— Фес!
Анхела стискаше толкова силно сладоледа си, че го счупи между пръстите си. Беше така уплашен, че се напика, пикочният му мехур се изпразни като спукан балон, гореща течност рукна по крака му…
Момичето продължаваше да говори:
— Не. Не букви. Беше като опашка на змия. Обвиваше китката и изчезваше под ръкава на якето. Видях я. Беше опашка на змия.
Анхела толкова се беше увлякъл в спомените си, че за момент не чу какво му казват, а след това внезапно всички парченца на пъзела си дойдоха по местата, светът му се сглоби парче по парче — и картината се проясни.
— Змия, казваш? — плъзна длан нагоре по китката си. — Мислиш ли, че може да е била драконова опашка? Имаше ли люспи? Може би цветни? — Не искаше да я приканва да си спомня нещо несъществуващо, но отговорът му беше известен и още преди момичето да отвори уста, знаеше какво ще каже. — Не зелени, а някакъв друг цвят може би?
— Червено и златно.
Проклет да съм!
Ясни форми изникваха от хаоса.
— Полезно ли ти беше?
Анхела беше готов да я разцелува. Смачкването на това момиче в зъбните колела на света му предлагаше дара на просветлението. Девата майка му показваше формата на света. Тя би трябвало да носи синьо, понеже Девата от Гуадалупе го благославяше с всички части на пъзела.
— О, да. Полезно беше — той бръкна в джоба си. — Много даже… — изпитваше внезапната всепоглъщаща нужда да балансира всички неща на света, които не могат да бъдат уравновесени. — Ето! — изпразни портфейла си от кеш, без да си дава труда да брои. — Вземи. Вземи всичко. Помогна ми много.
Момичето се ококори и взе парите, но той не изчака да види ефекта. Времето му изтичаше. Грабна телефона си, махна с ръка на благодарностите ѝ и след това тя затвори вратата, а той остана самичък и набра номера по памет.
Кейтрин Кейс виждаше света като мозайка. Прекарваше времето си в опити да събере информация, след това да я намести в рисунък, който ѝ се харесва. Но Анхела не беше такъв. Не му трябваше да рисува нови неща — искаше да види онова, което вече съществува. Мозайките те карат да вярваш, че можеш да разместваш парченцата, за да създадеш несъществуващ образ, вместо да оставиш всички тези малки късчета щрака-щрака-щрак да си паснат по местата. Вместо да ги оставиш да ти кажат какво се намира право пред очите ти.
Червено и златно. Опашка като на змия.
Или на дракон.
Телефонът на Хулио мина направо на гласова поща.
Анхела изруга и потегли. Проклетият Хулио. Само се крие и бяга по тъча. Оплаква се, че бил заседнал във Финикс. Мрънка за големите рискове и малката отплата.
Червено и златно. Опашка, която се увива около китката му и нагоре по ръката.
Момичето я беше видяло и си беше помислило, че е змия, но Анхела знаеше какво представлява всъщност. Ако пред очите на това момиче бяха попаднали останалата част от ръката и рамото на Хулио — както ги беше виждал Анхела толкова пъти, когато са били заедно по някоя река да изцеждат поредния тъп фермер от водните му права, и двамата по безръкавни тениски и целите потни — то тя щеше да знае, че е видяла не червено-златна змия, а цял дракон.
Броят на хората, които се занимаваха с вода, беше малък. Чисто избръснатите калифорнийци, федералните бюрократи в Бюрото по мелиорациите и Вътрешното министерство. Муниципалните водни мениджъри в многото градове, които зависеха от припокриващите се водни права на Западните Съединени щати…
Хулио.
През цялото време е бил една стъпка пред Анхела. Разигравал го е от самото начало. Убивал е хората, с които приятелят му иска да говори. Разчиствал е наоколо. Искал е да го надбяга до… къде?
Какво толкова преследваш, hijo de puta87?
Анхела си спомни Хулио, застанал в хотелската му стая и втренчен в телефона да мрънка за lotería и да се преструва, че го е страх. Спомни си как се намръщи при споменаването на Джеймс Сандерсън и даваше вид, че изобщо не се е интересувал от него.
Средно ниво никой си… Не пасва на профила… съмнявам се, че Вос го е вързал на каишка, щеше да ми каже.
Телефонът на Хулио пак мина на гласова поща.
