— Е то, ако е богат, става по-трудно, много ясно. Тези хора си плащат, за да си държат личния живот за лична употреба.
— Мога да вложа малко пари в тази работа.
— Така ли? — наостри уши Тимо. — Някой ни спонсорира, а? Може да се свърши едно-друго с поети разходи.
Луси поклати глава:
— Не, нищо подобно, по-добре не се развихряй. Просто се водя по нюх. Така че парата идва от джоба ми… — тя отпи от бирата си. Пушката изтрещя, а едно от прерийните кучета се претърколи в прахоляка и застина.
— Хм… — нацупи се Тимо. — Е, ако си готова да кихнеш предварително, имам една дама, която се занимава с архива на комуналните услуги в „Тайян“. Ако твоя тип Ратан има сметка на свое име, а не на компанията, може да го изкараме по този начин.
— Колко време ще отнеме?
Той се намръщи:
— Е, трябва да я нахраня и напоя…
Луси отвори банковата си сметка и вкара сума.
— Мога да ти дам триста юана, ако си способен да го направиш бързичко.
Тимо се ухили и извади собствения си телефон. Чукна го в нейния и прехвърли парите.
— Явно с това ще се занимавам тази вечер.
Глава 15
— Сигурна ли си, че ще свърши работа? — надвика тътена на музиката Мария.
Тя подръпна подгъва на поличката си. Чувстваше се ужасно разголена във взетата назаем рокля. Едва ѝ покриваше задника. Сара я погледна окуражително и извика нещо, което потъна в шумотевицата в „Апокалипсис сега!“, след което издърпа Мария по-навътре в тълпата. Лицата на танцьорите проблясваха в поредица от сенки и цветни пулсации — кухи черепи, кървави петна, ледени скули. Замайващо тежки ритми и натиск на тела.
Мария се остави да я водят. Това беше светът на Сара — тя почти не го разбираше. Всичко беше ново и смазващо — басовият ритъм, тълпата, допирът на кожа върху кожа, роклята ѝ, разголеното ѝ тяло. Чувстваше се свръх нащрек за всичко. За плътта. За дъха. За ококорените очи. Зъбите на хората бяха сини под ултравиолетовите светлини…
Сара порови в чантичката си и натика нещо в ръката на Мария.
— Вземи го! — надвика глъчката.
Мария вдигна миниатюрната тубичка, донякъде на вид като течните сълзи, с които хората си прочистват очите, когато пясъкът във въздуха стане съвсем зле.
— Какво е това?
— Мехурчета.
Мария поклати глава и ѝ го върна:
— Не го искам.
Сара сви рамене и изцеди тубичката в собствения си нос. Стисна и вдиша. Изпъшка и се хвана за рамото на Мария, вкопчи здраво пръсти, щом дрогата подейства.
Тръсна глава, смееше се и се клатеше. Ноктите ѝ се врязаха в кожата на другото момиче. Олюля се с блеснали очи и надзърна към приятелката си изпод буйния си бретон.
— Сигурна ли си? — закачи я. — Така става по-лесно. Превръща преживяването в забавление.
Мария се поколеба.
— Добре, де.
Сара се ухили доволна и извади нова пипетка от чантата си.
— Не се бой! Хубаво е!
А след това гушна главата на Мария в сгъвката на ръката си и пъхна тубичката в ноздрата ѝ.
Евтин пластмасов полъх с дъх на винил.
— Давай!
Мария вдиша и Сара изстиска дозата. В синусите на приятелката ѝ бликнаха мехурчета. Тя се дръпна и запримигва с насълзени очи. Горещо, а сетне студено, болезнено като уасаби право зад очните ѝ кухини, а после още по-силно… Олюля се.
Сара я взе в обятията си, докато се тресеше.
— Полека, момиче. Кротко!
Но нямаше как да е кротка. Мария имаше чувството, че кожата ѝ е покрита с милион виещи се змии — микроскопични, гърчещи се по тялото ѝ. Увиваха се, плъзгаха се, чертаеха шарки, които пулсираха и се гърчеха в синхрон с биенето на сърцето ѝ, плискането на кръвта ѝ, ритъма на музиката в клуба. Дрогата беше музика, която туптеше през нея, изпълваше я, разтягаше я и я размазваше — и след това разцъфна в бесен живот.
Внезапно Мария можеше да усети всичко. Разсмя се, изненадана. Тялото ѝ беше живо. За първи път наистина беше жива! Взря се ококорена в Сара.
— Това е страхотно!
