще текат.
— „Ибис“ ли? — веднага врътна глава Луси. — „Ибис“ ли каза?
— Ми да. Голяма компания. Навсякъде им виждаш билбордовете. „Фракинг за бъдещето“ и такива ми ти работи — барманката разклати в шейкъра текила и коантро. — Все се хвали как пробиват някакви нови кладенци, дето ще направят Финикс зелен… — тя се разсмя. — Всички знаем, че това са глупости на търкалета, но корпоративните карти на „Ибис“ до една харчат много.
— Благодаря — кимна Луси. Плъзна една петдесетачка по бара. — Страшно много ми помогна!
Барманката погледна към банкнотата, все едно беше кучешко лайно. Попита:
— Имаш ли юани?
Луси се срещна с Тимо на покрива на „Сид’с“, баш на средата на старото Сонора Блуум Истейтс — предградие, което отдавна беше обърнало корема, оставяйки недостроени къщи да осейват прахоляка, а „Сид’с“ стърчеше като фар насред разрухата. Постоянните клиенти се редуваха да стрелят по прерийните кучета, като си предаваха по редицата един стар 22-калибров пищак и крещяха радостно, когато ковнеха някое от животните в сгъстяващия се здрач. Луси се покатери по стълбата, гушнала две „Дос Еквис“, и даде едната на Тимо.
— Хайде, де, Тимо, помогни ми.
Телефонът му звънна. Още преди той да отговори, тя вече чуваше как сестра му Ампаро почва да му се кара.
— Да ти помогна ли? — намръщи се недоверчиво Тимо, когато затвори. — И как да стане тая работа, а? Затънал съм до уши в снимки на мъртви тексасци. Обаче все още ми трябват думички. Ще вършим ли тая работа заедно, или как? Приятелят на Ампаро пак я е зарязал, така че храня всички с парите си. Имам си отговорности.
— Просто не искам да се занимавам вече с това колабиращо порно — обясни Луси.
— Бая му се радваше, когато ти плащаше сметките.
— Добре. Добре. Ще гледам да спретнем няколко бързи статии… — тя зачака. — Но имам и нещо друго. По-голямо.
— Ще печели ли награди? — заинтересува се той въпреки намеренията си.
— Няма гаранция… — но тя остави кукичката да се люлее и той сам да си представи каква печалба може да му донесе една наистина голяма история.
— С какво разполагаш?
— С името на един тип. Майкъл Ратан. Работи за „Ибис“.
— Мъртъв ли е?
Луси се разсмя:
— Не. Но мисля, че работи за Калифорния. Доста време рових във всичките им корпоративни бази данни в търсене на снимки и мисля, че това е нашият човек… — тя му показа снимка на телефона си. — Почти сигурна съм, че е скъпар, но не успях да се докопам до никаква друга информация за него. Не намерих дори служебен адрес. Нито домашен в „Тайян“. Чудя се дали някои от приятелите ти няма да успеят да го проследят.
— С какво друго за него разполагаш?
— Не е много. Работи за „Проучвания Ибис“. Това го потвърдих, но само защото техният корпоративен говорител е обявил преместването. Ратан е пратен тук като главен хидролог за проекта „Верде Аквифайър“. Сеизмични интерпретации, първични хидро…
— Аха, да. Хубаво. И какво още?
— Горе-долу това е всичко. Досието му е закрито за обществен достъп и частните ми проучвания дори не го показват в Аризона. Изкарват го, че все още е в Сан Диего.