Точно сега ѝ се струваше идеално балансиран. Седнал с разбития езиков таблет, изглеждаше по-млад. Когато се усмихваше на нещо, случващо се на екрана, все едно ѝ позволяваше да надникне покрай белезите в някаква друга негова версия. По-невинна. Момчето преди водосреза.
Луси се сви на матрака до Анхела. Христе. Поредният епизод на „Неустрашим“.
— Все още ли го гледаш?
— Харесват ми тези ранни епизоди — отвърна той. — Най-хубавите са. Когато всичко е още загадка.
На екрана камара пери-веселяци се молеха на господ и се приготвяха да прекосят реката към Невада. Молеха се бог да разтвори сърцата на опълченията „Пустинни кучета“, които ги причакваха от другата страна и които досега им бяха пречили да преминат.
— Никой не е толкова глупав — промърмори Луси.
— Ще се изненадаш колко са тъпи пери-веселяците.
И хоп, просто изведнъж момчето изчезна. Тя беше сгушена до убиец, който изпълняваше волята на Кейтрин Кейс.
— Познаваш ли ги?
— Кого? Пери-веселяците ли?
— Ти за кого мислиш? Не, другите. „Пустинните кучета“.
Той направи гримаса:
— Те самите не се наричат така.
— Знаеш какво имам предвид. Работил си с тях, нали?
Анхела спря филма и я погледна.
— Правя това, от което Кейс има нужда. Това е всичко.
— Тези хора са гадняри.
Той се намръщи, после поклати глава.
— Не, просто са изплашени.
— Те скалпират бежанците — посочи Луси.
Анхела сви рамене:
— Понякога му изтърват юздите. Не е по тяхна вина… — и пусна отново серията.
Журналистката с голямо усилие овладя гласа си.
— Не е по тяхна вина ли? Ходила съм на границата. Виждала съм какво правят… — тя сложи длан пред екрана в опит да привлече вниманието на Анхела. — Виждала съм скалповете.
Той пак сложи на пауза видеострийма и пресрещна погледа ѝ.
— Чувала ли си някога за онзи психологически експеримент, когато един тип кара хората да си представят, че са или затворници, или тъмничари и всички започват да се държат точно като истинските затворници и пазачите им? Виждала ли си го?
— Ами да, станфърдският затворнически експеримент.
Анхела отново пусна епизода на „Неустрашим“ и го посочи. На екрана „Пустинните кучета“ бяха започнали да колят пери-веселяците.
— Това е същото. Даваш на хората нещо за вършене и те стават такива. Хора… — той сви рамене. — Това е работа, която дърпа конците на хората, не обратното. Сложи ги на границата и им кажи да държат бежанците навън, и се превръщат в гранични патрули. Сложи ги от другата страна — ще се молят за милост и ще се оставят да ги скалпират и да ги изчукват отзад точно като пери-веселяците. И двете групи не си избират задълженията. Просто се озовават на това място. Някои хора са родени в Невада, така че играят „Пустинни кучета“, другите… те са родени в Тексас и се научават да пълзят по корем и да се молят. Пери-веселяците с молитви пресичат реката като овце и „Пустинните кучета“, те просто ги накъсват като плячка. Ако са били родени от другата страна, пак щеше да е същото.
— И ти ли?
— С всички до един е така — увери я Анхела. — Ти живееш в хубава къща и си добър човек. Ако живееше в барио, щеше да движиш с банда. Да идеш в затвора, да мислиш като престъпник. Записваш се в гвардията — играеш го войник.
— А ако те подбере Кейтрин Кейс?
— Режеш онова, което има нужда от срязване.
— Значи не смяташ, че хората имат нещо свое, наследствено? Не смяташ, че човек може да стане по-добър, отколкото по рождение?
— Мамка му, нямам представа — той се разсмя. — Не съм толкова навътре в нещата.
— Не прави така.
— Как?
— Да се преструваш на неграмотен.
За момент Анхела стисна устни и показа искрица раздразнение. Нуждата да воюва с нея. Луси почти очакваше да ѝ избухне, да я нападне, но след това мигът отмина и той отново се успокои.
