— Сериозно говоря! — Той вирна глава към съсипаните язовирни стени. На екрана показваха празни езера с циментовите им пръстени отстрани. Няколко кални локви на дъното на каньона бяха всичко, останало от лазурните язовири, плискали се на същото място предишния ден.
Телевизорът премина на кадри от хеликоптер, показваше как машината се върти над масивен жълт камион за боклук — смачкан и огънат, изплют на речния бряг на петдесет мили надолу по течението спрямо разбитата стена. Беше смазан, подхвърлян и влачен от могъщото наводнение и сега от него беше останала само кръгла метална палачинка.
— Обзалагам се, че иде ред на „Глен Каньон“ — каза Тимо.
— Не. Калифорния вече контролира язовира „Пауъл“ — възрази Луси. — Ще пропуснат водата надолу.
— Въпреки това не бих искал да притежавам земя под язовирна стена.
— Както и на плажа.
— Ти ли ми го казваш, сестро? — Тимо се захвана отново да бъзика компютъра. — Виж, имам един приятел, който може да успее да изфабрикува ключ. Ще отнеме време обаче. Може ли да го взема за малко?
Луси се поколеба.
Фотографът забели очи.
— Какво, да не мислиш, че ще те ограбя или нещо такова?
Тя се опита да изтласка притесненията си от идеята компютърът да изчезне от прекия ѝ контрол.
— Ценен е.
— Довери ми се — каза Тимо. — Дамата, за която говоря, се занимава с обезпечаване на микроблогъри. Помага на хора като нас да се предпазят да не ги убият наркобосовете. Добра е и е на наша страна.
Луси се опита да пребори усещането за лошо предчувствие и се насили за усмивка.
— Благодарна съм ти.
— Нищо работа — отвърна Тимо. — И непременно звънни за оня китаец. Ако е голяма риба, може би с хубави кървави снимки мога да вдигна тарифите на „Синхуа“ тройно.
Той грабна лаптопа и фотоапарата си и тръгна към вратата.
Луси проследи как компютърът я изоставя.
Глава 31
Веднага щом Луси излезе за среща с Тимо, Анхела тръгна с мисия да влезе във връзка с Кейтрин Кейс.
В ранната привечер жегата се вдигаше от града и температурите спадаха.
Около помпата се беше разгърнал нощният пазар. Дребни соларни фенери висяха като светулки над мъже и жени, които увиваха буритос, pupusas и меки такос в страници от пълните с трупове вестници.
Анхела беше прекарал достатъчно време по катастрофалните barrios89 да познава ритъма им и би трябвало да се чувства на мястото си в този пъзел от шперплатови бараки, навързани по четири планински бегачи и нарязани на парчета гортексови ленти, прикриващи прозорци и врати от праха, но дори сега, със стая за база и оставил следата си да изстине, не можеше да се отърве напълно от боцкащата го параноя.
Целият лагер му се струваше наелектризиран, сухият въздух — напрегнат от зверски злокобни токове като пред буря.
Анхела се облегна на една от циментовите защитни прегради, които заобикаляха червенокръстката помпа, и се загледа в хората, които се редяха за вечерните си порции. Мръсни тениски. Отрязани шорти. Изтощение до прегърбване. Кеш и карти влизаха в машината, помпата звънкаше, когато напълваше поредното бидонче. Понесли съкровището си, хората изчезваха обратно из бордеите като плъхове по дупките си.
Недалеч един старец беше разпънал одеялото си и продаваше телефони за еднократна употреба, чисторби и руутнати китайски таблети заедно с най-новите броеве на „Рио де сангре“, цигари и хашишена дъвка.
Анхела си купи еднократен телефон.
Отне му известно време, но най-накрая стигна до личния номер на Кейс.
— Къде, по дяволите, беше? — настоя да узнае тя.
— Малко напрегнатко стана наоколо.
Какво му имаше на това място, че косата му настръхваше от него? Не познаваше никого сред тълпата. Не видя калита да изскачат иззад гърбовете на продавачите на такос. Защо тогава се чувстваше толкова нервен? Шестото му чувство ли се обаждаше, или просто останките от адреналина още се влачеха през тялото му след престрелката с Хулио?
— Къде се намираш сега? — попита Кейс.
