Анхела се озова втренчен право в малката черна дупчица на дулото.
— Бъркаш ме с някого.
— Съмнявам се.
Тя се бои, осъзна той.
Пистолетът може да беше стабилен, но дамата беше ужасена. Дистанцираният хлад в изражението ѝ… тя си мислеше, че вече е мъртва.
Дяволите да го вземат. Тя смята, че оказва последен отпор.
— Не си търся неприятности.
Анхела отстъпи и седна на ниска тухлена стена, съзнателно търсейки да намали напрежението. Представяше се като възможно най-пасивен и безопасен.
— Никой не си ги търси — отвърна Луси. Присви очи по протежение на дулото. — Имаш пет секунди да си тръгнеш и се постарай никога повече да не те виждам. Трябва да се радваш, че не си вече мъртъв.
— Просто искам да поговорим.
— Пет.
Убиването не ѝ идваше отвътре, каза си Анхела. Просто беше прекрачила през ръба. Беше минала покрай правилно и грешно. И преди се беше натъквал на това изражение. Знаеше какво представлява отчаянието. И той беше минал през същото.
— Слушай…
— Четири.
Беше го виждал у тексаски бежанци, когато ги спипваха бандитите в Ню Мексико по време на дългата разходка от Тексас. Беше го виждал у наркомулета, които са били толкова насилвани, че са се предали напълно и искат просто да наранят някого в отговор, преди да умрат. Беше го виждал у невадските фермери, решени да защитават напоителните си канали, когато ВСЮН идваше да им врътне кранчето.
Луси не беше човек, който живее за едното убийство. Но пък, от друга страна, когато хората изгубят надежда, понякога изгубват и човечността си. Отчаяните хора правят отчаяни неща, превръщат се в носители на неочаквана трагедия.
— Не искаш да правиш това…
— Три!
— Хайде, де! — възрази Анхела. — Няма нужда да става така! Просто искам да поговорим!
Вече планираше как да се приближи бързо. Можеше да се обърне. Да поеме изстрела в балистичното си яке. И да продължи нататък. Можеше да я свали. Щеше да е на косъм, но определено можеше да я свали.
— Ако просто ме изслушаш…
— Две!
Той пребори инстинктите си и разпери широко ръце. Балистичното му яке се разтвори и го направи още по-уязвим.
— Не съм убил приятеля ти! Причината да съм тук е, че искаш да знаеш същото, което и аз. Просто искам да поговорим! — той затвори очи и се стегна да посрещне куршума с широко разтворени ръце като разпънат на кръст.
Ето го, идва.
Анхела затаи дъх, изпълнен с ненавист, че се е поставил в това положение, и с копнеж просто да я беше свалил, вместо мъчително да се моли да е разчел правилно жената. Исусе, Мария, Санта Муерте…
Не отекнаха изстрели.
Анхела леко надзърна през стиснатите си клепачи.
Луси все още държеше пистолета прицелен в него, но не стреляше.
Той пробва да ѝ пусне усмивка.
— Свършихме ли с оръжието? Може ли да поговорим вече?
— Кой си ти, ама наистина? — попита го тя.
— Просто човек, който иска да говори с журното, което разхвърля всичките хаштагове за убийство, вода и Финикс. #PhoenixDowntheTubes, нали така? Здравата го пришпорваш — Анхела позволи да проличи част от колебанието му, понеже искаше тя да чувства, че има власт, да ѝ даде усещането, че държи контрола.
Тя наистина го държи, тъп pendejo — обади се циничен глас в главата му. — Ще те просне с куршум в окото, ако поне малко от малко я бива да стреля.
Анхела я натисна:
— Не става дума само за накълцания ти приятел, нали? Тук, долу, се случва нещо друго, което не мирише на добре, и двамата го знаем. Надявам се да ми дадеш някои насоки. Това е всичко. Просто искам да поговорим.
— Да не мислиш, че ми пука какво искаш? Някакъв задник, който се преструва, че е ченге? Какво те кара да си мислиш, че ще ти помогна?
— Може да се спазарим — постара се да я успокои Анхела. — Да си помогнем един на друг. Нямаше да ми тикаш пистолет в лицето, ако не се страхуваше от нещо, нали? Но се кълна, че не съм онзи, от когото трябва да се пазиш. Може да си помогнем един на друг.
