Джеймс Хадли Чейс
Глава първа
Събуди ме звъненето на телефона. Погледнах будилника. Часът беше 9:05. Отметнах чаршафа и стъпих на пода. Чух през тънкия под баща ми да отговаря на обаждането. То вероятно беше за мен. Него рядко го търсеха. Намъкнах халата си и когато стигнах до площадката, той ми викна:
— Някой те търси, Джек. Полсън… Болсън… Не можах да чуя добре името му.
Взех надолу стълбите на три подскока, като си давах сметка, че баща ми ме гледа натъжено.
— Точно излизах — рече ми. — Щеше ми се да беше станал малко по-рано. Можехме да закусим заедно.
— Да.
Втурнах се в мъничката, мрачна дневна и грабнах слушалката.
— Джек Крейн е на телефона — казах, загледан в баща ми, който вървеше по пътеката към петгодишния си шевролет, за да изкара още един обичаен работен ден в банката.
— Здрасти, Джек!
Тринадесетте месеца, през които не бях чувал този глас, сякаш се изпариха и аз се превърнах целият в слух.
— Полковник Олсън!
— Аз съм, Джек! Как си, магаре такова?
— Добре. А вие, сър?
— Я зарежи това „сър“. Вече не сме в армията, слава Богу! Дяволски трудно те открих.
Гласът му като че ли не беше толкова рязък, колкото го помнех. И ето сега този велик пилот на бомбардировач, който имаше достатъчно медали, за да покрие с тях цяла стена, ми казваше, че се е опитвал да открие мен! Полковник Бърни Олсън! Командирът ми от Виетнам! Прекрасният човек, за когото се грижех да бъде във въздуха в дъжд и пек, докато той разкатаваше майката на виетнамците. Три години бях неговият главен механик, докато един куршум в слабините не го извади от строя. Раздялата с него бе най-лошият момент в живота ми. Той се прибра у дома и аз трябваше да се грижа за друг пилот, който се оказа абсолютно говедо! Боготворях Олсън и го смятах за герой. Никога не се бях надявал отново да разговарям с него, но ето че сега ми се обаждаше след тринадесетмесечна раздяла.
— Слушай, Джек — прозвуча гласът му. — Бързам. Трябва да летя за Париж. Как ти вървят нещата? Мога да те взема да работиш при мен, ако желаеш.
— О, разбира се! Нищо не би ме зарадвало повече.
— О’кей. Заплатата е петнадесет хилядарки. Ще ти изпратя самолетния билет и пари за пътуването и ще поговорим, като се видим. — Защо ли в тона на този велик човек имаше толкова унилост, запитах се. — Искам те тук. Обаждам се от Перъдайс Сити: това е на около шестдесет мили от Маями. Работата не е лека, но ще се справиш. А и какво можеш да загубиш, освен ако нямаш нещо друго предвид?
— Петнадесет хиляди долара ли казахте, полковник?
— Точно така, но ще трябва да си ги заслужиш.
— Съгласен.
— Ще получиш писмо от мен. Сега трябва да бързам. До скоро, Джек — и връзката прекъсна.
Бавно оставих слушалката, вперих поглед в тавана и усетих как ме обзема вълнение. Вече бяха минали шест месеца, откакто се бях уволнил от армията. Бях се върнал вкъщи, защото нямаше къде другаде да отида. Бях прекарал тези месеци в скучен град, харчейки заплатата си от армията за момичета, пиене и за други такива глупости. От това нито аз, нито баща ми, който ръководеше местната банка, не бяхме особено доволни. Бях му казал, че рано или късно ще си намеря работа, така че да не се тревожи. Той искаше да ми даде спестяванията си, за да стана собственик на гараж, но това бе последното нещо, което исках да направя. Нямах намерение да пропилея живота си за дреболии. Исках нещо голямо.
Градчето беше малко, но приятно, а момичетата бяха отзивчиви, така че не само скучаех, но се и забавлявах и си бях казал, че когато парите ми започнат да свършват, ще си потърся нещо, само че не в този град. И сега, сякаш от небето, дойде предложението за работа от полковник Бърни Олсън, човека, на когото се възхищавах повече, отколкото на всеки друг в света, при това за петнадесет бона годишно! Добре ли бях чул наистина? Петнадесет хиляди! И то в най-разкошния град по крайбрежието на Флорида! Ударих с юмрук по дланта си. Бях толкова развълнуван, че ми се щеше да направя челна стойка!
