Увод
— Елф!
Тази дума те кара да подскочиш като ужилен. Елф ли? Кой говори за елфи?
Изтръгваш се от унеса, подаваш глава през прозореца на работилницата и се вслушваш в далечния глас, който долита откъм центъра на градчето.
— Да, точно така, прекрасни дами и благородни господа от достойния град Фелсбург. Добре чухте, става дума за истински елф! В нашата менажерия ще видите по един екземпляр от трите Вълшебни народа — джудже, елф и трол. А за да бъде пълна картината, към тях сме прибавили екземпляр от зловредното племе на таласъмите, които напоследък се срещат все по-рядко. Побързайте! Побързайте! Само две представления — днес и утре вечер!
Сядаш на ниското столче, оставяш върху тезгяха недовършената обувка и се оглеждаш. Обущарската работилница е тясна и схлупена. Задушният въздух мирише на гьон и лепило. Скучно е, ужасно скучно. Отдавна си се примирил с невзрачния живот на чирак-обущар в едно малко градче, но мечтите за вълшебства те навестяват всеки ден. Изчел си десетки старинни книги за някогашния живот на Вълшебните народи. И ето че днес ще имаш възможност да видиш със собствените си очи елф, джудже и трол.
Никога не си се надявал на такова щастие. Мълвата разказва, че преди около петдесет години всички Вълшебни народи са изчезнали от света. Къде са отишли — това никой не знае. Само малобройни техни представители все още бродят из горите и планините, преследвани и избивани от злобни и алчни хора.
Внезапно вратата скръцва и грубият глас на майстора прогонва мислите ти.
— Хей, момче, недей да дремеш! Работа те чака!
Веднага грабваш обувката и се захващаш да я довършиш, но днес работата не ти спори. Мисълта ти непрестанно се отплесва към цирка. Питаш се как ли изглежда елфът… дали тролът е толкова страшен, колкото разказват хората… наистина ли джуджетата са майстори на ковашкото изкуство…
Следобедът минава нетърпимо бавно, ала най-сетне идва вечерта. Бързо навличаш единствения си чифт нови дрехи и хукваш към покрайнините на Фелсбург, където е разпънат шатърът на цирка.
Очаква те първото вечерно представление.
Мини на 1.
Епизоди
1
Високият брезентов шатър се издига в подножието на стръмния планински склон. Тичаш натам с всичка сила, стискайки здраво в юмрук цялото си богатство — един меден грош. Но още преди да си наближил поляната, чуваш жален глас:
— Милост, млади господине! Подарете нещо на един сляп нещастник!
Стреснато поглеждаш настрани. Край пътеката седи дрипав слепец с празна паничка в ръката. Сърцето ти се свива от тъжната гледка. Почти си готов да пуснеш гроша в паничката на просяка… но това би означавало да се лишиш от представлението, за което си мечтал цял ден. Как ще постъпиш?
Ще запазиш гроша за вход в цирка — мини на 43.
Ще го дадеш на просяка — продължи на 87.
2
— Не желая да слушам подобни думи! — твърдо казваш ти и въпреки тъмнината с крайчеца на окото си забелязваш одобрителната усмивка на елфа. — Ние не сме като Тибур! Да вървим!
С бърза крачка се отдалечавате от прокълнатото място и когато излизате от сянката на Химур-Ган, здрачът наоколо сякаш просветлява. Неволно въздъхваш от облекчение. Звездната светлина в нощното небе ти се струва чиста като планинска вода.
Половин час по-късно вече сте на прохода и идва времето да решиш накъде ще поведеш своя отряд.
По планинските пътеки на северозапад, към връх Уруг-Ган — мини на 172.
По пътя на североизток, към гората Елоида — прехвърли се на 237.
По пътя на юг, към Големия кръстопът — отгърни на 143.
3
Продължаваш да лежиш в сянката на дърветата, но внезапно се случва нещо удивително. Тибур се изправя и погледът му безпогрешно налучква скривалището ти, сякаш предварително е знаел къде да те търси.
Странно, в този миг не изпитваш нито капчица страх. Просто се изправяш и решително пристъпваш срещу ловеца на тролове.
Мини на 59.
4
Макар и малко неохотно, захвърляш арбалета в близката пропаст, после се връщаш да седнеш до елфа.
Мини на 116.
5
Решително натискаш плочата и усещаш как камъкът под дланта ти започва да трепери. Раздава се глухо скърцане… и внезапно стената пред теб се разтваря. От нея изскача грамаден каменен чук, който лети право към главата ти. Искаш да отскочиш, но вцепенените от ужас крака не се подчиняват.
Посочи едно число от таблицата в края на книгата.
От 1 до 6 — мини на 82.
