Думите му бяха убедителни за слушатели, които вече бяха убедени. Това, което им каза не беше ново. Те само го бяха забравили във вихъра на възбудата, притиснатио от отчаяната нужда.
— Никой друг не ще тръгне да се бие за нещо, което е справедливо, по-бързо от мене — продължи татко — Но положението е такова, че не можем да си позволим да се бием сега. Избухне ли кавга, за нас няма спасение. А ние всички трябва да мислим за нашите жени и деца. Трябва да се държим мирилюбиво на всяка цена, каквито и обиди да трупат на главите ни.
— Но какво да правим пред наближаващата пустиня? — извика една жена, която кърмеше бебе.
— Има няколко селича преди пустинята — отговори татко — Филмор е шейсет мили на юг. После идва Корн Крийк. А до Бийвър има още петдесет мили. След това е Пароуън. После има двайсет мили до Седар сити. Колкото повече се отдалрчаваме от соленото езеро, толкова повече е за вярване да ни продадат провизии.
— Ами ако не щат? — настоя същата жена.
— Тогава ще се отървем от тях — каза баща ми — Седар сити е последното селище. Ще трябва да вървим напред, и толкоз, и да бъдем благодарни на късмета си, че сме се отървали от тях. На два дни път има добро пасище и вода. Наричат го Планинските ливади. Никой не живее там и това е мястото, където ще дадем почивка на добитъка и ще го поугоим, преди да навлезем в пустинята. Може да набием дивеч. А в най-лошият случай ще продължаваме да вървим, докато можем, после ще зарежем фургоните, ще натоварим каквото можем на гърба на добитъка и ще минем последните етапи пеша. Ще можем да ядем добитчететата, както вървим напред. По-добре ще е да пристигнем в Калифорния без дрипа на гърба си, отколкото да оставим костите си тук, а ще ги оставим, ако влезем в стълкновение.
Импровизираното събрание завърши с повтаряне на предупрежденията да не се прибягва до силни думи или насилствени действия. Тази нощ заспах много мъчно. Гневът срещу мормона бе така разтревожил ума ми, че все още бях буден, когато баща ми се вмъкна във фургона след последната си обиколка на нощната стража. Те мислеха че спя, но аз чух майка да гопита дали смята, че мормоните ще ни оставят да напуснем мирно техните земи. Лицето му бе извърнато настрана от нея, понеже се мъчеше да си събуе ботуша, когато й отговори с голяма сигурност за увереността си, че мормоните нямало да ни закачат, стига някой от нашите да не подеме свада.
Но аз видях лицето му в този миг на светлината на лоената свещица и там нямаше и следа от сигурността, прозвучала в гласа му. И така аз заспах, угнетен от надвисналата над нас страшна съдба и с мисълта за Бригъм Йънг, който се разрастваше в детското ми въображение в страховито, злокобно същество, истински дявол с рога, опашка и така нататък.
Събудих се със старата болка от усмирителната риза в единочката. Около мен стоеше обичайната четворка: директорът Атъртън, капитан Джеими, доктор Джаксън и Ал Хъчинс. Аз изкривих лицето си в пресилената си усмивка и си наложих да не загубя самообладание от острата болка на възвръщащото се кръвообращение. Пих от подадената ми вода, не приех протегнатия ми хляб и отказах да говоря. Затворих очи и се опитах да се върна при стегнатия с вериги кръг от фургони в Нефи, но докато тези посетители стояха около мен и приказваха, не можех да се изплъзна.
Не можах да си наложа да не чуя един откъс от разговора.
— Също както вчера — каза доктор Джаксън — НИкаква промяна ни в едно отношение, ни в друго.
— Значи ще може да издържи и по-нататък? — запита директорът Атъртън.
— И окото му няма да мигне. Следващите двайсет и четири часа не по-трудно от миналите. Той е побъркан, казвам ви, абсолютно ненормален. Ако не знаех, че е невъзможно, щях да кажа, че е опит с наркотик.
