— Не се оплаквах.
Тя лекичко се ухили при тези му думи:
— Корав пич си, а?
— Трябва да съм корав. Влиза в базовата подготовка на водосрезите.
— Мислех си, че водосрези не съществуват.
— Така си е — Анхела стисна зъби срещу болката. — Ние сме мираж.
— Плод на въображението на Финикс — промърмори Луси.
Той не можеше да се сдържи да не я хареса. Имаше нещо специално в ефикасността ѝ, в липсата на глупости. Повечето хора в момента просто щяха да са загубили и ума, и дума, ако са преживели онова, през което беше минала, а тя беше станала от стола на мъченията и се беше върнала в играта.
Луси огледа преценяващо раната му. Анхела си каза, че най-много му харесват очите ѝ. Все му се искаше да ги обърне към него. Искаше да потърси разпознаването, което беше сигурен, че ще види в тях.
— Имала ли си някога чувството, че познаваш някого още от първата среща? — попита Анхела.
Луси саркастично завъртя очи:
— Не.
Но въпреки твърдението ѝ той беше наясно, че журната го лъже. Погледът ѝ се задържа твърде дълго върху лицето му, а когато отново се захвана да реже рамото, бузите ѝ бяха зачервени.
Анхела се усмихна под нос, доволен. Те бяха еднакви, знаеха го и двамата. Беше виждал същите очи и у други хора. У някои ченгета. У проститутки. Доктори и парамедици. Нарковци. Войници. Дори онзи sicario, който го беше изплашил до смърт още като малко хлапе. Един и същ поглед всеки път. Племе от хора, видели твърде много и отказали се от преструвката, че светът е нещо повече от руина. А Луси Монро беше в кюпа заедно с него. Луси виждаше нещата. Бяха еднакви.
Искаше я. Искаше я толкова силно, колкото не беше пожелавал друга жена.
„Затова ли първо застрелях оня cholobi?“
Притеснителна мисъл.
На момента не беше спрял да оценява мишените си, но беше очевидно, че първо трябва да свали Хулио с пистолета и после да се цели в пича с ножа, който държеше Луси за заложник. Вместо това беше объркал реда на убийствата си.
Луси му беше влязла под кожата, без той дори да разбере, и заради това за малко да го гръмнат право в главата.
— Имаш ужасно много белези — отбеляза журната.
— Нямаше как да не посъбера един-два — Анхела смени темата. — Каза, че приятелят ти се бил изсилил.
— Аха — Луси свърши с дупченето на рамото му и се залюля на пети. Беше коленичила на инчове от трупа на Хулио, tío явно не ѝ пукаше. — Джейми измисли специална далавера, за да забогатее и да се добере до Калифорния — каза тя. — А аз просто щях да я опиша след това. Ексклузивно. Материал за „Пулицър“. Поглед отвътре как някакви неизползвани водни права променят играта за половината Американски запад… — тя въздъхна. — А след това той стана алчен и реши, че ще се опита да прецака и Вегас.
— Какво толкова им има на тези права? Какво ги прави такава голяма сделка?
— Някога чувал ли си за племето пима?
— Индианци?
— Местни американци — поправи го Луси сухо. — Да, пима. Произхождат от културата Хохокам, те са обработвали този район през XII век… — Луси събра ножа и кървавите салфетки и се върна в кухнята, като говореше през рамо. — Преди години сключили с Финикс сделка да прехвърлят племенните си водни права на града. Пима ползвали водни права от ЦАП заради стари репарации, на Финикс тази вода му потрябвала, когато реките наоколо започнали да пресъхват, така че сделката донесла печалба и на двете страни. Финикс се добрал до водата, която искал, за да продължи да расте, а пимите получили сериозно парично обезщетение, което използвали да си купят земя на север.
Анхела се ухили:
— Там, където наистина вали.
Луси използва водната урна да си измие ръцете и ножа. Върна се, бършейки длани в джинсите си.
— Ами да. Река Колорадо не изглеждала като добра дългосрочна инвестиция. Безполезно е да притежаваш на хартия правата за умираща река.
— Така че пима продали водата и си били камшика. И?
Луси седна на стола до Анхела.