Луси се изсмя горчиво:
— Да не съм луда да ти се доверя.
— Дойдох с мир.
— Доста по-мирен ще си, ако ти вкарам някой куршум.
— От труп нищо не можеш да научиш.
— Мога да те гръмна в коленете — предложи тя. — Да видим колко ще се усмихваш, след като ти заминат коленните капачки.
— Можеш. Но не мисля, че ще го направиш. Виж, срещал съм такива хора и не смятам, че и ти си от тях. Тази игра се играе по друг начин.
— Ти обаче си точно такъв. Нали? Точно такъв тип си.
Анхела сви рамене:
— Не твърдя, че съм светец. Просто казвам, че споделяме взаимен интерес.
— Наистина би трябвало да те гръмна.
— Не. Не искаш да бъдеш от хората, които убиват хладнокръвно. Повярвай ми!
За изненада на Анхела раменете на Луси се отпуснаха и тя свали пистолета.
— Вече нямам представа какъв човек съм — каза тя и за момент изглеждаше толкова изтощена и изгубила надежда, че сякаш беше на хиляда години.
— Смяташ, че някой идва да те ликвидира — уточни той.
Тя се засмя сухо:
— Човек не може да пише за труповете и да очаква да живее дълго. Не и тук… — обърна се и закрачи към къщата си. Когато стигна верандата, погледна през рамо. Нетърпеливо махна с пистолета.
— Е? Идваш ли? Нали много държиш да си говорим?
Анхела не можа да сдържи усмивката си. Беше съвсем прав каква е тя. Познаваше я. Беше я разпознал от пръв поглед.
Може би я беше познавал винаги.
Последва Луси в къщата. Когато подмина кучето ѝ, все още пъхтящо под пикапа, Анхела му се усмихна.
— Познавам я — каза му.
Хареса му как звучи, като го каже на глас.
В отговор кучето се прозя и се търкулна на хълбок, напълно невпечатлено.
Отвътре домът на Луси се оказа спретнат, оскъдно обзаведен и прохладен. Теракотени плочки по пода, гватемалски ръчно тъкани завеси, някакви грънци на навахите по полиците. Познатата шарения на югозападния кич.
На грубо одяланата дървена маса журната беше оставила таблет и клавиатура, затворени в противоударен калъф военен клас. Беше от този тип, дето дори и Анхела да ги запрати в стената, пак да не се счупят.
На масата до компютъра, в купчинка прах и пясък, бяха захвърлени изцапана филтърна маска REI73 и очила, сякаш Луси беше влязла твърде забързана дори да ги изтърси, преди да се хване за работа, понеже ужасно е искала да се добере до компютъра си.
Полици с книги. Снимки. На някои от тях имаше пози, съвсем очевидно заснети от нея. Прозорци към колабирането. Семейство, което напуска Тексас в пикап — гмеж от момченца и момиченца, отвсякъде стърчат пушки и ловни карабини и всички са седнали върху семейната тристагалонова водна цистерна. Размахват щатския флаг подире си. Това накара Анхела да се зачуди колко ли далеч са стигнали с такова провокативно поведение.
Още снимки: молитвена шатра, пълна с пери-веселяци на колене, молят се господ да ги спаси и се удрят по гърбовете със стебла трънливо окотильо74; по магистралата се е устремила заслепяваща от слънцето верига коли, заобиколени от червената варовикова пустинна шир под пържещото синьо пустинно небе — може би тексасци, тръгнали към Ню Мексико да пресичат под охрана. Несъмнено беше стара картинка. Сега Националната гвардия държеше хората по местата им. Не им помагаше да идат, накъдето са тръгнали.
Една рамка изпъкваше, понеже въртеше бавно пози на деца и някакво зелено място. Снимки, на които хората се усмихваха и кожата им беше мека от влагата.
— Това семейството ти ли е? — попита Анхела.
Луси се поколеба за момент:
— На сестра ми.
Жена с бледа кожа, положила глава на рамото на тъмнокож мъж, който на Анхела му се стори или от Близкия изток, или индиец.
Жената имаше същото лице като Луси, но ѝ липсваше коравата дълбина на очите ѝ. Журната бе минала през заешката дупка на страданията и се беше върнала белязана, но непречупена. Тази друга жена, бледа версия на Луси, щеше да се счупи лесно, помисли си Анхела. Личеше си дори на снимката. Сестрата на Луси беше от хората, които лесно се пречупват.
