Той ѝ махна да поседнат на пейка в парка. Намираха се точно до малък басейн с декоративни шаранчета, част от пречиствателната система на „Тайян“. Езерцето преливаше през един отточен улук и се спускаше четири етажа по-надолу в обрасло с лилии езерце. Отгоре Анхела виждаше, че водата изтича в изкуствена пещера.
Убеден беше почти напълно, че Кейтрин Кейс е използвала същата биотектска фирма и за своите „Сайпръс“. Водата, до която седяха, щеше да достигне до вътрешностите на „Тайян“, където да я филтрират и да се превърне в питейна.
Анхела се взираше в езерцето и бълбукащия му водопад с все лилиите му и биолуминесцентните риби и изпита завист. Водата щеше да напусне този парк и градинския терен, но той не можеше. Не и с тези калита, затворили всички изходи със своите лъскави значки.
Напразно се оглеждаше за спасително убежище, но нищо не му се наби в очи. Над главите им телевизионните екрани продължаваха да врещят новините за разрушената стена в Колорадо.
— Гледай телевизия — настоя Анхела.
— Защо?
— Защото всички други го правят, а ние трябва да се сливаме с тълпата.
Разрушенията бяха огромни. Бяха паднали насипите „Блу Меса“, също и „Мороу Пойнт“ и „Крайстъл“. Всичко по Гънисън. Същата река, където Елис беше пратен да изкупува права.
Кейс щеше да побеснее.
Момичето се взираше в срутения язовир.
— Кой го е направил?
Същият въпрос, който най-вероятно задаваше Кейтрин Кейс, но с многозначителното допълнение от „защо не съм знаела, че предстои такова нещо“.
Анхела не завиждаше на Елис, ако той изобщо изникнеше отново. Кейс щеше да му набучи главата на кол, задето е пропуснал това чудо.
— Сигурно Калифорния. Ще отричат, но водата е тяхна. Колорадо не я пращаше надолу, както се полага.
— Защо така?
— Фермите съхнат, кравите умират. Стандартни неща.
— Затова Калифорния е взривила стената?
— Така изглежда.
Анхела огледа хората наоколо в опит да измисли начин за измъкване от капана, но не видя помощ в множеството китайски технически таланти и зонърни финансисти, които зяпаха как лайната хвърчат до тавана в Колорадо.
Забеляза калито джогър да продължава с разгрявката. Май никой не гледаше конкретно към Анхела. Или пък със спътничката си бяха достатъчно добре костюмирани, та да не им обръщат внимание. Двамата кали, които беше подминал преди това, отново слизаха надолу — виждаше ги на вратата на стъкления асансьор.
— Направи ми една услуга — помоли Анхела Мария. — Погледни бавно и полечка към спускащия се асансьор. Да познаваш някого от тези двамата вътре? Те ли са убили приятелката ти?
Тя погледна за миг, после обърна отново взор към телевизора.
— Аз… всъщност не ги видях. Само обувките им.
— И тези носят други?
— Да — тя свъси вежди. — Единият тип беше с каубойски ботуши. И джинси. Не с делови костюм.
— Но са били двама души и са отвели жената? — уточни Анхела. — Сигурна ли си? Поне единият носеше ли костюм?
— Не знам. Не мисля. Но повечето време само ги чувах.
— Тя е била жива обаче, когато са я извели?
— Така мисля. Искаха да ѝ задават въпроси.
Анхела отново огледа калитата.
— Сигурна ли си за каубойските ботуши?
— Аха — прозвуча му уверено.
Той разочаровано се облегна на пейката. Никой от шестимата калита, които беше забелязал досега, не носеше обикновени дрехи. За миг се беше надявал, че може да намери улика какво се е случило на Луси. Ако не беше вече мъртва, скоро щеше да бъде. Професионалистите не оставят свидетели.
— Приятел с дамата ли си бил? — попита Мария.
Въпросът хвана Анхела неподготвен.
— Не. Защо?
— Не знам. Рекох си, че може да е твоето момиче или нещо подобно. Струва ми се, че ужасно се притесняваш за нея.
Той поумува по въпроса.
— Тя беше… Бая твърдост има в себе си. Истинска корава дама. Май това ми допадаше у нея — сви рамене. — Разбир’са, беше си журна с наистина високи принципи. И такива простотии обикновено те утрепват накрая.
— Глупаво — съгласи се момичето.
