— Няма да го направя.
Не успя да прекъсне Кота.
— Ще те чакаме там утре следобед. Да речем в два и петнайсет.
Беше го слушала прекалено дълго, знаеше си. Трябваше да бяга. Веднага — наложително беше да стане и да побегне. Трябваше да каже на Анхела и да избягат заедно, но воднистите очи на Кота я държаха вцепенена. Той продължи неумолимо:
— Малко се притеснявам, че не успяваме да се разберем.
— Не можеш да ме заплашваш. Не ми пука какво ще ми причиниш. Не можеш да ме уплашиш. Вече не.
— Да те заплашвам ли? — попита Кота с безизразно лице. — Нищо подобно. Не сме като онова животно, което те отвлече. Никога не бихме те наранили… — той се наведе напред. — Харесваме как пръстчетата ти цъка-цъка-цъкат статийки. Ще ни е неприятно да ги счупим… — той бръкна в сакото си и пръсна няколко снимки на масата. — Но тези на сестра ти… защо не?
Луси изпъшка. Анна, самичка във Ванкувър. Снимки как взима Ант от детската градина, как закопчава сина си в малката им синя тесла, небето е натежало от сиви облаци и зад гърба им са избуяли зелени дървета.
Още снимки — на тези присъстваше и Стейси, извърнала се в седалката на колата, за да гледа как майка ѝ обезопасява брат ѝ. Снимката беше направена от такава интимна близост, сякаш фотографът седеше досами Анна. Луси видя капките дъжд по косата ѝ — диамантени течни мъниста.
Взираше се в снимките със свит стомах.
Беше се лъгала през цялото време, че може да нагази сред бежанците и плувците, дилърите и нарковците и да не си нацапа въобще ръцете — все едно, понеже отказваше да погледне право към чудовището, и то ще се откаже да гледа право в нея.
Но се беше лъгала. Момичето на дъното на плувния басейн се превърна в ченге, застреляно на прага на къщата си, после в приятел, мъртъв пред „Хилтън“, и накрая в Анна, усмихваща се на децата си.
Анна, толкова мека, спокойна и щастлива. Анна, която смяташе, че водовъртежът е много далече, и не разбираше, че всички заплахи по света са взаимосвързани и че когато той завлече Луси, то ще всмуче и тях с децата.
Това беше илюзия, която Луси внимателно пазеше — идеята, че може да остане отделена от тях.
Но щом започна да пише статии с името си отдолу, веднага се превърна в поредната плувкиня в маелстрьома, която гребе също толкова бясно като всички останали, за да държи главата си над водата и да избегне да бъде засмукана. Просто ѝ беше отнело повече време да го осъзнае.
Луси преглътна.
— Ще убиете Анхела, нали? Заради това искате да го доведа.
— Съдиш ни погрешно — усмихна се Кота. — Просто искаме да се срещнем с него. В миналото ни се е изплъзвал, това е всичко. Ако доведеш водосреза… — той сви рамене. — Ами ще можеш да се върнеш към щрака-щракането на статиите си и всички ще забравим, че изобщо сме водили този разговор. Проста работа. Дреболия всъщност.
Когато Луси се върна в бордея, намери Анхела проснат на матрака.
— Е? — попита той и вдигна очи към нея.
Гърлото ѝ се беше свило. Не можеше да намери думи. Силите ѝ стигаха само да се взира в раните от куршуми и в белезите по тялото му. Спомни си коментара на онзи тип от „Ибис“ — изплъзваше ни се в миналото. Белези върху белези. А сега и новите язви от шрапнели в рамото му. Раната, която беше получил, докато я спасяваше.
— Е?
Осъзна, че вижда ребрата му. Беше толкова сух и жилав! Нищо освен мускули и масивни кости. Взираше се в нея.
— Научи ли нещо? — Попита пак.
— Аха. Ми да.
Луси отиде до тубата с вода. Наля в петносаната чаша, която някой беше изоставил в апартамента. Обзавеждане, за което хората решаваха, че не си струва да се влачи по-нататък. Пи конвулсивно. Водата не я отърва от усещането за пресъхване в устата ѝ. Напълни си втора чаша, гадеше ѝ се, но не знаеше какво да прави.
— Имаме адрес — каза накрая.
— Така ли?
Изненада я колко нормално звучеше. Би трябвало да прозвучи като лъжец. Той беше толкова добър в работата си — беше сигурна, че Анхела направо ще види, че го лъже. Но в гласа ѝ нямаше и намек за нервност. Нищо.
