— А, не. Това определено е наше дело. Онази вода беше наша.
— Значи ти си от Невада. Работиш за Кейтрин Кейс.
Той сви рамене.
— Не се измъквай. Знаех си, че не си Калифорния. Онези типове обичат деловите костюми.
— Други хора са — отвърна Анхела. — И костюмите им обаче са от балистичната линия.
Луси му се усмихна напрегнато:
— Защо тогава не вземеш да ми разкажеш какво е правел с Джейми твоят приятел, дето не е водосрез, та и двамата да предизвикат смъртта си.
— Обзалагам се, че и това го знаеш. Премисли го добре. Разстели го за оглед.
— Сериозно ли? Мислиш ли, че можеш така да ме работиш? Всеки път, когато отгатна нещо за теб, ти се опитваш да го използваш, за да ми задаваш въпроси? Не — журната поклати глава. — Няма да те пусна в къщата си и да позволя да ме цедиш така. Или си отваряш устата да говорим, или си заминаваш.
— Или какво — ще ме гръмнеш?
— Хайде да видим!
Анхела вдигна ръце като знак на извинение:
— Ами задай си въпросите.
— Не се ли уморяваш да разрушаваш всичко?
— Да го разрушавам ли? — той се засмя. — Не си върша така работата. Не си схванала добре.
— Така ли мислиш? Където и да идеш, хората страдат… — тя махна с ръка към решетките на прозорците. — Не се ли засрамваш от онова, което сте сторили тук, във Финикс? Спираш ли поне да помислиш за това?
— Така го казваш, сякаш притежавам магически сили. Не съм направил нищо на Финикс. Градът сам си го е причинил.
— Финикс не си е отрязал ЦАП. Някой е дошъл и го е опраскал със силни експлозиви.
— Чух, че са били морморски сеционисти.
— Градът е останал без вода месеци наред, преди да го ремонтират.
— Виж, Финикс се е оказал уязвим. Не е по моя вина, нито е по моя вина, че Карвър Сити са се пънали да строят насред пустиня въз основа на купчина младши водни права. Саймън Ю може да се цупи колкото си ще, но този град изобщо не е трябвало да изпомпва вода на първо място.
— Ти си бил, нали? — Луси се ококори. — Лично си присъствал на тази акция. Ти си един от хората, които ги вдигнаха във въздуха. Христе, сигурно си бил и в отряда, ликвидирал ЦАП!
— Някой трябва да пусне кръв, за да имат другите вода.
— Звучиш като католик.
— Кланям се предимно на Санта Муерте. Но що се отнася до вината… Не. Не чувствам вина. Ако Вегас не беше бутнал онези палячовци през ръба, Калифорния щеше да го направи — Анхела врътна глава към „Кадилачена пустиня“ на полицата на Луси. — Маса народ знаят, че това е било глупаво място за вдигане на град — още от едно време — но Финикс си е пъхнал главата в пясъка и се е преструвал, че не ги очаква катастрофа.
— Значи дори не си се поколебал, преди да вдигнеш във въздуха последния им стабилен воден запас? — попита Луси.
— Харесва ти да ровиш в калта, нали? Да изравяш лъжите. Да крещиш истината дори ако ще те убие накрая.
— Разбира се… — Луси се смълча. — Не. Знаеш ли какво? Не. Въобще не ми пука за лъжите. Истина. Лъжи. Едното или другото, стига да… — тя замлъкна отново и поклати глава. — Не е заради лъжите. Заради премълчаването е. Премълчаването ме побърква. Всичко онова, което не се казва на глас. Всичките думи, които не се изписват. Това ти засяда под ноктите. И след известно време просто те убива. Всичките статии, които се учиш да не създаваш. Всичките истини и лъжи, които никога не отпечатваш, понеже до една са твърде опасни.
— Но сега си се качила на покрива и крещиш с цяло гърло.
— Уморих се от всичко това — тя поклати глава. — Няма да повярваш за какви неща не пиша… — Луси сви рамене. Уморено махна с ръка. — А може и да повярваш… Нали си част от тях.
— Щом така казваш.
Тя се озъби:
— Водосрез от Вегас, който си мисли, че е голямата работа.
— Справям се доста добре — призна Анхела.
— Така ли мислиш?
— Още съм жив. Вегас също.
— Не — тя поклати глава. — Вие сте от Я група — стана рязко и отиде да надникне през прозореца. — Калифорния. Онези хора знаят как се играе играта. Лос Анджелис. Сан Диего. Компаниите от Импириъл Вали. Те знаят как да се бият за водата си. Във вените им тече. В кръвта им е. Те са убивали другите за вода пет поколения наред. Задобрели са… — Луси отиде до друг прозорец и надникна през него, оглеждайки удавения в слънце двор отвъд. Додаде: — Кейтрин Кейс си играе на сляпа баба. Едно време си мислех, че тя е важен човек. Водосрези като теб бяха торбаланите ми, благодарение на ЦАП… — тя поклати глава. — Но ти си едно нищо. Вече го знам.