— Аха — въздъхна Анхела. — Ще се изненадаш колко много хора си бъркат приоритетите.
Калитата се събираха на група — цяла купчина — и внезапно до един се заобръщаха в посока на Анхела и взеха да посягат към слушалките си и да говорят с приятелите си.
— Струва ми се, че ни забелязаха — каза водосрезът.
Изправи се бавно, протегна се и разбира се, калитата тръгнаха напред. Спокойно, също като него. Но все пак се размърдаха.
Анхела огледа атриума за последен път, като обърна внимание на преливния басейн там, където водата течеше през ръба и се спускаше надолу. Водопад до ленивото езеро, филтрация, ферми…
Приближи се до наблюдателната ограда. Четири етажа по-надолу имаше лилии и езерца.
Калитата се събираха около ръба. Имаха си значки. Истински полицейски значки, които можеха да издържат проучването на охраната на „Тайян“.
Анхела погледна към Мария:
— Можеш ли да плуваш?
Глава 24
Най-ужасяващото нещо у похитителите ѝ беше деловото им държание.
Ефикасни като роботи, я преведоха жабешката през горещината, пъхнаха я на закрито и я вързаха за стол, без да ѝ дадат възможност да избяга или да се съпротивлява.
Най-накрая смъкнаха торбата от главата ѝ и тя откри, че единият подрежда на кухненски плот лъскави инструменти за мъчения.
Другият беше яхнал наопаки един стол и я гледаше с лека усмивка.
— Е, здрасти, Луси Монро.
Мъжът си беше свалил балистичното яке и го беше окачил на съседния стол. Носеше безръкавна тениска, под която се показваха татусите по ръцете му — дракон, увит по едната, а на другата — икона на Ла Санта Муерте, Лейди Смърт, изобразена с бляскави детайли.
— Харесват ли ти татусите ми? — попита, като видя в каква посока гледа пленничката му.
Луси изпробва въжетата си — добра работа бяха свършили с нея. Глезените ѝ бяха вързани за краката на стола, ръцете — издърпани зад гърба и омотани и на лактите, и на китките. Въжетата се врязваха в кожата ѝ и се затегнаха, когато ги задърпа. Пръстите ѝ изтръпваха от прекъснатото кръвообращение.
Похитителят ѝ наблюдаваше с лека усмивчица, сякаш беше наясно точно какво се опитва да постигне тя.
Татуси. Козя брадичка…
— Познавам те — светна се Люси. — Ти си онзи от моргата. Едното фалшиво ченге… — преглътна. — Работиш за Вегас.
Тя погледна към другия тип, който нареждаше ножовете и клещите. Не беше другият водосрез. Имаше вид по-скоро на прибран от улиците cholobi. Целият в татуси — по лицето и тялото. Плешив, с пронизващи гладни очи.
— Къде ти е приятелчето? — попита тя.
Онзи с брадичката се разсмя:
— Той малко бавничко открива как работи Финикс. Ще купонясваме без него.
Намираха се в кухнята на някаква къща в предградията. С отворен архитектурен план. Плочки салтильо85. Зад този тип имаше стъклени плъзгащи се врати, през които се виждаше нажежената като фурна аризонска пустиня, пресечена от линия високи телени огради, увенчани с намотки бодлива тел. Зад оградите пустинните хълмове се издигаха все по-високо, окичени с креозотови храсти и изсъхнали сагуаро, осеяни с лъснали на слънцето чисторби.
— Как се казваш? — поинтересува се Луси.
— Има ли значение?
Нямаше. Всъщност не. Просто репортерският ѝ мозък все още някак си се опитваше да скрои статия, макар че тук свършваше цялата ѝ история.
Другият cholobi постави на плота трион до руло гумени медицински тръбички.
— Имаш ли си татуировки? — попита похитителят ѝ.
Телената ограда зад плъзгащите се врати изглеждаше странно позната. Луси съзря нишка сребро отвъд оградата. Река? Не…
ЦАП.
Гледаше към канала на Централноаризонския проект. Изкуствената река беше на няма и сто фута от тях и влачеше лениво синевата си — което поставяше Луси или на север, или на запад от града, в края на мегаполиса на Финикс.
Което въобще не ѝ помагаше.