Това ти причинява страхът — каза си тя. — Прави те идеален лъжец.
— Ратан е държал работните си неща на някакво място. Убежище за калита според мен. Изглежда, правата са там.
Анхела вече беше станал и грабна балистичното си яке.
Тя го гледаше как се облича.
— Не се ли спарваш с тази балистика?
Той ѝ се ухили за миг и отново се подмлади:
— Шегуваш ли се? Такива парцалки карат дамите да си мислят, че съм яката работа!
Луси се насили да се усмихне. Изглежда, той го прие като покана. Приближи се и я придърпа към себе си. Щом започна да я целува, тя ужасено си помисли:
„Той знае, непременно знае.“
Пребори се с желанието да го отблъсне, понеже се притесняваше, че ще усети предателството ѝ. Анхела я целуна отново, по-силно и по-гладно и внезапно тя откри, че омеква в обятията му, отвръща на целувките мощно и страстно. Вкуси езика му. Прокара ръце по плоския му корем до колана, захвана се с токата, внезапно налудничаво, до бяс полудяла от желание.
„Всички умират. Всички накрая ще сме мъртви без значение какво правим.“
Нямаше от какво да се бои. И нищо, за което да съжалява.
Сгушиха се един в друг, зажаднели за любов и изгладнели да поживеят още малко.
„Няма значение. Нищичко няма значение. Всичко накрая ще свърши еднакво.“
Глава 35
Мария лежеше в клетка, свила се на кълбо около ранената си ръка. Кръвта се беше съсирила, а на мястото, където се бяха намирали кутрето и безименния ѝ пръст, имаше пулсиращи чуканчета. Зачуди се дали раните ще се инфектират, и след това реши, че и бездруго няма значение. Нямаше да живее толкова време, че да има значение. Слънцето печеше право върху нея и силният вятър шибаше имението на Ветеринаря и усилваше нещастието ѝ. Вятърът я бичуваше.
Клетката ѝ граничеше с оградения район, където живееха хиените, и те я гледаха, изплезили езици, заинтригувани, след като вече бяха вкусили от нея. Накъдето ѝ да мръднеше, доприпкваха да подушат преградата и се връщаха непрестанно, сякаш очакваха, че оградата ѝ може да поддаде.
Бяха неуморими.
Част от Мария копнееше да успее да умре от дехидратация, да се изпари до капка и да се превърне в спаружена мумия. Тогава поне Ветеринаря, Естебан и Като щяха да останат разочаровани. Нямаше да им осигури забавление. Нямаше да могат да я видят да пищи и да бяга от хиените. Потърси начин да се обеси или да си среже вените, за да изтече кръвта ѝ, но не разполагаше с инструменти.
— Ето. Трябва да пийнеш.
Деймиън стоеше точно до клетката и държеше бутилка с вода и чиния с храна. Посещаваше я за първи път. Досега винаги бяха идвали другите.
— Не искам.
Той въздъхна и приклекна. Взе да пъха храната вътре.
— Не я искам! — извика му Мария.
Войниците на Ветеринаря погледнаха натам. Естебан се изправи и се приближи с усмивка.
Деймиън изгледа ядно Мария:
— Видя ли какво направи?
Тя се разсмя:
— Да не мислиш, че ще се уплаша от него? Какво ще ми направи — ще ме даде на хиените ли?
— Ветеринаря иска само да потичаш — отвърна Естебан. — Докато не си прокървила, мога да ти сторя много работи.
— Просто я остави на мира — обади се Деймиън. — Вече стори достатъчно.
— Не ми харесва как ме гледа.
— Зарежи.
— Не ми казвай какво да правя, pendejo. Ще те хвърля вътре с нея!
Деймиън отстъпи.
Естебан взе ориза и боба и ги напъха вътре.
— Давай, putita. Хапни. Не можеш да бягаш, ако не ти стигат сили… — той махна на хиените зад оградата. — Нали знаеш как стоят нещата? Пускаме те от единия край на оградата и ако успееш да пресечеш, преди хиените да те докопат, Ветеринаря те вади навън. Ако си достатъчно бърза и имаш късмет, имаш и шанс. Но трябва да си пазиш силата!
Мария го изгледа гневно, като си представяше, че хиените гонят него.
— Хайде, сладурче. Имаш храна колкото щеш. Защо не си напъхаш муцуната в нея? Плюскай като малка кучка.
