— Може би… Доста самотно е да живееш затворен на това летище. — Леко се размърда в креслото. Една от тежките й гърди едва не излезе от блузата, но тя я прибра навреме. — Отбих се да си побъбря с Тим.
Не го повярвах. Бях сигурен, че тя знаеше, че по това време — беше малко след 16:00 ч. — О’Брайън е на работната площадка.
Отново застанах нащрек. Бях сигурен, че бе чакала мен. Защо ли?
— Нямате късмет. — Отворих горното ляво чекмедже на бюрото. В него имаше дебела черна кожена папка. Извадих я. — Аз също имам да върша работа.
Тя се засмя.
— Гониш ли ме, Джек?
— Ами…
Погледнахме се.
— Ами… какво?
Поколебах се, но тя вече ме бе спечелила.
— Бунгалото ми е точно до това.
— Е, ще отидем ли там?
Отново се поколебах, но жени като нея ми действаха по точно определен начин. Върнах папката обратно в чекмеджето.
— Защо не?
Тя се измъкна от креслото, докато заобикалях бюрото.
— Има нещо в теб…
— Знам, и в теб също има нещо.
Обвих ръце около нея, а тя силно притисна тялото си към моето. Устните й се впиха в моите и езикът й се плъзна в устата ми.
Цялата предпазливост, цялата бдителност изчезнаха от главата ми. Буквално я извлякох от бунгалото на О’Брайън и я замъкнах в моето.
* * *
— Страхотен мъж си — каза тя мързеливо.
Любенето, ако можеше да се нарече така, беше свършило и тя лежеше като красива и доволна котка на голямото легло до мен.
Оказа се най-добрата партньорка след малката виетнамка, с която бях спал преди доста време в Сайгон и която бе малко по-страстна, малко по-активна, но не чак кой знае колко.
Пресегнах се да си взема цигара, запалих и се излегнах. Умът ми отново беше нащрек.
— Стана доста неочаквано, не мислиш ли? — рекох, без да я поглеждам.
Тя се засмя.
— Предполагам. Чух, че си пристигнал. Надявах се, че ще ти се иска да правиш любов. Помислих си, че ще дойдеш в бунгалото на Тим или в своето собствено. Аз съм момиче, което се нуждае от това, но — човече! — само какви типове има в този лагер: хора, дето се страхуват и от сенките си. Ще те изчукат толкова, колкото ще си отрежат и гърлата — до такава степен се боят да не загубят работата си.
— Значи ония приказки, че си чакала Тим да си побъбрите, бяха лъжа?
— А ти как мислиш? Представяш ли си момиче като мен да си падне по потен дебелак като него? Нямам нищо против Тим. Всичко си му е наред, но не е моят тип. — Вдигна ръце над главата си и въздъхна доволно. — Надявах се да намеря млада кръв… и я намерих.
Леко се извърнах и я погледнах. Беше красиво, сладострастно, корумпирано същество, но ме вълнуваше.
— Правила ли си го с Олсън?
— С Бърни ли? — Тя поклати глава и лицето й леко помръкна. — Не знаеш ли какво е станало с него? Един куршум го е улучил на онова място. Горкият Бърни, вече не го бива за тая работа.
Това ме потресе. Знаех, че Олсън бе улучен в слабините при изпълнението на последната си задача, но не се бях замислял какво точно можеше да означава. Дали станалото го мъчеше също както страхът, че може да загуби работата си? Господи! Помислих си какво би било, ако това се бе случило на мен!
— Не знаех.
— Той е прекрасен човек — каза Пам. — Говори ми за теб. Смята, че и ти си чудесен. Много ти се възхищава.
— Наистина ли?
— Той има нужда от теб, Джек. Самотен е. Не се разбира с тия типове тук. Непрекъснато ме питаше дали смятам, че ще приемеш тази работа. Страхуваше се, че ще откажеш.
О’кей, добре звучеше, но нещо ми подсказваше, че тя бе репетирала всичко това.
— Не бих отказал на Бърни независимо каква е работата.
Тя вдигна единия си крак и го погледна.
— Е, тук си… това го доказва, нали? — Свали крака си и ми се усмихна.
— Колко ли време обаче ще остана? Тук няма работа за мен, бейби. Тим се грижи за пистата.
— Бърни иска да го наблюдаваш.