— Зная го аз неговия наркотик — рече директорът — Това е проклетата му воля. Хващам се на бас, че ако реши, ще може да мине бос по нажежени камъни, както го правят тия жреци на канаките в Южните морета.
Може би причината беше думата „жреци“, която отнесох със себе си през мрака на нов полет във времето. Може тя да е била ключовата дума. По-вероятно това да е било чисто съвпадение. Както и да е, аз се събудих легнал на груб каменен под, проснал се по гръб с ръце кръстосани така, че двата лакътя бяха стиснати в дланите на противоположните ръце. Както лежах там със затворени очи, полубуден, потърках лактите с длани и открих, че търкам загрубели мазоли. В това нямаше нищо изненадващо. Аз приемах мазолите като нещо много старо и напълно естествено.
Отвори очи. Убежището ми беше малка пещера, не повече от три фута висока и десетина дълга. В пещерата беше много горещо. Пот на едри капки беше избила по цялото ми тяло. От време на време няколко капки се сливаха и образуваха мънички ручейчета. Нямах никакви дрехи, освен мръсен парцал през слабините. Кожата ми беше почерняла като махагон. Бях много мършав и гледах на мършавината си с някаква странна гордост, сякаш да бъдеш толкова мършав бе някакво постижение. Особено много се радвах на болезнено щръкналите си ребра. Дупките между тях будеха у мен чувство на надуто възгордяване, или — да употребя по-правилна дума — на святост.
Коленете ми бяха мазолести, както лактите. Бях много мръсен. Брадата явно е била някога руса, но сега мръсна и на кафеви петна, стигаше до под гърдите като чорлава къделя. Косата ми, също на петна иразрошена, падаше на раменете, а отделни фъндъци непрекъснато се изпречваха пред очите ми, та бях принуден понякога да ги бръсвам настрани с ръка. В повечето случаи обаче се задоволявах да се взирам през тях, като някое диво животно през гъстак.
Пред самия подобен на тунел отвор на полутъмната ми пещера денят се виждаше като стена от ослепителен слънчев блясък. След малко аз изпълзях от входа и за по-голяма несгода легнах под палещия слънчев пек на тясна издатина на скалата. То положително ме гореше, това ужасно слънце, но колкото повече ме болеше, толкова повече се наслаждавах на това, или по-скоро от самия себе си, понеже стова се показвах като господар на плътта си и над нейните щения и протести. Когато намирах по себе си остра, но не чак толкова остра издатина на скалата, търках тялото си върху ръба й в истински екстаз от господството над нея и от пречистването си.
Беше задушен, зноен ден. Нито един повей не лъхаше над речната долина, в която се заглеждах от време на време. На стотици стъпки под мен мудно течеше широка река. Отсрещният бряг бе плосък и песъчлив, проснал се така до хоризонта. Над водата имаше пръснати купчинки палми.
Откъм моята страна, врязли се в една извивка на реката, се издигаха високи, ронливи канари. Малко по-нататък в извивката, право пред очите на орловото ми гнездо, изсечени в самите скали, се издигаха четири гигантски фигури. Бяха статуи на мъже до глезените. Четиримата колоси седяха с ръце, отпуснати на коленете (нагоре до раменете ръцете им почти се бяха разтрошили), загледани в реката. Поне тримата се бяха загледали. Всичко, което бе останало от четвъртия, бяха долните му крайници с огромните длани, сложени на коленете. В краката на този колос седеше сфинкс, смешно мъничък, нотози сфинкс беше по-висок от мене.
Аз гледах тези изсечени изображения с презрение и плюех, като ги гледах. Не знаех какво представляват — дали забравени богове, или предадени на забвение царе. Но за мен те бяха олицетворение на суетата и празномислието на земните хора и земните стремежи.
И над целия този зной на реката, водния простор и пясъците отвъ извиваше небе, блестящо като лъсната мед, без нито едно и най-мъничко облаче.
