Така, като статуи, останахме ние тая секунда и аз се кълна, че другите около нас не са могли веднага да разберат какво е станало. Тогава Фортини изпъшка и леко се изкашля. Скованото му тяло се поотпусна. Ръкохватката и ръката опрени на гърдите ми потрепнаха, после ръката се смъка надоло така, че върхът на рапирата опря на моравата. По това време Паскини и дьо Гонкур бяха изтичали при него и той падна в ръцете им. Уверявам ви, че беше по-трудно да издърпам рапирата си, отколкото да я вкарам. Плътта му се свиваше около нея, сякаш не искаше да я пусне. О, повярвайте ми, трябваше да употребя определено физическо усилие, за да се освободя от това, което бях сторил.
Но болката от издърпването, изглежда, му върна за миг живота и волята, защото той се освободи от приятелите си, изправи се и вдигна рапирата за поздрав. Аз направих същото, изумен, че това беше възможно. Бях го пронизал на височината на сърцето и въпреки това не бях засегнал нито едно важно място. След това и преди приятелите да успеят да го прихванат, кръката му се подгънаха и той рухна тежко на земята. Те го сложиха по гръб, но той бе вече мъртъв, лицето му призрачно неподвижно на лунната светлина, а дясната ръка все още стиснала рапирата.
Да, наистина, страшно лесно е да убиеш човек.
Ние вдигнахме рапирите за поздрав към приятелите му и щяхме вече да си тръгнем, когато Феликс Паскини ме задържа.
— Извине — казах аз — Нека го оставим за утре.
— Трябва само да се дръпнем малко настрана — настоя той — където тревата е още суха.
— Нека тоагава аз да я намокря зарад вас, Сент Мор — замоли ми се Лафрант, петимен и той да види сметката на един италианец.
Аз поклатих глава.
— Паскини е мой — отговорих — Той ще бъде първи утре.
— Нима има и други? — попита Лафран.
— Вижте какво ще ли каже дьо Гонкур — усмихнах се аз — Струва ми се, че той вече претендира да бъде трети.
При тези думи Гонкур с притеснение изрази мълчаливо съгласие. Ланфран го погледна въпросително и дьо Гонкур кимна.
— А след него не се съмнявам идва петлето… — продължих аз.
И още не бях довършил, когато червенокосия дьо Вилардуен се приближи по осветената от луната трева.
— Поне него ще го взема аз — възкликна Ланфран с почти умоляващ глас, толкова голямо бе желанието му.
— Попитайте го — изсмях се аз и се обърнах към Паскини — Утре — казах — Посочете времето и мястото и аз ще бъда там.
— Тревата е чудесна — подразни ме той — мястото е чудесно и аз съм решил Фуртини да ви има за другар тая вечер.
— По-добре би било да го придружава приятел — ухапах го аз — А сега, с ваше позволение, аз трябва да си вървя.
Но той ми се изпречи на пътя.
— Който ще да е — каза той — но да свършим сега.
За първи път с него ядът ми започна да се надига.
— Добре служите на господаря си — подметнах аз.
— Аз служа само на собственото удоволствие — бе отговорът му — Господар нямам.
— Моля да ме извините, че ще си позволя да ви кажа истината — рекох аз.
— Която е? — запита той тихо.
— Че вие сте лъжец, Паскини, лъжец като всички италианци.
Той тутакси се обърна към Лафран и Боемон:
— Вие чухте. След това не можете да ми откажете да го свърша.
Те се колебаеха и ме поглеждаха да разберат моето желание. Но Паскини не искаше да чака.
— Пък ако още имате някакви скруполи — избърза той — позволете ми да ви помогна… ей така!
И той се изплю на тревата в краката им. Тогава ядът ми се разгоря и вече не можех да се сдържа. Сляпата ярост го наричам аз — едно завладяващо и непреодолимо желание да убивам и да унищожавам. Аз забравих, че Филип ме чака в голямата зала. Единственото, което знаех, бяха сторените спрямо мен неправди — непростимата намеса на посивелия старец в личните ми дела, поръчението, дадено на свещеника, наглостта на Фортини, дързостта на Вилардуен, а сега и Паскини, изпречил се на пътя ми и изхрачил се на тревата. Аз побеснях. Бях жаден за кръв. Гледах на всички тези твари като на гнусни зловонни гадове, които трябва да бъдат премахнати от пътя ми, от този свят. Както хванал се в мрежа лъв може да беснее против примките, така аз беснеех срещу тези твари. Те ме заобикаляха от всички страни. Наистина бях попаднал в капана. Единствения изход беше да ги изколя, да ги смажа и стъпча в земята.
