В същия миг си спомних за уречената среща.
— Защо не ми каза по-рано? — ядно го попитах аз.
— Какво значение имаше? — Понс сви рамене — Нали и без друго чака вече от два часа.
— Защо не ме повика?
Понс ме измери със замислен и критичен поглед.
— Като се търкаляте в леглото и кряскате като някой петел: „Пей ку-ку, ла-ла, ку-ку, пей ку-ку.“
Той имитира безмисления припев с режещ фалцет. Без съмнение съм кряскал тази безмислица, докато съм си лягал.
— Имаш добра памет — забелязах аз сухо и понечих да сложа на раменете си новата самурена наметка, но я хвърлих на Понс да я прибере. Той намръщено поклати глава.
— Трябва ли памет след като сте го ревали повече от хиляда пъти, та половината хан се събра да чука на вратата и да ви ругае, че не ги оставяте да спят. А когато ви наредих хубаво в леглото, не ме ли повикахте и не ми ли заповядахте, ако се обади дяволът да му кажа, че господарката ми е заспала? А не ме ли извикахте пак и ме стиснахте за ръката, та е посиняла и още ме боли, и не ми ли заповядахте, ако ми е мил животът, тлъстото месо и топлият огън, да не ви будя сутринта, освен за едно?
— Което беше? — подсказах аз, понеже за нищо на света не можех да се сетя какво съм могъл да кажа.
— Което беше сърцето на един черен бухал чернокапец, казахте, който се казвал Мартинели — който и да е той — за сърцето на Мартинели, току що опържено, на златна чиния. Чинията трябвало да бъде златна казахте; и ми казахте, че трябва да ви повикам като пея „Пей ку-ку, пей ку-ку“ и тогава взехте да ме учите да пея „Пей ку-ку“
И когато Понс каза името, аз се сетих веднага, защото Мартинели беше свещеника, който бе киснал два часа във външната стая.
Когато Мартинели бе повикан при мен и ме поздрави с титлата и името ми, веднага научих името си и всичко друго. Аз бях граф Гийом Сент Мор. (Виждате ли, едва тогава можах да узная и да си спомня това, което бече в съзнателния ми ум.)
Свещеникът беше италианец, мургав, слаб, сякаш от постене или изпосталяващ глад и не от този свят, а ръцете му бяха малки и тънки като на жена. Обаче очите му! Те бяха лукави и вероломни, тесни и с тежки клепки, и едновременно зли като на пор и лениви като препичащ се на слънце гущер.
— Работата много се забави, граф дьо Сент Мор — веднага заговори той, щом Понс напусна стаята, покорен на погледа ми — Този, комуто служа, започва да губи търпение…
— Я си смени тона отче! — ядно го прекъснах аз — Помни, че сега не си в Рим.
— Августейшият ми господар… — подхвана той.
— Царува августейше в Рим, може би — пак го прекъснах аз — Тук е Франция.
Мартинели хрисимо и търпеливо сви рамене, но неговите очи, блеснали като на базилиск6, издаваха преструвката.
— Августейшият ми господар е заинтересован от това, което се върши във Франция — тихо каза той — тази дама не е за вас. Моят господар има други планове… — той навлажни с език тънките си устни — Други планове за дамата… и за вас.
Разбира се под „дама“ той имаше в предвид великата херцогиня Филип, вдовицата на Жофроа, последният херцог на Аквитания. Обаче великата херцогиня, вдовица и така нататък Филип беше жена, и млада, и весела, и красива, и — според моето убеждение — създадена за мен.
— Какви са неговите планове? — запитах го без заобикалки.
— Те са прозорливи и обширни, граф Сент Мор, твърде прозорливи и обширни, за да си позволя да гадая, а още по-малко да ги обсъждам с вас или с когото и да било.
— О, зная, че големи неща се вършат и лигави червеи пъплят зад кулисите — рекох аз.
— Бяха ми казали, че сте упорит, но аз изпълнявам заповеди.
Мартинели стана да си върви и аз станах заедно с него.
— Аз казах, че е безполезно — продължи той — но на вас беше предложена последна възможност да промените намерението си. Августейшият ми господар постъпва от почтено по-почтено.
— Е, добре, ще я обмисля тази работа — казах небрежно и с поклон изпратих свещеника до вратата.
Той рязко спря на прага.
