— Радвам се да видя, че все още показваш най-добрите си черти.
— Смееш ми се. Но знаеш ли кого наистина нямам търпение да прееба? Кейтрин Кейс. Преди да си ида, непременно ще ударя на големия зъл Вегас една чекия в зъбите! — Джейми се разсмя. — Зонърите ще са ми благодарни поне за това.
Луси сериозно се разтревожи при тези му думи.
— Мислех си, че продаваш на Калифорния.
Джейми я беше стрелнал с лукав поглед.
— Какви точно ги въртиш с Вегас, Джейми?
— Кой, moi82? Просто си връщам някои дългове.
Беше толкова сигурен, че знае как да играе играта и да манипулира всички играчи.
— За Вегас ли работите? — Попита Луси похитителите си. — Това ли е то? С Кейтрин Кейс ли сте?
Типът до нея я цапна по главата.
— Нали ти казах, че няма да задаваш въпроси.
— Просто…
Той я удари по-силно.
Глава 22
Мария се събуди в ада и видя някакъв мъж да гори в пламъци.
От него бликаше сатанински дим, а наоколо бълваше адски огън точно какъвто бе горял на картините, които майка ѝ рисуваше едно време, когато още се занимаваше с изкуство.
Горящият човек дявол беше коленичил над нея гладен, сякаш се канеше да ѝ изреже сърцето и да го изяде.
„Мъртва съм — осъзна тя. — Умрях. Отидох в ада, задето изоставих Сара.“
А след това дяволът заговори.
— Хей, пийни малко вода!
Видението избледня, заменено от брутален на вид мъж, белязан и облечен с балистично яке. Зад него слънцето прежуряше, обвивайки го в нимб от алена светлина, пламтеше над Финикс и се оцветяваше в кехлибарено там, където грееше през автофилтрите на прозорците на апартамента, които стигаха от пода до тавана.
Мария повърна.
— Полека, момиче — посъветва я мъжът. — Сериозен удар си понесла.
Тя опипа челото си. Над дясното ѝ око растеше огромно, чувствително гъше яйце. Белязаният мъж се наведе по-ниско. Когато Мария се сви, той се дръпна, вдигнал длани.
— Няма да те нараня, ясно? — и повтори на испански. — ¿Me entiendes? ¿Hablas español? ¿Inglés?83 Разбираш ли ме? ¿Comprendes?
— И на английски бива.
— Добре. Хубаво. Дай да ти видя очите.
Мария колебливо се остави да я огледа. Оказа се много нежен за такъв страховит тип. Дланите му, груби и големи, обгърнаха брадичката ѝ. Пръстите му се плъзнаха над синината ѝ, след това по паешки пропълзяха през косата ѝ, натискайки нежно черепа. Надникна в очите ѝ.
Тя не можеше да откъсне очи от белега на мъжа. Минаваше от челюстта му надолу по врата и изчезваше под балистичното яке, гневен, тъмен и неравен ръбец на фона на мургавата му кожа.
Той пусна внимателно главата ѝ и се отдръпна.
— Получила си сътресение. Карай полека. Не търчи многомного. Може да ти се ще да поспиш… — тя вече се унасяше, но той я сръчка. — Недей сега. Сега не можеш да заспиваш. Не още. Трябва да се уверим, че ще се събудиш. Много силно се удари при падането.
— Тоест когато ти ме сграбчи — обвини го Мария.
Белязаният тип се усмихна, но без съжаление:
— Не можех да те оставя да ме наръгаш, нали? Нищо че имам меко сърце за дамите, пак не обичам да ме кълцат… — засмя се лекичко и докосна белязания си врат. — Да знаеш, че не е хич приятно.
Мария сериозно го изгледа.
— Определено щях да те наръгам.
— Заради това, дето е станало с приятелите ти? Да не смяташе, че ще ти се случи същото нещо?
Тя погледна към Майк, проснат до нея с разпилян по килима череп и локва кръв около него. Преглътна. Кимна.
— Тук ли беше, когато го убиха?
— Криех се под леглото.
Белязаният се смълча, видимо стреснат. Мария добави:
— Но оставих да я гръмнат, а аз се скрих. Оставих да я гръмнат!
Мъжът кимна и обмисли новината.
— Извадила си късмет.
