Водосрез - Бачигалупи Паоло 4 стр.

Луси маркира случката за собствените си тракери, но предвид бурята и разстоянието вече беше пропуснала възможността да набере точки или да стори друго, освен да краде хитове от останалите журнота.

Пъхна случката в своите фийдове просто за да увери читателите си, че е наясно с евисцерацията на Карвър Сити, и превключи към основните си източници — на лов за клюки в бурното море на социалните медии — за истории, които би могла да докопа първа и да обяви за свои.

Дузина нови коментари с хаштаг #PhoenixDowntheTubes:

Как да разбереш, че си свършен: пиеш собствената си пикня и си викаш, че е изворна вода. #PhoenixDowntheTubes #ClearsacLove

Луси от години се занимаваше със следене на жителите на Финикс, хаштаговете им и коментарите. Карта на имплозията на града в реално време. Виртуални отзвуци на физическата катастрофа.

В главата си виждаше Финикс като сифон, който всмуква всичко в себе си — сгради, животи, улици, история — всичко това се килва и се излива в зейналата паст на катастрофата — пясък, накривени кактуси, предградия… всичко отива в канала.

И ето я Луси, обикаля по ръба на дупката и документира.

Критиците ѝ твърдяха, че е поредният колапсен порнограф, и в лошите си дни тя беше съгласна с това твърдение: поредното журно, излязло на лов за сочни снимчици досущ като лешоядите, които връхлетяха върху Хюстън след онази категория 632 или сензационните кадри от рухналия Детройт в пастта на природата. Но в други дни Луси имаше чувството, че не толкова еротизира смъртта на един град, колкото разравя зейналата под човечеството яма на бъдещето. Сякаш казва на всички: Това сме ние. Така ще свършим накрая. Има само една врата за бягство и всички я използваме.

Когато за първи път бе пристигнала в града като зелена репортерка, не го приемаше толкова лично. По онова време си правеше шегички за зонърите и се наслаждаваше на лесните статии и депозитите в микросметката. Трупаше бързи пари от воайорски примамки за кликове.

Жителите на Финикс и предградията му бяха новите тексасци, горките пери-веселячести33 глупаци и Луси и колегите ѝ от CNN и „Синхуа“, „Киндъл пост“, агенция „Франс-прес“, и „Гугъл/Ню Йорк Таймс“ бяха повече от доволни да похапват от трупа. Страната беше проследила как се разпада Тексас, така че всички знаеха какъв е механизмът. Финикс беше Остин, но по-голям, по-страшен и по-цялостен.

Колапс 2,0: Отричане, Сгромолясване, Осъзнаване, Бежанци Луси просто присъстваше на мястото, за да стане отблизо и лично свидетел как зонърите се блъскат в стената. Аутопсия на трупа с микроскоп с голямо увеличение и студена „Дос еквис“34 в ръка.

#BetterThemThanUs.

След това обаче се срещна с някои от зонърите. Пусна корени в града. Помогна на приятеля си Тимо да изкорми дома си, да изтръгне от стените тръби и жици, все едно вади костите от труп.

Бяха изкъртили прозорците, като че ли изгребваха очни ябълки, накрая оставиха къщата да се взира сляпо през улицата към също тъй безоки домове и Луси беше описала преживяването — семеен дом на три поколения, изгубил стойността си, понеже водата в предградията беше пресъхнала, и Финикс не можеше да си позволи да ги върже отново.

#CollapsePorn със сигурност, само дето сега Луси беше от актьорите наравно с Тимо и сестра му Ампаро и тригодишната му дъщеря, която плачеше до скъсване, докато възрастните разрушаваха единствения ѝ познат дом.

Съни отново заскимтя под леглото.

— Ще отмине — каза му отсъстващо Луси, а след това се зачуди дали казва истината.

Специалистите по климата разправяха, че скоро може да установят рекорд за прашни бури. Шейсет и пет записани досега и идваха още.