Зачаках вести от Олсън. Не казах на баща си, но той беше умна глава и разбираше, че нещо става. Когато се върна за обяд от банката, ме погледна замислено, докато приготвяше два стека. Майка ми бе умряла, когато бях във Виетнам. Знаех, че не бива да се бъркам в навиците, които си беше създал. Обичаше да купува храна на връщане от банката и да я приготвя, докато аз се въртях наоколо.
— Нещо хубаво ли се е случило, Джек? — попита той, като обръщаше стековете в тигана.
— Още не знам. Може би. Един приятел иска да отида в Перъдайс Сити, Флорида, във връзка с една възможност да започна работа.
— Перъдайс Сити?
— Да… близо е до Маями.
Той сложи стековете в чинии.
— Това е доста далеч оттук.
— Можеше да е и по-далече.
Отнесе чиниите в дневната и известно време се хранихме мълчаливо. После рече:
— Джонсън иска да продаде гаража си. За теб това може да се окаже прекрасна възможност. Аз ще вложа капитала.
Погледнах го: самотен старец, който отчаяно се опитваше да ме задържи. За него щеше да е повече от потискащо да живее в тази подобна на кутийка къщичка сам, но какъв щеше да е този живот за мен? Той си беше изживял неговия, а аз исках да живея моя по свой начин.
— Това е идея, татко. — Не го погледнах, а насочих цялото си внимание към стека. — Но първо ще видя каква е тази работа.
Той кимна.
— Разбира се.
Спряхме дотук. Той се върна в банката за следобедната част от работния си ден, а аз легнах на леглото и се замислих. Петнадесет хиляди долара! Може и да беше тежка, но никоя работа не е прекалено тежка, щом плащат толкова пари.
Докато лежах така, мислите ми се върнаха към миналото. Сега бях на двадесет и девет години. Бях квалифициран самолетен инженер. Нямаше нещо, което да не знам за чарковете на самолетите. Бях имал добре платена работа в „Локхийд“, преди да ме вземат в армията. Прекарах три години при полковник Олсън, грижейки се за самолета му, и сега, когато се бях върнал в скучното си градче, знаех, че рано или късно отново ще продължа кариерата си. Бедата ми беше, казах си, че армията ме развали. Нямах особено желание отново да започна да живея живота, в който сам трябваше да мисля за себе си и да се съобразявам с конкуренцията. В армията ми беше добре. Парите не бяха малко, момичетата бяха отзивчиви и бях свикнал с дисциплината. Но петнадесет хиляди годишно може би щяха да вдигнат завесата към начина на живот, който исках да водя. Тежка работа? Е, рекох си, докато се пресягах към цигарите, би трябвало да е дяволски тежка, за да напусна при тези пари.
Бавно отминаха два дни, после получих дебел плик от Олсън. Пристигна, когато баща ми тръгваше за банката. Той дойде до стаята ми, почука на вратата и влезе. Току-що се бях събудил и се чувствах ужасно. Бях прекарал наистина тежка нощ. Вечерта заведох Сузи Досън в нощния бар и се натряскахме до смърт. После до 3:00 ч. се въргаляхме на едно запустяло място, някак си я отведох до дома й, след което успях да се довлека до вкъщи и да си легна.
Примигнах към баща си, чувствайки се така, сякаш главата ми ще се пръсне. Виждах двойно, от което си направих извода колко фиркан съм бил. Изглеждаше ми много висок, много слаб и много изморен, но онова, което направо ме уби, беше, че го виждах двоен.
— Здрасти, татко! — рекох и се насилих да седна.
— Пристигна писмо за теб, Джек — каза той. — Надявам се, че е онова, което чакаш. Трябва да вървя. Ще се видим на обяд.
Взех дебелия плик.
— Благодаря… Приятна сутрин. — Това беше единственото, което можах да отвърна.
— Все едно и също е.