— А твоят Джейми? — обади се Анхела. — Смяташ ли, че калитата са го убили?
Луси го погледна през рамо:
— Не са имали никаква причина. Даваше им онова, което искаха… — тя замлъкна за момент. — Бях решила, че са твоите хора. Лас Вегас.
— Определено не сме били ние, така че трябва да е била Калифорния.
Тя сякаш въобще не го чу. Каза:
— Преди известно време отидох да взема интервю от един човек. Този тип работеше във висшия ешелон на компания, занимаваща се с проучвания на водата в щата. Сондажи и хидрофракинг, хидроложки анализи — такива работи. Та седи си този човек срещу мен и си мисля, че ще говорим за сондажи и помпане, за презареждане на водни хоризонти. Може да споменем работата, дето я вършат в Тексас за десалинизация на подземните водохранилища из останките на Сан Антонио. Водни работи, накратко. И най-лошото, което може да направи, е да ми пусне малко дим под опашката, че Аризона има дълбок подземен хоризонт и как ще ни изфракират да станем Северна Дакота на водата или нещо също толкова малоумно. Вместо това той си носеше кървав вестничок. Хвърли го на масата… — Луси поспря и погледна към Анхела. — Поразгледал си кървавките вестничоци, а?
Анхела кимна:
— Снощи, като каза, че работиш за тях.
— Хубав начин да се представиш безвреден, ако си журналист — обясни Луси. — Отразяваш труповете, но не и историите зад тях. Тела без истории са си направо екстра… — тя си преправи гласа. — Само кръвта, ’спойджо. Само кръвта… — и се усмихна студено. — Така обича да казва Тимо.
— Приятелчето ти фотографът, нали? Говорих с него.
— Добър е в работата си. Както и да е, този град се разпада пред очите ти. Всички знаят, че нарковците се нанасят, работят върху съседни територии. Превръщат тексасците, нюмексиканците и половин Латинска Америка в мулета, които да се движат на север. Картелите от залива срещу картела „Хуарес“ и се бият кой ще контролира тези земи… но никой не пише за това — журната замлъкна, сякаш потънала в мислите си, но накрая добави. — Та ето ти го този тип, седи срещу мен и си носи и кървавото вестниче. Облечен е с костюм. С вратовръзка. С малки очилца. Сещаш се, от новите, дето имат АугРеален слой? Та седи си той и вместо да ми разправя, че се занимава със сондажи, казва: „Пишеш много статии, които са критични за Калифорния“ — тя се разсмя горчиво. — Човек да си помисли, че ме кастри Министерството на обществената информация в Пекин. Нищо подобно. Бяхме си само аз и този тип и окървавеният вестник помежду ни.
— И той е бил един от шефовете на сондажна компания?
— Да.
— За „Ибис“ ли става дума?
Луси го погледна безизразно:
— А, не така. Ако ми кажеш в кои компании се е инфилтрирал Лас Вегас, ще си спомня кои използва Калифорния.
— Туш — вдигна ръце Анхела. — Та значи, говорила си с този тип от „Ибис“ и той казал…
Луси се изсмя:
— Знаеш, че Аризона е преебана, когато Калифорния притежава компаниите, които уж би трябвало да им помагат да намерят вода — и пак се засмя. — Та да, този от „Ибис“ ми направи предложение. Можех да си пиша за каквото си искам, но примерно да спра да се тревожа какви ги върши тук и там Калифорния, и да прекарвам повече време в писане за други неща. Например да се съсредоточа повече върху преразглеждането на Споразумението за река Колорадо или на промените в състава на Министерството на вътрешните работи. Или върху Невада… — тя махна към Анхела. — Да пиша за невидимите водосрези на Лас Вегас. Или пък за това как съставът на Агенцията за извънредни ситуации не стига да се справи с ураганите в Залива и всичките торнада в Средния запад, с наводненията по Мисисипи и срутванията на вълноломите в Манхатън. Статиите с човешки елемент са прекрасно нещо. Да пиша за изтощения персонал на Агенцията и как федералното правителство не му стига енергията да се грижи за една камара тексасци, чиито градове току-що са пресъхнали. Има толкова много статии, които бих могла да напиша! — Луси се изсмя горчиво. — Той не ми казваше за какво да пиша. Просто намекваше, че може би си струва да помисля малко за всички онези други интересни истории, които имат нужда от разгласа. А после избута към мен пачка юани, дебела сигурно осем инча. Дори не се срамуваше от постъпката си. Просто ми бутна парите и стана. Каза: „Благодаря за отделеното време“ и излезе. Та ето ме, значи, седя с купчина пари и онзи гнусен вестник със снимка на някаква плувкиня, чиято кръв се оттича в сифона на празен плувен басейн, и са я наръфали диви кучета, които облизват кръвта. Седя си аз… — тя погледна към Анхела. — Ето така играе играта Калифорния. Кейтрин Кейс може да си отглежда колкото си иска тайни агенти, но когато се стигне до същината, Калифорния определя правилата. Калифорния не се ебава.
