— Все едно не виждаш какво става. Говориш за това какво е било преди, но аз не знам как е било. Каквото и да си притежавал, аз го нямам…
— Нямах предвид… — понечи да се обади Тууми.
Мария обаче повиши глас и продължи, без да го изслуша:
— Всички, които познавам, са мъртви. Мама, татко, сега и Сара… и… и… — тя изхълца.
„Толкова съм уморена.“
— И… — едва успяваше да прокара думите през гърлото си. Мъката най-сетне я връхлетя. Цялата, заливаше я и я давеше.
Мария зарида за загубите си. За Сара и семейството си. За прекрасната им къща в Тексас. С хубавите легла. Училището. Тревогите дали ще ѝ позволят да си купи спортен сутиен. Дали Джил Амос ѝ е приятелка, или не. Мечтите за абитуриентския бал в осми клас. Глупави дреболии — и всичко това беше изчезнало.
Беше останала само и единствено тя. Мария Виляроса. Последен остатък от всичко, което си спомняше от живота си. Самотно човече, седнало насред порутен град до някакъв чернокож, който просто я гледаше тъжно и беше съществото, останало ѝ най-близко до приятел или семейство в целия свят.
Тууми я прегърна през рамото.
При допира до него Мария се разрида още по-силно, непоносимо облекчена да я държи някой друг.
Плачът ѝ постепенно намаля и после спря. Облегна се на гърдите на приятеля си, изтощена и изпразнена. Прошепна:
— Просто исках да спечеля малко пари. Изгубих парите на Сара, така че ѝ бях длъжница. И вече дължа на Ветеринаря един тон пари.
— Няма нищо — каза ѝ Тууми. — Нищо не е по твоя вина.
И това я разплака отново.
По някое време сълзите ѝ най-накрая наистина пресъхнаха. Мъката беше като корав, овъглен камък. Усещаше тежестта ѝ в гърдите си. Не беше изчезнала, а по-скоро остана погребана под ребрата ѝ. Болезнена, но изчерпана.
Мария се сгуши в Тууми и се отпусна. Дълго време не си казаха нищо.
Слънцето потъна алено зад изкорубените къщи, които той беше построил с големите си ръце и оптимизма си. Мария се изненада, че се чувства в безопасност, и се почуди откъде е дошло това усещане, защо я е сполетяло и дали ще се задържи, а след това реши, че няма смисъл да брои зъбите на харизания кон.
Подобен на куче силует се прокрадна през празната улица. Койот, който изчезна зад ъгъла. Припкаше леко, краката му се местеха твърде бързо, за да ги проследиш. Кафеникаво-сив, жилав и целеустремен. Тичаше през сгъстяващия се мрак.
Тууми се размърда.
— Леговището им е ето там — посочи по-нататък по улицата.
— Много ли са? — попита Мария.
— Поне четири или пет… — той помълча известно време. — Канех се да продам тази къща за 359 000 долара. Сега се опитвам да измисля как да поискам от глутница диви животни някакъв наем.
Шегата не беше особено добра, но Мария все пак се разсмя. Погледна го.
— Аз всъщност… — понечи да попита, но откри, че не може да изрече думите. Отклони поглед, защото не искаше да вижда очите му. — Чудех се дали… — и замлъкна, твърде притеснена да продължи.
Баща ѝ винаги казваше, че трябва да си стоиш на собствените два крака и да не просиш. Не молиш за нищо.
— Чудех се дали може да поживея при теб — изръси накрая. Млъкна, после обаче се хвърли с главата напред в обяснения. — Имам малко кеш, мога да ти го дам. Мога да работя. Мога да помагам. Ще… ще направя всичко! — тя се пресегна към чернокожия. — Мога да… — Мога да правя всичко онова, което Сара ме подканваше да направя. — Ще…
Тууми я отблъсна:
— Недей. Вече обсъждахме темата.
— Съжалявам. Не трябваше да… съжалявам…
— Не мисли, че не съм поласкан — той поклати глава. — Ако бях по-млад или поне не държах толкова на принципите си, тогава много ясно, че щях да приема — без да се замисля… — той се разсмя с притеснение. — Но не.
— Ще си тръгвам — реши Мария. Чувстваше се глупаво.
Тууми я погледна озадачен:
— Защо ще си ходиш?
— Не ме искаш — обясни тя. — Схванах.
— Дявол го взел, момиче. Разбира се, че те искам… — той се пресегна и я придърпа в обятията си. — Разбира се, че те искам. Но не така. Искам да имаш всичко, което заслужаваш. Искам да имаш бъдеще. И живот. Искам да се махнеш оттук.