Минаваха часове, докато се печах на слънце. Често, за доста дълги интервали, забравил за жегата и болките, се унасях в сънища, видения и спомени. Всичко това аз го знаех — и разпадащите се колоси, и реката, и пясъка, и слънцето, и нажеженото небе — щеше да отмине в един миг. Всеки момент можеха да прозвучат тръбите на архангелите, звездите да изпопадат, небесната твърд да се навие като свитък и господ бог да се появи с войнството си за страшния съд.
Ах, знаех го толкова добре, че бях готов за това върховно събитие. Нали заради това бях тука, облечен с дрипи, в мръсота и окаяност. Бях смирен и принизен, и бях презрял нечестивите плътски потребности и страсти. И мислех с пренебрежение и с ивестно задоволство за далечните градове в равнината, които бях познавал, забравили в своя разкош и похот наближаващия последен ден. Е, те щяха да прозрат много скоро, но твърде късно за тях. И аз щях да прозра. Но аз бях готов. И сред техните писъци и ридания аз щях да възкръсна, прероден и славен, и да заема заслуженото и полагащото ми се място в царството божие.
Навремени, между сънища и видения, в които наистина и преди времето си бях в царството божие, аз прехвърлях в ума си стари прения и спорове. Прав е бил Новаций10 в твърдението си, че покаяли се отстъпници никога вече не трябва да се приемат обратно в църквите. Също така нямаше съмнение, че савелиянството11 е било замислено от сатаната. Така и Константин12, този архивраг на рода човешки, е бил дясна ръка на сатаната.
Аз непрекъснато се завръщах към размишленията за еинството господне и безброй пъти си повтарях твърденията на Ноетус Сирийски. Повече ми харесваха обаче твърденията на възлщбения ми учител Арий13. Наистина, ако човешкият разум е могъл изобщо да стигне до някакво заключение, поради самото естество на синовността трябва да е имало време, когато Синът е започнал да съществува. Един баща трябва да бъде по-възрастен от сина си. Да се поддържа нещо друго е богохулство и принизяване на бога.
И у мен възкръснаха спомени за дните на младостта ми, когато бях седял в краката на Арий, презвитер на град Александрия и ограбен от епископията си от богохулния ерети Александър. Александър Савелианита беше той и е положително с двата крака в ада.
Да, аз участвах в Никейския събор14 и видях този въпрос да се избягва. И аз помнех как император Константин изгони Арий заради праведността му. И помнех как Константин се разкая по държавни и политически съображения и заповяда на Александър — другия Александър, триж прокълнатия, епископа на Константинопол — да даде причастие на Арий на другата сутрин. И не умря ли Арий същата вечер на улицата? Казваха, че било страшно повръщане, изпратено му от господа в отговор на молитвта на Александър. Но аз казах и така казахме всички ние, арианите, че е било от орова, а отровата е била от самия Александър, епископ Константинополски, сатанински отровител.
И тука аз затърках плътта си на острите камъни и замърмори високо, опиянен от увереността си:
— Нека евреите и езичниците се писмиват! Нека тържествуват, защото дните им са преброени. И няма да има за тях живот вечен.
Аз много приказвах сам със себе си на глас върху скалната издатина над реката. Тресеше ме и от време на време пиех пестеливо вода от смрадлив кози мех. Този кози мех държах закачен на слънце, та вонята на кожата да стане по-силна и да няма освежаващата хладина на водата. Храна имаше, захвърлена в мръсотията на пода в пещерата ми — няколко котена и плесенясал комат ечемичен хляб, и бях гладен, но въпреки това не ядях.
И единственото, което вършех през този благословен дълъг ден, беше да се потя и да изнемогвам от жегата на слънце, да умъртвявам мършавата си плът върху скалата, да гледам към пустоша, да възкресявам стари спомени, да сънувам сънища и да мърморя на глс убежденията си.
А когато слънцето залезе, в падналия бързо здрач хвърлих сетен поглед към света, чийто край бе тъй близо. В краката на колосите можех да различа промъкващи се сенки на зверове, чийто леговища бяха във величествените някога градежи на човеците. И в съпровод с ръмженето на зверовете пропълзях в дупката си и с мърморене, в унес, с трескави видения пред очите, молейки се свършекът на свта да дойде по-скоро, потънах в тъмнината на съня.
