— По-добра идея ли имаш?
Приятелят ѝ изгледа Луси с блеснали сини очи.
— Определено.
Тя се засмя:
— Глупости. Затънал си в лайната като всички нас.
— Зонър до живот? Така ли смяташ?
— Ако аз съм такава, то ти със сигурност си същият.
Джейми погледна през рамо към другите маси и се приведе към Луси. Забележимо снижи глас:
— Наистина ли смяташ, че ще остана тук? Просто ще си бачкам за „Финикс Уотър“ или „Салт Ривър Проджект“ с надеждата, че те ще успеят да се погрижат за мен?
— Да не са ти предложили по-добра работа? ВСЮН или Сан Диего са ти направили оферта, а?
Джейми я погледна разочаровано.
— Работа ли? Да не смяташ, че просто си търся друга работа? Мислиш, че ще приема някаква пачка примерно от Калифорнийския департамент по природните изкопаеми? Смяташ, че ще ида да работя за правния отдел на някоя друга водна служба? Нямам намерение цял живот да местя хартии от пусто в празно.
— Нямаш кой знае какъв избор. Не са много хората, които предлагат самолетни билети за извън Аризона.
— Знаеш ли, Луси, понякога си мисля, че си най-умният човек, когото познавам, а после изтърсваш нещо подобно и осъзнавам колко си тъпа всъщност. Мислиш на дребно.
— Да съм ти казвала някога, че много те бива да приказваш с хора? — попита Луси.
— Не.
— Хубаво, защото съм щяла да те излъжа.
Но тя не успя да отклони мисълта на Джейми. На лицето му грееше влудяващата усмивка на пророк, уверен в прозрението си за механизма на небесата, и това притесняваше Луси, макар че продължиха да пият и да си разменят дружелюбни обиди.
По същия начин като Джейми се усмихваха отчетата от пери-веселяшките църковни шатри и на въпроса „защо“ отговаряха, че Господ ще им прати дъжд, макар че всички климатолози предсказваха по-малко, не повече валежи.
„Иде дъжд — казваха уверено отчетата. — Дъждът иде.“
Знаеха как работи вселената. Бяха отключили всички Божии тайни. А сега Джейми се хилеше по същия начин.
— С какво разполагаш? — попита предпазливо Луси.
— Как ще приемеш, ако ти кажа, че съм намерил начин да съсипя Съглашението за река Колорадо?
— Ще отвърна, че това е балон с горещ въздух.
— Колко би платила да се озовеш на печелившата страна? — притисна я Джейми.
Луси се поколеба, поднесла бирата към устата си.
— Сериозно ли говориш?
— Абсолютно сериозно. Какво ще речеш да ти дам старшите права, които са годни да ги представиш и пред Върховния съд? Права, които може да разчиташ, че властите ще подкрепят. Не се ебавам. Няма празни приказки и лъжи, нито дрязги дали Вегас е изпомпил еди-колко си вода, нито дали някой си фермер е отклонил незнаен брой кубици за нивата си. Без такива щуротии. Тези права са толкова яки, че с тях караш шибаните военни да накацат по всичките язовири на Колорадо и да внимават водата да се излива само към теб. Такива права ще ти дадат възможност да вършиш същото, което Калифорния причинява на градовете през цялото време… — Джейми я гледаше изпитателно. — Какво ще кажеш за това? Колко би платила?
— Ще кажа, че си се надрусал, и не бих ти платила и един китайски юан. Съжалявам, Джейми, познавам те. Ти си същият мръсник, който прави секс с мен, понеже искаше да провери дали жените стават за нещо.
Джейми се ухили, нетрепващ пред гнева на Луси:
— А какво ще правиш, ако ти казвам истината?
— Че си хетеро или за водните права?
— Онова беше просто експеримент.
— Такъв задник си!
Джейми обаче не искаше да смени темата:
— Питала ли си се някога как град като Лас Вегас — град, който би трябвало да е пресъхнал и да е отвят от вятъра още преди милион години — се справя така добре, а ние сме тези, дето пърхат наоколо като пиле с отрязана глава?
— Те са адски дисциплинирани за разлика от нас.
— О, да. Тези шибаняци знаят как да залагат, нали? Поглеждат си картите — шибаните им триста хиляди акър-фута от Колорадо — и знаят, че са преебани. Не се самозалъгват като нас. Не се опитват да блъфират, все едно имат нещо, което нямат.
