Ето на, вижте. Този мой пръст, тъй бърз спрямо усещания, толкова чувствителен към външни влияния, толкова точен в многообразните си умения, толкова твърд и силен при свиване, огъване и сковаване, с помощта на хитроумните лостове — този пръст не съм аз. Отрежете го. Аз оставам жив. Тялото е осакатено. Аз не съм осакатен. Духът, който съм аз е здрав.
Добре. Отрежете всичките ми пръсти. Аз съм си аз. Духът е цял. Отрежете двете ми ръце до китките, отрежете двете ръце до раменната става. Отрежете двата крака до хълбоците. И аз непокоримият и неунищожимият, аз ще остана жив. Ставам ли нещо по-малко от тези осакатявания, от това смаляване на плътта? Положително не! Острижете ми косата. Отрежете с остри бръсначи устните ми, ушите, носа, изтръгнете от корен очите и там, запрян в този обезличен череп, прикачен към изпокълцано и обезобразено туловище, там — в тази килия от химическа плът — все още ще бъда аз, необезобразен, ненамален.
О, сърцето още бие. Прекрасно. Изрежете сърцето или, по-добре хвърлете останките от плътта в машина с хиляди остриета и ги направете на кайма… и аз, аз — не ме ли разбирате — целият дух, и мистерия, и жизненият огън, и самият ми живот — аз се отделям и излитам. Аз не съм загинал. Само тялото е загинало, а тялото не съм аз.
Струва ми се полковник дьо Роша е бил прав, когато е твъдял, че с принудата на своята воля е изпратил момичето Жозефин, докато е била в хипнотичен транс, назад през осемнадесетте години, които бе изживяла, назад през мълчанието и мрака преди да е била родена, назад през светлината на предишно съществувание, когато е била прикован на легло старец, бившият артилерист Жан-Клод Бурдон. И аз вярвам, че полковник дьо Роша наистина е хипнотизирал възкресената сянка на стареца и с принудата на волята си го е изпратил назад през седемдесетте години на неговия живот, обратно в мрака и през мрака исветлината на деня, когато той е бил порочната стара жена Филомен Картерон.
Не ти ли показах вече, читателю, че в отминали времена съм обитавал различни бучки натрупана материя и съм бил Граф Гийом дьо Сент Мор, мизерен и безименен отшелник в Египет и момчето Джеси, чийто баща е бил капитан на четиридесет фургона по времето на великото преселение на запад? А сега, не съм ли сега, докато пиша тези редове, Даръл Стандинг, осъдения на смърт в затвора Фолсъм и някогашен професор по агрономия във факултета по селскостопански науки на Калифорнийския университет?
Материята е велика илюзия. Тоест материята се появява в дадена форма, а външната форма е привидна. Къде са сега трошливите скали на древния Египет, където някога съм живял в леговиче като див звяр и съм бленувал за божието царство? Къде е сега тялото Гийом дьо Сент Мор, който толкова отдавна е бил промушен на осветената от луна трева от червенокосия Вилардуен? Къде са сега четиридесетте огромни фургона, наредени в кръг в Нефи, и всичките мъже, жени и деца, и мършавия добитък, подслонил се вътре в този кръг? Всички тези неща отдавна ги няма, защото те са били външни форми, прояви на променяща се материя, преди да се превърнат отново в топилка. Те са отминали и не съществуват.
И сега моите доводи стават ясни. Духът е реалността, която пебъдва. Аз съм дух и аз пребъдвам. Аз, Даръл Стандинг, временен обитател на много обиталища от плът, ще напиша още няколко реда за тези спомени и след това ще продължа по своя път. Външната ми форма, която е моето тяло, ще се разпадне, когато ще бъде умъртвена чрез обесване, и нищо от нея не ще остане в целия материален свят. В духовния свят ще остане спомен за него. Материята няма памет, понеже формите й са преходни и онова, което е врязаяно във формите й, загива заедно с формите.
Още една дума, преди да се върна към разказа си. През всичките ми пътувания през мрака в дугите изживени мои съществувания никога не съм успял да насоча пътя си към дадена определена цел. Така аз натрупах много нови преживелици от стари съществувания, преди да ми се случи да се завърна при момчето Джеси в Нефи. Вероятно едно на друго, съм изживял случилото се на Джеси двдесетина пъти: понякога съм тръгвал по неговия път, когато е бил съвсем малък в селищата на Арканзас, и поне десетина пъти след деня, когато го оставих в Нефи. Би било загуба на време да разкажа всичките подробности и затова, без да лиша с нещо разказа си от неговата достоверност, ще пропусна много неща, които са неясни или се повтарят, и ще изложа фактите, както съм ги сглобил от различните епизоди, взети изцяло или на части, тъй като съм ги изживял наново.