— Зелено изглежда — обади се Анхела.
— Ванкувър.
— Чувал съм, че по онези ширини бельото мухлясва.
Луси се засмя тихо:
— Така викам и аз, но Анна продължава да го отрича.
Книги на една от полиците — малка колекция заглавия. Исак Динесен75 с кожена подвързия. „Алиса в страната на чудесата“, старо илюстровано издание. Неща, които човек показва на посетителите, за да видят колко е умен. Аксесоари на самоидентификацията. С изключение на една от книгите — издание на „Кадилачена пустиня“76, старо. Той посегна към него.
— Не пипай — обади се Луси. — Подписано първо издание е.
Анхела се подсмихна:
— Естествено… — и после добави. — Шефката ми кара всичките си нови кадри да четат тази книга. Харесва ѝ да знаем, че сегашната каша не е случайност. Били сме тръгнали право към ада и нищо не сме правели по въпроса.
— Джейми обичаше да казва същото.
— Водният адвокат? Приятелят ти?
— А твоята шефка Кейтрин Кейс ли е?
Анхела се ухили:
— Може и да е.
Облегна се на барплота ѝ. Мълчанието помежду им се проточи.
— Вода искаш ли? — попита Луси.
— Ако се чувстваш добронамерена домакиня…
Тя го изгледа така, сякаш му казваше, че не е сигурна дали е добронамерена, или все пак иска да му пусне един куршум, но взе чаша и я обърна над кранчето на филтърната си урна. Дигиталният дисплей оживя, щом в чашата потече вода.
28,6 галона… 28,5 галона.
Анхела забеляза, че Луси пълни чашата с една ръка. Не отлепяше очи от него и не беше оставила пистолета си. Но поне вече не се целеше в госта си. Реши, че това вероятно е максималната отстъпка, която ще получи от нея днес.
— Преди си внимавала повече какви ги пишеш — отбеляза.
Луси го погледна намусено, щом свърши да пълни чашата, и му я подаде.
— Сега и критик ли стана?
Анхела взе водата и я вдигна за наздравица, но не отпи.
— Нали знаеш, че ловците на тамарикси от едно време винаги споделяли вода, ако се случело да се срещнат из Колорадо?
— Чувала съм нещо такова.
— Съперничели си да убиват всичко, което смучело допълнително вода от реката. Тамарикси, магнолии, миризливи върби77, всякакви такива. Било е преди Калифорния да напъха такава голяма част от реката в сламка, тъй че съперничеството е било свирепо. Колкото повече разчиствали, толкова повече вода получавали като награда. Така че си разменяли вода при всяка среща. Само по малко. Манерка срещу манерка. И след това пиели заедно.
— Ритуал.
— Точно. Един вид напомняне. Начин да държат под око представата, че всички участват заедно в това нещо, дори и да се бият за някакви огризки… — Анхела изчака секунда. — Ще пиеш ли с мен?
Тя го огледа и накрая поклати глава.
— Не сме толкова близки.
— Както желаеш — той все пак отново вдигна чашата за наздраве. Дар на живота от нейната ръка. Отпи. — Загубата на приятеля ти Джейми явно те кара да поемаш известни рискове. Сега налиташ на сенки и смяташ, че дяволът идва да те прибере. Защо тогава промени поведението си?
Луси отклони очи и запримигва бързо. Мъчеше се да си придаде твърдост.
— Не мога да повярвам, че ми пука. Беше такъв задник!
— Ами?
— Беше… надут като балон — тя поспря в търсене на думи. — Харесваше му да изглежда добре. Харесваше му да си мисли, че е по-добър от всички останали. И му допадаше да го доказва.
— И това е причината сега да е мъртъв.
— Опитах се да го предупредя.
— В какво се беше забъркал? — попита Анхела.
— Защо ти не ми кажеш?
Ето я пак тази твърдост, под която се крие уязвимост, но нямаше да спечели от нея. Сега Луси го гледаше с онези сиви като чипове за покер очи и каквато и мека част да имаше в нея, беше заключена в дълбините.
— Предполагам, че е било свързано с водните права — каза Анхела. Занесе чашата си с вода до удароустойчивия компютър. Отпи. — Нещо голямо. Ценно… — огледа уреда и ръбовете му.