— Добре! — казах аз доста спокойно, въпреки че гневът ми беше толкова голям, че цял се трсях — Първо вие Паскини… А след това, вие дьо Гонкур?… И най-после Вилардуен?
Те всички един след друг кимнаха и Паскини и аз се приготвихме да се дръпнем настрана.
— Понеже вие бързате — предложи ми Боемон — и понеже те са трима и ние сме трима, защо да не уредим въпроса наведнъж?
— Да, да! — с въодушевление извика Лафран — Хайде вие вземете дьо Гонкур. Дьо Вилардуен да остане за мене.
Но аз им махнах с ръка да се дръпнат.
— Те са тука по заповед — обясних аз — Аз съм този, който толкова много им трябвам, че, бога ми, и аз се заразих от тях и искам да им видя сметката сам.
Бях забелязал, че Паскини се дразни от бавенето ми и приказките, и реших да го подразня още.
— С вас Паскини — заявих аз — ще свърша на бърза ръка. Не бих искал да се разтъкавате, докато Фортини чака да му правите компания… Вас Раул дьо Гонкур, ще ви накажа, както сте го заслужили, задето се водите с такива лоши другари. Вие затлъстявате и започвате да се задъхвате. С вас ще си поиграя, докато маста ви се стопи, а белите дробове запъхтят и засвирят като мокри мехове… За вас дьо Вилардуен, още не съм решил по какъв начин ще ви убия.
Тогава поздравих Паскини и двубоят започна. О, аз бях решил да бъда истински сатана тази вечер. Бързо и бляскаво — това беше решението ми. Нито пък забравях за измамната лунна светлина. Щях да си уредя сметката с него, както с Фортини, ако той се решеше на контраудар. Ако не се решеше, и то скоро, тогава щях да го приложа аз.
Въпреки че го бях раздразнил, той беше предпазлив. И все пак аз наложих двубоят да се развива бързо и в мъждивата светлина, осланяйки се по-малко от друг път на зрението и повече от обикновено на осезанието, нашите рапири непрекъснато се кръстосваха.
Почти преди да изтече първата минута на схватката, аз нанесох този удар. С едно измамно движение, сякаш кракът ми леко се е подхлъзнал, при съвземането се престорих, че губя допира с рапирата на Паскини, той направи опит да мушне, аз направих второ измамно движение, този път с излишно широка защита. Последвалото от това разкриване беще примамката, с която исках нарочно да го привлека. И наистина го привлякох. Той светкавично се възползва от онова, което смяташе за неволно разкриване. Право и точно бе неговото мушкане и цялото му тяло и воля бяха вложени в силата на удара. Но всичко бе лъжливо от моя страна и аз бях готов за него. Моята рапира само леко допря неговата и двете се плъзнаха една по друга. Тогава китката ми се изви само колкото трябваше и не повече и отклони рапирата му към моята гърда… О, толкова леко отклонемие, само на няколко пръста, достатъчно да насочи върха на рапирата му край мене, така че на минаване той прободе една гънка на алазения ми камзол. Разбира се, при това мушкане тялото му последва рапирата, а върхът на моята рапира посрешна тялото му на височината на сърцето от дясната страна. И моята ръка бе изпъната и права като стомана, протегната от нея, а зад ръката и стоманата — моето тяло, стегнато и здраво стъпило.
На височината на сърцето, казвам, рапирата ми се заби в дясната страна на Паскини, но не излезе от лявата, защото почти мина през него, срешна едно ребро (ах, убиването на човек е касапска работа!) с такава сила и напънът наруши равновесието му дотолкова, че той залитна назад и настрани. И още докато падаше и преди да рухне, с едно дръпване и извиване, аз измъкнах оръжието от тялото му.
Дьо Гонкур се втурна към него, но той му махна да се върне при мен. Паскини не издъхна толкова бързо, като Фортини. Той кашляше и плюеше, и подпомогнат от Вилардуен, се опря на лакът, отпусна глава на ръката и пак се закашля и плю.