Останах да лежа неподвижен, докато не чух външната врата да се затваря, после разкъсах плика. В него имаше билет за първа класа до Перъдайс Сити, петстотин долара в брой и кратка бележка, която гласеше:
Ще те чакам на летището. Бърни
Погледнах парите, разгледах самолетния билет. Петнадесет хиляди долара годишно! Въпреки ужасното си главоболие и усещането, че съм пресушен, ударих с юмрук във въздуха и извиках: „Ура!“
* * *
Когато минах през бариерата, която водеше към разкошното фоайе на летището на Перъдайс Сити, го забелязах, преди той да ме е видял.
Човек не можеше да сбърка високата му, слаба фигура, но имаше и промени.
После той ме зърна и слабото му лице грейна в усмивка. Не беше широката, дружелюбна усмивка, която пазеше специално за мен във Виетнам, а циничната усмивка на човек, преживял много разочарования, но все пак си беше усмивка.
— Здрасти, Джек!
Здрависахме се. Ръката му беше топла и потна — толкова потна, че скришом избърсах дланта си в панталона.
— Здравейте, полковник! Толкова време мина…
— Така е. — Погледна ме. — Престани да ме наричаш „полковник“, Джек. Казвай ми Бърни. Изглеждаш добре.
— И вие също.
Сивите му очи ме огледаха от горе до долу.
— Това е добра новина. Е, хайде. Да се махаме оттук.
Минахме през многолюдното фоайе и излязохме навън под горещото слънце. Докато вървяхме, го огледах. Беше облечен с тъмносиня фланелена риза, бял ленен панталон и скъпи сандали. До него изглеждах направо дрипльо с кафявия си летен костюм и протритите обувки.
В сянката беше паркиран бял ягуар. Той се плъзна зад волана, а аз седнах до него, като хвърлих багажа си на задната седалка.
— Ама че количка.
— Да. Добра е. — Отправи ми бърз поглед. — Не е моя. На шефа е.
Излезе на магистралата. Беше 10:00 ч. и движението не беше натоварено.
— С какво се занимаваше, след като се уволни? — попита той, докато задминаваше натоварен с каси с портокали камион.
— С нищо. Свикнах с усещането, че вече не съм в армията. Живеех при баща ми. Харчех парите от армията. Сега вече са на свършване. Хвана ме в най-подходящия момент. Следващата седмица смятах да пиша на „Локхийд“, за да ги питам дали нямат някое местенце за мене.
— Не би искал да работиш там, нали?
— Предполагам, че не, но трябва да ям.
Олсън кимна.
— Точно така… с всички ни е същото.
— Изглеждате като човек, който не само има за ядене, но му и остава нещичко.
— Да.
Той насочи ягуара от магистралата по един черен път, който водеше надолу към морето. След като изминахме около стотина ярда, стигнахме до дървената постройка на кафе-бар, чиято веранда гледаше към пясъка и морето. Той паркира.
— Тук можем да поговорим, Джек — рече и излезе от колата.
Последвах го по скърцащите стъпала, които водеха към верандата. Нямаше никакви посетители. Седнахме на една маса, а отвътре се появи момиче и ни се усмихна.
— Какво ще пиеш? — попита Олсън.
— Кола — отвърнах, макар че ми се щеше уиски.
— Две коли.
Момичето се отдалечи.
— Да не си спрял да пиеш, Джек? — попита Олсън. — Спомням си, че го удряше на пиянство доста често.
— Започвам след шест часа.
— Желязно правило. Аз вече не се докосвам до алкохол.
Извади пакет цигари и запалихме. Момичето донесе колите и се оттегли.
— Нямам много време, Джек, така че нека ти обрисувам картината — рече Олсън. — Имам работа за теб… ако я искаш.
— Казахте, че става дума за петнадесет бона. Още не мога да преодолея шока. — Ухилих му се. — Ако някой друг, а не вие, ми бе предложил толкова пари, щях да го помисля за луд, но след като поканата идва от вас, полковник, чувствам се доста развълнуван.
Той отпи от колата си и погледна към плажа.
— Работя за Лейн Есекс — рече и направи пауза.
Зяпнах го учуден. Малко хора не бяха чували за Лейн Есекс. Той беше една от онези колоритни личности като собственика на „Плейбой“ Хефнър, макар че беше много по-богат от него. Есекс притежаваше нощни клубове и хотели във всеки по-голям град в света, имаше казина, строеше жилищни блокове, беше собственик на няколко нефтени находища, както и на голяма част от акциите на детройтската автомобилна индустрия и се говореше, че богатството му възлиза на два милиарда долара.