От другата страна на открития площад един чернокож с яке на „Далас Каубойс“ полека падаше в капан. Преследваха го банда долнопробни гангстерчета, които очевидно си търсеха сбиване с някой задник, готов да развява тексаското знаме. В очакване на нападението Анхела внимателно се вмъкна в уличката между скупчените постройки. Около фена на „Каубойс“ обаче се събраха хора — мъже и жени, които вдигаха блузите си да покажат пистолетите си на бандитчетата cholobis.
— Насред проклето стрелбище съм — промърмори Анхела, щом онези взеха също да си вдигат дрешките и да показват собствените си оръжия. Той отстъпи още по-назад в уличката.
— Какво?
— Няма значение — опита се да държи под око нагнетяващата се катастрофа и посвети вниманието си на Кейс. — Имаме си проблем.
— Защо не отговаряш на обажданията ми?
— Изхвърлих си телефона.
— Защо? Загубихме и колата ти. Мислех, че си загинал.
За изненада на Анхела cholobis отстъпваха от боя, правеха се на корави, но явно виждаха, че противникът има оръжейно превъзходство и бяха обградени от повече тексасци, отколкото очакваха. Той се зачуди дали фенът на „Каубойс“ не ги е подмамвал умишлено.
— Захвърлих и колата — обясни.
— Защо?
— Защото имах пълен с изненади ден и нямах желание да привличам още.
— Разкажи ми — нареди шефката му. Гласът ѝ изпука от лошата връзка. Анхела се зачуди дали не се намесват властите, но смущенията напълно развалиха линията. Той притисна телефона по-плътно до ухото си:
— Повтори, моля?
Сбиването се развали, но Анхела не смяташе, че споюгяз ще се откажат току-така. Измъкна се отново на открито и се заоглежда за още проблеми.
Гласът на Кейс се завърна с пукане.
— Защо се отърва от колата и телефона?
Прозвуча му изнервена. На Анхела му се стори, че чува музика на заден фон. Нещо като струнен квартет, който създаваше цивилизована музика в елегантния свят на Кейтрин Кейс вътре в „Сайпръс“, докато той чакаше да избухне престрелка.
— Слушай сега, не знам колко време…
— Само момент!
Той я чу да говори на някого встрани от телефона и едва потисна разочарованието си. Къде бяха изчезнали онези дребни гангстерски задници? Чу приглушени гласове по телефона, смях и после фоновите шумове изчезнаха и Кейс се върна, явно по-съсредоточена.
— Какво знаеш за стените?
— За стените ли? — опита се да проследи мисълта ѝ Анхела. — Имаш предвид онази в Колорадо?
— Вече са три — каза тя. — „Блу Меса“. Също и „Крайстъл“. И „Мороу Пойнт“. Паднаха и трите. А сега всичката тази вода се насочва към „Пауъл“ и „Глен Каньон“.
— „Пауъл“ е празен. Няма да има значение, нали?
— Така смятаме. Вълната ще удари утре. „Глен Каньон“ изпуска вода просто за всеки случай. Което е добре за нас в определен смисъл. „Мийд“ ще се напълни повече, отколкото от години… — на заден фон се разнесе нов шум. Кейс каза: — Дай ми минутка.
— Къде, по дяволите, си? — попита Анхела.
— Само момент… — още приглушени разговори. Водосрезът се пребори с желанието просто да затвори. Мразеше да се налага да стои на открито, но не искаше да загуби връзката. Типът с „Каубойс“ още се въртеше наоколо като матадор, развяващ червено наметало.
„Големите клечки избират страни — осъзна Анхела. — Всички си избират страни.“
Най-сетне Кейс се появи.
— На партито по случай откриването на „Сайпръс Пет“ съм. Пълно е до дупка, а ние дори не сме направили първата копка. Тук съм да развея флага на ВСЮН. Нека всички видят, че напълно подкрепяме проекта. Стогодишна гаранция срещу суша, такива работи.
— Звучи ми като готино купонче.
Тя изсъска строго:
— Щеше да е, само дето стоя тук и се усмихвам и разправям на инвеститорите, че сме знаели, че Калифорния ще направи този номер с „Блу Меса“, а си нямах представа.
— Смяташ ли, че ще посегнат и на нас? Ще ударят ли по „Мийд“?