— Приятно пътуване, Паскини — присмях му се аз в сляпата си ярост — Моля ти се побързай, защото тревата където лежиш изведнъж се измокри и ако се забавиш, ще умреш от настинка.
Когато се приготвих незабавано да започна с дьо Гонкур, Боемон заяви, че трябва малко да си почина.
— Не — казах аз — Още не съм загрял достатъчно. — и се обърнах към дьо Гонкур — Сега ще ви накараме да потанцувате и да похриптите… Поздрав!
Дьо Гонкур не се биеше от сърце. Явно беше, че се дуелираше под принудата на заповед. Хватките му бяха старомодни, както можеше да се очаква от всеки човек на средна възраст, обаче не беше безучастен фехтовач. Беше хладнокръвен, решителен, упорит. Но не беше блестящ, а беше потиснат, понеже предварително знаеше, че ще бъде победен. Двайсетина пъти, както се биех бързо и бляскава, той беше в ръцете ми. Но аз се въздържах. Казах вече, че имах сатанински намерения. И наистина ги имах. Аз го изнурявах. Избутах го от лунната светлина така, че почти не можеше да ме вижда, защото аз се фехтовах в собствената си сянка. И когато го изтощих така, че започна да хрипти, както му бях предрекъл, Паскини, опрял глава на ръката, загледан в нас, се закашля и забълва, като че ли повръщаше живота си.
— Сега дьо Гонкур — съобщих аз най-сетне — виждате, сте съвсем безпомощен пред мен. Мога га ви свърша по десетина различни начина. Бъдете готов, защитавайте се, защото това е начинът, по който ще го направя.
С тези думи аз само минах от четвърта в трета позиция и когато той се защити страхливо и несполучливо, върнах се в четвърта, възползвах се, че се е открил и го намушках на височината на сърцето така, че рапирата мина през него. Когато видя този финал, Паскини се отпусна, зарови лице в тревата, потрепери за миг и остана неподвижен.
— Тая вечер слугите на господаря ви ще станат с четири по-малко — уверих аз Вилардуен, преди да започнем дуела.
И какъв дуел! Хлапакът беше смешен. В каква селска школа по фехтовка се бе учил — човек не можеше да си представи. Приличаше направо на палячо. „Кратка схватка и проста“ — отсъдих аз, а неговата червена коса сякаш беше настръхнала от безмерна ярост и той налиташе към мен като побъркан.
Уви! Тъкмо палячовщината му ми коства живота. След като си играх с него и го подигравах за недоляната му селящина, той така се ядоса, че забрави и малкото, което разбираше от фехтовка, направи широк замах с рапирата, сякаш тя имаше тежък и остър ръб, тя изсвири във въздуха и се стовари върху главата ми. Аз се сащисах. Никога не ми се беше случвало толкова глупаво нещо. Той беше съвсем разкрит и аз можех мигновено да го пронижа. Но, както казах, аз бях сащисан и преди да се съвзема, усетих болката от забиващата се рапира, когато този непохватен провинциалист ме прободе и се хвърли напред като бик, докато ръкохватката се удари в страната ми, и залитнах назад.
Когато паднах успях да видя тревогата по лицата на Лафран и боемон и тържествуващото задоволство по лицето на дьо Вилардуен, който продължаваше да ме натиска.
Аз паднах, но не стигнах тревата. Пред очите ми на петна проблеснаха светлини, в ушите ми проехтя гръмотевица, настъпи мрак, замержеля се мъждива светлина, която бавно се проясни, преряза ме раздираща болка, каквато не се отдава на описание, и тогава чух нечий глас, който казва:
— Не мога да усетя нищо.
Познах този глас. Беше на директора Атъртън. И разбрах, че съм даръл Стандинг, завърнал се току-що през вековете в преизподнята на усмирителната риза в Сан Куентин. Познах и това, че докосването от пръстите, допрели врата ми, беше на директора Атъртън. Познах и това, че докосването от пръстите, което измести неговите, беше на доктор Джаксън. И гласът на доктор Джаксън беше, който каза:
— Вие не знаете как се напипва пулсът на врата. Ето… точно тука… сложете пръстите си, където са моите. Усещате ли? Е, така си и мислех. Сърцето е отслабнало, но работи като хронометър.
— Минали са само двайсет и четири часа — обади се капитан Джейми — а той никога още не е бил в такова състояние.