Приятелката ѝ се засмя на изумлението ѝ.
Мария усещаше всичко. Всяка пулсация на светлината. Всяко гръмване на басите. Всяка гънка на прилепналата по тялото ѝ рокля, но ако преди ѝ се беше струвала странна, тясна и твърде разкриваща, сега беше чувствена. Когато помръдваше, роклята беше като милувка. Всичко беше като милувки. Ръката на Сара на кръста ѝ беше хем за облягане, хем за вкусване, хем за увиване…
Мария се пресегна и погали бузата на приятелката си, очарована от допира на кожата на момичето под пръстите си. Можеше с дни да гали тази мека кожа и пак да не загуби интерес.
— Хубаво е — каза с изумление.
Сара не изчака Мария да се нарадва на еуфорията. Сграбчи я за ръката и я задърпа по-навътре в тълпата.
Натискът на телата вече не ѝ се струваше клаустрофобичен или натрапчив. Беше по-скоро като площадка за игри. Мария се пресягаше да докосва хората, докато минава. Прокара ръка по гърба на копринената риза на един мъж. По бедрото на жена. Възползваше се от възможностите да се притиска до всекиго, когото подминаваха, и усещаше как ръцете им се докосват до тялото ѝ. Всеки допир я изпълваше с вълна мехурчета. Осъзна, че е възбудена. Отчаяно се беше надървила. Чувстваше се като изгладняло животно, подкарвано изцяло от първичните си пориви, зажадняло за докосване и секс.
Някаква част от нея се притесняваше и ужасяваше от онова, което дрогата ѝ причиняваше. Тя изобщо не беше такава! Не правеше такива неща! Но на останалата част не ѝ пукаше. Остави се да я погълне алчната наслада на танцьорите и светлините, ръцете и телата…
— Ще тръгнеш ли най-сетне?
Сара все още я дърпаше за ръката. Мария се чувстваше прекалено добре, за да спори. Остави се да я отведат, пресягаше се към още хора на минаване. Обичаше ги всичките. Ръцете ѝ върху нейното тяло я разсмиваха.
Сара внезапно пусна ръката на Мария. Тя се обърна, объркана.
Приятелката ѝ се беше вкопчила в един мъж и го целуваше: онзи, който ѝ беше разказал за водните хоризонти — Ратан, хидролога. Онзи, който ги желаеше и двете и за когото Сара смяташе, че ще я вземе на север, когато си тръгне. Първопричината изобщо да дойдат тук…
Мария изгуби интерес. Музиката беше твърде хубава. Диджеят миксираше „Лос Сангре“ върху „Деди Деди“ и тълпата се беше побъркала. Нека Сара си върши нейната работа. Мария танцуваше в екстаз. За първи път в живота си се чувстваше свободна. Не ѝ пукаше за нищо. Не се боеше от нищо.
Може би утре нямаше да успеят да платят наема и щяха да умрат. Може би това щеше да е последното хубаво нещо, което ѝ се случва. Утрешният ден беше пълен с прахоляк, нужда и молба към Тууми за милост и заем, който вероятно не беше в състояние да даде, но тази нощ тя танцуваше мръсно с мъж, после с жена, а после сама, като на воля плъзгаше ръце нагоре-надолу по бедрата си, а ритъмът отекваше в нея при всяко движение. Стискаше тъканта на роклята си в юмруци и обожаваше как тя гъделичка дланите ѝ, докато се люлее под напора на музиката. Звукът вече не беше силен. Беше вътре в нея. Тя се движеше с песента, с ритъма и пулса ѝ. Още едно сърце, което я заливаше с живот.
Мария мерна Сара с нейния мъж, двамата я наблюдаваха. Сара изглеждаше безкрайно по-възрастна с минижупа си, високите токове и грима. Същия като онзи, който беше помогнала на Мария да сложи на собственото си лице, като я разхубави, за да може да спечели обратно всичко, което беше загубила заради шегата с водната схема.
Сара ѝ махна.
Мария протегна ръка към нейния човек. Флиртуваше. Харесваше ѝ как се чувства, когато му подаде длан, сякаш очакваше той да я целуне. Харесваше ѝ как той я хвана за ръката и не я пусна. Харесваше ѝ как Сара се наведе плътно и горещият ѝ дъх лъхна в ухото ѝ.
— Съгласен е — каза Сара. — Ще си плати. Иска да купонясва.
— Колко?
— Повече от достатъчно. Иска голямо яко парти!