— Поддала си се.
Луси го изгледа замислено.
— Знаеш ли, в началото, когато някой ти казва как стоят нещата, ти се ядосваш, нали? Искаш да отвърнеш на удара. Да покажеш, че не се страхуваш. И го правиш. Пишеш нова статия за „Ибис“. Може да разкажеш примерно как Калифорния се напъва да изпомпва повече от „Лейк Хавасу“. Прокарваш връзка между аризонски политик и наркобос, който е сред шефовете на „Ибис“ и току-що е пъхнал петдесет бона на конгресмена Дуейн Рейнър, който пък съвсем случайно лобира да счупи последните мостове по Споразумението за реката и си е взел нова лятна вила във Ванкувър. Езотерични творения. Статии, които са по-сухи от пустинята, понеже копаеш през графици на пътувания и прехвърляния на пари. Никой не чете статии за бюрокрацията така, както гледат картинките в кървавките вестничоци, нали? Така, де, всъщност никой не ти чете статиите дори ако ги пишеш. Заради тези разследвания един път ме предложиха за „Пулицър“. Вероятно най-малко четената ми статия изобщо. Но за сметка на това се оказва, че всичките ми гуми са нарязани и не успявам да се докопам до интервю. И тогава осъзнаваш, че поне един човек чете каквото си писал. И точно този човек е наистина важният — Луси сви рамене. — Така се учиш. Не се пише за труповете, понеже на наркобосовете не им харесва. Е, поне не разказваш историите, довели до появата на труповете. И не пишеш за подкупи, тъй като политиците мразят такива работи. И определено не пишеш за калитата, защото те ще се погрижат да спрат завинаги писането ти.
— Много забрани.
— Писна ми от всичките.
— Значи си вдигнала всичките си бариери — Анхела кимна към пистолета ѝ. — Чакаш да дойдат да стрелят по теб.
Журната се засмя горчиво:
— Може да ми се ще да умра.
— Никой не иска да умира — възрази водосрезът. — Хората само така разправят. Но всеки, който се е приближавал до смъртта, не я иска.
Телефонът ѝ звънна. Домакинята му вдигна.
— Луси Монро — заслуша се. Стрелна с поглед Анхела, после сведе очи. — Така ли? Скъпар? — внезапно наостри уши. — Я пак повтори? Добре. Схванах. Не. Не точно сега… — още един поглед към Анхела. — Аха. Добре. Хубаво — и затвори. На госта си каза: — Трябва да си вървиш.
— Значи, няма да ми споделиш в какво се е бил забъркал приятелят ти Джейми?
— Не — отсече Луси. — И всъщност не смятам, че си ми нужен… — тя тупна с пистолета по бедрото си. Не го насочи към Анхела. — Трябва да си вървиш.
— Мислех, че тъкмо взехме да се разбираме.
Тя го изгледа странно:
— Всичките сте еднакви. Невада, Калифорния, другите — всички сте тук да съсипвате нещата и търсите начин да запазите водата от реката за себе си… — Луси врътна глава към прозореца и прашните покриви на Финикс отвъд. — Казваш, че никога не би направил това, което са причинили на Джейми, но вече си сторил и по-лошо на хората там.
— Не ние сме построили така недалновидно този град. Финикс сам си го е причинил.
— Тогава предполагам, че и приятелчето ти Восович сам се е утрепал.
Сега вече насочи пистолета към него.
— Еха! — Анхела вдигна ръце. — Пак ли се връщаме към това?
— Винаги е било „това“ — пистолетът в ръката на Луси не трепваше. — Махай се. И ако пак те видя наоколо, ще те застрелям. Въобще няма да те предупреждавам, преди да дръпна спусъка.
Сериозно говореше.
Преди това не беше сериозна, но сега, след телефонното обаждане, беше станала въплъщение на смъртта.
Анхела остави внимателно чашата си и се изправи.
— Правиш грешка — каза. — Можех да ти бъда приятел.