— Анализаторите ми казват, че няма начин да стане. Ще е като домино — може да свали всички стени под него. Освен това не смятаме, че Северна Калифорния ще допусне щатът да бъде въвлечен в сериозна война заради водата на Лос Анджелис и Сан Диего. Смятаме, че все още сме в безопасност.
— И Бракстън ли е сред анализаторите ти?
— Стига вече, Ангелче, проверих го. Чист е.
— Или умен.
— Ти си онзи, който не отговаряше на обажданията ми. Бракстън мога да го наглеждам.
— Откога не ми вярваш?
— Откакто почнах да намирам змии под всеки камък, който обърна. Елис по идея трябваше да следи какви ги върши Калифорния и не ме предупреди въобще. Та ето ме, влизам си на сбирката, ще завързвам дружба с инвеститорите и знам точно колко на брой задници си купуват пентхаусите. Сега давай и ми кажи на кого да се доверя.
— Мамка му. Смяташ, че калитата са обърнали Елис?
— Като нищо си представям, че вече седи на плажа в Сан Диего и си пие пиня колада.
— Или е мъртъв.
— Защо мислиш така?
— Хулио се е извъртял.
Тишина.
— Сигурен ли си?
— Бая сигурен. Опита се да ме гръмне в главата.
— Защо?
— Защо ще стреля по мен?
— Защо ще предава фронта?
— За пари, както изглежда. Опитвал се е да си резне едни водни права от негов човек, който му е работил тук, долу. Искал е да удари джакпота, чини ми се… — Анхела се поколеба. — Мисля, че има голяма вероятност да е предавал хората ни на калитата. Започнах да подозирам, че за правилната цена е бил готов да сподели практически всичко.
— Христе. Знаех си, че трябваше да го махна от Финикс по-рано. Това място развращава.
— Аха. Можеше да му спаси живота.
— Чакай. Мъртъв ли е?
— Доста мъртъв.
— Стрелял си в отговор.
— Че и го улучих.
— Щеше да е по-хубаво да му зададем няколко въпроса. Ако сме разкрити заради нещо, което е направил…
Анхела почти можеше да чуе зъбчатките в действие в бързия ум на Кейс как поемат новите данни и градят нови планове. Как се адаптират. И се променят. Чакаше търпеливо, беше наясно, че ще последват инструкции.
Вместо да даде нареждания обаче, Кейс въздъхна, а когато заговори, гласът ѝ прозвуча кухо и изтощено:
— Всеки път, когато си мисля, че тръгваме напред, настъпваме такова гребло. Тъкмо включих ВСЮН в разширение на „Сайпръс“ с четири хиляди апартамента, а сега не знам дори дали ще имаме вода в реката, докато го завършим.
— Сериозно ли говориш?
Силно притеснително беше да чува съмнение в гласа на Кейс. Кралицата на Колорадо да звучи досущ като севернотексаски воден инженер, който се сърди за откраднатата Ред Ривър? Жената, която беше извадила за свои нужди гангстер от затвора, беше му дала оръжие и дори веднъж не показа унция съмнение, сега звучеше притеснена.
По-зле, звучеше слаба.
— Според мен калифорнийците са държали каишката на Хулио — каза Кейс.
— Не мисля така — Анхела си спомни мъртвеца от „Ибис“ в луксозния му апартамент плюс калифорнийските кашици, на които се беше натъкнал в моргата и после в „Тайян“. — Имам чувството, че и калитата ровят на тъмно. Хулио си водеше за черната работа един тип, някакъв зонърски cholobi. Не ми се струва да е разполагал със сериозна подкрепа.
— Смяташ, че е излязъл на свободна практика, така ли?
— Имам чувството, че всички излизат на свободна практика, щом подушат тези права.
— Какви права?
— Типът, който ги продавал, твърдял, че са старшите индиански права за водата, която Финикс притежава, но не контролира.
— Те нямат контрол върху собствените си водни права? — Кейс започна да се смее. — Как са успели да го постигнат?
— Никога не подценявай некомпетентността на държавна заплата — заяви Анхела. — Един от водните им адвокати, тип на име Джеймс Сандерсън, ги е надушил. Опитвал се е да пробута правата на калифорнийците, но станал алчен и взел да се закача и с нас, което въвлякло Хулио. И това го убило. Забавното е, че според мен типът от „Ибис“, който е купил правата от името на Калифорния, също се е пробвал да се измъкне от нашийника. Веднага щом докопат тия права, всички почват да виждат възможностите на свободния пазар.