— Добре — сви рамене. — Може хората да имат избор. Но през повечето време правят онова, за което ги притиска някой друг. Ти буташ, те тъпчат — той кимна към екрана и рестартира филма. — И когато всичко около тях наистина започне да се разпада? Ами да, хората си сътрудничат известно време, но не и когато ситуацията наистина се влоши. Четох една статия за африканските страни — Конго или Уганда, все тая. Та четях и си мислех колко зле се отнасят хората едни с други, и тогава стигнах до онази част с войниците, дето… — той погледна към Луси и отклони очи. Сви рамене. — Големи гадости направили в едно село. И било точно като онова, което едни опълченци, с които работех, направиха на камара пери-веселяци, опитващи се да преплуват реката към Невада. И това беше съвсем същото като онова, което стана, когато Картелите превзеха Чиуауа завинаги. Същото е всеки път. С всичките тези изнасилвания. Всичките отрязани пишки, натикани в устите на мъжете, и с труповете, обгорени с киселина или подпалени с бензин и гуми. Същата гадост отново и отново…
На Луси ѝ призля само да го слуша. Беше гледка към свят, в който от хората се очакваше зло просто понеже винаги оправдаваха очакванията. И най-лошата част беше, че не можеше да спори с Анхела.
— Все едно има нещо такова в самото ни ДНК — промърмори тя, — че ни превръща в чудовища.
— Аха. А сме едни и същи чудовища до един — съгласи се Анхела. — И само случайността ни обръща на едната или на другата страна, но скапем ли се веднъж, ни отнема много време да се постараем да бъдем различни.
— Смяташ ли, че има и друга наша версия?
— Имаш предвид сякаш все едно ние сме дяволите, а можем да бъдем и ангели? — той се тупна по гърдите, посочвайки себе си.
Луси не можа да сдържи усмивката си:
— Вероятно не си най-добрият пример.
— Сигурно не съм.
На екрана Тау Окс се опитваше да убеди някакви други пери-веселяци да не вярват на койотите, които се канеха да ги преведат през границата. Никой не го слушаше.
Анхела въздъхна звучно и посочи към екрана. Каза:
— Мисля, че все пак копнеем да сме добри. Най-малкото е приятно усещане да ни се ще да сме добри като него.
Луси погледна телевизионното предаване, след това отново се обърна към Анхела и пак я порази обезпокояващото впечатление за наивност.
В един момент ѝ се струваше толкова корав, все едно е ваяние от касапница и гранит. Но след това, докато гледаше как Релик Джоунс залага тайните си капани за човешките трафиканти, Анхела добиваше почти съвършена невинност.
Захласнат.
Непокварен.
Възкликна:
— Ох, как ще ги опраска койотите!
На Луси ѝ заприлича на ококорено хлапе, хипнотизирано от подвизите на своя герой. Тя не успя да сдържи смеха си.
— Сериозно ли ти харесва този сериал?
— Аха. Супер е. Защо?
— Това е пропаганда. Повече от половината средства на шоуто идват от Главния комисариат по бежанците на Обединените нации.
Анхела ѝ се стори изненадан.
— Така ли?
— Не знаеше ли? — Луси поклати глава, изумена. — Те искат да накарат американците в Северните щати да съчувстват повече на тексаските бежанци. Правих профил на продуцентите. Повече от половината сериал е субсидиран. Ама наистина ли не знаеше? — тя отново се разсмя, а след това се засмя още по-силно на съкрушеното изражение на Анхела. — Съжалявам — изпъшка. — Мислех, че знаеш. Големият корав водосрез. Мислех, че вие, хора, винаги сте в течение… — тя поклати глава, задавена за въздух в опит да потисне смеха си.
Той гледаше към екрана с наранено изражение.
— Въпреки това сериалът ми харесва — каза. — Независимо от това е готин.
Толкова тъжен изглеждаше, че Луси се смили над него. Преглътна смеха си.
— Аха — съгласи се. — Въпреки това е добър… — сви се до Анхела и положи глава на рамото му. — Какви други епизоди имаш тук?
Тимо се обади след час.
— Е, имам каквото искаше. Да се видим в „Хилтън“. На бара.
— Сериозно? — попита Луси. — Кракна ли го?
— Аха, кракнах го — той се поколеба. — Но няма да ти хареса онова, което намерих.
— Какво се очаква да значи това?
— Да се видим след час. И за бога, не казвай на никого, че имаме среща!