От 7 до 12 — прехвърли се на 46.
6
— Прав е Банун! — провиква се джуджето. — Влачим се по чукарите и дъвчем разни треволяци, дето ги бере Гилмориен! Това не е живот!
— Какво друго очакваш? — подигравателно се обажда Шургуп. — Те, елфите, само за себе си мислят. И на ум не им идва, че някой може да е гладен.
— Долни създания! — възмутено отвръща елфът. — Нямате ли поне капчица срам? Само за стомасите си мислите!
Крайно време е да се намесиш и да предотвратиш свадата. Какво ще кажеш на спътниците си?
„Спокойно, приятели, след малко ще ви донеса храна от хана“ — продължи на 80.
„Не се карайте! Да продължим напред и все някъде ще намерим храна“ — мини на 220.
7
Решаваш, че ще е най-разумно да се подчините на надписа. Разделяте се на разстояние десет крачки един от друг и продължавате напред. Отвъд арката тунелът се превръща в истинска подземна улица, покрита с гладки каменни плочи. Наоколо пещерата става все по-широка. Внезапно джуджето спира и надава вик:
— Град! Подземен град!
Бързо пристъпваш напред и в бледата светлина на кълбото съзираш изумителна гледка. Пещерата се разширява до огромни размери. Сред нея незнайни строители са изградили великолепни многоетажни къщи, свързани с улици и проходи на различни нива. Стените, колоните, даже тротоарите са украсени с инкрустации от злато и скъпоценни камъни.
— Баратулия! — смаяно въздъхва джуджето. — Това е Баратулия, легендарният изгубен град на моя народ! Най-прекрасното творение на подземните строители, пълно с несметни съкровища.
— Съкровища ли каза? — обажда се изотзад таласъмът.
— Млък, алчно изчадие! — сопва се джуджето. — Не посягай с мръсните си ръце към съкровищата на моя народ!
— Изобщо не съм посягал! — обидено отговаря таласъмът. — Просто ми хрумна, че с една малка част от тия съкровища ще можем да се откупим от Тибур. Така вече хората няма да ни преследват.
Идеята на таласъма звучи разумно. Ако решиш да я приемеш, мини на 36.
Ако отхвърлиш предложението, отгърни на 49.
8
Луната е залязла и под дървесните корони царува непрогледен мрак. Въпреки умората, ти стоиш буден, взираш се към гората и напрягаш слух. Не чуваш нищо, освен дишането на спящите си другари.
Внезапно трепваш. Между дърветата край поляната нещо помръдва. Поне така ти се струва, макар че не знаеш дали не е илюзия на въображението и изморените очи. Застиваш неподвижно и приковаваш поглед натам. Да! Някаква неясна сянка отново се раздвижва и безшумно пристъпва към съседния дънер.
Ако имаш арбалет и искаш да стреляш по сянката, премини на 17.
Ако засега предпочиташ да се задоволиш с наблюдение, продължи на 35.
9
Невъзмутимо, сякаш изобщо нищо не се е случило, Гилмориен излиза в средата на поляната и ви оглежда един по един.
— И тъй, нека да продължим разговора оттам, където ни прекъснаха. Вече решихме, че ще се опитаме да потърсим Последната врата. Но накъде да се отправим? Има ли някой от вас идея?
Ако вече си решил накъде да тръгнете, мини на 23.
Ако предпочиташ да изслушаш мненията на другите от групата, прехвърли се на 51.
10
Когато монетата издрънчава в паничката, просякът я опипва и въздъхва.
— Злато, истинско злато… Откога не съм докосвал такава монета. Благословен да си, момко! Твоята щедрост заслужава награда, затова ще ти предложа размяна. Искаш ли да вземеш това срещу всичко, което има в кесията ти?
И той измъква изпод дрипите си шепа потъмнели медни монети.
Неволно се усмихваш. Хубава сделка! Десет жълтици срещу някакви си медни грошове!
Ако се съгласиш с тази замяна, мини на 18.
Ако смяташ, че сделката е твърде неравна, прехвърли се на 29.
11
Продължаваш напред, но още щом нозете ти докосват черните камъни, усещаш как те обзема непреодолима умора. До тебе Гилмориен надава вик на болка и рухва като покосен. Опитваш се да обърнеш глава към останалите, но нямаш сили дори за това. Пред очите ти плъзва мъглива пелена. Правиш крачка назад… и се свличаш в несвяст върху скалата.
Минути или часове по-късно от мрака те изтръгва жестока болка. Свирепото лице на Тибур е увиснало над твоето, а пръстите му се впиват в гърлото ти като клещи. Светът отново започва да чезне. Последното, което чуваш преди смъртта си, е викът на Тибур, отправен към тъмнината сред побитите камъни:
— Ти ми помогна! Сега съм твой завинаги!