— Времето за мислене е минало — отвърна той — Аз дойдох за решението ви.
— Ще я обмисля тая работа — повторих аз и добави хрумналата ми нова мисъл — Ако плановете на дамата не съвпадат с моите, тогава може плановете на вашия господар да се изпълнят, както той желае. Защото, помнете отче, той не ми е господар на мен.
— Вие не познавате моя господар — промълви той тържествено.
— Нито искам да го познавам — отсякох аз.
И се вслушах в ситните стъпки на дребния свещеник-интригант надоло по скърцащите стъпала.
Ако се впуснех в най-малките подробностина всичко, което видях за този половин ден и половин нощ, когато бях граф Гийом дьо Сент Мор, и в десет книги, големи колкото тази която пиша, нямаше да се поберат. Много неща ще пропусна, всъщност ще пропусна почти всичко, защото все още не съм чувал един осъден на смърт да бъде помилван, за да може да довърши мемоарите си — поне не и в Калифорния.
Когато препуснах от Париж в този ден, това беше Париж на отминали столетия. Тесните улички предлагаха позорна и нездравословна гледка с мръсотиите и нечистотиите си… но трябва да пропускам. И ще пропусна всичките следобедни събития, цялото препускане извън стените на града, голямото увеселение дадено от Юг дьо Мьон, пируването и пиенето, в които взех малко участие. Ще пиша само за края на преживелицата и ще започна с това, как стоях и се шегувах със самата Филип — ах, боже мой, тя беше чудно хубава. Една гранд дама… да, но преди всичко и след всичко, и винаги — жена.
Ние се смеехме и се шегувахме съвсем безгрижно, а около нас се блъскаше веселото гъмжило; но зад шегите ни се криеше сериозна съсредоточеност на мъж и жена, навлезли доста през прага на любовта, но все още не съвсем сигурни един в друг. Няма да я описвам. Беше дребничка, удивително стройна… но ето че започнах да я описвам. Накратко казано за мен тя беше единствената жена в света и аз малко се замислях за дългата ръка на този посивял старец в Рим, която можеше да се протегне през половин Европа и да се изпречи между моята любима и мен.
А италианецът Фортини се облегна на рамото ми и пошепна:
— Един човек, който иска да ви говори.
— Един човек, който трябва да почака за моето благоволение — отвърнах късо.
— Аз не чакам за ничие благоволение — беше неговия също толкова кратък отговор.
Кръвта ми закипя, но си спомних за свещеника Мартинели и за посивелия старец в Рим. Работата беше ясна. Това беше преднамерено. Това беше дългата ръка. Фортини лениво ми се усмихваше, докато бях така замълчал за миг да си помисля, но в тази усмивка бе вложен възможният максимум наглост.
Ако някога трябваше да бъда хладнокръвен, това беше сега. Но в мен започна да се надига старата сляпа ярост. Това беше дело на свещеника. Това беше Фортини, изгубилият всичко освен потеклото си, най-добрият майстор на сабята, излязъл от Италия през последните десетина години. Тази вечер дългата ръка беше Фортини. Ако той не успееше да изпълни заповедта на посивелия старец, утре щеше да бъде друг майстор на сабята, на следващия ден — трети. И ако случайно все не сполучваха, можех да очаквам камата на обикновен наемен убиец в гърба си или от праха на обикновения отровител във виното, в месото или в хяба ми.
— Аз съм зает — казах — Махнете се.
— Моята работа с вас не търпи отлагане — беше отговорът.
Без да усетим бяхме леко повишили тон, тъй че Филип го чу.
— Махай се италианско псе! — казах аз — Недей да виеш пред вратата ми. След малко ще си поприказваме.
— Месечината е изгряла — отговори той — Тревата е суха и чудесна. Няма роса. Отатък рибното езерце, на един хвърлей камък вляво има открито пространство, тихо и уединено.
— След малко ще получиш каквото искаш — промтрморих нетърпеливо.
Но той настояваше и не се отделяше от мен.
— Ей сега — повторих аз — Ей сега ще си поговорим.
Тогава Филип заговори с цялото си безстрашие и твърдост:
— Задоволете желанието на господина, Сент Мор. Придружете го сега. И на добър ви час — тя се обърна, за да направи знак на вуйчо си Жан дьо Жоанвил, брат на майка й, от Жоанвилите от Анжу — На добър ви час! — повтори тя, а след това се наведе тъй, че да може да пошепне: — Сърцето ми ще бъде с вас, Сент Мор. Не се бавете. Ще ви чакам в голямата зала.