— Знам. Каза ми. Само че Тим няма нужда да бъде наблюдаван. — Смачках цигарата си. — За какво още говорихте?
Погледна ме с онзи празен поглед, с който жените те поглеждат, когато нямат намерение да ти отговорят.
— Просто искаше да си с него. Това е.
— По всичко личи, че ти има доверие.
— Така е. Има периоди, в които не лети. Есекс не е непрекъснато във въздуха. Излизаме заедно. Той не харесва Джейн. Самотен е.
— Нали не искаш да кажеш, че ми предлага да ми плаща от собствения си джоб само защото се нуждае от компанията ми?
— Но е точно така, Джек. Надявам се, че ще се съгласиш.
— Мисля, че ще е по-добре да разговарям с него.
— Направи го.
— Струва ми се, че се бои да не изгуби работата си.
— С всички е така. Трудно е човек да се разбере с Есекс, както и с мисис Есекс.
— Значи има и мисис Есекс?
Пам сбръчка нослето си.
— Късметлия си, че те наема Бърни. Да, има мисис Есекс… скъпата Виктория. Надявам се никога да не се сблъскаш с нея. Тя е мерило за съвършената кучка на този свят. Всички се ужасяват от нея.
— Чак толкова ли е зле?
— Да. Веднъж само да сбъркаш и мисис Есекс ти показва вратата. Върти съпруга си на малкия си пръст. Вярно, Есекс е самонадеяно копеле, но поне има защо да си вири носа. А Виктория! Тя е кръгла нула: само едно хубаво лице и тяло, разглезена кучка, която вади душицата на всички, които работят при Есекс.
— Звучи ми чудесно.
— Точно така. — Пам се изсмя. — Стой настрана от нея. Какво ще правиш довечера? Искаш ли да ме заведеш на вечеря? Имам мини остин. Можем да отидем в някой ресторант за морска храна в града. Падаш ли си?
— Добре — отвърнах. — Сега изнеси хубавото си тяло оттук. Имам да върша работа.
— Не и първия ден, Джек. Това винаги е фатално. — И тя обви ръце около мен.
Глава втора
Ресторант „Леспадон“, чиято обстановка беше откровена кражба на парижкия „Риц“, се намираше на пристанището. Ята изрисувани риби и няколко рибарски мрежи украсяваха стените. Осветените с електрически свещи маси бяха разположени достатъчно далеч една от друга, за да могат хората да си споделят тайни, без да се страхуват, че някой ще подслуша разговора им.
Пам беше облечена с една от онези дълги рокли, които стигат до петите, прихваната в кръста със сребърен колан със змийска глава. Изглеждаше страхотно. Метр д’отелът се втурна към нея, усмихвайки се широко с една от онези дружелюбни усмивки, които хората като него пазеха само за своите любимци. Тя му каза нещо, което не чух, и с махване на ръката той ни поведе към една маса за двама в дъното на ресторанта с разкошни плюшени столове и с изглед към цялото заведение.
— За мен е удоволствие, мис Озбърн — рече той, издърпвайки за нея стол. — Шампанско? — Мене дори не погледна.
Тя седна и му се усмихна.
— Чудесно, Хенри.
— Мога ли да се погрижа за вечерята ви? — Беше се привел към нея и долавях мириса на афтършейва му.
— Дайте менюто — рекох — и уиски с лед за мен.
Главата му бавно се завъртя и той ме погледна. Очите му се плъзнаха по малко износения ми летен костюм и в погледа му се появи болезнено изражение, което ми каза така, както нищо друго не би могло, че съм господин Никой.
— Нека оставим това на Хенри — рече твърдо Пам. — Той си знае работата.
Изкуших се да направя скандал, но разкошната обстановка в ресторанта и враждебното изражение на този дебел мъж ме изплашиха. Предадох се.
— Добре… Да го оставим на Хенри.
Последва пауза, после Хенри се отдалечи, за да посрещне една група от шестима клиенти.
— И с него ли се чукаш? — попитах.
Тя се изкиска.
— Само веднъж, но все още му държи влага. Това е единственият ресторант в този град, където ям безплатно… а това включва и теб.
Отдъхнах си. От обстановката си бях направил извода, че парите няма да ми стигнат, за да уредя сметката. Погледнах я не без възхищение.