„Къде си се дянал, по дяволите, змия такава?“
Предвид, че Хулио искаше да получи сведения от журната, щеше да потърси тихо местенце да я разпита. Място без съседи. Такова, което би смятал за безопасно.
Анхела се почуди дали Хулио има достатъчно големи guevos да ползва собствените им тайни скривалища. Като нищо — ако не смяташе, че някой го преследва. И несъмнено не би и помислил, че Анхела му е хванал дирята. Сигурно предполагаше, че дружката му още гони миражи около Финикс като муха без глава, докато Хулио го надбягва със сто.
Негодникът все още се чувстваше в безопасност, реши Анхела. Така че щеше да се залута по срутените краища на града, някъде в тъмната зона, където електричеството и водата са изключени, а хората са нарядко, и ще се настани в някое от хубавите си вегаски убежища, които по принцип бяха за срещи с агенти и информатори и които водосрезовете като Анхела ползваха, когато имаха нужда да се спотаят някъде.
И там щеше да си свърши работата с Луси Монро.
За тази операция Анхела беше научил наизуст половин дузина вегаски убежища. Само няколко бяха наблизо. Нямаше да са единствените, които Хулио си е уредил от името на Вегас, но си струваше да ги изпробва.
Анхела натисна газта, без да обръща внимание на възраженията на теслата, която подскачаше по прашните дюни и уличните дупки.
Времето цъкаше. Съвсем скоро журната щеше да е само поредното парче съсипана плът, същата като Восович и Сандерсън.
Глава 27
Първите убежища, които Анхела пробва, не показваха признаци на живот. Право пред третото обаче видя паркиран пикапа на приятеля си.
— Е, мамка ти и на теб, Хулио!
Подобна арогантност беше дразнеща. Ако на Анхела му трябваше допълнително потвърждение, че Хулио го смята за пълен pendejo, то да намери возилото му, паркирано пред едно от собствените убежища на Лас Вегас, вършеше работа.
Анхела спря малко по-нататък по улицата и огледа сцената. Нищо друго, освен прахоляк и носени от вятъра трънаци. Напуканите тухлени къщи стояха смълчани. Повечето още преди време бяха изкормени заради метала и слънчевите си панели.
„Нищо за гледане, нищо за притеснение. Давайте нататък, хора.“
Къщите бяха големи. Анхела се почуди дали някогашните им собственици са се чувствали богаташи в своите домове с 5 спални и 3 бани. Сигурно много им е докривяло, когато Финикс им е изключил водата. Всичките тези пари, инвестирани в неща като гранитни плотове — само заради стойността при препродажба — които сега представляваха просто лъснат камък, за който на никого не му пука…
Анхела презареди зигзауера си. Вкара патрон в дулото и се прицели в пикапа на Хулио.
— Фес! — прошепна, представяйки си как пистолетът рита в ръката му.
От тренировъчните обиколки познаваше добре плана на къщата и тя изглеждаше точно като във ВР-то, само дето сега слънцето приличаше на гърба му, докато се приближаваше.
На входа имаше катинар като на продавач на недвижими имоти. Анхела пъхна ключа и затаи дъх с надеждата, че Хулио не е сменил кодовете на убежището… Вратата щракна и се отвори.
Той се дръпна назад, понеже през процепа се разнесоха писъци. Дрезгави. Животински. Тихо се прокрадна по коридора към кухнята, като проверяваше стаите в движение. Писъците спряха, заменени от накъсано дишане. Анхела надникна зад ъгъла. Луси беше вързана за стол, гола до кръста. Устните ѝ бяха смазани и окървавени, гърдите — надрани с острие. Над нея се бяха навели Хулио и някакъв местен cholobi с гангстерски татуси на лицето — и двамата държаха ножове, а Луси трепереше и стенеше.
Анхела пристъпи през вратата.
— Мислех, че си заминал за Вегас, Хулио.
Доскорошният му приятел изтърва ножа и измъкна пистолет. Гангстерът cholobi се мушна зад Луси и опря ножа в гърлото ѝ. Анхела усети присъствието на смъртта — черните ѝ крила биеха във въздуха. Двамата с Хулио вдигнаха пистолетите си, но той стреля пръв. Главата на плешивия cholobi направо избухна и той рухна встрани от Луси. Куршумът на противника улучи Анхела в рамото и го блъсна назад като конски къч. Водосрезът се опита да вдигне пистолета и да отвърне на огъня, но не се случи нищо. Куршумът беше повредил по някакъв начин ръката му. Не можеше да я мръдне.