Сара придърпа Мария към себе си. Затанцуваха заедно. Мехурчетата гъмжаха по кожата на Мария и преливаха. Мъжът махна на една сервитьорка с високи токове, тесни шорти и изкусно накъсана блуза. Тя донесе текила. И тримата пиха шотове. Сара имаше още мехурчета в чантата си.
Мария не възрази, когато Ратан поднесе тубичка към носа ѝ. Краката ѝ омекнаха, но той я задържа в обятията си. Надървеният му член се притисна плътно към корема ѝ, ръчкаше я, настояваше за своето. За обещание. Мария му се усмихна, пристрастена към докосването, към въздействието на прегръдката му върху нея. Нищо чудно, че Сара се занимаваше с това. Мария летеше. Пълна с живот. Досега беше мъртва — вероятно бе стояла мъртва целия си живот — но сега беше жива.
Танцуваха заедно за Ратан, само двете, плътно прегърнати. Устните на Сара бяха върху нейните и Мария се изненада, че няма нищо против. Езикът на приятелката ѝ — влажен, странен и горещ, докосна алчно устата ѝ. Момичето я остави да се отвори. Отвърна на целувката на Сара и мехурчетата се надигнаха в нея.
Ратан се приближи изотзад и се притисна към задника ѝ. Мария простена помежду им като пълнеж на сандвич в обятията им и ритъма, телата им се притискаха към нея, горещи и бързи. Ръцете на мъжа се плъзнаха по тялото ѝ в търсене на гърдите. Мария не се притесняваше, че хората ги гледат. Не се притесняваше, че е на показ.
Отново целуваше Сара, целуваше я силно, натискаше се в устата ѝ, копнееше за устните ѝ. В нея се разрастваше глад, толкова силна нужда, че не я разбираше, не разбираше нищо друго, освен че е изгладняла за Сара и за целувката ѝ.
Напуснаха клуба и се изсипаха в горещата, задимена нощ. Около тях се кълбяха ароматът на далечни горски пожари и прахоляк от мъртви ферми.
От мъглата изникна младеж в бяла престилка с пиърсинг в черно и кост на носа. Взе да вика такси. Натъпкаха се в колата — вързоп от смях и крайници, който се понесе през улиците и през задимения мрак.
Мария беше сигурна само, че се радва, че е намерила тази дрога и това усещане и че Сара е тук. Радваше се, че Сара отново я прегръща и я придърпва към себе си, че смъква презрамките на опънатата ѝ рокля и отново разголва гърдите ѝ.
Изви се с желанието да усети устните на Сара върху своите и отчаяна да стори същото, да разголи малките гърди на приятелката си, да погълне онези розови зърна, така различни от нейните, отчаяна и гладна за вкуса на плътта на Сара.
Ратан можеше да прави каквото си ще, стига Мария да имаше Сара. Сара беше важна. Само тя. Ръката на Сара се плъзна между бедрата на момичето. Мария отвори крака, закопняла за ласката.
Ето.
Мария усети как очите ѝ се ококорват като луната, втренчени в полуделите сини очи на Сара. Беше повече от наелектризиращо. Имаше чувството, че едновременно и лети, и пада.
Внезапно се ужаси от глада си. Почти не забеляза, че са излезли от колата, че минават през охрана и обезопасени асансьори, че и тримата се издигат в небето. Мария искаше само да докосва Сара. Искаше бълбукащата мощ на наркотика и допирът до приятелката ѝ да продължават завинаги. Беше ужасена, че ще изчезнат. Че мигът ще свърши и ще я остави изгладняла, сама и лишена от Сара.
Леглото на Ратан беше достатъчно голямо за всички им. Докато се събличаше, Мария откри, че тялото ѝ е хлъзгаво и лепне от пот и жажда. Отново падна в обятията на Сара. Усети ръцете на Ратан на бедрата си и члена му, притиснат силно към задничето ѝ; усети го да ръчка между краката ѝ с пръсти, натискаше се, буташе навътре, после още по-навътре. Заболя я.
За миг тя се опита да се бори, но той не я пусна, а после дланите на Сара обгърнаха лицето ѝ и тя придърпа Мария към себе си с разбиране в очите.
Придърпа я и зацелува устните ѝ, бузите, клепачите и ѝ шепнеше в ухото, докато мъжът блъскаше ли, блъскаше.
Прошепнатите успокоения на Сара съвпадаха с ритъма му.
— Ще плати, ще плати, ще плати.