— Заключен е — каза му Луси.
— Нямам намерение да шпионирам.
— Глупости. А твоето приятелче Восович защо е бил убит? — попита тя. — За кого е работил?
— Ако разполагаш с името му, значи вече знаеш за кого е работил.
Журната го изгледа раздразнено:
— Документите му твърдят, че е работил за „Салт Ривър Проджект“. Но това са очевидни глупости. Може и да е взимал заплата оттам, но мисля, че е бил агент на съвсем друга организация.
— Звучи доста изсмукано от пръстите.
— Агентурата ли? — Луси се засмя. — Лос Анджелис пресушил Оуън Вали през трийсетте години на двайсти век и дори по онова време е имало работещи за тях агенти. Струвало си е да се прави тогава, несъмнено си струва да се прави и сега.
— Ти си експертът.
Анхела се върна при плота. Остави чашата си на плочките. Забеляза чантата на домакинята си заедно с извадени ключове и телефон. Чанта от пурпурна кожа с изключително много сребърни шевове.
— Хубава играчка — каза и я докосна.
— Не отговори на въпроса ми.
— Все пак е много хубава.
— Това е „Салина“ — обясни Луси. — Но не ми приличаш на моден маниак.
— Придържам се най-вече към балистичната линия на „Калвин Клайн“ — Анхела пипна якето си. — Върши си работата, нали се сещаш?
Луси му се стори разочарована.
— Джейми се оправяше с дрехите. Той ми купи и тази чанта. Никога не ми е стигало време за такива неща, но той винаги се опитваше да ме избара… — тя сви рамене. — Все това повтаряше: „Малко фаца ти трябва, момиче. Малко фаца ти трябва“.
— Всички искат да са офацани — съгласи се Анхела и посегна към телефона ѝ.
Луси го измъкна от ръцете му.
— Все още не си отговорил на въпроса ми — отиде да седне на дивана и остави пистолета до себе си. Скръсти крака.
Анхела внезапно видя формите ѝ в цялост. Реши, че тя определено го пали. Харесваха му краката ѝ, хълбоците, задника. Харесваше му погледът в тези ми ти сиви очи. Харесваше му, че тя не желае да допусне да се плаши от него или да се примирява с всякакви глупости и че е готова да рискува нещо, за да научи каквото желае.
— Е — притисна го Луси, — кой беше дружката ти в моргата?
— Сериозно? — Анхела си намери стол и го придърпа така, че да седне срещу нея. — Прекалено си умна, за да се налага да задаваш този въпрос.
Тя го погледна раздразнено.
— Не играя игрички на гадаене.
— Ами недей тогава.
Луси се намръщи, докато го изучаваше.
— Вегас — отсече. — Ти си водосрез и работиш за Кейтрин Кейс. Един от нейните си.
Анхела се засмя.
— Мислех, че ще кажеш 007.
— Не ми изглеждаш достатъчно умен за 007 — отвърна тя. — Достатъчно голямо прасе си, ако съдим по това как ми гледаш задника, но не си достатъчно умен.
Анхела се облегна удобно и прикри, че го е заболяло.
— Водосрезите не съществуват — отбеляза. — Това е просто слух, който хората разнасят. Мит е, ясно? Като чупакабра78. Нещо измислено, та да си имат хората Торбалан да отнесе вината, щом положението се скофти. Кейтрин Кейс не държи водосрези. Тя просто има достатъчно хора, които решават проблеми. Има адвокати, доносници и рейнджъри — това да. Но водосрези? — Анхела сви рамене. — Не е съвсем вярно.
Луси остро се засмя:
— Значи си няма хора, които да инфилтрират водните стопанства на другите градове?
— Не.
— И няма служители, които карат фермерите да изчезват посред нощ, когато не искат да си продадат водните права?
— Не.
— И няма хора, които организират и въоръжават опълченията по южната граница на Невада, за да нападат тези от Аризона, Тексас и Ню Мексико, ако се опитваме да пресечем Колорадо и да идем в щата ви.
Анхела не можа да не се подсмихне леко:
— Виж как бързо схващаш.
— Освен това не са ваши и черните хеликоптери, които гръмнаха водопречиствателната станция на Карвър Сити, нали?