— Така ли е станало? — тя още чувстваше как ръката на Сара се изплъзва от хватката ѝ. — Късмет ли е, когато убият твоята… твоята… най-добра приятелка, но не се сетят да търсят допълнително момиче?
— Да — отвърна той с мрачно изражение. — Късмет е, и то адски. Когато Кльощавата дама почука на вратата, винаги е късмет, ако те пропусне.
Каза го с тон на искрен вярващ. Като пери-веселяците в съживителските шатри, дето са наясно с истината и Господа по начин, който хората отвън никога не биха разбрали.
За миг лицето на белязания доби особена мекота, но след това той попита:
— Видя ли кой го стори? — и топлотата изчезна, а той се превърна в поредното ужасяващо чудовище като всички останали, приклекнал на пода с разплискана наоколо кръв.
Мария отклони очи.
— Видях само краката им. Криех се под леглото.
— Имаше ли тук и друга жена? С къса кестенява коса? Англа? На средна възраст, да речем? Да е влязла и да е говорила с тези типове? Или е дошла да говори с твоя човек?
— Не беше мой човек.
— Не те съдя.
Мария поклати глава:
— Те я отнесоха.
— Значи е имало все пак жена?
— Аха — тя поклати глава. — Удариха я. Търсеха нещо на компютъра на Майк.
— Намериха ли това, което търсеха?
Мария се замисли за момент.
— Съмнявам се. Трябваше им парола.
Мъжът направи кисела гримаса, докато отново оглеждаше апартамента. Стана и изтърси една женска чанта. Дръпна нещо с връхчетата на пръстите си и го прибра в джоба си. Хвана Мария да го зяпа.
— Следях жената — обясни. — Сложих ѝ бръмбари в чантата и в колата… — въздъхна. — Не мислех, че ще си влезе преспокойно право в капана.
Той се приближи и отново погледна Майк, проснат с полуразтворен халат.
— „Ибис“ — каза, вдигна визитка и прочете името. — Мъртвец от „Ибис“… — погледна мъжа. — И в какво се е забъркал „Ибис“, Майкъл Ратан?
— Сондираше за вода — обади се Мария.
— Така ли ти каза?
Тя имаше чувството, че белязаният ѝ се подиграва, и това не ѝ хареса.
— Каза, че сондират и фракират за вода и се опитват да отворят нови водоносни хоризонти… — погледна го сърдито и добави: — И каза, че няма да я бъде тая.
Белязаният мрачно се изсмя.
— Е, поне това определено е вярно… — той прибра портфейла на Майк и отново огледа апартамента. Обърна се към Мария. — Имаш ли кой да се погрижи за теб? Място, където можеш да си починеш и да не си товариш главата? Ще се намери ли кой да те наглежда, да се увери, че ще се събудиш?
— Какво ти пука?
Той ѝ се стори изненадан, после се замисли.
— Права си. Не ми пука.
Отново претърси набързо апартамента, после излезе през вратата и остави Мария насаме с кръвта.
Глава 23
Анхела нямаше никакви причини да се загрижва за чукалката и имаше всички основания да си обира крушите оттам.
Каквото и да беше станало в апартамента, то включваше всичките му аларми. Не заради телата и не заради кръвта — беше виждал предостатъчно и от двете. Проблемът беше, че където и да идеше, убийците бяха минали преди него и пречукваха хората, които можеха да му дадат отговори.
„Във Финикс никога не вали освен когато валят трупове.“
А труповете наистина валяха. Тексаски проститутки и висшият ешелон на „Ибис“, и ласвегаски шпиони, и водни адвокати от Финикс, и упорити журналистки. Напомняше му ситуацията долу в Мексико, преди Картелните щати да вземат пълния контрол. Хората мряха право пред ресторантите и магазините за коли, люшкаха се по надлезите и много от тях — също като журната — изчезваха и не се връщаха повече.
„Трябваше да я следя по-отблизо.“
Колкото повече умуваше по въпроса Анхела, толкова повече цялата игра му се струваше нагласена. Каквито и права да беше продавал Джеймс Сандерсън, те летяха като есенни листа по вятъра и нямаше начин да се добере до тях без друга следа.
Анхела излезе от коридора на жилищния квартал и влезе в галерията, гледаща отгоре към един от многото атриуми на „Тайян“.
