Допих колата си, докато размишлявах.
— Ами ако Есекс не е доволен… тогава какво ще стане с мен?
— Искаш да кажеш, ако не завършиш работата за три месеца?
— Точно това имам предвид.
Олсън запали нова цигара. Забелязах, че ръцете му трепереха.
— Предполагам, че тогава и двамата ще ни изхвърлят. Уверих го, че може да бъде направено. Ако не приключиш навреме, и двамата изхвърчаме. — Напълни дробовете си с дим. — Имах късмет да получа тази работа, Джек. Първокласните пилоти никак не са малко днес. Есекс само трябва да помръдне пръст и ще се появи цяла тълпа.
— Говореше ми за петнадесет хиляди годишно, а както изглежда нещата в действителност стоят така: ще ми платиш 3750 долара за трите месеца и после всичко ще зависи от това, доколко е доволен Есекс, за да получа постоянна работа… Нали?
Олсън се взря в огънчето на цигарата си.
— Така е. — Погледна ме и после отмести поглед. — В края на краищата, Джек, тъй като в момента нямаш нищо друго под ръка, не е чак толкова лошо предложение, нали?
— Не, не е лошо.
Мълчахме доста дълго, после той рече:
— Хайде да идем на летището. Ще хвърлиш един поглед и ще ми кажеш какво мислиш. Трябва да летя с него за Ню Йорк в три часа, така че нямам много време.
— Бих искал да преведеш малко пари в банковата ми сметка, преди да започна работа, Бърни — рекох. — Закъсал съм финансово.
— Няма проблеми, ще го уредя. — Той се изправи. — Хайде да хвърлим един поглед.
Има нещо гнило в тая работа, казах си, докато той излизаше обратно на магистралата. Но какво можех да изгубя? 3750 долара за три месеца работа не бяха малко пари. Ако накрая нищо не излезеше, все още можех да се обърна към „Локхийд“. Въпреки това нещо ме човъркаше отвътре. Този мъж до мен не беше великият полковник Олсън, когото бях познавал. Човекът, на когото бих вярвал до последно. За него бих дал живота си, но не и за този, който сега седеше до мен. В него бе настъпила някаква странна промяна, която ме безпокоеше. Не можех да си дам ясно сметка каква точно беше тя, но усещах, че трябва да бъда нащрек, а това беше лошо.
Летището на Лейн Есекс беше разположено на около десет мили извън града. Над голямата врата в оградата от бодлива тел имаше табела, на която пишеше:
СОБСТВЕНОСТ НА ЕСЕКС
Двамата пазачи, облечени с бутилковозелени униформи и с револвери на хълбоците, поздравиха Олсън, докато влизахме.
Обичайните за летищата сгради изглеждаха ярки, нови и модерни. Можех да видя как из контролната кула сновяха хора. Те също бяха облечени с бутилковозелени униформи.
Олсън подкара по пистата и ягуарът буквално полетя. На около половин миля надолу забелязах голям облак прах й Олсън намали.
— Ето че пристигнахме — рече той и паркира. — Виж, Джек, нека ти представя цялостната картина на нещата. Организирал съм всичко, както ти споменах. Твоята работа е да внимаваш нещата да не се разпаднат. Страхувам се от неприятности с работниците. Тук има около хиляда и шестстотин души, повечето са цветнокожи. Спят в палатки и трябва да работят от 7:00 до 18:00 с два часа обедна почивка. Гледай да не направиш някоя грешка в това отношение. Следобед е дяволски горещо. Отговорникът се казва Тим О’Брайън. Ти ще си му шеф. Предупредих го, че пристигаш. Той е свестен човек, но нямам особено голямо доверие на ирландците. Работата ти е да го наглеждаш, докато той надзирава работниците. Стой настрана от тях. Не искам неприятности. Те харесват О’Брайън. Схвана ли всичко?
Зяпнах го.
— Е и какво, по дяволите, ще правя аз?
— Каквото ти казах. Наблюдавай О’Брайън. Обикаляй мястото. Ако забележиш някой да се излежава, съобщи на О’Брайън. Внимавай никой да не се измъква преди 18:00 ч.
Той излезе от колата и бързо се запъти към облака прах. Последвах го озадачен. Когато отминахме завесата от прахоляк, се озовах сред кипяща работа и гледката ме потресе. Около двадесет булдозера изравняваха земята. Армия мъже се потяха над лопатите, къртеха скали, режеха паднали дървета с електрически триони. Работеше и валяк, така че миризмата на катран беше доста силна.