Мария се изсмя кухо.
— Звучиш точно като баща ми. Няма изход оттук. Ветеринаря ще дойде да ме търси и когато ме спипа, ще ме даде на хиените си.
— Е, ще видим дали ще стане така. Познавам някои хора, които може да успеят да ти помогнат да се махнеш оттук. Да пресечеш границата.
Мария бръкна в чантата си.
— Нямам толкова пари… — ровеше в чантата на мъртвата дама, избута настрани мократа библия на Ратан и измъкна юаните, които белязаният ѝ беше дал. — Това е всичко, което имам. Щяха да са повече, ако ми бяха платили, но ако и това е от полза…
По незнайна причина парите накараха Тууми да се опечали още повече:
— Трябваше да те прибера веднага след смъртта на баща ти.
— Защо?
Представата, че изобщо някой се е загрижил за нея, отново накара гърдите ѝ да се свият.
— Все си мисля, че можех да ти помогна — въздъхна той. — Видях те на улицата и продължих да си го мисля. Но се страхувах. Така че продължих да отлагам. Не исках да давам обещания, които не мога да спазя. Не исках да те проваля. Смятах, че прекалено много хора са ти обещавали разни работи и след това са те проваляли…
Мария с изненада забеляза, че очите на Тууми са се навлажнили.
Той я хвана за ръце и сгъна пръстите ѝ заедно с кинтите, които стискаше в шепи.
— Ще те измъкнем оттук — заяви свирепо. — Няма да умреш тук, долу, и може да си напълно сигурна, че няма и да живееш тук. Не и ако имам право на мнение по въпроса… — Тууми се изправи и ѝ махна. — Хайде да влезем вътре и да те настаним. Ще измислим план. Ще бъдем внимателни и ще обмислим всичко, както трябва. И ще е истинско. Не измислица. Ще намерим кой да те преведе през реката. Остави го на мен.
Мария се взря объркана в него. Като че ли му беше направила магия — заклинание, което да го накара да се държи налудничаво. В поведението му нямаше грам логика. Защо внезапно преливаше от желание да помага?
„Спри да се тревожиш. Радвай се.“
Това беше гласът на Сара. Практичен. Сара взимаше каквото ѝ се дава, и не питаше откъде идва.
„И виж докъде я докара.“
Но въпреки това Мария последва Тууми в къщата и го остави да ѝ опържи рирша на котлона в кухнята си, а след това го гледаше как ѝ оправя леглото в една от многото празни спални в къщата.
— Защо? — попита накрая. — Защо си толкова мил? Изобщо не те разбирам. Не съм твоя жена. Не съм дори от твоите хора.
— Ние сме един и същ народ. Всички до един трябва да се грижим за брата своего. Просто го забравяме понякога. Когато всичко се руши, хората лесно забравят. Но накрая? Накрая се обединяваме в бедата. Ти си моето семейство, Мария. Въобще не се съмнявай.
— Повечето хора не мислят по този начин.
— Така е — въздъхна Тууми. — Познавах един индиец. Кльощав пич, от Индия беше дошъл. Вече си нямаше ни съпруга, ни семейство. Може да си бяха останали в Индия, не си спомням. Както и да е, едно нещо, дето го повтаряше, ми е останало в ума — че хората тук в Америка са самотни. Сам-самички са. И не вярват на никого, освен на себе си, и не разчитат на никой друг, освен на себе си. Според него това беше причината да смята, че Индия ще преживее цялата тази апокалиптична бъркотия, а Америка — не. Понеже тук никой не си познава съседите… — той се засмя при тези думи. — Все още си спомням как клатеше глава напред-назад: „Никой не си знае съседите“ — Тууми сви рамене. — Наричаше този град най-студеното горещо място, където някога е живял, и когато поглеждаше бордеите, не можеше да разбере защо хората не се съберат да поработят, да строят заедно и да се подкрепят един друг повече. А след това добави, че според него било така, понеже в Америка всички са си оставили родния дом в други страни, та сигурно затова са забравили какво е да имаш съседи.
Мария си помисли за собствения си дом. За живота си отпреди. Училищните приятели, които от години не беше виждала. Хората, с които беше пътувала към мечтата, която баща ѝ носеше в ума си — за Калифорния, до която никога нямаше да достигнат. Спомни си Тами Бейлис, която ѝ махаше, когато със семейството ѝ си купиха път на север, защото имаха кеш, а Мария нямаше. Как Тами ѝ беше дала всичките си дрехи, тъй като не можеше да ги вземе по-нататък със себе си, а и двамата им татковци стояха до тях, нервни и притеснени от пропастта, зейнала между децата им.