— Какво общо има това с правата?
— Казвам просто, че всички играем една и съща игра… — Джейми започна да вади маслинките с клечката си и да ги яде. — Цял ден се занимавам с бумаги. Виждам играта. Копая залегналите в нея права. Записвам случващото се. Всички го правим. Без значение дали си Калифорния или Уайоминг. Невада или Колорадо. Всички виждаме с какво можем да се измъкнем — без властите да забележат и да ни обявят война. И ако имаш човек като Кейтрин Кейс да играе от твое име, справяш се добре. По-добре, отколкото политическите изроди, с които разполагаме тук, във всеки случай… — той спря да гризе маслинките и озари Луси с преценяващ поглед. — Но какво ще си помислиш, ако ти кажа, че всички играят грешната игра?
— Ще кажа, че ми писна от увъртанията ти — отвърна Луси изнервена.
— Намерих коз — усмихна се Джейми и се облегна на стола с вид на доволна котка.
— Да знаеш, че звучиш като човек, който се опитва да продава имоти в Ню Орлиънс.
— Може би. Или пък ти си била затъкната в прахоляка толкова време, че не виждаш голямата картинка.
— А ти я виждаш.
Той отново озари събеседничката си с влудяваща усмивка:
— Вече да.
Само дето сега Джейми лежеше мъртъв в прахоляка с извадени от гнездата им очи и голямата картина, която си беше мислил, че вижда, я нямаше. Луси потърси друг начин да се върне до трупа му, но ченгетата наистина гаднееха в опитите си да държат настрани зяпачите, а и сега вече започваше да осъзнава точно в какво положение е изпаднала — здравият ѝ разум се връщаше твърде късно.
Трупът на Джейми нямаше значение. Единствено важни бяха живите — ченгетата, бавната колона от шофьори, които караха покрай ограничителните буйове. Приклекналите, ококорени зад маските си парамедици в очакване да им кажат, че могат да откарат труповете. Лицата от бара на „Хилтън 6“, притиснати към стъклото в наблюдение на случката.
Някъде сред тях вероятно имаше човек, който не гледаше убития, а Луси.
Тя започна полека да отстъпва. Наясно беше с този вид убийства. Беше ги виждала и преди. Важното беше затворената крива, която се разгръщаше в нещо по-голямо и по-ужасяващо.
Зачуди се дали вече са я забелязали, дали не е твърде късно да се спаси. Избяга от местопрестъплението, като се чудеше дали градът няма най-накрая да я повали и да я глътне точно както беше сдъвкал и приятеля ѝ.
„Кой ти стори това, Джейми?“ — запита се, докато бягаше. А след това си зададе по-важния въпрос: „И какво си им казал за мен?“.
Глава 3
Назъбен разрез разцепваше предницата на водната помпа на Червения кръст/Китайската дружба — някакъв инструмент се бе зацепил в кожуха ѝ, разравяйки въглеродната пластмаса, както плугът на татко ѝ навремето беше разрохквал пръстта на Сан Антонио, само дето браздата беше по-дълбока и по-сърдита.
Мария не беше сигурна кой е нападнал помпата или какво си е мислил, че ще постигне. Мама му да еба, че тая помпа беше бронирана. Тя беше виждала булдозер да отскача от циментовите ѝ пръстени. Един нещастник нищо нямаше да постигне. Глупаво беше някой да се опитва да я реже, ама все пак беше пробвал.
Цената грееше през надраната пластмаса:
6,95$/литър — Y4/гон джин.
На китайски „гон джин“ означаваше литър37. Y беше знакът за юан. Всички, които живееха близо до аркологията „Тайян“, познаваха тази дума и банкнотите, понеже на работниците им плащаха в юани, а и китайците бяха построили и помпата. Щото такова, дружба, нъл’ тъй?
Мария учеше китайски. Можеше да брои до хиляда и дори да изписва йероглифите. Ии, ер, сан, си, ву, лиу, чи, ба… Заучаваше звученето. Учеше се колкото може по-бързо от еднократните таблети, които китайците раздаваха на всички, проявили желание.
Цената на литър гореше в горещия мрак — синя и безразлична, размазана от врязания в нея човешки гняв, но достатъчно ясна.