За момент си помисли, че ще му се отвори шанс да пробие защитата ѝ, но мигът отмина и Луси му посочи вратата с пистолета.
— Не ми трябва приятел — каза. — Имам си куче.
Глава 17
— Той е в „Тайян“. 51110. В списъка е „М. Ратан“ — Тимо се гордееше с успеха си.
Луси го задържа на телефона, докато караше пикапа под пържещото слънце на Финикс. Беше погледнала сто и един пъти в огледалата си, но не видя нито следа от водосреза и неговата яркожълта тесла.
Освен ако не си води и други хора.
Направи няколко бавни кръгчета, връщаше се по дирите си и криволичеше през изоставените улички в предградията, за да се убеди, че не я преследват, след това настъпи газта и се насочи към „Тайян“, докато Тимо щастливо дърдореше в ухото ѝ.
— Сигурен съм, че е същият тип, когото търсиш. Използвал е калска шофьорска книжка за документ за самоличност. Скъпар е точно както си мислеше.
Проблемът беше, че дори ако М. Ратан е скъпар, Луси определено не беше.
Веднага щом се добра до обществените атриуми на „Тайян“, пазачите на вратите на жилищните кули я спряха. Проклети да бъдат, ако пуснеха някаква потна зонърка да кацне просто ей така на главата на мистър М. Ратан.
Колкото и да я дразнеше това, не можеше да пробуди в себе си презрение към охраната. Тяхната работа зависеше от това да държат отвън дрипльовците от Финикс. Нейната работа беше да ги провали, но беше забравила да се приготви за ролята си заради прибързаното си изстрелване от сюрреалистичния разговор с вегаския водосрез.
Луси не беше скъпар. На охраната ѝ стигаше само да я погледне. Нищо във вида ѝ не подсказваше, че е изселничка или кали, или дори мила незаконна дилърка на мехурчета. Беше една идея прекалено прашна и една идея прегоряла от слънцето, прекомерно задъхана и видимо отчаяна.
Поне що се отнася до охраната, за тях Луси беше чиста проба местна зонърка.
Тимо го помисли за голяма смешка, като се сети колко пъти я е обвинявал, че е мокра.
— Май все пак си една от нас — засмя се в слушалката ѝ, докато тя продължаваше с усилията да си проправи път през охраната.
Пазачът повтори:
— Ако сте гост на мистър Ратан, ще трябва да го накарате да ми се обади, за да програмирам асансьора да ви качи горе.
Тя се отказа. Вече беше вдигнала достатъчно пара, докато се мъчеше да ги накара да звъннат горе четири пъти. Каза му:
— Ще опитам пак след малко. Имаме среща. Вероятно просто не се е прибрал още.
— Сигурен съм, че случаят е такъв — усмихна се мило пазачът. — Ако отговори, може да го попитате.
Луси се оттегли от вратите за достъп до жилищната част и прекоси към обществения площад на аркологията. Обиколи фонтаните и шадраваните, подмина мъглицата на водопадите, спускащи се от горните етажи. Престори се, че са ѝ интересни кафенетата и бутиците, които обсипваха площада, но не откъсваше очи от жилищните асансьори и охраната им, опитваше се да измисли начин да се качи горе.
51110. Пет-единадесет-десет.
Кула пет. Етаж единадесети. Апартамент десети.
Разполагаше с име, също и с адрес и не можеше да направи нищо по въпроса.
Целият ѝ устрем беше спрян от прекомерно професионално наемно ченге.
Седна на ръба на едно езерце с шарани и се загледа в двайсетфутовите плоски екрани, които висяха стратегически над обществената част и показваха новини и борсови сводки на английски, испански и китайски, като непрестанно информираха обитателите за часа и температурата в Шанхай.
Управляващият персонал и секретарките на „Тайян Солар Дивелъпмънт“ се смееха и си говореха в атриума, разделени със стъклени стени от външния свят, където местните им партньори ходеха навън в пустинята да инсталират слънчеви батерии и да опъват нови мрежи по варовиковите и кварцовите камънаци.
Никой щат не искаше да приюти зонъри, но до един бяха готови да вземат цялата слънчева светлина, с която те разполагаха, така че Финикс имаше затъмнения, докато частните компании продаваха насъбраното слънце на север, изток и запад през аризонските граници и зонърите вадеха пари.
Луси веднъж беше писала статия по темата. Беше получила мизерни прегледи за всичките си неприятности.
Един охранител мина покрай нея, после се върна за втори обход. Тя се намръщи.
Зад стените на аркологията Финикс се сриваше към най-дълбоките кръгове на ада, но „Тайян“ беше нещо различно. Не им харесваше, когато влизаха вътре огризки от апокалипсиса като нея.