А какво щеше да стане, ако няма горна граница за бурите?

Метеоролозите до един приказваха така, сякаш е възможно да съществуват рекорди — и техните подобрители — и като че ли съществува някаква връзка, която са способни да извлекат. Климатичните сайтове използваха термина суша, но той намекваше, че сушата може да свърши; че е временно събитие, а не постоянното положение на нещата.

Но може би предстоеше една продължителна буря — постоянен вихър от прахоляк, дим от горски пожари и суша, а единственият подобрен рекорд щеше да бъде за продължителността по дни, в които човек изобщо може да види слънцето…

Включи се новинарска тревога, която засия на екрана на Люси. Скенерът ѝ също оживя с припукващи полицейски честоти. Нещо в тях ѝ се стори странно. Имаше го и на социалните ѝ фийдове.

Появяваха се и нови подробности.

Не ставаше дума за някоя проститутка или работничка от фотоволтаичния завод, изнасилена и захвърлена в пресъхнал плувен басейн. Беше важна клечка. Някой, когото дори полицията на Финикс не можеше да загърби.

Значим човек.

С въздишка Луси прати последен, изпълнен със завист поглед към Съни, все още заровен под леглото, и изключи компютъра си. Може и да не беше в състояние да стигне до Карвър Сити, но този случай беше твърде близо, за да му обърне гръб — въпреки бурята.

В „прашната“ стая си закопча антипраховата филтърна маска и пясъчните очила — модел „Дезърт Адвенчър Про II“, специален подарък от сестра ѝ Анна миналата година. Пое си за последно чист въздух, след което се измъкна навън в бурята с фотоапарата, грижливо увит в найлон.

Докато тичаше на сляпо към паркирания си пикап, пясъкът ѝ одра кожата до кръв. Помъчи се с бравата на вратата, присвила очи зад лупите на очилата, но накрая успя да я отвори. Тресна я зад гърба си и поседя свита, вслушана в туптенето на сърцето си, докато вятърът клатеше кабината.

Пясъкът стържеше по стъкло и метал.

Когато даде на контакт, в колата се завихри пясъчна омара — червен воал пред сиянието на лампичките на контролното табло. Луси запали двигателя, като се опитваше да си спомни кога за последно е сменяла филтрите на въздуховодите, и с надеждата, че няма да се задръсти и да загасне. Включи фаровете за буря и подкара, намирайки маршрута по пълните с дупки улици по-скоро по памет, отколкото благодарение на ниската видимост.

Беше почти невъзможно да се кара дори при условие, че големите фарове за бурно време грееха пред пикапа. Улицата отпред чезнеше в стена от кълбящ се прах. Луси подмина няколко други коли, спрени в очакване на края на бурята. Имаше и по-умни от нея хора.

Тя караше бавно, избираше по възможност второстепенните улици и се чудеше защо ли си дава труда, при условие че нямаше да направи хубави снимки в буря като тази — но все пак се чувстваше длъжна да продължава, въпреки че вятърът заплашваше да изтика форда ѝ от пътя. Тътреше се по шестлентовите булеварди на Финикс, по празни оптимистични кръстовища на автомобилната култура, сега толкова прашасала, че колите се движеха в колона по една между дюните, залепени за стоповете си, докато навигираха през останките на град, погълнат от пустинята.

Най-накрая зърна мътното примигване на предупредителните лампи на покрива на „Хилтън 6“ и още по-силните светлини на прожекторите на строящата се аркология „Тайян“ — полуживото чудовище, което се извисяваше над всичко друго в града.

В мъглата от вихрещ се прахоляк подпорите на „Тайян“ сияеха като призрачни кости на звяр.

Луси паркира пикапа до онова, което сметна за бордюр, и остави фаровете светнати, а аварийките — мигащи. Грабна челника си от жабката, след това се облегна на вратата и я отвори мъчително срещу напора на вятъра.