Неизвестно откъде пред нас се появи дребен, дебел мъж, облечен с провиснал, мръсен панталон в цвят каки и с осеяна с петна блуза.
— Здрасти, полковник! — каза той.
— Как върви, Тим? — попита Олсън.
Мъжът се ухили.
— Като в мечтите. Момчетата отрязаха тридесет ели тази сутрин. В момента ги разчистваме.
Олсън се обърна към мен.
— Джек… запознай се с Тим О’Брайън. Вие двамата ще работите заедно. Тим… това е Джек Крейн. Докато той говореше, огледах О’Брайън. Беше яка буца от кокали, сланина и мускули, на около четиридесет и пет години, оплешивяващ, лицето му имаше меки черти, но сините му очи бяха твърди, а извивката на устните — решителна. Човек, който би се понравил на всеки: работник, мъж, на когото можеш да имаш доверие, така че му подадох ръка, а той я стисна, разтърси я и после я пусна.
— Тим… разведи Крейн наоколо. Аз трябва да вървя. — Олсън погледна неспокойно часовника си. — Дай му къща и джип.
Неочаквано съвсем наблизо се чу силна експлозия, чийто трясък ме накара да подскоча.
О’Брайън се усмихна.
— Взривяваме — рече той. — Има много скали.
Олсън ме потупа по ръката.
— Трябва да вървя, Джек. Ще се видим след три дни. Тим ще се погрижи за теб.
Той се обърна и тръгна към мястото, където бе оставил ягуара.
О’Брайън погледна часовника си.
— Ще ме почакате ли десет минути, мистър Крейн, после ще отидем до летището. Искам да съм сигурен, че момчетата ще получат обяда си. — И той се отдалечи, оставяйки ме да стърча на мястото си, сякаш бях някаква дяволска кукла на конци.
Загледах се. Операцията по разчистването на областта вървеше като по часовник. Валякът вече бе завършил двеста ярда от пистата. Отново се чу тътнежът на експлозия и десет булдозера се заеха с работа.
Какво по дяволите правя тук? — запитах се. — Нищо повече не можеше да се желае като организация. С бързината, с която работеха хората, пистата щеше да бъде завършена за два месеца, а не за три.
Стоях и чаках под горещите слънчеви лъчи, докато някой не наду свирка. Машините спряха и шумът замря. Мъжете оставиха лопатите си и всички се насочиха към три големи камиона, където неколцина негри започнаха да им раздават разхладителни и пакети с храна.
О’Брайън се зададе към мен в открит джип.
— Качвайте се, мистър Крейн — рече той. — Ще ви откарам до бунгалото ви. Сигурно един душ няма да ви се отрази зле. На мен също! — Той се усмихна. — После можем да хапнем заедно в моето бунгало. То е точно до вашето.
— Чудесно. — Седнах до него. — Виж, Тим, какво ще кажеш да ме наричаш Джек?
Той ми хвърли поглед, после кимна.
— Защо не?
Подкара бързо по пистата към дълга редица бунгала близо до контролната кула. Спря отстрани, излезе и се насочи към бунгало №5.
— Ето го твоето. Настанявай се. Какво ще кажеш да дойдеш в №6 след половин час? Става ли?
— Да.
С багажа си в ръка отворих вратата и влязох в благословената хладина, идваща от климатичната инсталация. Затворих вратата и се огледах. Всичко в голямата дневна беше луксозно. Четири кресла, добре заредено барче-хладилник, цветен телевизор, претъпкана с книги библиотечна полица, мокет, който създаваше усещането, че вървиш по трева, и стереоуредба, сложена до отсрещната стена. До дневната имаше малка спалня с двойно легло, дрешници, нощно шкафче с лампа, а до спалнята — баня, оборудвана с всичко, за което би могъл да си помисли човек.
Съблякох се, взех душ, избръснах се, облякох риза с къс ръкав и ленен панталон, после се върнах в дневната. Изкушавах се да пийна нещо, но реших да не го правя. Като погледнах часовника си, видях, че имам на разположение още пет минути, така че запалих цигара и зачаках. В 12:30 ч. отидох до бунгало №6 и почуках.