— Казах ти, че трябваше да се махнеш — обади се Хулио.
Пак дръпна спусъка. Докато пистолетът му гърмеше, Луси се хвърли напред. Както си беше вързана, катурна стола върху Хулио. Куршумът, предназначен за окото на Анхела, изсвистя покрай ухото му.
Луси и похитителя ѝ се стовариха на пода, преплели тела. Хулио с порой проклятия изрита настрани и журната, и стола. Анхела преметна зига в лявата си ръка и се облегна на стената. Противникът му вдигаше вече пистолета си, но беше твърде бавен.
Анхела стреля.
На гърдите на Хулио се появи кървава дупка. Анхела продължаваше да дърпа спусъка. По врага му разцъфтяха още дупки. Гърди. Лице. Корем. Кости и кървава мъгла.
Хулио изтърва пистолета си и падна. Търколи се в опит да докопа отново оръжието. Анхела се запрепъва натам и го изрита надалеч. Розетки кръв оцветяваха гърдите на доскорошния му другар. Челюстта му беше строшена. При всяко вдишване в устата му гъргореше кръв. Водосрезът приклекна до него.
— За кого работиш? — поиска да знае. — Защо го направи?
Обърна Хулио и се втренчи в ухиленото му лице със строшени зъби. Негодникът се опитваше да каже нещо, но гласът му хъхреше. Анхела го придърпа по-наблизо и притисна ухо към устните му.
— Защо? — настоя, но Хулио просто се закашля за последно, пръсна кръв и зъби и умря.
Анхела се отпусна назад, стисна раненото си рамо и се опита да осъзнае значението на предателството на Хулио.
— Може ли… може ли… помощ?
Луси лежеше на пода, все още вързана за стола.
— Какво? А, да. Съжалявам.
Анхела отиде да потърси нож. Намери на плота. Тромаво преряза с лявата си ръка въжетата и освободи журната.
— Добре ли си?
— Аха — каза тя прегракнало. — Ще оживея.
Отлепи се от прекатурения стол със сковани движения. Сви се на топка и се втренчи в Хулио и мъртвия cholobi.
— Добре ли си?
Тя си остана свита, притиснала коленете си. Пъхтеше. Странно настоятелно се взираше в похитителите си.
— Луси?
Най-сетне тя си пое треперливо дъх и очите ѝ като че ли се фокусираха.
— Добре съм — изправи се с омекнали крака и отиде да си вземе тениската. Огледа разрязания парцал и го захвърли. Върна се до мъртвия cholobi и приклекна до него. Захвана се да му дърпа безръкавката. Анхела грижливо отклони очи, докато тя се обличаше.
— Да не ти пука — изхриптя Луси. — Това са просто цици.
Той сви рамене, но въпреки това не я погледна. Чу я да си поема остро дъх, докато дърпа дрехата над разкъсаната си кожа.
— Добре, в приличен вид съм — каза. — Благодаря, че ме спаси.
— Казах ти, че мога да помогна — обади се той.
— Аха — Луси се разсмя треперливо. — И от теб има полза.
Изправи стола и с гримаса седна на него. Кръвта ѝ вече почваше да петносва блузата. Погледна надолу към петната и отлепи плата от кожата си. Ръцете ѝ трепереха.
— Как ме намери?
— Сложих проследяващо устройство на пикапа ти. И още едно в чантата.
— Тя не е в мен.
— Един човек е видял как те отвежда Хулио. Ти извади късмет, понеже е използвал старите си скривалища. Трябвало е да ги сменя по-често, но не го е сторил.
— Мислех, че сте заедно.
Анхела се втренчи в трупа на Хулио.
— И аз така мислех.
Направо му настръхваше козината да признае колко неща е пропуснал да забележи. Трябваше да го види от самото начало. Ако не в човека, то в подробностите около него. Беше изпуснал цели парчета от пъзела. Това го накара да се почуди какво ли още не е видял.
— Какво знаеш за всичко това, което не си ми казала преди? — попита той.
— А защо да ти го казвам сега?
— Освен че току-що ме простреляха заради теб?
— Не рискува заради мен. Ти го направи за Вегас. За малката мис Кейтрин Кейс.
Анхела се озъби:
— Така ли ще играем играта?
— Това заплаха ли е? — попита Луси. — Смяташ да си пробваш късмета с мен, както сториха дружките ти?
Усмихваше се тънко и сега той забеляза, че тя държи пистолет в ръката си.