Съзнанието ми се завърна в единочката със заобиколилия ме квартет мъчители.
— Богохулен еретико, директор на Сан Куентин, който е с двата крака в ада — присмях се аз, след като пих до насита от водата, която поднесоха до устните ми — Да възтържествуват тъмничарите и доверените им затворници! Краят им е близо и за тях няма да има живот вечен!
— Той се е побъркал — заяви директорът Атъртън.
— Мъчи се да ви метне — беше мнението на доктор Джаксън.
— Но той отказва да яде — запротестира капитан Джейми.
— Ами! Той може да не яде четирийсет дена без да му стане нещо — отговори лекарят.
— И аз съм го правил — обадих се аз — четирийсет дни и четирийсет нощи. Бъдете толкова добри да стегнете ризата и да се махнете от тука.
Главният отговорник се опита да вмъкне показалеца си между шнуровете.
— С макара да теглиш и половин пръст не можеш стегна — увери ги той.
— Имаш ли някакви оплаквания, Стандинг? — попита директорът.
— Да — отговорих — за две неща.
— Кои?
— Първо — казах аз — ризата е отвратително хлабава. Хъчинс е магаре. Той може да стегне шнуровете с цял фут стига да иска.
— Кое е другото? — попита директорът Атъртън.
— Че вие сте дяволско изчадие, господин директоре.
Капитан Джейми и Доктор Джаксън се закискаха, а директорът със сумтене излезе пръв от килията.
Останал сам, направих усилие да потъна в тъмата и да се отзова отново в кръга от фургони в Нефи. Интересуваше ме да узная изхода на това обречено преминаване на четиридесетте ни огромни фургона през пустинята и враждебната страна и съвсем не ме интересуваше какво е станало с дръгливия отшелник с разчесаните му от скалата ребра и смрадливия мех за вода. И се върнах нито в Нефи, нито на Нил, ами…
Но тука трябва да прекъсна разказа си, читателю, за да обясня няколко неща и да направя цялата тая работа по-лесна за разбиране. Това е необходимо, защото малко време ми остава за довъшване на спомените ми от усмирителната риза. Скоро, много скоро ще ме изведат и ще ме обесят. Да имах пълното време на хиляда съществувания, не бих могъл да опиша всичките подробности на преживяното в усмирителната риза. Поради това ще трябва да съкратя разказа.
Преди всичко Бергсон15 е прав. Животът не може да бъде обяснен със средствата на интелекта. Както Конфуций е казал много отдавна: „Щом толкова малко знаем за живота, можем ли да опознаем смъртта?“ А ние наистина не знаем нищо за живота, щом не можем да го обясним със средствата на разума. Ние познаваме живота само като явление, както един дивак може да разбира динамо, но ние не знаем нищо за живота ноуменално16, нищо за естеството на истинската същина на живота.
На второ място, Мартинети греши, когато твърди, че материята представлява единствената загадка и единствената реалност. Аз казвам и както можеш да си дадеш сметка, читателю, говоря като човек, който го разбира — казвам, че материята е единствената илюзия. Конт17 е наричал света, който е равностоен на материята, „великия фетиш“, а и аз съм съгласен с Конт.
Животът това е реалност и мистерия. Животът безкрайно се различава от обикновеното химично вещество, което непрекъснато се мени при всички видове движения. Животът се запазва. Животът е огнената нишка, която минава през всички видове материя. Аз зная, аз съм животът. Аз съм живял в десет хиляди поколения. Аз съм живял милиони години. Притежавал съм много тела. Аз, притежателят на тези многобройни тела, съм се запазил. Аз съм животът. Аз съм неизгасимата искра, която вечно припламва и изненадва лицето на времето, вечно налага моята воля и излива моя гняв върху тези бучки натрупана материя, които се наричат тела и които преходно съм обитавал.