6,95$/литър
Всеки път, когато Мария погледнеше надраното лице на помпата, си мислеше, че се сеща кой го е сторил. Dios mió38, та тя беше този човек. Изпитваше гняв всеки път, щом погледнеше към студените сини цифри на помпата. Просто никога не бе имала късмета да се докопа до инструмент, с който има шанс да я нарани. Човек трябва да мъкне нещо специално, че да направи такъв разрез. Не чук. Не отвертка. Може би от онези резачки „Йокохама“, които ползваха строителните бригади в „Тайян“ още когато баща ѝ работеше там.
— Те карат големите винкели да пускат вода — беше ѝ казал веднъж. — Превръщат стоманата в лава, mija39. Не можеш да повярваш даже ако стоиш точно до тях. Магия, mija. Магия.
Беше ѝ показал специалните ръкавици, с които се пазеше да не си отреже пръст — бляскава тъкан, която му даваше секунда и половина, преди ръката му да изчезне в облаче дим.
Магия, беше казал. Голяма наука. На кого му пука каква е разликата? Китайците знаеха как да карат големите работи да се случват. Тези cabrones знаеха как да строят. Китайците имаха пари и можеха да боравят с магията — и бяха готови да обучат всекиго да ползва техниката им, стига да е готов да се поти на смени по 12 часа.
Всяка сутрин, щом слънцето започваше да изгаря небето в синьо, баща ѝ се прибираше при Мария и ѝ описваше чудните неща, които е видял предишната нощ, докато се е трудил на високото голо скеле на аркологията. Описваше масивните строителни принтери, които изливаха твърдите вещества в зададените им форми, писъка на инжекционните леярни и как сглобените части излитат с крана към небето.
Строителство по технология „всичко на място“.
Китайците разполагаха със силиконов фотоволтаик, който изливаха върху стените и прозорците, за да им генерират енергия. Плисваха го като боя и хайде готово, вече си напълно електрифициран. На „Тайян“ не му прилягаха постоянните токови удари, бичът на всичко живо във Финикс. Не, благодаря. Тези хора си правеха сами тока.
И даваха обяд на работниците си.
— Работя в небето — казваше бащата на Мария. — Вече всичко е наред, mija. Ще се справим. И от сега нататък почваш да учиш китайски и няма просто да идем на север. Ще можем и да пресечем океана. Китайците, те умеят да строят. След тази работа ще можем да идем навсякъде.
Такава беше мечтата му. Татко ѝ се учеше как да прорязва абсолютно всичко и скоро щеше да е в състояние да пререже бариерите, които ги държаха в капана на Финикс. Щяха да си прорежат път до Вегас или до Калифорния, или до Канада. Да му се не види, че те можеха да си прережат път през океана до Чунцин или Кунмин. Татко ѝ щеше да работи по горен Меконг и на язовирните стени на Яндзъ, които държаха водата на китайците. Щеше да строи. С новите си умения можеше да прореже всичко — оградите, калифорнийските гвардейци и всичките глупави закони за щатски граничен контрол, които твърдяха, че трябва да си стоиш в зоната за бежанци и да пукнеш от глад, вместо да идеш там, където господ още лееше вода от небето.
— Резачките „Йокохама“ минават през всичко — казваше той и щракваше с пръсти. — Като през масло.
Така че може би именно „Йокохама“ бяха ползвали върху помпата на Червения кръст. Но дори този инструмент не беше донесъл на нападателя и глътка.
Човек може и да е способен да си прореже пътя до Китай, но не и до чаша студена вода във Финикс.
Мария се чудеше каква ли цена е докарала непознатия до нападение над помпата.
Десет долара за литър?
Двадесет?
Или може и да си е била просто 6,95$ точно като сега, но за тези хора 6,95$ изглеждаше като първата полицейска палка в зъбите за онези от Финикс — факт, който просто не можеха да преглътнат. Може би хората от едно време не са знаели, че 6,95$ ще е най-доброто, което ще докопат от тук нататък и до края на света. Не са знаели, че трябва да си броят благословиите, вместо да се мъчат да режат помпата.
— Защо сме дошли? — попита Сара за пети или шести път.
— Имам предчувствие — заяви Мария. Приятелката ѝ изпъшка с отвращение:
— Ами хубаво, де, ама съм уморена.