— Аз нямам деца — каза Тууми. — С жена ми нямахме. Така и не си дадохме труд да проверим защо не можем да… Нямаше значение — сви рамене. — Но ако ги имахме, сигурно щяха да са като теб. На твоята възраст, може би малко по-големи… — той махна към прозореца. — И това е светът, който щяхме да сме им дали. Щяхме да ги обичаме до смърт, но въпреки това да им дадем ада… — въздъхна. — Знаех си, че трябва да те прибера от мига, когато те видях за първи път. Но се боях. Боях се! — пак сви рамене. — Не знам дали защото не бях сигурен, че каквото имам, ще стигне да споделя с теб, или че съжителството ни няма да потръгне. Може би това е причината с жена ми никога да не сме имали деца. По-лесно беше да не рискуваме да се провалим… — Той излезе от стаята и се върна с някакви дрехи. Мъжка тениска, която на Мария ѝ стоеше като палатка. — Не е твой размер, но поне е чиста…
С увесена над главата тениска Мария се измъкна от роклята на Сара. Свали я като кожа на змия и когато тя падна на пода, се зарадва, че се е отървала от нея.
Тууми се усмихна, като я видя с тениската.
— Ще ти намерим някакви истински дрехи. Съпругата ми не беше по-висока от теб. По-дебела — да. Ще изровя кутиите ѝ тази нощ.
— Тууми?
— Аха?
— Какво се промени? Защо ми помагаш сега?
— Мамка му — той поклати глава. — Нямам понятие. Човек да си рече, че е по-лесно просто да обърне гръб. Да отклони очи. Но знаеш ли, мисля си, че така само се лъжем. Защо пък да не вкараме малко доброта отново? Да посадим това семе и да видим какво ще поникне. Ако имах деца, несъмнено бих се молил да има кой да ги подкрепи. Да не са всички толкова заети да се грижат за себе си, че да допуснат да се случи трагедия. Просто да я оставят да се случи и да не сторят нищо… — той тръгна към вратата. — Трябва ли ти нощна лампа? Имам малко соларно фенерче.
Мария го погледна изпод вежди:
— Това са детински работи.
— О! — Тууми отново се натъжи, но не каза нищо, просто кимна и излезе.
Мария легна на матрака. През отворения прозорец нахлуваше ветрец, в който се долавяше мирисът на готварски огньове и пепел от планинските пожари в далечината. Малки точици огън, които примигваха като звездите.
— Ще се видим утре заран — подвикна домакинът ѝ.
— Ей, Тууми? — повика го Мария.
Едрият мъж се върна.
— Да, Краличке?
— Благодаря ти.
— Не, Краличке — възрази той. — Аз ти благодаря.
Глава 30
Луси се срещна с Тимо на клубна престрелка. Мигаха сини и червени лампи, наоколо гъмжеше от ченгета и ето ти го Тимо насред хаоса, щрака по асфалта кръв, вече взела да се съсирва — влагата се изпаряваше в горещия сух въздух.
Труповете бяха пръснати в шарена мозайка. Иззад полицейските ленти зяпаха жени с изящни рокли и момчетата им, на вид наркопаричковци и кали екскурзианти, всичките — заинтригувани и приказливи. Ченгетата се опитваха да им взимат показания.
— Лоша работа — заяви Тимо. — Китайците не обичат, когато при престрелка свалят някой от техните… — и кимна към тълпата ченгета. — Градът се опитва да им покаже, че удържат положението. Не мисля, че градският съвет има желание да превърне „ФИНИКС СЕ ВЪЗРАЖДА“ в кампания за броя на труповете.
Луси огледа накамарените тела и най-накрая видя китаеца. Несъмнено богат, проснат в локва кръв, със строшени на лицето дигитални очила „Рей-бан НЮ“. Близо до него лежеше руса жена с много лъскави дрънкулки, диаманти по пръстите и златна огърлица, оплетена на врата. Луси не виждаше къде е улучена. Изглеждаше съвършена, но беше неподвижна, а кръвта ѝ и тази на приятеля ѝ се смесваха в съсирваща се локва.
Журната осъзна, че се държат за ръце. Бяха умрели, хванати за ръце! Каква каша.
Тимо привърши със снимките на мъртвия китаец.