Аркологията беше построена до голяма степен като посестримите си „Сайпръс“ — лично постижение на Кейтрин Кейс — с дълбоки тунели надолу в студената земя за обмен на въздух и многобройни атриуми за освежаване и преработка на вода, които позволяваха също така на естествената светлина да проникне в жилищните комплекси.
Анхела стигна до пътеката на горния парк, която лениво се виеше надолу по нивата. Зеленина и влага, аромат на цитрус… усещането беше толкова познато, че заподозря дали „Тайян“ не са сключили договор със същите биотектни фирми, които използваше и Вегас.
Беше почти объркващо да знае, че се намира във Финикс, а усеща същите прохлада и комфорт, на които се радваше в собствения си апартамент в „Сайпръс“, и междувременно отвъд поляризираното стъкло пустинята Сонора грее със 120 градуса84.
Анхела беше толкова разсеян, че за малко да изпусне калитата.
Просто по стар параноичен навик преся околностите с разсеян поглед и така подбра двойката спретнати господа в костюми, които се мотаеха около дълбоко езеро десет етажа по-надолу.
Можеха да бъдат сбъркани с бизнесмени, дошли тук да изкарват пари от партньорство с шанхайски инвеститори — с изключение на това, че единият беше същият тип, който Анхела свали в моргата.
Същият проклет тип!
Анхела се изтегли назад от перилото и огледа атриума и пътеките за джогъри, които се спускаха надолу през градинските етажи и криволичеха между ресторантите и кафенетата по откритите тераси. Провери балконите на резиденциите над и под себе си.
„Ето там.“
Още двама кали бяха настанени при тераска, която извеждаше от жилищната кула и се насочваше към търговския и бизнес квартал на „Тайян“. Стараеха се да не изглеждат като охрана, но очевидно бяха излезли на лов — и двамата носеха дигитални очила и проучваха подминаващите ги хора. Анхела се почуди дали сред издирваните от тях не е и неговият лицев скан.
Набеляза си още едно кали, облечено в спандекс за тичане и загряващо на пейка в парка.
„Като проклети хлебарки са.“
Ето и още един. Този пък сърбаше лате в едно кафене. Анхела нямаше да го забележи изобщо, ако не бяха телевизионните екрани до кафенето, на които показваха разрушението на язовирна стена в Колорадо, а калито не гледаше натам. Всички посетители бяха като приковани за телевизорите, но той седеше с гръб, така че да може да наблюдава градините.
Анхела полека отстъпи по пътя, от който беше дошъл, като се чудеше колко ли изхода са под наблюдение и дали току-що не се е напъхал в капан.
Каква дяволска каша.
Обърна се и тръгна обратно по коридора в търсене на знаци за авариен изход, като се чудеше дали е обграден.
Пред него проститутката тъкмо излизаше от апартамента на калито.
— Я задръж тази врата! — той се пъхна покрай нея и я дръпна със себе си.
— Какво, по…
— Насам идват едни много лоши типове и ти ще ми помогнеш да мина покрай тях.
Той се озърна из апартамента, докато събличаше балистичното си яке. Прекалено изпъкваше с него. Трябваше му нещо бизнес. Нещо, което се сливаше със…
— А ако не искам? — попита момичето.
— Тогава ще свършиш бая по-зле от мъртвата си дружка. Тези типове не си играят на шикалки.
Момичето се ококори от страх, а на Анхела му стана гадно заради тази постъпка. Виждаше себе си от нейната перспектива. Нашарен с белези бияч с пистолет, който я юрка наоколо и я заплашва с мъчения и смърт, ако не му се подчини. Направо се почувства като непълноценен мъж. Противоположността на Тау Окс, който си играе на герой.
„Това е причината да не си ти героят, pendejo. Ти си Дяволът.“
А сега Дяволът имаше нужда от спасение.
Той влезе в гардероба на Майкъл Ратан и грабна едно сако. Малко му беше широко. Ратан беше по-шкембест. Лекият живот на страдащ калифорнийски изгнаник се отплащаше. Анхела приглади сакото. Щеше да свърши работа.
— Кой идва? — попита момичето.
— Калита. И искам да ми кажеш, ако ги познаеш.
— Ще ги видя ли? — гласът ѝ пресекна от ужас.