О’Брайън, който изглеждаше много по-малко потен, но все още беше със същите дрехи, отвори вратата и ми махна да влизам. Влязох в пълно копие на бунгалото, което току-що бях напуснал. Носеше се миризма на пържен лук, която накара устата ми да се напълни със слюнка.
— Обядът ще е готов след миг — рече той. — Какво ще пиеш?
— Благодаря, нищо. — Настаних се в едно от креслата.
Момиче, облечено с бутилковозелена блуза и тесен панталон в същия цвят, се появи в стаята с поднос в ръка. То бързо подреди масата, сложи две чинии и излезе.
— Да хапнем — рече О’Брайън и седна.
Присъединих се към него.
В чинията ми имаше дебел стек, грах и пържени картофи.
— Добре се храните тук — отбелязах, докато режех стека си.
— Всичко на това място е първокачествено — отвърна О’Брайън. — Работим за Есекс.
Хранихме се мълчаливо около минута, после О’Брайън каза:
— Разбрах, че с Олсън сте приятели от Виетнам.
— Беше ми шеф. Грижех се за самолета му.
— Как беше във Виетнам?
Отрязах още едно парче стек, сложих му горчица, след което погледнах Тим.
— За мен беше добре, но по мен не стреляха. — Лапнах парченцето от стека и задъвках.
— Има разлика.
— Точно така.
Продължихме да се храним в мълчание, после О’Брайън попита:
— Сигурно имаш голям опит в правенето на писти?
Спрях да ям и го погледнах право в очите. Той също гледаше право в мен. Взирахме се така един в друг и не можех да не харесам този тежък, дебел мъж, който дъвчеше стека си, докато честните му сини очи гледаха в моите.
— Аз съм авиоинженер — отвърнах. — Познавам отвътре повечето хвърчила, но нямам представа как се строи писта.
Той кимна леко, после покри част от стека си с горчица.
— Да. Е, Джек, благодаря ти, че бе откровен. Да започнем оттук. Олсън ме предупреди, че иска да сложи някой да ме наблюдава. Страхува се, че пистата няма да е готова до три месеца. Каза, че ще докара експерт, който да ме следи. Приех, защото парите са добри. Оглупял е от страх от Есекс. Когато някой се страхува от някого, защото се безпокои да не си загуби работата, аз го съжалявам и имам желание да му помогна.
Поколебах се, после рекох:
— Бяхме заедно допреди тринадесет месеца. Сега за първи път го виждам оттогава. В него е настъпила дяволска промяна.
— Наистина ли? Работя тук само от две седмици, но мога да кажа когато някой е изплашен. — О’Брайън довърши яденето си и се облегна назад. — Е, Джек, какво предлагаш да вършиш? Мога да те уверя, че пистата ще бъде завършена след шест седмици. Работниците ми са добри и знам, че мога да разчитам на тях.
— Олсън спомена нещо за неприятности от тяхна страна.
О’Брайън поклати глава.
— Няма такава вероятност. Заплащането им е добро, а и аз знам как да се оправям с тях.
Вдигнах рамене.
— Тогава да пукна, ако знам за какво съм тук. Веднага щом видях как върви работата, разбрах, че мястото ми не е тук. Знаеш ли, Тим, има нещо странно в тази история. Олсън ми предлага добри пари от собствената си заплата очевидно за нищо.
О’Брайън се усмихна.
— Е, ако ще ти плащат и това ти харесва, по-добре ще е да ме наблюдаваш, нали?
— Мога ли да дойда с теб и да огледам? — Чувствах се неловко.
— Разбира се. — Погледна часовника си. — И без това е време да тръгвам.
Той ме откара обратно до работната площадка и излезе от джипа.
— Вземи колата, Джек. Няма да имам нужда от нея този следобед. Разгледай. Готов съм да чуя всякакви предложения.
Чувствайки се като глупак, подкарах край мъжете, които вече бяха започнали да работят, отминах изравнената земя и стигнах до гората. Там оставих джипа и продължих пеша.
Петдесетина негри режеха дърветата с електрически триони. Погледнаха ме с безразличие, после един от тях — едър, добродушен мъжага, ми махна да се отдалеча.
