И гледай докъде се е докарал — да убеждава Анхела. Играе си на „Нека се държим като възрастни хора и да не прибързваме“.
Много кофти, че играта, която се върти в момента, е друга.
— … това ще ядоса много важни хора — продължаваше Ю. — Няма начин да ви се размине. Властите няма да допуснат да се случи такова нещо.
Беше малко като среща с динозавър, реши Анхела. Страшничко за гледане, но всъщност как, по дяволите, е оцелял досега този тип?
— Важни хора ли? — усмихна се меко Анхела. — Да не си сключил сделка с Калифорния, за която да не знам? Водата ти да е станала тяхна, пък аз да не съм чул? Щото от моята позиция ти помпиш по някакво смотано младшо право28, което си купил втора ръка от фермер в западно Колорадо, и не са ти останали други карти да сложиш на масата. Тази вода отдавна трябваше да е наша. Така се казва в хартиите, дето ти ги дадох.
Ю нацупено изгледа Анхела изпод вежди. Той лекичко ръгна събеседника си в рамото:
— Хайде, де, Ю! Не провесвай чак толкова нос. И двамата сме в тази игра достатъчно отдавна да знаем, когато някой губи. Речният законник казва, че старшите права получават всичко. Младшите права ли? — Анхела сви рамене. — Тях не ги бива.
— Кого сте подкупили? — поинтересува се Ю. — Стивънс? Аройо?
— Има ли значение?
— Държиш животите на сто хиляди души!
— Значи не е трябвало да ги залагат на толкова скапани водни права, нали? — обади се Гупта от другата страна на контролната зала, където проверяваше мигащите лампички на мониторите на помпите.
Анхела прикри ухилването си, докато Ю я стрелваше с мръсен поглед.
— Военната ми дружка е права, Ю. Ето ти заповедта. Даваме ви още двайсет и пет минути да се разкарате, а след това ще пусна няколко хадеса и хелфайъра върху тая сграда. Така че се махнете, преди да я подпалим.
— Каните се да ни взривите?
При тези думи няколко от гвардейците се разсмяха.
Гупта се обади:
— Видя ни да се задаваме с хеликоптерите, нали?
— Няма да се махна оттук — заяви студено Ю. — Може да ме убиете, ако щете. Да видим каква полза ще ви донесе това.
Анхела въздъхна:
— Знаех си, че ще ни окажеш съпротива.
Преди Ю да успее да отговори, той го сграбчи и го блъсна на пода. Заби коляно в гърба на бюрократа. Стисна му ръката и я изви.
— Разрушавате…
— Да, да, знам — Анхела изви и другата ръка на Ю зад гърба и му щракна белезниците. — Цял шибан град. Сто хиляди живота. Плюс нечие голф игрище. Но както ти сам отбеляза, мъртъвците усложняват положението, така че махаме оттук плешивия ти задник. Може да ни съдиш утре.
— Не може да постъпвате така! — извика Ю от пода, в който беше навряно лицето му.
Анхела коленичи до безпомощния инженер.
— Имам чувството, че го приемаш лично, Саймън. Но няма нищо подобно. Ние сме просто зъбни колелца в голямата стара машина, нали така? — той дръпна Ю да се изправи. — И твоите, и моите заповеди идват отвисоко. И двамата просто си вършим работата… — побутна го и го изтика през вратата. Обърна се да подвикне на Гупта: — Провери навсякъде и се увери, че вътре не е останал никой. Искам тази сграда да гори след десет минути!
Отвън Рейес стоеше в очакване до вратата на хеликоптера. Извика:
— Имаме входящи зонъри.
— Е, това не е на хубаво. На колко са оттук?
— Пет минути.
— Мамка му — Анхела демонстративно завъртя пръст. — Хайде, пали тогава! Взех онова, за което съм дошъл.
Перките на хеликоптерите оживяха с гневен писък. Воят им удави следващата реплика на Ю, но Анхела можеше да отгатне омразата му и само по изражението. Подвикна му:
— Не го приемай лично! След година ще те наемем във Вегас. Прекалено си добър да си губиш времето тук. Водното управление на Невада има нужда от добри хора като теб!