Шапки. Ратан определено наистина си е падал по уестърн облеклото. Анхела грабна една каубойска шапка и я нахлупи. Горе-долу му хареса как изглежда. Грабна и колан с тока от сребро и тюркоази, толкова голям, че направо си крещеше цената. Оха, да. Това щеше да свърши работа.
— Готова ли си? — попита Анхела и грабна чантата на Луси от плота. Натъпка балистичното си яке в нея и си пожела вместо това да го носеше. Не обичаше да го стрелят без броня.
„Ако се стигне до престрелка, и без това ще съм мъртъв.“
Китайците щяха да заключат портите и да му се нахвърлят с всичката охрана, която успеят да мобилизират.
Момичето притискаше към себе си малка чантичка и…
Анхела се засмя:
— Книга ли си взимаш?
— Мога да чета, ясно?
Той я измъкна от вкопчените ѝ пръсти. „Кадилачена пустиня“.
— Проклет да съм!
— Той ми я подари — каза момичето в своя защита.
— Да, бе, точно така.
— Наистина!
— Не ми пука! — Анхела пусна книгата в чантата на Луси и я подаде на момичето. — Ще носиш тази. Не мога да я държа.
Имаше чувството, че времето им изтича. Калитата щяха да почукат на вратата всеки момент. Нямаше друго обяснение. Шест калита на мисия в „Тайян“ беше прекалено голямо съвпадение. Несъмнено идваха насам. Момичето свърши с пъхането на вещите си в огромната чанта на Луси.
— Добре, готова съм — каза тя.
Анхела я огледа щателно. Добре пасваше на обстановката с тази прилепнала черна купонджийска рокля. И с нея като нищо щеше да успее да се измъкне. Богат нарк с каубойските си цвъчки и малка тексаска катеричка. Можеше и да стане. Кофти работа, че имаше синина на лицето обаче. От друга страна, това я правеше да изглежда по-реална, кисело си каза Анхела.
— Обаче живееш в много гнусен свят, малката.
— Какво?
— Нищо. Ела.
Тя изглеждаше болезнено нестабилна — или от удара по главата, или от ужаса покрай всичките трупове наоколо. Той ѝ подаде ръка.
— Облегни се на мен.
Тя дори не му се съпротивляваше, когато я залепи за себе си и я поведе през вратата. Притискаше се към него, все едно беше белият ѝ рицар. Момичето определено беше яко загазило, дума да няма.
Пред тях калитата тъкмо завиха иззад ъгъла.
Анхела придърпа мацката още по-плътно. Промърмори:
— Престори се, че ме харесваш. Че си умираш за приятеля си!
Тя се залепи за него. Той сведе глава да надникне в очите ѝ и остави каубойската периферия да го заслони от погледите на калитата.
— Може да идем по клубовете тая нощ, а, muchacha? — рече той и я притисна собственически, докато се разминаваха с калитата. — Ще ми потанцуваш пак, нали?
И въпреки че я усещаше как притреперва от ужас, малката му се усмихна и дори отговори, задъхано и сластно:
— Ами да, Папи! Нали искаш да ме гледаш как танцувам, Папи? Ще ти хареса ли, Папи?
Литургия от изпълнени с кокетство окуражителни слова, излети толкова гладко, че като нищо би могла да е най-щастливото момиче във Финикс. Късметлийска тексаска чукалка, която си е лепнала свой собствен скъпар.
Под всичкия този страх момичето беше яката работа.
Стъпките на калитата заглъхнаха зад гърба им. Анхела насочи Мария към атриума, като си отваряше очите за още негодници. Качиха се на един асансьор, но докато слизаха, той мерна поне двама калита да пазят главния изход. По-агресивни от останалите. Бавеха хората с баджове, надничаха поотделно във всяко лице при преминаването им… Анхела плесна по един от бутоните и успя да спре асансьора на пети етаж.
— Какво става?
— Малък проблем, това е всичко… — той изведе Мария от кабината и започна да говори, за да я разсее. — Имаш ли къде да се прибереш след всичко това?
Тя все още изглеждаше уплашена, но кимна.
— Аха. Имам. Един… тип.
— Готин ли е? — Анхела търсеше други изходи. Калитата бяха завардили всичко.
— Грижи се за мен — каза момичето.