Аз бях на седмото небе. Аз хвърчах. Това беше първото й открито признание, че ме обича. И тази благословия ми предаде нови сили и вдъхна увереност, че ще мога да убия и двадесет Фортиновци, и пет пари да не давам за двадесетина посивели старци в Рим.
Жан дьо Жоанвил отведе под ръка Филип, а Фортини и аз на часа уговорихме подробностите. Ние се разделихме — той да намери един-двама приятели и аз да намеря един-двама приятели, и всички да се срешнем на уговореното място отатък рибното езерце.
Първо намерих Робер Ланфран, а след това Анри Боемон. Но преди да намеря тях се натъкнах на една сламка, която ми показа накъде духа вятърът и обеща истинска буря. Аз познавах тази сламка, Ги дьо Вилардуен, недодялан млад провинциалист, дошъл за първи път в кралския двор, но въпреки това, невъздържано малко петле. Беше червенокос. Сините му очи, малки и поставени близо едно до друго, бяха също червени — поне бялото на очите беше червено; а кожата му, както е обикновено за такива типове, беше червена и луничава. Изглеждаше съвсем като попарен.
Когато минавах край него, с внезапно движение той се бутна в мен. О, разбира се, това беше преднамерено. Той кипна и ръката му хвана рапирата.
„Бога ми — помислих си аз — посивелият старец има много и чудновати оръдия.“ — а в същото време се поклоних на петлето и промърморих:
— Моля да ми простите неловкостта. Грешката беше моя. Извинете, Вилардуен.
Но той не искаше да се укроти толкова лесно. И докато се пенеше и перчеше, аз забелязах Робер Ланфран, повиках го с ръка и му обясних какво се е случило.
— Сент Мор ви е поднесъл своите извинения — отсъди той — Помолил ви е да му простите.
— Точно така — прекъснах го аз с най-любезен тон — И ви моля да ме извините още веднъж, Вилардуен, за голямата ми несръчност. Хилядократно ви моля да ми простите. Грешката беше моя, но беше неволна. От бързане за една среща се показах тромав, ужасно тромав, но съвсем неволно.
Какво друго можеше да направи този дръвник, макар и без желание, да приеме извиненията, които толкова щедро му поднесох? Въпреки това бях сигурен, когато забързах нататък с Ланфран, че няма да минат много дни или часове и необузданият малдеж ще ссе погрижи да си премерим силите на моравата.
Обясних на Ланфран само за какво ми е нужен и той не прояви любопитство да узнае повече. Беше жив младеж, не повече от двадесет годишен, но добре обучен на военното дело, беше воювал в Испания и си спечелил име в дуели. Само черните му очи блеснаха, когато разбра какво ни предстои, и нетърпението му бе толкова голямо, че той сам намери Анри Боемонт за втори секундант.
Когато тримата стигнахме на откритата поляна отатък рибното езерце, Фортини и двамата му приятели вече ни чакаха. Единият беше Феликс Паскини, племеник на кардинала със същото име и ползващ се с такова доверие пред чичо си, с каквото чичо му се ползваше пред посивелия старец. Другият беше раул дьо Гонкур, чието присъствие ме изненада, понеже беше твърде добър и благороден човек за тази компания.
Ние се поздравихме според правилата и според правилата започнахме дуела. В това нямаше нищо ново и за двама ни. Теренът беше добър, както ми бе обещано. Нямаше роса. Месечината светеше от ясно небе и рапирите на Фонтини и моята се кръстосаха.
Аз знаех едно: колкото и за добър фехтовач да ме смятаха във Франция, Фортини беше по-добър. Знаех още и друго: че сърцето на моята възлюбена е с мен тази вечер и че благодарение на мен тази вечер на света ще има един италианец по-малко. Казвам, че го знаех. За мен нямаше никакво съмнение в изхода. И докато рапирите ни се кръстосваха, аз размишлявах за начина, по който щях да го убия. Нямах желание за дълъг двубой. Бърз и блестящ — такъв е бил винаги моят похват. И още нещо: след последните месеци на гуляи и пеене на „Пей ку-ку, пей ку-ку“ не бях годен за продължителна схватка. Бързо и блестящо — това беше решението ми.