— Това си го бива! — възкликнах аз. — Лейн Есекс! Искате да кажете, че ми предлагате да работя за него?
— Точно това ми е идеята, Джек, стига да се съгласиш.
— Да се съглася? Та това е страхотно! Лейн Есекс!
— Звучи чудесно, нали? Но ти казвам… трудно ще е. Виж, Джек, да работиш за Есекс е като да си играеш с огъня. — Погледна ме. — На тридесет и шест години съм, а косата ми е побеляла. Защо? Защото работя за Лейн Есекс.
Вгледах се в него и си го спомних такъв, какъвто беше преди тринадесет месеца. Бе остарял с десет години. Резкостта в гласа му бе изчезнала. Очите му сега бяха неспокойни и непрекъснато шареха наоколо. Ръцете му не оставаха на едно място нито за миг. Въртеше чашата си, непрекъснато изтръскваше пепелта от цигарата си, постоянно прокарваше пръсти през посивяващата си коса. Това не беше онзи полковник Бърни Олсън, когото познавах.
— Чак толкова ли е трудно?
— Есекс все повтаря една фраза — отвърна тихо Олсън. — Твърди, че на този свят няма нищо невъзможно. Преди два месеца организира среща с целия си персонал в някаква дяволска зала. Прочете ни лекция, в която основната мисъл беше, че ако искаш да останеш при него, трябва да приемеш невъзможното за възможно. Персоналът му наброява над осемстотин мъже и жени и това е само личният му персонал: хората, които работят в Перъдайс Сити — управители, рекламни агенти, адвокати, счетоводители и така нататък, докато се стигне до тези като мен. Заяви ни, че ако не отговаряме на изискването да приемаме всичко в този свят за възможно, трябва да се обадим на Джексън, неговата дясна ръка, и да напуснем. Никоя от осемстотинте марионетки, включително и аз, не се обърна към Джексън. Така че сега трябва да се подчиняваме на лозунга, че няма нищо невъзможно. — Хвърли фаса си и запали нова цигара. — Ето че стигаме и до теб, Джек. Есекс поръча нов самолет — реактивен, който ще пилотирам аз. Машината е много специална, пригодена за големи конференции, с десет спални кабини и всичко останало — бар, ресторант и така нататък, и така нататък, плюс апартамента на Есекс с кръглото му легло. До времето на доставянето има три месеца, но пистата на Есекс, която използвам за хвърчилото, на което летя в момента, не е достатъчно дълга за новото. Поставена ми е задачата да удължа пистата. Докато върша това, ще трябва и да летя с него докъде ли не из целия дяволски свят. Това изобщо не може да стане, но нали няма нищо невъзможно. — Отпи от колата си. — Така че се сетих за теб. Откривам си картите, Джек. Заплатата ми е четиридесет и пет хиляди годишно. Искам да се погрижиш за пистата и да внимаваш да бъде готова до три месеца, като се брои от днес. Новият самолет ще ни бъде доставен на 1 ноември и смятам да го докарам тук. Предлагам ти петнадесет хиляди от моята заплата. Опитах се да разговарям с Есекс, но той не ще и да чуе. „Това си е твоя грижа, Олсън — отвърна ми. — Не ме интересува как ще го направиш, но гледай да свършиш работата!“ Знам, че не бива да искам от него да ми отпусне помощници. Не е от хората, на които им се нравят подобни разговори. Няма защо да се тревожиш за разноските. Операцията започна, но искам ти да бъдеш там, за да се грижиш работата да не спира.
— Колко трябва да е дължината на допълнителната част от пистата?
— Половин миля е достатъчна.
— Каква е почвата?
— Дяволска. Има гора, хълмове и дори скали.
— Бих искал да й хвърля един поглед.
— Очаквах да го кажеш.
Погледнахме се. Не това беше работата, която се бях надявал да получа. Инстинктивно усетих, че има нещо странно в цялата история.
— И какво ще стане с мен след три месеца, при положение че пистата бъде готова?
— Добър въпрос. — Той повъртя чашата си и погледна към плажа. — Ще имам основание да разговарям с Есекс. Той ще бъде доволен. Мога да го убедя да те назначи отговорник на летището и ще получаваш най-малко тридесет хиляди.