ГЛАВА 13
Дълго преди да се зазори, станът в Нефи се беше раздвижил. Добитъкът бе изкаран на водопой и паша. Докато мъжете сваляха веригите от колелата и разделяха фургоните, готови за запрягане, жените готвеха четиридесет закуски на четиридесет огньове. В утринния хлад децата се трупаха около огньовете и тук-там деляха местата с последната смяна на нощната стража, която сънливо чакаше кафе.
Трябва време, за да се вдигне на крак такъв голям керван като нашия, защото бързината му е от най-бавните. И тъй, слънцето се бе вдигнало вече от един час и денят беше вече неприятно горещ, когато потеглихме от Нефи в песъчливата пустош. Никой от местните жители не ни изпрати. Всички бяха предпочели да останат вътре и така да направят тръгването ни толкова зловещо, колкото и пристигането ни предишната вечер.
И пак се проточиха дълги часове палеща жега, и задавящ прах, пелин и пясък, и прокълнатата земя. Никакви хорски жилища, нито добитък и огради, нито някакъв признак на човешко същество видяхме ние през този ден, а привечер направихме нашия кръг от фугони край безводен поток; във влажния му пясък изкопахме дупки, в които бавно се просмука вода.
Пътуването ни след това остана за мен една разпокъсана преживелица. Станувахме толкова много пъти, винаги с фургоните, събрани в кръг, че за детския ми ум след Нефи времето се проточи бавно и отегчително. Но през цялото време всичките ние бяхме завладени от чувството, че бавно се приближаваме към заплашваща ни сигурна гибел.
На ден минавахме средно по петнадесет мили. Зная го, защото баща ми беше казал, че до Филмор, следващото мормонско селище, имало шестдесет мили, а ние станувахме до там три нощи. Това означаваше четири дена път. От Нефи до последния стан, за който нещо си спомням, трябва да сме вървели две седмици или малко по-малко.
Във Филмор жителите се държаха враждебно, както и всичките след Соленото езеро. Смееха ни се, когато се опитвахме да си купим храна, а дори ни и дразнеха, че сме били мисурийци.
Когато навлязохме в селището, пред най-голямата от десетината къщи стояха вързани два ездитни коня, прашни и оклюмали. Старецът, за когото бях споменал, този с дългата обгоряла от слънцето коса и риза от еленова кожа и който беше нещо като помощник или адютант на баща ми, дойде с коня си близо до нашия фургон и с едно кимване посочи изморените оседлани коне.
— Не жалят конете, капитане — промърмори той полугласно — И защо ли, да ги вземат мътните, препускат толкова, ако не зарад нас?
Но баща ми вече беше забелязал състоянието на двата коня, а моите любопитни очи бяха забелязали него. И бях видял очите му да блясват, устните да се стискат и дълбоки бръчки да се врязват в прашното му лице. Това беше всичко. Но аз се досетих за какво става дума и разбрах, че двата уморени оседлани коня са оче една зловеща подробност, добавила се към нашето положение.
— Чини ми се, че те ни следят, Лабан — забеляза баща ми.
Именно във Филмор видях човека, когото ми предстоеше да видя пак. Беше висок, плещест мъж, в доста напреднала средна възраст, явно с цъфтящо здраве и огромна сила — не само физическа но и на волята. За разлика от повечето мъже, които бях свикнал да виждам наоколо си, беше обръснат. Няколкодневната брада издаваше, че е вече доста побелял. Имаше необикновено голяма уста с тънко устни, малко стиснати, сякаш му липсваха много предни зъби. Носът беше голям, ъгловат и дебел. Лицето също беше ъгловато, широко между скулите, с масивни челюсти доло и завършваше с високо интелигентно чело. А очите, сравнително малки, раздалечени малко повече от ширината на едно око — по-сини от най-сините, които бях виждал.
Бях го видял за първи път на мелницата във Филмор. Татко с неколцина от нашите мъже беше отишъл там, за да се опита да купи брашно, а аз, от любопитство да видя повече наши неприятели, не бях послушал майка си и се бях промъкнал незабелязано с тях. Този мъж бе един от четиримата или петимата, които стояха на купчинка с мелничаря по време на разговора.
— Видя ли го тоя тип с гладкото лице? — попита Лабан баща ми, след като бяхме излезли вън и се връщахме в стана.