12
— Е, добре — съгласяваш се ти. — Ще търсим вратата. Но най-напред трябва да потърсим закътано място, където да отпочинем и да обмислим накъде ще продължим.
Елфът се усмихва широко и кимва.
— Не се тревожи, ние елфите умеем да откриваме най-добрите места за почивка. Следвайте ме.
И той тръгва напред.
Мини на 243.
13
— Аз ще потвърдя! — високо изричаш ти и пристъпваш напред.
Елфът те поглежда презрително.
— Не ме карай да се смея в този тежък час. Как да ти имам вяра? Човек…
— И освен това приятел на елфите! — добавяш ти, изваждайки берила от джоба си. — Този камък получих в Елоида от вожда на тамошното племе!
Наоколо се надига смаян шепот, после настава тишина.
— Добре тогава — въздъхва водачът. — Вожд е дал камъка, значи пак вожд трябва да реши съдбата ви. Последвайте ме, но помнете, че през цялото време ще бъдете на прицел.
Мини на 41.
14
— … девет… ДЕСЕТ!
В тунела звънва зловещата песен на лъковете и ти падаш, пронизан от десет стрели. Това е краят както на приключението, така и на твоя живот.
15
Странно, в този миг не изпитваш нито капчица страх. Просто се изправяш и решително пристъпваш срещу ловеца на тролове. Когато те вижда, той скача на крака и от устните му излита глухо ръмжене.
Мини на 59.
16
Уви, двамата разбойници те държат прекалено здраво. Останалите се хвърлят към вратата. Гилмориен пъргаво се изплъзва от първите удари, поваля двама противници, ала сетне останалите се скупчват върху него.
Схватката трае само минута или две, но ти се струва, че е минала цяла вечност. Когато мъжагите се отдръпват, елфът лежи неподвижно на пода сред локва кръв, а от гърдите му стърчи дръжката на нож. Благородният Гилмориен е загинал в безнадеждния опит да те спаси.
Мини на 246.
17
Бавно надигаш арбалета, прицелваш се и натискаш спусъка. Свистенето на стрелата процепва горската тишина.
Посочи едно число от таблицата в края на книгата.
От 1 до 6 — мини на 247.
От 7 до 12 — продължи на 27.
18
Поколебаваш се, после решително подаваш жълтиците на просяка.
— Дано да знаеш какво вършиш, старче. Защото размяната е наистина неравна — едно към сто, ако не и повече.
Старецът дрезгаво се разсмива и изсипва грошовете в шепата ти.
— Едно към сто, казваш… А за едно към колко би заменил един слънчев лъч? Или едно утро? Или един ден живот? Върви си спокойно по пътя. Не аз спечелих, а ти. Сбогом, пътнико…
Мини на 47.
19
Унесен в мисли, ти се прибираш в тясната си стаичка зад работилницата. Може би утре ще успееш отново да посетиш представлението. Надяваш се да измолиш от майстора пари за билет.
Но на следващия ден те очаква изненада. Циркът си е заминал и представлението е отменено. Както научаваш от един клиент, трупата била поканена спешно да изнесе представление в двореца на княза от големия град.
Така свършва цялата история. Остава ти само мъчителното чувство, че си се докоснал до нещо вълшебно, ала не си сторил всичко, за да станеш част от магията.
20
Сред планинското безмълвие избухва див, безумен смях. С ужас се завърташ и виждаш как само на няколко крачки разстояние Тибур излиза от една пукнатина на скалата. В очите му блести неописуема злоба.
— Ето че пак се срещнахме — изрича с тих, съскащ шепот ловецът на тролове. — Казах ти, че ще съжаляваш, а сега ще разбереш, че не се шегувам.
Ако имаш арбалет и искаш да стреляш по Тибур, премини на 32.
В противен случай отгърни на 65.
21
Не е трудно да проследите Тибур. Той върви като пиян, често се препъва и нито веднъж не поглежда назад. Сякаш някаква невидима сила е получила власт над него и го тегли към източното подножие на Химур-Ган.
— Но накъде отива той? — отново пита Арнир. — Нататък няма нищо, само скали и пущинаци.
— Точно така — мрачно потвърждава Шургуп. — Натам са Черните скали. Място, където даже моят народ не смее да пристъпи.
— Защо?
Таласъмът се кани да отговори, но ти го изпреварваш.
— Тукашните легенди разказват, че под Химур-Ган някога е имало град на магьосници.
— Не — поправя те Шургуп. — Никога не е имало град. Само древно капище на диви племена, които са се прекланяли пред силите на злото. Било е още преди създаването на Баратулия.