Което даде на Луси време да се притеснява и измъчва, преди да подкара към центъра очукания метрокар, взет назаем от Шарлийн, и през целия път всички я гледаха мръсно заради тексаските номера.
В бара на „Хилтън 6“ цареше сумрак, а пустинното слънце нахлуваше през автощорите и те потапяха заведението в тих кехлибар.
Тимо вече чакаше в сепарето до прозореца, седнал с лаптопа на Ратан, нереален на вид под филтрираната светлина. Все едно всичко в бара беше глазирано от вечен залез.
Забеляза Луси, но при приближаването ѝ устните му останаха стиснати в плътна линия.
— Какво има? — попита тя, когато се намести срещу него. — Какво откри?
— Отдавна се познаваме, нали така?
— Ами да, Тимо. Какво има?
Той потупа лаптопа на Ратан:
— Това е грозна работа, момиче.
Тя го погледна объркана:
— Какво е станало?
— Когато каза, че искаш да погледна вътре, помислих, че… — той понижи глас. — Не ми каза, че ще се пънем срещу Калифорния.
— Има ли значение?
— Знаеш ли какво? Бих казал, че няма — само дето тая заран ме посетиха едни типове, които размахваха срещу ми визитки на „Проучвания Ибис“. Симпатични момчета, нали така? Просто чифт симпатични момчета, които искаха да знаят дали планирам да живея още дълго във Финикс. Истински шибаняци — plata o plomo, така стоят нещата.
— „Ибис“ ли? — ледена тръпка се спусна по гърба на Луси. — От „Ибис“ са дошли при теб?
— Ако знаех, че се занимаваш с водни щуротии, да съм използвал някой друг. Мислех, че е свързано с нарковците.
— От „Ибис“ са разбрали, че лаптопът е в теб?
Тимо я изгледа измъчено:
— Всъщност знаят, че е в теб — той бутна компютъра към нея и се изправи.
— Наистина ли си ме предал? — изсъска Луси.
— Заплашиха ме, Луси. Мен и Ампаро. Как би трябвало да постъпя? — той се поколеба. — Просто искат да поговорят с теб.
И след това стана и се отдалечи — крачеше бързо и я остави седнала в сепарето.
Беше я предал.
Над масата ѝ се спусна сянка — изтупан тип седна удобно на мястото на Тимо, разхлаби си връзката и си разкопча сакото.
Луси го разпозна още със сядането. Беше същият оперативен агент, който я загради преди години. Онзи тип от „Ибис“. Мъжът от едно време, който беше заключил: „Пишеш много статии, които критикуват Калифорния“.
Тя си спомни как той бута кървавкото вестниче към нея заедно с купчина китайски банкноти. Даваше ѝ да разбере правилата на играта, които щяха да ѝ позволят да остане да работи във Финикс.
След като превзе сепарето, мъжът се усмихна. Изглеждаше почти на същата възраст. Луси се опита да си спомни името му.
— Кота — каза. — Ти си Дейвид Кота.
— Много добре — отвърна Кота с усмивка. — Винаги сме смятали, че си добра в работата си. Имаш способността да помниш правилните имена. Държиш сметка на хората в главата си, без помощта на устройства. Знак за добър ум е. Трудно е да се разбере понякога с какво се занимаваш, когато държиш толкова много неща заключени в главата си… — той почука очилата си със стъкла, глазирани от данни — мътен прозорец към ума му. — Повечето хора имат нужда от помощ за спомените си.
Зад дигиталните очила очите на Кота бяха странни и воднисти. Почти течни. Бледосини воднисти очи, очертани в червено. Бяха толкова неестествени, че Луси се почуди дали не са нагласени. Малки точици в черно насред бледосин ирис. Той явно забеляза интереса ѝ.
— Страдам от алергии — обясни. — Този прах… — сви рамене. — Не е лесно да намериш облекчение тук наоколо дори с всичките филтри в „Тайян“. Всички гледат да минават тънко. В Калифорния не биха се разминали с калпава работа като тук. Но всъщност никой не инвестира дългосрочно. Дори китайците. Не и тук във всеки случай. Мястото в крайна сметка е обречено.
— Няма да приема пари — прошепна Луси. — Не ви искам парите.
— Хубаво — съгласи се Кота. — Защото вече ти платих.