Анхела се опита да вкара Ю в хеликоптера, но той се съпротивляваше. Гледаше го изпод вежди, присвил очи заради вдигнатия прах. Гвардейците взеха да излитат — същинска божия чума с перки. Анхела дръпна Ю за втори път:
— Време е да тръгваме, старче.
— Я върви на майната си!
С внезапна и изненадваща сила Ю се откъсна от хватката на похитителя си и хукна обратно към водопречиствателната станция, препъваше се с все още оковани зад гърба ръце, но тичаше целеустремено към сградата, от която се спасяваха последните хора.
Анхела си размени измъчен поглед с Рейес.
Много отдадено на работата копеле. Чак до края чичко Моливко не си поплюваше…
— Трябва да тръгваме! — викна Рейес. — Ако зонърите докарат насам хеликоптерите си, ще стигнем до престрелка и тогава вече властите ще ни налазят като хлебарки. Има неща, за които няма да си затворят очите, и едно от тях определено е междущатска престрелка. Трябва да се махаме!
Анхела погледна към търчащия Ю:
— Дай ми само една минутка!
— Трийсет секунди!
Той с отвращение изгледа Рейес и се втурна след Ю.
Навсякъде около него хеликоптерите излитаха, издигайки се като листа под порива на горещите пустинни ветрове. Той препускаше през облаците прах, присвил очи срещу дразнещия ги пясък.
Догони Ю на вратата на сградата му.
— Ей, ама че си упорит. Признавам ти го.
— Пусни ме!
Вместо това Анхела го просна с все сила на земята. Падането изкара въздуха на Ю и похитителят се възползва от паузата, за да му закопчае белезници и на глезените.
— Остави ме на мира, чумата да те тръшне!
— По друго време просто бих те заклал като прасе и с това се свършва — изсумтя Анхела, докато с пожарникарска хватка премяташе Ю на гърба си. — Но тъй като правим всичко това законно и публично, нямам такава възможност. Но не ме притискай. Сериозно говоря!
С тези думи се затътри към единствения останал хеликоптер.
Последните работници от водопречиствателната станция на Карвър Сити търчаха към колите си и на скорост се отдалечаваха от помпения блок, вдигайки опашки от прахоляк. Плъхове, бягащи от потъващия кораб.
Рейес сърдито се взираше в Анхела:
— Побързай, мамка ти!
— Ето ме. Излитай!
Анхела метна Ю в машината. Излетяха, докато той още яздеше ската. Набра се вътре.
Гупта се беше върнала при оръжието си и вече откриваше огън, докато пътникът им още се закопчаваше. Военните му очила се озариха от огневи точки. Анхела надзърна през отворената врата, докато военноразузнавателният софтуер разделяше на порции водопречиствателната станция: филтриращи кули, помпи, енергийна станция, резервни генератори…
От дулата на хеликоптерите излетяха ракети — дъги от огън, беззвучни във въздуха и след това взривно шумни при заравянето във вътрешностите на водната инфраструктура на Карвър Сити.
В нощта избуяха огнени гъби, окъпаха пустинята в оранжево и озариха черните, зловещи силуети на хеликоптерите, които изстрелваха поредния откос.
Окован с белезници, Саймън Ю лежеше в краката на Анхела, безсилен да спре разрушението, и гледаше как светът му се взривява на облаци с форма на гъби.
В проблясващата светлина на експлозиите Анхела различи сълзи по лицето му. Бликащата от очите вода по свой начин беше също толкова издайническа, колкото и потта на човека: Саймън Ю скърбеше за сградата, която с все сили се бе мъчил да спаси. Яко праволинейно копеле, ясна работа. Може да не даваше вид, но щуракът се оказа корав пич.
Много жалко, че това не му помогна.
„Това е краят на света“, каза си Анхела, докато поредният облак ракети се устремяваше към водопречиствателната станция. „Това е проклетият край на света.“
А след това по петите на тази мисъл дойде друга, неканена: „Предполагам, че това ме прави Сатаната“.
Глава 2
Луси се събуди от потропването на дъжда. Нежно почукваща благословия. За първи път от над година тя напълно се отпусна.
Освобождаването на напрежението беше толкова внезапно, че за момент се почувства, все едно са я напълнили с хелий. Безтегловна. Тъгата и ужасът до капка се оттекоха от тялото ѝ — като кожата на змия, твърде сковаваща, овехтяла и суха, за да я задържа повече — и тя се възвиси.