Глава 16
Къщата на Луси Монро беше едноетажна и с ниска стреха. Дебели тухлени стени и лични соларни панели, здраво приковани към покрива, досущ пациенти на лудница с опасност за бягство. Старовремски „еко“ дизайн с веранда, засенчена с навес от хвойнови трупи, защитени от провиснал синьо-зелен гумиран брезент с такъв вид, сякаш е откраднат от стар Комиккон по времето, когато Финикс все още е успявал да провежда истински фестивали.
Под странен ъгъл в предния двор беше паркиран очукан форд с ръждиви джанти и надградени гуми — зверски пикап с вид, все едно е изкарал към милион мили в пустинята и все още гори от желание с бой да си пробие път навън от ада.
Няколко кокошки се пръснаха с кудкудякане пред теслата на Анхела, когато той паркира. Слезе и се облегна на колата. Повечето имоти в съседство с дома на журналистката бяха защитени със стени от циментови блокчета, които криеха от чужди погледи каквото се намираше зад тях.
Малко по-нататък по улицата му се стори, че забелязва бежански лагер — колиби от тенекия и шперплат и палатки „Келти“. Зачуди се дали пък някой е успял да прокара сонда до стара водоснабдителна тръба. Наблизо нямаше хуманитарни помпи, така че беше странно да има лагер. Кейс никога не би допуснала такова нещо във Вегас. Не може да оставяш хората да точат вода, ако не си плащат за нея. Още една причина Финикс да умира.
Анхела си сложи слънчевите очила и зачака.
Както прецени, ако Луси беше вътре, щеше да го наблюдава и да се опитва да реши какво да прави. Да го познае и вероятно да не ѝ хареса. Така че чакаше, даваше ѝ време да свикне с идеята, че си има посетител. Беше играл ролята на нежелан гост достатъчно пъти, та да е развил ритуали за процедурата. Беше превърнал в своя специалност доставянето на лоши новини на хора, на които предстои да изгубят водата си. Да се изправиш срещу неприемането, винаги беше опасен бизнес.
Анхела по навик взе да проучва покривите наоколо в търсене на камери и снайперисти, но нищо не му се наби в очите.
Под пикапа на Луси с изплезен розов език се въргаляше черно-сивкав помияр — мелез с австралийска овчарка. Изглеждаше твърде прегрял, за да му пука за нашественика. Едно пиле взе да кълве право пред носа на кучето. То дори не си даде труда да джафне.
Анхела реши, че е отпуснал на Луси Монро достатъчно време. Отвори вратата на дворчето и изстърга с нея натрупан прахоляк. Кучето наостри уши — не към Анхела, а защото едновременно се отвори и вратата на къщата.
Журната излезе отвътре — сянка, изпълзяваща изпод брезентовия навес под горещото слънце — и се спря спокойно, предизвикателно, пъхнала ръце в задните си джобове. Сурово каза:
— Какво правиш тук?
Когато я беше видял в моргата, му се стори различна. Беше издокарана с цел да получи уважение от ченгетата и медиците. По-професионална. Сега носеше прилепнали избелели джинси, които очертаваха бедрата ѝ, и тениска с обло деколте, провиснала свободно над малките ѝ гърди. Домашни дрехи, все едно я е заварил да си върши домакинската работа.
— Надявах се да поговорим — отвърна Анхела.
Тя врътна глава към колата му:
— Знаех си, че не си ченге.
— Не.
— Но се преструваш на такова.
Беше враждебно настроена, но въпреки това според Анхела си беше същата като предния път. Може да носеше различни дрехи, но очите ѝ бяха същите. Сиви очи, видели твърде много — и узнали твърде много.
Според него очите ѝ бяха като открити езера, каквито се срещат в дълбоките сенки на варовиков каньон. Спасение и упокой наведнъж. Студени води, които, когато коленичиш да отпиеш, ти показват собственото ти лице да те зяпа от дълбините. Пълно освобождаване. Място, където без съжаления може да се удавиш.
— Според мен предишния път не започнахме добре — каза Анхела.
— Мислиш ли?
Журналистката извади ръце от задните си джобове. В едната ѝ длан матово блестеше пистолет. Черен, малко по-голям от дланта ѝ. Кажи-речи само пълнител и късата муцуна на дуло, но въпреки това смъртоносен.
— Мисля, че знам за теб всичко, което имам нужда да знам.
— Стига, де! — Анхела вдигна ръце. — Не ме разбра правилно. Просто искам да поговорим.
— Както си говорил и с Джейми ли? С електрод в задника и малко ток по него? — тя вдигна пистолета.