Докато напредваше в светлината на фаровете на колата, откри на пътя предупредително осветление. Последва линията примигващи магнезиеви лампи. Пред нея от мрака изникнаха човешки силуети. Мъже и жени в униформи размахваха усилено фенерчета с ярки лъчи. Полицейските коли примигваха с лампи в червено и синьо.

Луси се приближи, всяко вдишване и издишване отекваше силно в ушите ѝ, а маската върху лицето ѝ лепнеше от влагата в дробовете ѝ. Проправи си път покрай ченгета, които напразно се опитваха да овладеят местопрестъпление, което вятърът отнасяше.

По булеварда се смесваха кървави реки и прахоляк — минипустиня на убийство, засипвана от бурята, която я превръщаше в кал и я съсирваше.

Челният фенер на Луси освети чифт трупове. „Просто още няколко тела“, каза си тя, но след това лъчът докачи едно от лицата — почерняло от покрити с кръв натъртвания и почти засипано с пясък.

Тя зяпна.

Около нея гъмжеше от ченгета и техници, но и бездруго бурята им идваше в повече заради мъката да гледат и дишат през правителствения си модел маски и филтри. Луси се приближи още повече в опит да си докаже, че кошмарите ѝ не са истински, не са озъбени и верни. Но нямаше как да сбърка жертвата, нищо че очите бяха избодени.

— О, Джейми! — прошепна. — Как попадна тук? Нечия ръка я стисна за рамото.

— Как попадна тук? — извика ченгето с глас, приглушен от летящия пясък и маската на филтъра.

Задърпа журналистката назад, без да чака отговор.

В първия момент Луси оказа съпротива, а след това се остави да я замъкнат зад предупредителната полицейска лента, която пляскаше и се ветрееше, докато ченгетата я размотаваха:

Предупреждение, каквото тя се беше опитвала да отправи на Джейми само преди няколко седмици точно тук, в бара на „Хилтън 6“, където де що има народ сега се тъпчеше с лепнати на стъклата лица, за да разгледат по-добре смъртта му навън, на обсипваната с пясък улица.

Той беше така дяволски уверен, че знае какво прави!

Бяха се видели да пийнат в бара на „Хилтън 6“: Луси, клеясала след седмица без душ, и Джейми — така лъснат, че направо светеше на бледата светлина. С поддържани нокти. Чиста руса коса, не мазна на кичури като нейната и без прахоляка от пустинята, дето се носи по тротоарите право зад издигащите се зад гърба им прозорци, които обхващаха цялата стена.

Джейми можеше да си позволи душ всеки път, когато му се прииска. Обичаше да се фука с това.

Барманът разтръскваше нещо студено и зелено в чаша за мартини, сребърният цвят на миксера — в рязък сблъсък с черепите по златните пръстени на кафявите му пръсти…

Черепите се набиваха в очите на Луси, понеже тя бе отклонила поглед от тях, за да пресрещне тъмнокафявия взор на бармана, наясно, че ако не беше лъскавото присъствие на Джейми, този тип щеше да я е изгонил отдавна. Дори хуманитарните работници се сещаха да се поизтъркат, преди да слязат в бара да удавят преживелиците от изминалия ден. Луси досущ приличаше на тексаските бежанци отвън.

Джейми не спираше да говори:

— Така де, още през 1850-а Джон Уесли Пауъл35 е видял, че се задава. Не е да не сме били предупредени. Ако онзи мръсник е могъл да седи на бреговете на Колорадо преди сто и петдесет години и да знае, че водата няма да стигне за всички нужди, би трябвало и ние да сме се сетили.

— Тогава не е имало толкова хора.

Джейми я погледна, а сините му очи бяха ледени.

— Сега пак ще намалеят доста.