— Племето смятало, че притежава просто дял от водата на ЦАП, ясно? Дял от аризонския пай от Колорадо. Някакви несъществени права, ако разглеждаш реката като цяло. Много хора имат по-стари и по-старши права, така че винаги си в опасност да те отреже някой друг. Ето затова се разкарали. Но Джейми вечно ровеше в старите архиви. Не само във водните резерви, а и в архивите. Бюрото за управление на земята. Бюрото по мелиорациите. Армейският инженерен корпус. Бюрото по индианските въпроси… Има толкова много припокриващи се юрисдикции и противоречащи си юридически закони, споразумения в конфликт за водата, че това е като да ровиш в бюрократични спагети. Трябва да попълваш куп искания за свободен достъп до информацията, за да се докопаш изобщо до каквото и да е, и много пъти въпросните „достъпни информации“ се оказват изгубени или забранени, или са толкова редактирани, че са безполезни. Отнема цяла вечност да се измъкнат сведения от някоя агенция, така че ако нямаш такъв тип характер като Джейми, не стигаш особено далеч.
— Но приятелят ти Джейми е имал нужния темперамент? — поинтересува се Анхела.
Луси направи гримаса:
— Джейми хем беше дребнав и упорит егоист, хем обичаше да доказва на всички, че знае повече от тях. Което не ти печели приятели и не води до повишения — напротив, праща те в някой затрит индиански резерват да ровиш хартиени папки от разни сейфове с все отровните паяци, гърмящите змии и скорпионите наоколо, докато шефовете ти се късат от смях и ходят на банкети в „Тайян“. Освен това ти дава в ръцете купища много стара документация. Всички тези припокриващи се споразумения, които пима имали с властите и с Бюрото по индианските въпроси — отпреди поколения наред. Говорим за времето, когато са създавани резерватите. Пима имали права, които се отнасят чак за тогава. И Джейми се заровил до уши във всичките онези кутии с папки.
— И в една от тях били водните права.
— Не просто водни права. Правата за водата от река Колорадо.
— С каква дата?
— Краят на XVIII век.
Анхела подсвирна:
— Стари като библия.
— На това му се вика „старши“. Май най-старшите права, съществуващи в каталозите.
— Как са ги пропуснали досега?
— Джейми смята… смяташе… че Бюрото по индианските въпроси нарочно ги е погребало. Било е неудобно споразумение, за което Бюрото съжалявало. Не им е пукало ни най-малко за някакво си племе на средата на нищото. И известно време дори е нямало значение, понеже не било вероятно по онова време Аризона да пипа Колорадо…
Въпреки всичко Анхела откри, че започва да се пали.
— Да, но сега имаме Централноаризонския проект. Голяма сламка, която да прекарва водата право през пустинята.
Луси кимаше:
— Което означава, че Финикс и Аризона надцакват Калифорния. Калитата имат старши права върху четири милиона акър-фута вода, но ако това количество им бъде отнето… е, там при тях Импириъл Вали и петдесет милиона души зависят от тази вода.
— Имат нужда от тези права бързо и тихо.
— И не само Калифорния. Ако Финикс се покаже в съда, размахвайки тези старши права на племето пима, всичко се променя. За всички. Финикс може да накара Бюрото по мелиорациите да пресуши целия „Мийд“. Да прати до капка водата от „Хавасу“ за лична употреба на града. Могат да принудят Лос Анджелис и Сан Диего да спрат да помпят. Или пък да продават водата на най-дашния играч. Могат да създадат коалиция срещу Калифорния и да задържат цялата вода в щатите от Горния басейн.
— И тогава Калифорния ще взриви ЦАП точно както събориха онази стена в Колорадо.
— Аха, само че федералните вече имат дронове по протежение на целия канал. Ще го видят навреме. Дори Калифорния ще си помисли внимателно, преди да подеме реална гражданска война. Лобирането за Акта за суверенитет на щатите, за да можеш да патрулираш по щатската граница с Националната гвардия, е едно нещо. Дори взривяването на някакъв язовир заради вода, която вече си е твоя, е законно… в определен смисъл. Но да започнеш открита военна престрелка? Америка може да е счупена, но все още се крепи.
— Хората така разправяха и за Мексико едно време. После един ден жителите му се събудиха в Картелните щати.
— Само защото армията е разгъната до изтъняване, не означава, че Вашингтон ще толерира открита война за водата.