— Колко старши са тези права?
— Ако слуховете излязат истина ли? Старши спрямо Господ. Като гледам, става дума за солиден залък от река Колорадо. Може да са старши дори спрямо Калифорния.
Кейс се изсмя.
— Не го вярваш наистина, нали?
— Не знам вече на какво да вярвам. Който ги докопа, започва да се държи, все едно е намерил Светия Граал. Точно преди да ги продадат на най-високото наддаване.
— Знаеш ли колко много съм направила за Хулио?
— Извадила си го от ада. Направила си го за всички ни.
— Всички поддават — съгласи се Кейс. — За това става въпрос. Плъховете търчат към спасителните си лодки.
— Сигурно е голяма съблазън. Тези права навярно струват милиони.
Кралицата на Колорадо се разсмя:
— Ако са толкова солидни, колкото казваш, като нищо струват милиарди.
Това накара Анхела да се замисли.
Колко струваше оцеляването на един град? Или на цял щат? Колко би могъл да ти плати някой, за да продължи водата му да тече? Колко би платил в момента Финикс само за да се изправи на крака? Колко би дал някой друг град, за да се увери, че няма да свърши изпразнен като Финикс?
— Имаш ли представа къде са сега тези права? — попита Кейс.
— Според мен записите са шифровани на един компютър, който се озова в мен. Хулио много бързаше да намери начин да кракне кодовете и да проникне в него.
— Лоша работа, че не си могъл просто да го раниш — каза Кейс. — Бих искала да знам колко зле сме пострадали.
— Мога да се върна и да го изтръскам, но надали ще има полза от това.
— Радвам се, че гледаш на нещата от веселата им страна.
— Смятам, че всичко ще е наред. Имаме компютъра. Имаме и хора, които могат да го отворят…
— Вие?
Анхела се поколеба.
— Има замесена и една журна.
Кейс изпъшка недоволно.
— Нещата стават все по-хубави и по-хубави.
— Дълга история е. Накратко, тя се оказа забъркана в цялата каша. Пишеше статии за онзи тип от „Финикс Уотър“, който първи е намерил правата. Вече е трудно да я откача.
— Колко трудно може да се окаже?
Анхела се поколеба.
— Разполагаш ли с нещо за тази жена?
— Тя е полезна, ясно?
— Добре. Все тая. Ще намеря някой да ти кракне шифъра. Имаш ли да ми оставиш номер?
— Не — прекъсна шефката си Анхела. — Нямам намерение да припарвам до хората ти. Няма начин да се каже кого е продал Хулио. Всички, които познавам тук, може да излязат вързани за Калифорния или да са в списъка за следене на Финикс. Тази журна, с която движа сега, тя твърди, че има приятели, които могат да отворят компютъра. Прецених, че трябва да са достатъчно неутрални, за да не се налага да се тревожа да не ни измамят отново.
— Репортери — изля презрението си Кейс.
— Тази е различна… — Анхела замлъкна, понеже не искаше да говори за сложните си чувства спрямо Луси. — Тя е от онези, за които човек трябва да внимава. Умна е, знаеш ли?
Кейс отвърна сухо:
— Запозната съм на теория.
Аплодисменти от нейната страна на разговора започнаха да заглушават звуците.
— Трябва да тръгвам — каза тя. — Налага се да съм пред камерите за речите… — спря за момент. — Искам тези права.
— Както казах, работя по въпроса.
— Ти и тази журналистка. Как се казва?
— Луси Монро. Потърси я в Гугъл. Спечелила е „Пулицър“.
— Прекрасно.
Долавяше ясно скептицизма на Кейс.
— Вярвам ѝ — увери шефката си.
Тя изпъшка недоволно отново:
— И смяташ, че данните в онзи компютър са каквото ни трябва?
— Ще ти се обадя, когато се уверя в това.
— Непременно го направи.
Гласовете на заден фон се усилваха още. Разнесе се нов тътен на аплодисменти и след това телефонът прекъсна, а Кейс се посвети на сбирката си.
Анхела пусна телефона си на земята и го настъпи няколко пъти, докато не строши пластмасата. Пресегна се вътре, намери чипа и го смачка с ток. Извади батерията. Събра всички парчета и си проправи път през клаустрофобично криволичещите улички, докато не стигна до открития булевард.