Тя си представи от врата му да шурти кръв.
Естебан се озъби и се отдалечи.
Деймиън се върна с друга бутилка вода.
— Сериозно, поне пийни.
— Пука ли ти?
Деймиън поне имаше честта да се засрами.
— Ами… не мислех, че ще се стигне дотук.
— Колко време има, докато ме дадете… на тях?
— Следващия път, когато на Ветеринаря му се прииска — младежът погледна към Естебан, който се беше присъединил към някакви войници на Ветеринаря под един навес, играеха карти. — Харесва му, когато има кой да гледа. Така другите хора знаят какво ги чака.
Деймиън бутна бутилката през процеп в оградата.
— Може да не стане скоро. Така че по-добре пий и яж.
Мария премисли дали да не му обърне гръб, но част от нея отказваше да се предаде напълно, и гладът и жаждата ѝ спечелиха. Тя пи жадно и изяде храната със здравата си ръка, умираше от глад и не можеше да си откаже да се подкрепи.
Естебан се върна да позяпа.
— Как така ядеш заради него, а за мен — не? Още ли си ми ядосана заради пръстите?
Мария спря, за да го изгледа ядно.
В момента не можеше да спре да мисли колко ужасно ѝ се ще той да умре. Да пищи и да умира. Да го накара да си плати. Да се докопа до гърлото му. Почуди се дали има някакъв начин да го примами в клетката при нея. Какъвто и да е.
— Махай се оттук, Естебан — каза Деймиън. — Позабавлява се вече.
— Не мисля така. Забавленията тепърва започват — възрази Естебан. Огледа се, сякаш се канеше да направи още нещо, но тогава го извика Като:
— Естебан! Ще закъснеем!
— Ще се видим после, маце. Когато се върна, ще си поговорим.
Той се упъти да се присъедини към Като в големия им черен пикап. Напуснаха имението, сподирени от вдигнатите облаци прах.
Деймиън отново приклекна до Мария. На няколко фута от тях хиените я гледаха със заинтригувани жълти очи. Гладни и заинтригувани. Немигащи. Тя се зачуди дали Естебан ѝ е казал истината — че ѝ е позволено поне да се опита да избяга. Че има дори минимален шанс…
— Какво, по дяволите, си мислеше? — попита Деймиън.
Мария го изгледа с отвращение:
— Мислех си, че трябва да се разкарам на майната си оттук.
— Аз пък те мислех за умна.
— Ходи се шибай, Деймиън.
— Хей. Извинявай. Просто не очаквах, че ще се озовеш тук. Мислех, че знаеш малко по-добре как се играе играта. Твоята майка Сара — тя знаеше как стоят нещата. Трябваше да си стоиш при нея.
— Тя е мъртва — каза Мария.
Деймиън изглеждаше изненадан.
— Какво? — предизвика го тя. — Не си го знаел ли? Тя играеше играта точно както ти искаше. Излязохме да печелим, както ти ни каза — и я убиха. Направихме го, както ти искаше. И двете. А сега е мъртва! — Мария пак го изгледа ядно. — Излиза, че ти ни подреди така. Така че да, предпочетох да избягам.
Деймиън засмука устната си, загорялото му и прежурено лице изглеждаше грозно. Мария избърса потта от очите си. Черната ѝ коса беше нагорещена и натежала от слънцето. Направо се пържеше тук. Сто и двайсет градуса91 и тя под слънцето се пържи до смърт. Деймиън доби виновен вид.
— Помогни ми — прошепна му Мария.
— Как точно?
— Пусни ме да изляза.
Той се разсмя неуверено.
— Ключовете са ей там — подкани го Мария. — Видях ги. Тази нощ. Можеш да ме пуснеш. Никой дори няма да разбере. Знаеш, че си ми длъжник, задето ме набута в тая каша.
Деймиън погледна накъдето тя му сочеше. Стрелците на Ветеринаря, които играеха карти, изобщо не се интересуваха от друго, освен да пият текила и се смееха, докато губеха пари един срещу друг.
Деймиън ги гледаше и тя почти усети как той омеква.
— Не ги харесваш повече от мен — каза тя.
И си беше вярно. Личеше му. Той беше на дъното на йерархията им. Може да беше кльощав и ячък, но честно казано, не беше един от тях. Просто хлапе, което въртеше курвите на Ветеринаря.
— И двамата можем да се разкараме. Ще идем на север.