Оградата и бодливата тел целяха да попречат на хората да стигнат до откритите води, които течаха по облицования с бетон канал. Когато за първи път беше дошла във Финикс, Луси написа няколко статии за бежанци, режещи телената ограда, само за да бъдат застреляни от опълченията на Финикс. Сега по протежение на оградите имаше табелки, предупреждаващи за високо напрежение, и над тях патрулираха дронове, а хората избягваха тази ничия земя.
Луси се зачуди дали има някакъв начин да използва охраната на ЦАП в своя полза. Дали няма как да накара защитния персонал на Бюрото по мелиорациите да се загрижи за нея. Да привлече вниманието на някой дрон в небето…
— Не? Нито една татуировчица?
Похитителят ѝ изглеждаше искрено заинтересуван.
— Защо? — попита Луси с натежал глас. Прочисти си гърлото. — Някаква причина ли има да питаш?
— Никаква — той отпусна брадичка на облегалката на стола си, присвил тъмните си очи. — Просто си мислех, че сигурно ще трябва да ти отрежа татусите, ако не искам да те идентифицират.
Спътникът му се приближи и му подаде кухненски нож. Брадатият изпробва острието и кимна. Стана от мястото си. Избута настрани стола.
Луси се хвана, че започва да хипервентилира. Искаше да бъде силна и да не се пречупи, но усещаше само как сърцето ѝ ускорява, докато похитителят се приближаваше с ножа. Задърпа въжетата си в опит да се освободи.
Ножът се приближи и тя изпищя. Чист рефлекс. Но щом паниката я заля, вече нямаше спиране. Луси пищеше и се мяташе срещу въжетата, които я държаха неподвижна, и се мъчеше да избяга от приближаващото острие. Пищеше отчаяно, опитвайки се да достигне до някого отвъд стените на къщата, да накара някого — когото и да е — да я чуе и да му пука.
Мъжът поднесе острието към окото ѝ.
Луси се отхвърли назад. Катурна се и се удари в пода, както си беше вързана.
Похитителите ѝ се разсмяха. Наведоха се и я вдигнаха заедно със стола. Поставиха я стабилно на четирите крака.
— Това сигурно болеше — каза брадатият.
Асистентът му я заобиколи и я хвана за раменете. Пръстите му се забиха дълбоко и я задържаха неподвижна. Чуваше дишането му — накъсано и възбудено.
Мъжът с ножа придърпа стола си по-близо до Луси.
— Бих ти запушил устата, но проблемът е, че ми трябват отговори. Така че, ако ще пищиш още, сега е моментът. Тъй, де, ние сме в последното празно предградие на празен път в гъза на шибаната география, но ако ти се пищи, нямам против… — той се наведе към нея. — Всичко е част от бизнеса, нали така?
Тя беше приключила с пищенето. Вече ѝ беше ясно как ще се развият нещата. Опита се да се вземе в ръце за предстоящото, като ѝ се прииска да достигне до бърз изход, но знаеше, че тези мъже няма да ѝ го осигурят. Зачуди се дали може да се хвърли върху острието на мъжа. Може би да се убие по-бързо, отколкото той възнамеряваше…
Никога повече няма да видя Анна.
— И на двама ни предстои работа — тъкмо казваше мъжът с брадичката. — Аз трябва да те понараня, ти — да попищиш. Също както пищя приятелчето ти Джейми… — той се ухили. — Виж, това момче — големи дробове имаше то. Но може и да не тръгваш в тая посока, да знаеш. Може да не умираш с метла в задника. Дори няма нужда да пострадаш много… — той изпробва острието на ножа си. — Стига само да говориш, вместо да пискаш, за всички ни ще мине много лесно.
На Луси ѝ се прииска да може да прати съобщение на Анна и децата ѝ. Да ѝ каже… нещо. Да не се притеснява за нея? Че ги обича? Що за съобщение се предполага да пуснеш, когато знаеш, че ти предстои да те измъчват и убият?
Абсурдно, Луси се сети за Анна и ръчно изработените ѝ картички.
„Никога повече няма да усетя дъжд.“
Проумяваше го все по-ясно и по-ясно. Щеше да свърши на снимка в някой от кървавките вестничета на Тимо. Точно като всички останали, приключили в празните плувни басейни. Просто поредният труп. Просто поредният образ за разцъкване в някой воайорски новинарски сайт.
#Swimmer
#PhoenixDowntheTubes
#BodyLotty
#ReportersWithoutBorders, ако някой успееше да я разпознае…
— Какво точно искаш? — попита Луси. — Ще ти кажа всичко, което пожелаеш. Само не ме наранявай, моля те!