— Прекалено е спретнатичко за кървавката преса, но „Синхуа“ обожава истории за престъпността в Америка. С китайската нишка би трябвало да изкарам някоя пара.
Луси преброи труповете. Осем, не, десет… Исусе, единадесет. Странна смес от купонджийски дрехи и опърпани бежанци.
— Какво е било това, по дяволите? Някакъв наркоудар?
— Тексасци, ако щеш вярвай. Всичките pendejos са се наострили заради оная работа с масовия гроб на койотите. В тъмната зона постоянно се приказва за отвръщане на удара. Създават се тексаски опълчения. Договори за взаимна защита. Такива дивотии. Това е четвъртата престрелка, на която ходя тази нощ. Трупо-лотарията ще бъде направо чудесия през деня. Че и цяла седмица. Тексасците направо са побеснели да отвърнат на удара.
— На кой удар?
— Дявол ме взел, ако зная. Флин казва, че тази стрелба почнала, понеже някой на опашката в клуба говорел с неподходящ акцент. И извадил оръжие. Няколко тексасци се присъединили. За солидарност. И след това — опа, бум и труповете падат.
— Бая трупове.
— Аха, а най-забавното е, че човекът, който е почнал всичко, е още жив. Копелето дори не е от Тексас. От Атланта, Джорджия е, представяш ли си?
Луси се втренчи в телата. Цяла купчина грешна информация. Градът сякаш беше на ръба да имплодира.
— Искаш ли нещо? — попита Тимо.
— Какво? — тя откъсна поглед от телата. — О, да. Питах се дали се сещаш за някого, който може да ми кракне един диск.
— Скандални картинки ли търсиш?
Тя поклати глава:
— Частно е. Просто ми трябва да се кракне.
— Лично, а? Е, мога да накарам някой да го погледне — той ѝ махна да го последва в бара и тя се повлече след него. Ченгетата ги пропуснаха и двамата, Тимо непринудено се шегуваше с тях. Бяха дружки с полицаите от „Убийства“ и препускаха от кървава баня на кървава баня. Заедно се наслаждаваха на компанията си, докато се събираха около разкривените тела. Луси се сети за Торес от времето, преди да свърши в един от фоторепортажите на Тимо.
— Не позна китаеца, нали? — попита фотографът.
Луси погледна през рамо към трупа.
— Не. Защо?
— Не знам. Струва ми се, че събираме повече ченгета, отколкото се очаква. Дори като за демонстрация на старание… — той кимна към няколко цивилни полицаи от „Убийства“, които разпитваха свидетели. — Нормално детективите не пристигат на местопрестъплението толкова бързо. Макар че може и по политически причини да е.
— А ако е?
— Ще продам по-скъпо снимките. „Синхуа“ може да иска да плати повече, отколкото казват в началото, ако знам каква е връзката.
— Ще проверя.
— Благодаря! — Тимо взе лаптопа от Луси и махна да разкара приближилия се барман. Той го изгледа недоволно, но се махна. Фотографът прерови снимките, които вече имаше на камерата си, като си кимаше. Над тях няколко телевизора показваха най-новите новини. Стената в Колорадо беше изчезнала напълно, а и тези под нея също.
Тимо прихвана посоката на погледа на Луси.
— Христе, голяма каша, нали?
Журната кимна, потресена. Толкова неща се случваха в собствения ѝ живот, че беше забравила, че около нея светът продължава да изтича в сифона. Голяма порция от града на име Делта явно беше напълно отмита. Водата хвърчеше и се разливаше след минаването през поредния каньон. Показваха разрухата от въздуха.
— Трябваше да съм в Калифорния — промърмори Тимо, докато бъзикаше компютъра. — Това е правителствен модел… — промърмори. Вдигна очи, загрижен. — Не е ченгеджийски, нали?
— Не.
— Е, не е по-лош от техните. Липсва му ключът.
— Нали затова те търся.
Той се намръщи:
— Не мога да проникна. По идея се захранва през криптовръзка. Вероятно с някаква корпоративна карта — може би телефонна. Може да е и някаква джаджа — нещо такова, което предава информация насам-натам. Криптото минава от едната страна, излиза от другата. Ако разполагаш с ключа — работи, ако го нямаш, не се включва.
— А има ли начин да заобиколим този ключ?
Тимо сви рамене. Пак се беше загледал в телевизора.
— Някога имала ли си чувството, че всичко се разпада?
Луси не можа да сдържи смеха си.
Това не го отклони от темата.