Зад тях ниското мърморене на разговори на хуманитарните работници и умиротворителите от ООН се смесваше със сюрреалистичните отгласи на финландската погребална музика. ААМР36. Армията на спасението. Специалисти по засухата от Червения полумесец. Доктори без граници. Червен кръст. Имаше и всякакви други типове: китайски инвестиционни банкери от „Тайян“, излезли от аркологията си да навестят бедняците. Мениджъри от „Халибъртън“ и „Ибис“, които проучваха водните резерви и се кълняха, че могат чрез фракинг да превърнат водните хоризонти в рогове на изобилието, стига само Финикс да кихне достатъчно кинти. Частни охранители на служба и в свободното им време. Наркодилъри от висшия ешелон. Няколко пери-веселяци с по-тлъсти портфейли, които беседват тихичко с койотите, дето ще ги прекарат през последните граници и ще ги отведат на север. Странна смес от пречупени души, кървящи сърца и хищници, които са се настанили в процепите в строшения свят. Човешки хоросан, запълващ пукнатините от катастрофата.

Джейми все едно прочете мислите на Луси.

— Всичките са лешояди. До един.

Тя отпи от бирата си. Притисна халбата до оцапаната си с прахоляк буза, наслаждаваше се на хладината.

— Преди няколко години щеше да твърдиш същото и за мен.

— Не — Джейми все още съзерцаваше лешоядите. — Твоето място беше тук. Ти си една от нас. Точно като всички други глупаци, които отказват да видят накъде се насочват нещата… — той вдигна за наздраве чашата си с водка.

— О, аз знам накъде вървят нещата.

— Тогава защо остана?

— Тук има повече живот.

При тези ѝ думи Джейми се разсмя — пълното му с циничен хумор излайване разпука приглушения сумрак в бара и стресна посетителите, които само се преструваха, че разпускат.

— Хората живеят истински само когато са напът да умрат — каза той. — Преди това всичко е пепел по вятъра. Човек не оценява колко му е готино, докато наистина не нагази в лайната.

Помълчаха известно време, после той се обади:

— Знаехме, че светът се е запътил по дяволите, но просто стояхме и гледахме как се случва всичко това. За глупост с подобни размери сигурно се връчва някаква награда.

— Може да сме знаели, но не сме имали понятие как да повярваме — предположи Луси.

— Вяра — той изсумтя. — Мога да целуна хиляда кръста. Проклета вяра… — И след малко добави горчиво: — Вярата е за Бога. Касае любовта. И доверието. Вярвам, че мога да ти се доверя. Вярвам, че ме обичаш… — той вдигна вежда. — Вярвам, че господ ни гледа отгоре и се къса от смях… — Отпи от водката си, стиснал столчето на чашата между пръстите си и я завъртя на бара, загледан как се кълбичкат маслинките вътре. — В случая никога не е ставало дума за вяра. Да не смяташ, че хора като Кейтрин Кейс там, горе, във Вегас, вярват в разни неща? За тях важното е да гледаш и да виждаш. Чисти данни. Човек не вярва в данните, подлага ги на тестове… — той направи гримаса. — Ако можех да определя точния момент на същинското ни прецакване, то това ще да е решението, че данните са нещо, което може да се ползва заедно с думи от рода на „вярвам“ и „не вярвам“.

Джейми махна към прашната улица зад прозорците — тексаски момичета чукалки страстно ръкомахаха на бавно отминаващите коли, калифорнийски купонджии копторджии и скъпари от аркологията подбираха най-отчаяните.

— Би трябвало да се занимаваме с тестване и потвърждения, а сме го обърнали на въпрос на вяра. Шибаните пери-веселяци се молят за дъжд… — той изсумтя. — Нищо чудно, че китайците ни ритат цялата страна като спукана топка… — Джейми помълча малко, после добави: — Писна ми да се преструвам, че имаме изход. Писна ми да съдя тлъсти водни кърлежи, задето помпят нашите подземни води, и ми писна да защитавам проклетите глупаци.