— Искате ли да спра да пиша за нещо? — тя посочи компютъра. — Заради него ли е? За водните права? Племето пима? Не може ли просто да се откажете?
Той се усмихна.
— Този път не ни тревожи това, което пишеш… — И двамата огледаха лаптопа пред тях. — Заради компютъра е.
— При вас е. Вземете си го.
— На него няма нищо.
Това изненада Луси:
— Няма ли?
— Е, това е лаптоп на компанията ни. Би трябвало да знаем доста добре какво съдържа.
— Да, но нали правата са в него?
Кота вдигна свития си показалец.
— Не си играй с нас! — и се взря в нея. — Къде са ни водните права? Платихме за тях. Искаме си ги. Ратан е купил нещо, след това заяви, че бил измамен, но вече знаем, че не е така. Знаем, че правата са били в него. Къде са?
— Аз… — тя се втренчи в лаптопа и преглътна. — Мислех, че са на компютъра… — пак преглътна. — Всички така мислехме.
Кота изкриви лице в гримаса. Наведе се напред.
— Изгубих хора заради тази работа — изсъска той. — Добри хора. Няма как да очакваш да ти повярвам, че не са в теб.
— Не са!
— И какво… правата са се изпарили, така ли? Пуф? И са изчезнали в нищото? — той примигна със зачервените си очи. — Давам ти един шанс, Луси, и искам да го вземеш на сериозно. Не искаш последните ти снимки да щракне точно приятелчето ти Тимо, нали? Долу в някой плувен басейн, сам-самичка? Не искаш всичко да свърши по този начин, нали?
— Ти си звяр.
Кота се престори на шокиран:
— Да не смяташ, че това ми харесва? Искам само онова, което Джеймс Сандерсън ни продаде.
— Казах ти, че не е в мен.
— Ами водосреза? Анхела Веласкес. В него ли са? В него са, нали? Някак си ги е взел.
— Щеше да се върне в Лас Вегас, ако бяха.
— Освен ако не върти същия номер, който Сандерсън врътна на Финикс, а Ратан — на нас. Забелязахме смущаваща тенденция с тези права — когато някой ги докопа, опитва се да ги продаде и сам да бележи точка.
— Казвам ти, че не са в мен.
Кота се накани да каже нещо, после замълча. Докосна връзката си и я помилва, плъзна пръсти от гърлото чак до гърдите си в размисъл.
„Получава инструкции“ — осъзна Луси. Четеше информация, която пристигаше по очилата за данни. В сепарето заедно с тях слушаха разговора и други хора.
— Аха — каза той. — Така, значи. Може би ти вярвам.
Но не спря да я зяпа. Притеснението внезапно заля Луси. „Би трябвало да стана и да си тръгна.“ Калито се канеше да каже нещо, а тя беше сигурна, че ще е отвратително.
„Трябва да си ида. Да бягам.“
Но все пак остана вцепенена, неспособна да устои на копнежа на журналиста да научи докъде се простира тази история.
„Какво обаче искаш? Какво целиш?“
Твърде заинтригувана беше. Още откакто Джейми спомена за плана си, я беше окачил на кукичката. Колкото и да се лъжеше, че винаги би могла да си иде — или дори да избяга — просто трябваше да узнае как свършва всичко това.
— Какво искаш? — попита накрая Луси.
Калито докосна дигиталните очила. Тя се зачуди какво ли вижда и какви ли хора държат каишката на чудовище като Дейвид Кота.
Той каза:
— Да приемем, че определени хора, за които работя, знаят ужасно много за теб. Един вид като съсед, който наглежда дома ти, храни кучето ти, докато те няма, и те предупреждава, когато си в опасност.
Съни.
— Това поредната заплаха ли е?
Кота я награди с рязко, отрицателно поклащане на главата.
— Да приемем, че този съсед е добронамерен. Някой, който просто иска да те наглежда.
Последва пауза.
— Този водосрез с теб. Съседът ти смята, че би било хубаво да го доведеш на определено място в определен момент…
— Няма да го направя.
Кота продължи, все едно не го е прекъсвала:
— Има една бензиностанция точно в края на тъмната зона. Ще я познаеш по издигнатата на ъгъла пери-веселяшка шатра. Същински цирк. С всичките му тексасци. Всички местни, които са покръстили във Финикс, до един пеят и тропат с крака и търсят любовта на своя бог.