Тя се изкашля в шепи. Бурята снощи беше оплескала гърдите ѝ повече от обикновено — прашинките се заравяха дълбоко в задънените разклонения на дробовете ѝ. Отново кашляше кръв и слуз. Все по-често кръвта беше нещо общо помежду им, за което никога не споменаваха.
— Искам да видя дали ще стане нещо — промърмори Мария, без да отклонява очи от екранчето с цената.
— Да не е същото като оня път, когато сънува пожара и човека, който излиза от пламъците, без да се изгори? Като Исус, дето ходел по водата, само че по огън? Ти ми каза, че и онова ще се случи.
Мария не се хвана на въдицата. Понякога имаше сънища, това е всичко. Майка ѝ навремето ги наричаше „благословии“. Шепотът на Господ. Отзвукът от крилете на светци и ангели. Но едни бяха плашещи, други — безсмислени, а някои ставаха ясни едва по-късно като онзи път, когато беше сънувала баща си да лети и беше помислила, че сънят е хубав и е за измъкването им от Финикс, а едва после се оказа, че е кошмар.
— Искаш да провериш какво ще стане — промърмори недоволно Сара.
Сянката ѝ мърдаше в мрака, Сара се опитваше да намери някакъв участък на цимента, който да не е погълнал жегата на деня. Накрая се отказа и седна на каручката, изблъсквайки встрани пластмасовите бутилки, които Мария беше довлякла. Те издрънкаха кухо една в друга.
— Значи, се налага да не си доспя, понеже на теб ти се мотае с тексасците.
— Ти си тексаска — възрази Мария.
— Не ми ги разправяй тия, момиче. Тези ми ти shagua pendejos дори не знаят как се къпе човек — Сара изплю нещо черно на цимента, докато гледаше как шават близките бежанци. — Надушвам ги чак оттук.
— Ти също не знаеше как се ползват гъба и кофа, докато не ти показах.
— Е, да, но се научих. Тези типове са мръсни — заяви Сара. — Просто шепа мръсни шибани тексасци, които нищо не знаят. А аз не съм пери-веселячка.
В определен смисъл беше вярно. Сара се учеше как да премахне далаския си акцент, чистеше се от тексаския си говор и тексаския прах, търкаше ли, търкаше колкото издържаше на остъргването бледата ѝ бяла кожа. На Мария не ѝ стигаше дух да ѝ каже, че все едно какво прави Сара, тексаската в нея се вижда от цяла миля. Просто не си струваше караницата.
Но беше вярно, че тексасците около помпата смърдяха. Воняха на страх и застояла пот, която се е спекла и засъхнала. Лъхаха на чисторбена пластмаса и пикня. Смърдяха един на друг от лежане, наблъскани като сардини в шперплатовите гета, които вдигаха наблизо веднага щом Червеният кръст забиеше хуманитарна помпа в земята.
Бордеите около „дружеската“ помпа бяха оазис на живот и оживление в смазаната от сушата пустош на предградията на Финикс. Тук, сред макменшъните40 и търговските комплекси, бежанците задръстваха паркингите и улиците с молитвените си шатри. Тук бяха вдигнали дървени кръстове и се молеха за спасение. Тук лепяха номерата, имената и снимките на любимите си, изгубени по окървавените пътища по време на бягството от Тексас. Тук четяха брошури, раздавани от улични хлапета, наети от професионалните койоти, които да разнесат словото:
ГАРАНТИРАНО ВЛИЗАНЕ!
ТРИ ОПИТА за КАЛИФОРНИЯ
Или ВРЪЩАМЕ ПАРИТЕ!
В ЦЕНАТА ВЛИЗА ВСИЧКО:
Камион до границата. Салове и лодки.
Автобус или камион до Сан Диего или Лос Анджелис.
ВКЛЮЧЕНА ХРАНА!
Тук, близо до хуманитарната помпа, имаше живот: денонощно горяха огньове, вдигнати от изкорубените трупове на петстайни къщи. Палатките на Червения кръст стояха, провиснали под тежестта на натрупания от отминалата буря прах. Доктори и доброволци с филтриращи маски, носени заради прахоляка и гъбичната долинна треска, се грижеха за проснатите на леглата им бежанци и се навеждаха над бебета с напукани от пясъка устни и пъхнати в изпосталелите телца венозни системи.