Беше нова и чиста, по-лека от въздуха и хлипаше от изпълнилото я облекчение.
А след това се събуди напълно и прозорците на дома ѝ галеше не дъжд, а прах и тежестта на живота отново се стовари отгоре ѝ.
Луси полежа неподвижна в леглото, разтреперана от загубата на съня. Бършеше сълзите си.
По прозореца с равномерно скърцане ръмеше прахоляк.
Сънят ѝ се беше сторил толкова истински — дъждът се лее, въздухът е омекнал, ухаят цъфтящи цветя… Затворените ѝ пори и напуканата почва на пустинята се отварят широко, приветстват този дар — земята и тялото ѝ попиват чудото на водата, която пада от небето. Боговодие, както я бяха наричали едно време американските заселници, докато полека нахлували през прериите на Средния запад и след това навлезли в сухите земи отвъд Скалистите планини.
Боговодие.
Вода, която се сипе по свое собствено желание право от небето.
В съня на Луси дъждът беше нежен като целувка. Благословия и леещо се от небесата изкупление. А сега го нямаше. Устните ѝ бяха напукани и нацепени.
Луси изрита потните чаршафи и отиде да надзърне навън. Няколкото все още неразстреляни от бандите улични лампи сияеха като мъждиви луни, които се борят с червеникавата мъгла. Бурята се усилваше право пред очите ѝ — лампите изчезнаха в тъмното, оставиха на местата си светлите точки на въображаемо сияние върху ретината. Светлината в света гаснеше. Луси си помисли, че е прочела този израз някъде — звучеше ѝ като вехти християнски слова. Може да беше от смъртта на Исус. Светлината гаснеше — завинаги.
„Исус си обира крушите и на негово място нахлува Ла Санта Муерте.“
Луси се върна в леглото и се изтегна на матрака, заслушана в шибащите нощта ветрове. Някъде навън куче виеше надеждата си за убежище. Може би някое улично псе. На сутринта щеше да е мъртво — поредната жертва на Сушавото татище.
Скимтене изпод леглото ѝ повтори молбите отвън: Съни, свит и разтреперан заради промените в атмосферното налягане.
Луси изпълзя отново от леглото и отиде да напълни паничка с вода от бидона си. Подсъзнателно провери нивото — още преди да види числата, знаеше, че разполага с почти двадесет галона, но все пак погледна по силата на навика малкото червено светодиодно екранче, което потвърждаваше водените в главата ѝ сметки.
Приклекна до леглото. Побутна паничката към кучето.
Нещастният Съни я изгледа от тъмното отдолу. Не искаше да излезе да пие.
Ако Луси беше суеверна, щеше да заподозре, че рошавата австралийска овчарка знае нещо, което не ѝ е известно. Че е доловила да витае някакво зло, да речем — крилете на дявола да пляскат в небесата.
Китайците вярваха, че животните са способни да предчувстват земетресения. Използвали са ги да предсказват катастрофи. Комунистите в стария Китай навремето евакуирали деветдесет хиляди души от Хайчен преди голямо земетресение — усетили го часове по-рано29. Спасили много животи, понеже вярвали, че животните знаят неща, неизвестни за хората.
Един от биотектите в „Тайян30 Интернешънъл“ беше споделил този факт с Луси. Използва го като илюстрация за способността на Китай да вижда ясно света и да планира предварително. Та нали благодарение на нея Китай беше на гребена на вълната в сравнение с Америка с пречупения гръбнак, където беше пратен той.
Когато едно животно говори, от теб се очаква да се вслушаш в него.
Съни се гушеше под леглото с настръхнала козина и трепкаща кожа и скимтеше протяжно, тихичко и нещастно.
— Излизай, момче!
Той отказа да помръдне.
— Хайде. Бурята е навън. Не е тук.
Никакъв резултат.
Люси седна с кръстосани крака на плочките, с лице към Съни. Плочките поне бяха прохладни.
Защо просто не се преместеше да спи на пода? Защо изобщо се мъчеше да се занимава с леглото или чаршафи през лятото? Че и през пролетта и есента, ако става въпрос.