— Добре се справяш, малката.
— Можеш да си сигурен. — И като се приведе напред и сложи хладната си ръка върху моята, тя додаде: — Хенри се страхува от мен. Жена му е ревнива и той си въобразява, че ще започна да го изнудвам.
— И ти, разбира се, нямаш нищо против.
Питиетата пристигнаха. Заедно с тях ни поднесоха малки топли ордьоври. Около нас закръжиха двама келнери. Ресторантът започна да се пълни.
— Ама че местенце. — Огледах се. — Кой знае колко би се изръсил човек, ако Хенри не уреждаше сметката.
— Е, така е.
Пристигна келнерът, който сервираше виното, с бутилка „Сансер“1, сложена в купа лед. Поклони се на Пам, която му се усмихна сексапилно. Запитах се дали не се чукаше и с него.
После ни донесоха морски език със сос от скариди и дебели резени омари.
— Сега разбрах на какво се вика живот! — възкликнах, докато набождах на вилицата си парче риба и го поднасях към устата си.
— Мъже! — Пам поклати глава, големите й зелени очи се бяха разширили учудено. — Какво не биха направили за момиче като мен. Номерът, разбира се, е да дадеш малко и да вземеш много. Те или са благодарни, или се страхуват, но и в двата случая печеля.
— А с мен как трябва да е: да бъда благодарен или да се страхувам?
Тя поднесе парче омар към устата си и отвърна:
— Просто си остани вълнуващ.
— Ще го запомня.
Хвърли ми бърз поглед.
— Чудесно е, нали?
— Със сигурност. — Ядохме мълчаливо известно време, после попитах: — Бърни няма да се върне до два дни, нали?
— Виж, Джек, хайде да забравим за Бърни. Нека се забавляваме. Става ли?
Но аз бях неспокоен. Преди да напусна летището, бях говорил с Тим. Пам бе казала, че ще ме вземе в 20:00 ч., така че имах време да се избръсна, да взема душ и да пийна едно питие. Тим се бе върнал в къщичката си в 19:25 ч. и се бе отбил при мен.
— Намери ли, каквото ти трябваше? — попита той. Изглеждаше смъртно изморен, потен и мръсен.
Усетих как ме загриза съвестта.
— Имах посетителка. Не ми остави нито миг свободно време.
— Пам ли имаш предвид?
— Точно така.
Той се ухили.
— Ама че момиче! Знаех, че ще те хване, но не и толкова бързо.
— Тази вечер ще излизам с нея.
Тим хвърли поглед към питието в ръката ми.
— Едно такова няма да ми се отрази зле.
— Влизай. Тя със сигурност ще закъснее.
Сипах му голямо уиски със сода и много лед.
— Що за човек е тя? — попитах и му подадох чашата. — Местната курва?
— Тя е приятелката на Олсън.
Това ме потресе.
— Нали знаеш, че Бърни…?
— О, разбира се. На него не му пука, че тя спи, с когото й падне. Харесват се. Единственото нещо, което не правят, е да спят заедно.
— За Бога! Ако знаех, нямаше да я докосна! Няма да изляза довечера с нея, щом е момичето на Бърни.
Тим отпи жадно, след което избърса устата си с опакото на ръката.
— Ако не го направиш ти, ще се намери някой друг. Но не си мисли, че става дума за нещо повече от чукане, Джек. Тя е момичето на Бърни. Има нужда от секс, а Олсън не може да й го даде, така че я оставя да се забавлява. Това не е тайна — знае го тукашният персонал, както и половината Перъдайс сити, предполагам. Само не я приемай на сериозно. — Той довърши питието си, остави чашата на масата и тръгна към вратата. — Ще си взема душ и ще седна пред телевизора. — Погледна ме и се усмихна: — Животът е дяволски странно нещо, нали?
Но сега Бърни ми тежеше на съвестта.
— Виж, Пам — рекох, но изчаках келнерът да отнесе чиниите ни. — Тим ми каза, че си момичето на Бърни. Той е най-добрият ми приятел. Това ме притеснява.
— О, за Бога! Нали ти казах: имам нужда от това? Бърни няма нищо против. Ще спреш ли да говориш по този въпрос? Повтарям ти: Бърни знае каква съм и няма нищо против.
Келнерът ни донесе „Торнедо Росини“ с листа от артишок и картофи.