Но „бързо и блестящо“ беше трудно нещо с такъв ненадминат фехтовач като фортини зая противник. Освен това, за мой късмет, Фортини — винаги хладнокръвен, винаги с неуморима ръка, винаги сигурен и небързащ, както се говореше, при други случаи — тази вечер също бе избрал бързият и блестящ изход.
Беше бърз, напрегнат двубой, защото с каквато сигурност аз бях доловил намерението му да бъде кратък, със също такава сигурност и ой беше доловил моето. Съмнявам се, че щях да мога да приложа тази хватка посред бял ден, а не на лунна светлина. Мъждивото осветление беше в моя полза. Помогна ми също и догадката, изпреварила само с един миг това, което бе имал наум той. Беше контраударът, обикновен, но рискован похват, познат на всеки новак, повалил на гръб не един здрав мъж, който го е опитвал, и изпълнен с толкова опасност за нанасящия го, че фехтовачите не го обичат много.
Бяхме се дуелирали едва една минута, когато разбрах, че зад цялата си привидно стемителна и мълниеносна нападателност Фортини обмисля същия този контраудар. Той чакаше от мен напад с мушкане не само за да го парира, но да може да отгатне и отклони с обичайно леко извъртане на китката, като насочи върха на рапирата, за да ме посрешне, когато тялото ми последва мушкането. Сложна хватка — да, сложна хватка и при най-добро осветление. Избързаше ли да се отклони с една част от секундата, аз щях да бъда предупреден и спасен. Забавеше ли се с една част от секундата, моят удар щеше да го прониже.
„Бързо и бляскаво, така ли? — помислих си аз — Чудесно драги ми италианецо, бързо и бляскаво ще бъде, но преди всичко ще бъде бързо!“
в известно отношение това беше контраудар срещу контраудар, но аз щях да го излъжа с времето и щях да бъда свръхбърз. И бях бърз. Както казах, едва ли имаше и една минута, откакто бяхме започнали. Бързо ли? Тези мои напад и мушкане се сляха в едно. То беше мълниеносно движение, експлозия, мигновение. Кълна се, моите напад и мушкане бяха с една част от секундата по-бързи от, отколкото се смята, че някой може да ги направи. Аз спечелих тази част от секундата, Фортини се опита да отклони рапирата ми и да ме прониже със своята. Но отклонена се оказа неговата рапира. Тя блесна край гърдите ми и аз бях заграден — заграден от неговото оръжие, изпънато с цялата му дължина и празният въздух зад мен, а моята рапира се беше забила в него, беше минала през него, на височината на сърцето, от дясната към лявата му страна и излязла навън отзад.
Не е обикновено нещо да набодеш жив човек на шиш върху дължината на една рапира. Аз седя тука в килията си и спирам за малко да пиша, за да обмисля това нещо. И често съм се замислял за нея, за тая лунна нощ във Франция преди много години, когато дадох на това италианско псе да разбере какво значи бързо и бляскаво. То беше толкова лесно това пробождане на човешко тяло. Човек би очаквал по-голяма съпротива. Съпротива ч щяло да има, ако рапирата ми бе допряла кост. Но тогава тя беше срешнала само меката плът. И все пак беше минала толкова лесно! Усещам го и сега, в ръката си, в ума си когато пиша. Една игла за женска шапка не би минала по-лесно през пудинг, отколкото рапирата ми през италианеца. О, на времето в това не бе имало нищо удивително за Гийом дьо Сент Мор, но то е удивително за мен, Даръл Стандинг, като си спомням и обмислям след векове. Лесно е, много лесно да убиеш здрав, дишащ човек с такова грубо оръжие като парче стомана. Да, хората са като мекотел рак, също толкова нежен слаб и уязвим.
Но да се върна при лунната светлина и тревата. Когато рапирата ми достигна целта си, настъпи осезаема пауза, Фортини не падна веднага. Аз не издърпах рапирата си веднага. Цяла секунда стояхме така — аз разкрачен и изпънат, тялото издадено напред, дясната ръка протегната хоризонтално; острието на рапирата на Фортини толкова зад мен, че ръката му, стискаща ръкохватката, бе леко допряна до лявата ми гръд, тялото му сковано, очите отворени и блестящи.