— Добро момиче! — усмихна се мъжът. — Нека започнем с приятелчето ти Джеймс Сандерсън. Той имаше за продан едни водни права.
Луси кимна:
— Да.
— Както стигна до мен слухът, тези права били по-старши и от тези на господ. Като нищо са най-старшите, съществували някога. Стари, ама като от Вехтия завет. Нали и ти така си научила?
— Да.
— Чудесно. Благодаря… — той се усмихна. — Сега да видим… съществуват ли наистина?
— Джейми каза, че ги има.
Похитителят я погледна разочарован:
— Не си ли ги виждала?
Луси поклати глава:
— Не беше толкова откровен.
— Аха. Копеленцето много добре ме изигра и мен. Така, де, ето ме, значи, мисля си, че се кани да ни продаде едни сладки водни права, а накрая оставам с празни ръце, понеже гадинката вече ги е продал на Калифорния… — брадаткото се засмя. — Копелето хубавичко ме поразигра.
— Казах му, че се държи глупаво.
— Знаела си за сделката? — той се усмихна. — Докато му вадех очите, не пропуснах да го уверя, че двойните игри не се отплащат… — мъчителят се спря за момент. — Искаш ли да пийнеш вода? Жадна ли си?
Луси преглътна. Поклати глава. Похитителят ѝ вдигна очи към плешивия cholobi зад нея. — Приятелчето ми зад гърба ти наистина иска да те види как страдаш. Но му казах, че ще се въздържа поне докато ми казваш истината.
— Истината ти казвам.
— Което е хубаво — брадаткото се наведе напред и се вгледа в лицето на пленничката си. — Това е добре.
Ножът висеше свободно между пръстите му и сякаш съвсем случайно се отпусна между краката ѝ, опрян във вътрешната страна на бедрото.
— Та нека ти споделя проблема си — продължи похитителят. — Докато вадех очите на приятелчето ти, той ми каза, че е продал тези права на калитата… — ножът се раздвижи с лениви, ласкави движения. — Хубаво, не го приех особено лично — така, де, знаем, че тези копелета имат пари. Но има нещо странно. Калитата явно също не успяха да намерят правата. Имаха си хора да търчат нагоре-надолу като бесни да търсят същото, което и аз. Приятелчето ти Джейми се закле, че ги е продал на Калифорния, но никой не ги притежава… — брадаткото се усмихна, като продължи да гали бедрото на Луси с ножа. — И ето ти едно съвпадение, което ме накара да се замисля. Виж сега… постоянно се натъквам на теб. Ходиш навсякъде, където и калитата. И си навсякъде, където е бил и бедният Джейми. А това ме кара да си мисля, че си по-навътре в нещата, отколкото казваш.
— Не съм! Нищо не знам. Джейми и на мен ми спомена, че е продал правата. Че просто се ебава с Вегас. Искаше да си го върне на Кейтрин Кейс. Само това знам!
— Момчето беше амбициозно. Трябва да му го призная… — ножът се плъзна нагоре по бедрото на Луси. Притисна се към слабините ѝ. Задържа се там. Обещаваше насилие. Острието потегли нагоре по стомаха ѝ и се пъхна под ризата ѝ. Връхчето я боцна.
— Кажи ми само какво искаш да знаеш! Ще ти го кажа! Няма нужда да ме нараняваш! Ще ти помогна!
— Не се притеснявай. И до това ще стигнем.
С едно движение брадаткото с дракона резна с ножа нагоре, разцепвайки тениската ѝ, и разголи Луси.
— Хубави цици — каза. Обърна се към асистента си. — Дай ми електрическия кабел. Не искам да ме опръска целия с кръв.
— Но аз нищо не знам! — възрази Луси.
— Не се безпокой за това. Всичко е само бизнес.
По времето, когато бяха свършили с бичуването, тялото на Луси беше нашарено цялото с огнени линии и тя трепереше от неконтролируеми спазми на ужас. Гласът ѝ беше пресипнал от пищене.
Мъчителят ѝ обърса чело с усмивка.
— Дявол го взел! Запотих се!
Отиде в кухнята и наля чаша вода от урната. Пи. Върна се с чашата.
— Жадна ли си? Искаш ли една глътка, преди да се хванем пак за работа?