— Преструва се, това е! Можете да заложите на това — подхвърли Ал Хъчинс, главният отговорник.
— Не знам — настоя капитан Джейми — Когато пулсът е толкова забавен, само специалист може да го усети…
— Ами, аз съм изкарал чираклъка си в усмирителна риза — рече с надсмешка Ал Хъчинс — И съм ви карал да ме разшнуровате, капитан Джейми, когато сте мислили, че съм на път да пукна, а аз едва се сдържах да не ви се изплюя в лицето.
— Какво мислите докторе? — попита директорът Атъртън.
— Казвам ви, че сърцето работи великолепно — беше отговорът — Разбира се той е слаб. Това и трябваше да се очаква. Казвам ви, че Хъчинс е прав. Той се преструва.
С палеца си той обърна единия ми клепач, при което аз отворих другото си око и загледах навелите се над мен.
— Какво ви казах! — тържествуващо се провикна доктор Джаксън.
И тогава, макар и да ми се струваше, че лицето ми ще се пръсне от това усилие, аз напрегнах цялата си воля и се усмихнах.
До устните ми поднегоха вода и аз жадно пих. Не трябва да се забравя, че цялото това време аз лежах безпомощен по гръб, с ръце притиснати до тялото вътре в усмирителната риза. Когато ми предложиха храна — сух затворнически хляб — поклатих глава. Затворих очи, за да покажа, че присъствието им ми дотяга. Болката от частичното ми съживяване бе непоносима. Усещах тялото ми да се връща към живот. По жилите на врата и в областта на гърдите над сърцето пробягваха болки. А в мозъкът ми се беше задържал соменът, че Филип ме чака в голямата зала, и ми се искаше да се отскубна и да се върна към половината ден и половината нощ, които току-що бях изживял в стара Франция.
И така, още докато те стояха около мен, аз се помъчих да откъсна живата част на тялото ми от съзнанието. Аз бързах да се откъсна, но гласът на директора Атъртън не ме пусна.
— Имаш ли от нещо да се оплачеш? — попита той.
Аз изпитвах само един страх, а именно, че ще ме разшнуроват, и трябва да ви стане ясно, че отговорът ми не бе израз на самохвалство, но имаше за цел да предотврати каквото и да е разшнуроване.
— Бихте могли да позатегнете ризата — пошепнах аз — твърде е хлабава за да ми бъде удобно. Аз се губя в нея. Хъчинс е глупак. Но е и тъп. Той нищичко не разбира от зашнуроване на риза. Би трябвало да го направите отговорник на тъкачницата. Той е по-изтъкнат представител на некъдърността, отколкото сегашния титуляр, който е само тъп, без да е глупак… А сега, махайте се всички от тука, освен ако можете да измислите да ми направите нещо още по-лошо. Ако е така, останете на всяка цена. Каня ви от все сърце да останете, ако смятате, че със слабоумното си въображение сте измислили за мен някакво ново наказание.
— Той е побъркан, един истински, закоравял, твърдоглав маниак! — занарежда доктор Джаксън с възторга на медик, открил нещо ново.
— Стандинг, ти си цяло чудо — каза директорът — ти имаш желязна воля, но аз ще я пречупя, като нищо ще я пречупя, бога ми!
— А вие имате заешко сърце — сопнах се аз — За една десета от времето, което съм прекарал в усмирителна риза в Сан Куентин, заешкото ви сърце щеше да излезе през дългите уши.
О, това попадна в целта, защото директорът имаше необикновени уши. Сигурен съм, че Ламброзо7 щеше да се заинтересува от тях.
— Колкото за мен — продължих — аз ви се смея и не мога да пожелая на тъкачницата нещо по-лошо, отколкото сам вие да й станете отговорник. Ами че вие се захванахте с мен и упражнихте върху ми и сетната си подлост и въпреки това аз все още съм жив и ви се смея в лицето. Некадърен ли? Та вие дори не можете да ме убиете! Некадърен ли? Та вие не бихте могли дори да убиете притиснат до стената плъх с пръчка динамит… истински динамит, а не от тоя, за който сега сте се излъгали да повярвате, че съм бил скрил!
— Още нещо? — заповеднически рече той, като привърших диатрибата си.
И в ума ми проблесна това, което казах на Фортини, когато ми беше дотегнал с нахалството си.