— Виждала ли си всъщност тези права? Чела ли си какво се казва в тях?
— Джейми не искаше да ми ги покаже. Беше… параноичен. Потаен. Все повтаряше, че след като сделката приключи, ще изложи всички подробности — Луси въздъхна. — Притесняваше се, че ще го предам, така мисля. Отричаше го, но накрая на практика не вярваше никому.
— Разумно ми се струва, като се има предвид как действат хората, когато докопат тези права. Приятелчето ти Джейми ги е взело и е решило с тях да удари десетката. Хулио чува за съществуването им и прави същото. Дори Ратан, когато се докопва до правата, незабавно се хваща да организира нещичко настрани. Веднага, щом хората надушат тези права, ще се опитат да изкарат пари.
— Направо все едно правата са прокълнати.
— Прокълнати или не, истинският въпрос е: къде се намират сега?
И двамата обърнаха погледи към лаптопа, който Хулио беше откраднал от Майкъл Ратан. Анхела се пресегна към него, но Луси го изпревари.
— Не — заяви тя, докато го вдигаше, — това си е моята статия. Участвам в нея. Искам да знам!
— Много хора са се споминали покрай тези права.
Ръката на журната се спря върху пистолета, който беше оставила на плота.
— Това заплаха ли е?
— Ще го пуснеш ли най-накрая? Казвам просто, че играта е опасна.
— Не се страхувам… — Луси погледна към Хулио и мъртвия cholobi. — И бездруго вече си го поотнесох.
Анхела с притеснение откри, че някаква част от него всъщност се радва, дето тя има желание да се сражава — да се докопа по-близо до историята, вместо да бяга от нея.
„Жените превръщат мъжете в глупаци.“ Баща му често го казваше. По време на добрите години, преди всичко да иде по дяволите.
— Добре — съгласи се водосрезът. — Но трябва да се потулим и не искам да ползвам убежищата си. Ако Хулио е бил готов да убие някого от своите заради това, няма начин да се каже кого или какво още е предал, докато е работил тук.
— Смяташ, че го е раздавал двоен агент?
Анхела се вторачи в трупа на мъжа, когото беше прострелял.
— Мисля, че беше алчен. И това ми стига. Трябва ми място, което да не е на картата. Място, каквото обичайно и двамата не бихме използвали.
— Имам приятели — заяви Луси. — Ще ни помогнат.
Глава 28
Шарлийн добави:
— Хлебарките са безплатни!
Подът под краката на Луси пружинираше, едва закрепен достатъчно, че да я удържа да не пропадне в коптора отдолу. За да стигнат дотук, се бяха изкатерили по стълба, направена от отмъкнати отнякъде талпи, и в стаята ясно отекваха стъпките от семейството в горния апартамент. Около тях се притискаха още бордеи — ред след ред след ред, същинска приливна вълна около подножието на водната помпа на Червения кръст/Китайската дружба.
Незаконното жилище беше вдигнато с две стаи, една за живеене — с надрана с нож дървена маса и миниатюрен светодиоден фенер, окачен на тавана, който хвърляше сурова бледа светлина.
— Имате си котлон — добави Шарлийн със съмнение.
В другата стая чифт продънени матраци покриваха напълно пода.
През стените се процеждаха разговори и забавни програми. Откъси от сериали и музикални видеа отекваха от тенекиените високоговорители на хакнати китайски таблети и се смесваха с езиците и акцентите на бежанците. Хора от Залива, прогонени оттам от ураганите. Бежанци от Картелните щати, бягащи от сушата и нарконасилието. Човеци, сбрани наедно с надежда за нещо по-добро, но смазани в твърдите стени на Акта за суверенитет на щатите.
— Донесох ви чаршафи — допълни Шарлийн.
— Всичко е наред — увери я Луси. — Добре си е. Даже перфектно. В съседство ревеше бебе и писъците му пронизваха стените.
— Може да ползвате каквито дрехи са оставили наемателите — додаде Шарлийн и посочи купчина черни найлонови чували за боклук и изоставени куфари. — Вътре има хубави неща. Висша класа. Дизайнерски дрехи и тям подобни… — тя се ухили и оголи венци с липсващи зъби. — Може да се облечеш лъскавко. „Прада“ и „Долче и Габана“, „Майкъл Корс“, „ЯнЯн“ — всякакви марки има. Използвам ги най-вече за парцали, но ако искаш нещо…
— Откъде си взела толкова много?