„Как…“
Оръжието на Хулио. Взела го е, докато се е разсейвал. Не пропускаше нито една подробност.
— Обзалагам се, че ще те бия по бърза стрелба — промърмори тя и сивите ѝ очи бяха като твърди, студени парчета лед.
Анхела я изгледа сърдито:
— Не съм такъв. Току-що заради теб теглих куршума на приятел. Смятам, че заслужавам да знам защо.
Луси се взираше в него със стиснати зъби. Накрая кимна и сведе поглед към Хулио.
— Той е убиецът на Джейми и онзи другия тип, Восович. Искал е да отмъкне водните права, които Джейми е продавал за своя собствена изгода. Според мен е устроил засада на Джейми и своя човек при срещата, така че да ги докопа. Обаче шегата останала за негова сметка. Джейми вече бил продал правата на Калифорния.
— Изобщо не ги е готвел за нас?
— Джейми мразеше Вегас. Просто се е ебавал с вас. Казах му, че не сте лъжица за неговата уста.
— Значи ги е продал на Майкъл Ратан?
— Така мисля. Твоят… приятел… определено искаше да знае дали мога да вляза в компютъра на Ратан. Съдейки по думите му, онзи се опитвал да стори почти същото, което бил направил Джейми. Да продаде правата на играча с най-висок залог. Така че се свързал с най-вероятния купувач — Вегас… — Луси се ухили криво. — Приятелят ти си умираше да разбере дали мога да отворя компютъра на Ратан.
— Можеш ли?
— Съмнявам се. „Ибис“ имат доста добра охрана… — тя погледна към Анхела. — Кървиш.
— Казах ти, че ме простреляха заради теб — озъби се той смутен.
Тя се разсмя при тези думи:
— Моят герой! — стана и отиде в кухнята. Върна се с наръч салфетки. — Нека погледна.
Той я отблъсна:
— Добре съм си. Просто ми разкажи за сделката, която е въртял приятелят ти Джейми.
— Не. Нека да погледна!
Каза го със заповеден тон. Анхела се предаде. Смъкна якето си. Луси смукна въздух през зъби.
— Също и ризата.
Той простена, но ѝ позволи да му смъкне тениската.
Журната плъзна очи по гърдите му — по белезите и татуировките.
— Бил си в банда?
— Преди много време… — той сви рамене и пак простена. — Преди да се хвана на работа за Кейс. Преди да стигна до Невада.
Луси съсредоточи вниманието си върху рамото му.
— Якето е поело по-голямата част от удара. Но кожата ти изглежда, все едно са я прекарали през месомелачка.
— Хулио обича чопърите. Куршуми, които се взривяват. Не са добри срещу защита обаче.
— Радвай се, че якето ти е балистично.
— Върви в комплект с работата.
— В много престрелки ли се забъркваш?
— Не и ако мога да ги избягна — изсмя се Анхела. — Оръжията имат навика да убиват.
Луси се намръщи.
— Тук вътре има много шрапнели… — върна се да порови в кухненските шкафове и се появи с бутилка текила и нож.
Анхела направи гримаса.
— Какво? — предизвика го тя. — Искаш ли да идем в болница? Да видим как ще им хареса на ченгетата от Финикс раната ти?
Той се предаде.
Луси беше ефикасна. Режеше, боцкаше и ръчкаше. Изля текила върху раната, а той стисна зъби и го понесе. Тя не му се извини за това, което правеше, нито пък го обърна на показно. Просто дълбаеше, сякаш разкопките в рамото на ранен с огнестрелно оръжие не са по-различно нещо от бърсането на масата след вечеря.
Добра беше. Анхела я гледаше как се врязва в накъсаното месо на рамото му, свъсила съсредоточено вежди и с втренчени в задачата сиви очи.
— Много опит ли имаш с куршуми? — попита.
— Имам малко. Навремето в един бар стреляхме по койоти. След това слизахме да ги дерем.
— Койоти ли?
— От косматия вид.
— Вадила си куршумите от застреляните от теб животни?
— Не. Това го правех за един приятел. Мой познат фотограф се остави да го прострелят няколко пъти. Остана заклещен насред едно клане, когато стрелците се върнаха за втори откос…
— Фотографът, с когото беше в моргата.
— Добра памет имаш. Да. Тимо… — ножът се заби дълбоко. Анхела изсъска. Луси вдигна очи. — Извинявай.