Люси се просна по корем на пръстените плочки и силно притисна към тях голата си кожа. Пресегна се под леглото към Съни. Зарови пръсти в козината му и замърмори:
— Всичко е наред. Шшт. Шшт! Наред е. Добре сме.
Постара се и тя да се отпусне, но собственото ѝ нервно потреперване отказваше да спре да шава под кожата ѝ. Неприятно гъделичкане.
Нищо чудно, че Съни се криеше под леглото.
Без значение колко пъти Луси се опитваше да се самоубеди, че кучето е лудо, собственият ѝ гущерски мозък вярваше, че то ѝ отправя предупреждение.
Навън имаше нещо — то беше тъмно и гладно и тя не можеше да се отърси от чувството, че тази твар съсредоточава вниманието си върху нея: върху тях двамата със Съни и техния малък остров на безопасността, претъпканото тухлено убежище, което тя наричаше дом.
Луси се изправи и провери резетата на вратата в „прашната“ стая.
„Параноясваш.“
Съни пак взе да скимти.
— Млъкни, момчето ми.
Тревожеше я дори собственият ѝ глас.
Обиколи още веднъж къщата, като проверяваше по ред прозорците, за да се увери, че са запечатани. Стресна се от собственото си отражение в кухненското прозорче.
„Не го ли затворих?“
Дръпна гватемалската черга от стъклото, като почти очакваше в мрака отвъд да изникне нечие лице. Беше суеверно и абсурдно да смята, че наистина е възможно някой да е излязъл насред бурята да я следи, но въпреки това отиде и си обу джинси, защото облечена се чувстваше по-добре. Поне психологически се смяташе за защитена, макар да се отказваше от съня за тази нощ. Нямаше начин да успее да заспи повторно. Не и с тази предизвикана от бурята тревожност, която прокарваше пръсти между плешките ѝ.
„Най-добре да поработя.“
Луси отвори компютъра си и сканира отпечатъците на пръстите си върху тракпада. Вкара паролата си, докато вятърът продължаваше да се нахвърля върху къщата. Домашните батерии бяха паднали повече, отколкото ѝ се нравеше. Имаха двадесетгодишна гаранция, но Шарлийн все ѝ разправяше, че тя е за замазване на очите. Луси се надяваше бурята да отмине до сутринта, за да може да разтвори соларните панели и да вдигне отново заряда.
Съни пак заскимтя.
Луси не му обърна внимание и се логна в постоянните си тракери.
Беше публикувала нова статия с оригиналните снимки на Тимо, същински произведения на изкуството. Ако трябваше да бъде честна, всъщност снимките продаваха статията — пикап, пълен с багаж и потънал до каплите в прахоляк, опитващ да се измъкне от Финикс и провалящ се по всички параграфи. Най-новата вълна в колапсната фотография. Статията подскачаше насам-натам в нета, обрастваше със споделяния и събираше разглеждания и отзиви, но Луси се изненада, че не е привлякла вниманието, на което се надяваше.
Проучи фийда в търсене на причините нейният дял разглеждания да ѝ се изплъзне. Нещо се случваше при река Колорадо — пожар или бомбен взрив…
#CarverCity, #CoRiver, #BlackHelicopters…
Големите новинарски организации вече бяха захапали кокала. Луси си дръпна видео и получи воден мениджър, бълващ закани към Лас Вегас. Би го сметнала за откачалка, само че зад него имаше руини и гореше пожар, придаващ достоверност на идеята, че Лас Вегас наистина е влязъл с водосрезовете си напред и набързо е клъцнал туй-онуй.
Оплешивяващият тип дърдореше как бил отвлечен от невадската гвардия и след това захвърлен в пустинята да се мъкне пеша към руините на собствената си пречиствателна станция.
— Кейтрин Кейс го направи! Тя напълно пренебрегна факта, че обжалваме! Имаме си права!
— Ще я съдите ли?
— Дяволски сте прав, че ще я съдим! Този път стигна твърде далеч.
И други сайтове почваха да осветяват историята. Местните станции и важните клечки в Аризона биеха тъпана на регионалния гняв и докато разпалваха местна омраза, генерираха хитове и рекламни кликове от снимките на бойното поле. Щяха да се посипят и още кликове, щом коментарите се раздуят и читателите пуснат историята в социалните си мрежи.