— Хората ги зарязват. Не могат да ги носят, когато тръгват към Калифорния или опитват да заминат на север. Сигурна ли си, че не искаш просто да спиш при мен? — попита Шарлийн. — Имам истинска къща. Няма нужда да се завираш в тази дупка.
„Сигурна ли си?“
От апартамента отдолу лъхаше миризма на прегорели яйца. Луси усещаше хората клаустрофобично да се притискат в нея. Но водосрезът беше железен в желанието си за невъзможно за проследяване място.
— Тук е чудесно — заяви тя. — Няма нужда да се притесняваш. Просто трябва да се скрия за малко — и погледна многозначително Шарлийн. — Далеч от хората, които познавам.
— Ясно. Ясно, схванах. Но трябва да знаеш, че сега моментът не е добър да заседнеш сред тексасците. Всички са на нокти още откакто взеха да изкопават ония ми ти трупове на койотите убийци от пустинята… — тя сви рамене. — Приемат го извънредно лично.
— Как например?
— С пръст на спусъка спят. Опитвам се просто да ти кажа, че вкисне ли се положението, трябва да се махаш оттук.
— Нещо конкретно, за което да следя?
— Човек никога не знае какво разплисква лайната. Скарване на опашката за помпата. Понякога бандите идват насам и се опитват да преподават на тексасците уроци. В резултат имаш бунт. Просто не ме карай да чистя кръвта ти от дървенията. Дръж си главата над повърхността.
— Ще се оправя.
Въпреки това домакинята ѝ се поколеба.
— Какво те притеснява?
Шарлийн я погледна странешком, а след това накрая заяви онова, което Луси, както осъзна, беше мислила през цялото време:
— Не знам каква статия си написала да ядосаш хората… — и вдигна ръце — и не искам да знам. Но трябва да не забравяш, че това е територия на Ветеринаря. Хората наоколо до един снасят на този психопат и той има очи навсякъде. Раздава на децата бутилки с вода и бонбони, ако си отварят очите. Никога не знаеш на кого плаща…
Луси се замисли за хлапенцата от долния апартамент, които мрачно ги наблюдаваха, докато двете с Шарлийн се катереха по стълбата. Каза:
— Не съм се забъркала с нарковете. Ако това се чудиш. Нямам нищо общо с наркоделата.
Шарлийн не скри облекчението си:
— Ох. Добре. Тогава няма да му пука… — тя кимна доволна и връчи на Луси ключовете на коптора. — Може да ползваш това място колкото си пожелаеш! — порови в джинсите си и извади още една връзка ключове. — Намерих ти и колела, да знаеш. Нали каза, че ти трябва кола?
Луси понечи да ѝ благодари. Шарлийн махна с ръка:
— Просто евтинджос „Метрокар“, но ще ти върши работа. Хибрид е, но акумулаторът не се зарежда, така че гледай да не свършиш бензина и не му вярвай на датчика. Всичко му е прецакано. Ако тръгнеш към Гуадалупе, ще намериш стар „Таргет“88. Ветеринаря има хора, които наблюдават колите на паркинга, и съм договорила сделка с тях. Ще се грижат да не го пратят за скрап, докато ти трябва.
— Шарлийн! Страхотна си!
Домакинята на Луси се засмя:
— Е, освен това е и с тексаски номера, така че не ми благодари кой знае колко. Кълна се, че усещам мишена на гърба си, когато карам това нещо. Няма да повярваш какви гадни погледи ми хвърлят хората… — тя поклати глава. — Никога не съм си представяла колко е ужасно да си тексасец, докато не подкарах тази проклета кола.
— Как се добра до нея?
— Както до всичко останало. Наематели. Купих я от тях, преди да тръгнат на север… — тя сви рамене. — Голям боклук е, но предположих, че може да иде на вторични. Освен това ми беше гадно за тях. Имаха си няколко деца, така че беше ясно, че ще си изтърсят джобовете докрай, за да минат през границата. Нямах сърце да се пазаря много. Но все пак колата е истинска таратайка.