Връзката им се изпари.
— Не мога — каза Деймиън и поклати глава. — Опитам ли, попадам вътре при теб и двамата ще бягаме от хиените.
— Те дори няма да разберат. Можеш да го направиш тази вечер.
Но връзката беше изгубена и Мария го знаеше. Сега просто довършваше упражнението. С колкото и малко да го държеше, беше ѝ се изплъзнал.
— Длъжник си ми — опита тя. — Тук съм заради теб.
Деймиън не я погледна в очите.
— Ако искаш, мога да ти донеса малко мехурчета — предложи. — Ще литнеш здраво и високо. Ако се надрусаш добре, дори няма да усетиш много, докато… — и замлъкна, но погледна хиените.
— Докато ме разкъсват на парчета? — попита Мария. — Това ли искаше да кажеш? Искаш да се надрусам, преди да ме изядат жива? Смяташ, че ще ми помогне?
Деймиън се смути.
— Искаш ли мехурчета, или не?
Тя само го зяпаше.
— Съжалявам — промърмори той и взе да се извръща.
— Деймиън?
Пак се обърна към нея:
— Да?
— Ходи се шибай.
Глава 36
Когато Луси зави с метрокара в очуканата бензиностанция на „Локо Март“, Анхела попита:
— Защо спираме тук?
— Трябват ми цигари — промърмори тя.
— Не знаех, че пушиш.
— Ако преживея следващите няколко седмици, ще ги оставя. Отново.
Анхела също излезе от колата, което я накара да го погледне озадачено през рамо.
— Какво правиш? — попита го.
— Реших да огледам за нещо сладко.
— Наистина ли?
— Ами да. Гладен съм.
Анхела се отби към рафтовете с шоколадчета, а Луси заразпитва продавача за различните видове цигари. Нямаше гумени мечета. Анхела си взе опаковка „Сприй“92 и се върна до гишето. Луси най-накрая си избра електронна „Мист“ и към нея — пакет пълнители „Малборо Бъбългъм“.
— Мислех, че сама ще си ги свиваш. По стария начин — Анхела сложи бонбоните си на плота. — Аз ще ги платя — добави, когато Луси посегна към портфейла си. Тя кимна, но не отговори. Гледаше навън и наблюдаваше колата, сякаш очакваше да я откраднат.
Анхела бръсна кеш-картата си и тя изписука отрицателно.
— Какво, по дяволите? — той пробва картата пак.
— Имате ли друга карта, сър?
Анхела погледна продавача, като си помисли „Имам към петдесет карти, pendejo“, но го притесни фактът, че тази карта не работеше.
Пак я плъзна и машината пак я отхвърли.
— Не се притеснявай — намеси се Луси. — Можеш ли да наглеждаш колата? Оставих ключовете вътре. — Извади малка пачка кеш. — Ще ти платя бонбоните.
Анхела грабна своите „Сприй“ и се върна в метрокара, като се опитваше да проумее защо внезапно картата му е умряла. В това чудо би трябвало да има десетки хиляди долари.
Пак се замисли, помъчи се да си спомни кога я е ползвал за последно. Преди два дни? Преди „Тайян“ определено. За вечерята в „Хилтън“? За питиетата с Хулио?
Обратно в колата отвори пакета „Сприй“ и засмука разсеяно един бонбон. През слънцето и отблясъците на отраженията в прозорците на „Локо Март“ различаваше Луси до плота. Харесваше я. Харесваше му как се движи. Също и как се държи.
От другата страна на улицата пери-веселяците бяха опънали голяма, стара молитвена шатра и носеха табели на английски и испански с обещание за бутилки с вода за всеки, който влезе на служба и се покае. Мъчеха се да удържат табелите си, а горещият пустинен вятър беснееше около тях.
Някакъв тип отстрани на паркинга пикаеше в чисторба. Свърши и я вдигна към устата си, смучеше и я стискаше и изглеждаше като най-щастливия човек на света. Хората първоначално се гнусяха от чисторбите, но после дори най-капризните им бяха благодарни.
Анхела прерови списъка на самоличностите в ума си. Ако Матео Боливар не действаше, трябваше да пробва и останалите карти. Освен това се налагаше да се свърже и с ВСЮН, за да открие какъв е проблемът. Хулио не би могъл да знае всичките му самоличности, така че нямаше причина да се убиват лицата и свързаните с тях кеш-карти. Сигурно беше някакъв бъг във ВСЮН.