— Изглежда превъзходно, нали? — рече Пам. — Ммммм! Обожавам да се храня тук!
— Не може да не му пука — настоях аз. — Искаш да кажеш, че той те обича и ти го обичаш?
— О, млъкни! — Гласът й беше тих и внезапно се ожесточи. — Вземай онова, което ти се дава, и бъди благодарен.
Предадох се. Обещах си от този момент нататък да не я докосвам. Това беше дяволска ситуация! Бърни… човекът, на когото се възхищавах най-много, а ето че бях чукал момичето му.
Загубих апетит. Колкото и вкусен да беше стекът, сега ми беше трудно да го ям. Огледах ресторанта, докато само ровех из храната в чинията си. Настъпи внезапна суматоха, а Хенри полетя по пътеката към входа. Видях висок мъж с масивно телосложение, на около шестдесет години, да влиза откъм полумрака в приглушената светлина на ресторанта. Никога не бях виждал подобен човек. Ако се съдеше по начина, по който вървеше, той очевидно беше обратен. Дебелото му лице с огромен нос ми напомняше за недружелюбен делфин. Върху явно напълно плешивата си глава носеше отвратителна оранжева перука, сложена малко накриво. Беше облечен с жълт като лютиче ленен костюм и пурпурна риза с жабо. Гледката беше невероятна и единствена по рода си.
— Виж тоя тип — рекох, щастлив да променя разговора. — Кой може да е?
Пам погледна към пътеката.
— Това е Клод Кендрик. Собственик е на най-модната, най-скъпата и най-доходната галерия в града.
Наблюдавах как дебелакът стигна, клатушкайки се, до една маса, която се намираше през три от нашата. След него вървеше слаб, строен мъж, който можеше да бъде на всякаква възраст от двадесет и пет до четиридесет. Дългата му гъста коса беше гарвановочерна, а продълговатото му лице, тесните очи и устата почти без устни му придаваха вид на подозрителен, свиреп плъх.
— Това е Луис де Марни. Той управлява галерията — обясни ми Пам. Отряза парче от стека си и го лапна.
Суетнята, която Хенри вдигна около тези двамата, ми даде да разбера, че ги смяташе за важни личности. Заинтригуван, наблюдавах как се настаняват на масата. Като с махване на магическа пръчка се появи водка с мартини и бе поставена пред дебелия мъж. Сътрапезникът му отказа питие. Последва кратка размяна на мнения с Хенри около това, какво биха искали за ядене, после, отдалечавайки се бързо, той щракна с пръст на един сервитьор да го последва.
Клод Кендрик се огледа като крал, който разглежда двора си. Помаха на хората, които очевидно познаваше, и след това погледна в наша посока. Малките му очички се задържаха за момент върху лицето ми, после се преместиха към Пам. Веждите му се вдигнаха нагоре и устните му се извиха в усмивка. След това направи най-дяволското нещо, което бях виждал. Поклони й се и, използвайки оранжевата си перука вместо шапка, я вдигна високо над плешивата си като яйце глава, поклони се отново, сложи перуката на мястото й, размърда се леко в стола си и заговори със сътрапезника си.
Пам се изкиска.
— Страхотен е, нали? — рече. — Прави го с всичките си приятелки.
— Ти си му приятелка?
— Използваше ме като манекенка за някои от най-специалните си бижута. Познавам го от няколко години. — Тя довърши стека си. — Извини ме… Хрумна ми нещо. — Стана и отиде до масата на Кендрик. Гърбът й го закриваше от погледа ми и тя разговаря с него около три минути, после се върна на масата.
— Това пък какво беше? — попитах.
— Той притежава най-страхотната моторница. Помислих си, че ще е забавно да се повозим. Във възторг е. Знаеш ли, този град е малко скучен за хората, които живеят в него постоянно. Всеки иска да се запознае с някой нов човек. Ще дойдеш, нали?
Докато се колебаех, тя продължи:
— Той наистина е забавен и е много важна личност. — Сервитьорът дойде и разчисти масата. — Ще ти хареса.
Идеята за моторницата беше привлекателна.
— Ами добре, какво мога да загубя?
Погледнах към Кендрик. Той се усмихна и ми кимна, докато келнерът му сервираше пушена сьомга. Кимнах му в отговор.