— Не е много безопасно да се мотаеш насам, братле — рече ми той. — Дърветата валят като дъжд. Отдалечих се, излязох от гората и се запътих под горещото слънце към мястото, където взривяваха. Отново ме предупредиха, че трябва да стоя настрана. Както ми беше казал О’Брайън, работата вървеше с пълна пара. Имаше достатъчно машини, достатъчно хора и достатъчно експлозиви, за да направи пистата за шест седмици.
Тръгнах надолу по стръмна пътечка, която водеше към поточе, доста отдалечено от работната площадка, седнах на една скала, запалих цигара и се замислих.
В едно нещо бях сигурен: тук нямаше никаква работа за мен, щом всичко се ръководеше от О’Брайън. Така че защо Олсън ме беше извикал? Защо ми плащаше 3750 долара от собствения си джоб, за да се шляя наоколо, след като вероятно знаеше, че О’Брайън ще се справи с работата навреме? Какво се криеше зад всичко това? Сега бе заминал за Ню Йорк. Казал бе, че ще се върне след три дни. Междувременно аз какво щях да правя? Първото ми желание бе да се върна у дома, като му оставя писмо, в което да му обясня, че не виждам с какво бих могъл да бъда полезен, но бързо се отказах от тази идея. Не исках отново да се върна в онази малка скучна къщурка и отново да бъда там, където нищо не се случваше. Реших да чакам Олсън да се върне и тогава да изясня нещата с него. Междувременно ми хрумна да напиша доклад за това, как напредва строежът на пистата, само за да му покажа, че се опитвам да заслужа парите, които ми плаща.
Върнах се на работната площадка и заварих О’Брайън да се занимава с някакъв развален булдозер. Когато ме видя, тръгна към мене.
— Виж, Тим. — Трябваше да крещя, за да надвикам шума на останалите булдозери. — Струва ми се, че всичко е наред. Разбира се, че пистата ще бъде завършена за шест седмици. С бързината, с която работите, може да бъде готова и за пет.
Той кимна.
— Но трябва да правя нещо, за да заслужа парите си. Имам нужда от тях. Мога ли да видя бележките ти, така че да приготвя доклад за Олсън? Имаш ли нещо против?
— Не, Джек. Това не е проблем. Иди в бунгалото ми. В най-горното ляво чекмедже на бюрото ми ще намериш всичко, което искаш. Няма да идвам с теб. Трябва да оправя тази машина.
— Оценявам жеста ти. — Направих пауза и после продължих. — Докладът, който ще напиша, вероятно ще ме остави без работа, но такъв ми бил късметът. Смятам да заявя, че не мога да направя нищо по-добро от онова, което ти вършиш в момента.
Той ме погледна, усмихна се, после ме потупа по ръката.
— Ти го каза. Вече двадесет години правя писти. Ще се видим довечера. — И ме остави, като се върна при разваления булдозер.
Качих се в джипа и поех обратно към бунгалата. Потях се. Следобедното слънце припичаше жестоко и за мен беше облекчение да вляза в поддържаното с климатична инсталация бунгало на О’Брайън. Спрях изненадан на прага.
В едно от креслата се беше излегнало русо момиче. Беше облечено с червен клин и разкопчана до пъпа бяла блуза, под която нямаше нищо, освен тежките й гърди. Косата й падаше до раменете като водопад от златиста коприна. Беше на около двадесет и пет, с тясно, скулесто лице и големи зелени очи. Тя беше най-сексапилната жена, която бях виждал, откакто се помнех.
Погледна ме студено и после се усмихна. Зъбите й бяха бели като вътрешната ципа на портокал, а устните й — блестящи и чувствени.
— Здрасти! — рече тя. — Знаете ли къде е Тим?
Пристъпих навътре в помещението и затворих вратата.
— Той е на работната площадка.
— О! — Тя направи лека гримаса, после размърда закръгленото си тяло. — Надявах се да го заваря. Този човек само работи!
— И аз така мисля.
Добре, признах си, тя ме възбуждаше. Момичетата в забравеното ми от Бога градче по нищо не приличаха на нея.
— Кой сте вие? — попита тя, усмихвайки се.
— Джек Крейн. Новият ръководител на строежа на пистата. А вие коя сте?
— Пам Озбърн. Стюардесата, която замества Джейн, когато тя има почивен ден.
Погледнахме се.
— Е, това е чудесно. — Отидох до бюрото и седнах. — Мога ли да направя нещо за вас, мис Озбърн?