Татко кимна.
— Е, това е Лий — продължи Лабан — Виждал съм го в Соленото езеро. Мръсник и половина. Има деветнайсет жени и петдесет деца, както се разправя. И направо побъркан на тема религия. Защо ли ни следи през тая проклета от бога земя?
Мудното ни, обречено пътуване продължаваше. Малките селища, където водата и почвата позволяваха да се живее, бяха по двадесет до петдесет мили едно от друго. Деляха ги песъчлива киселинна пустош и суша. И във всяко селище мирните ни опити да купим храна бяха напразни. Отказваха ни грубо и питаха кой от нас им е продавал храна, когато сме ги напъдили от Мисури. Нямаше никакъв смисъл да им обясняваме, че сме от Арканзас. Ние наистина бяхме от Арканзас, но те настояваха, че сме мисурийци.
В Бивър, на пет дена път от Филмор, пак видяхме Лий. И пак видяхме уморени от препускане коне, вързани пред домовете. Но в Пароуън не го видяхме.
Седар сити беше последното селище. Лабан, който бе отишъл напред се върна да докладва на татко. Първите му новини бяха показателни.
— Видях Лий да препуска от селището, когато аз влязох, капитане. И в Седар сити има повече мъже и коне, отколкото човек би рекъл за такова градче.
Но ние нямахме никакви неприятности в селището. Само отказаха да ни продадат храна, а иначе ни оставиха на мира. Жените и децата си стояха по домовете, а някои мъже, макар и да се появяваха тук-там, не влизаха в нашия стан да ни дразнят.
Именно в Седар сити умря бебето на Уейнрайт. Спомням си как госпожа Уейнрайт плачеше и се молеше на Лабан да се помъчи да намери малко краве мляко.
— То може да спаси живота на бебето — казваше тя — А те имат краве мляко. Аз видях дойни крави с очите си. Иди, моля ти се, Лабан. Нищо няма да ти стане ако се опиташ. Най-много да ти откажат. Но няма да откажат, кажи им, че е за бебе, за едно мъничко бебе. Жените на мормоните имат майчински сърца. Не биха могли да откажат една чаша мляко за мъничко бебенце.
И Лабан се опита. Но както разправи после на татко, не е могъл да види нито една мормонска жена. Видял само мъже мормони, а те му отказали.
Това беше последното мормонско селище. Отвъд се простираше безплодната пустиня, а на другия й край — страната на мечтите, да, митичната страна Калифорния. Когато фургоните ни излязоха от градчето рано сутринта, седнал до баща си на капрата, видях Лабан да дава воля на чувствата си. Бяхме изминали може би половин миля и се изкачвахме на ниско възвишение, което щеше да скрие Седар сити от погледа ни, когато Лабан обърна коня си, спря го и се изправи на стремената. Там, където беше спрял, имаше прясно изкопан гроб и аз разбрах, че е за бебето на Уейнрайт — не беше първия наш гроб, след като бяхме прехвърлили планините Уасач.
Това беше фигура на прокобник. Стар и изпит, с дълго лице, хлътнали бузи, сплъстена, обгорена от слънцето коса, която стигаше до под раменете на ризата му от еленска кожа, чертите му бяха изкривени от омраза и безсилен гняв. Прихванал дългата си пушка с ръката, с която държеше поводите, тоъ се закани с юмрук срещу Седар сити.
— Господ да ви прокълне всички ви! — завика той — И децата и неродените ви рожби! Суша да погуби нивите ви! Пясък да ядете, подправен с отровата на гърмящи змии! Да се вгорчи водата на изворите ви! Дано…
тук думите му станаха неясни, понеже фургоните ни продължиха нататък, но повдигащите се рамене и заканващия се юмрук показваха, че само е започнал проклятието си. Това, че изразяваше общото чувство на кервана, пролича на многото жени, които се наведоха от фургоните, извадили мършави ръце и затресоха кокалести, обезформени от работа юмруци срещу последното огнище на мормонството. Един мъж, който вървеше в пясъка и подкарваше воловете на фургона зад нашия, се изсмя и размаха остена си. Той беше нещо необичайно, този смях, защото от дълги дни не се бе чувал смях в кервана.
— Начеши ги хубавичко, Лабан — насърчи го той — и аз мисля като теб.
И както керванът си вървеше напред, аз все се обръщах към Лабан, изправил се в стремената край гроба на бебето. Беше наистина чудновата фигура, с дългата коса, с мокасините и навоите с ресни. Еленовата му риза бе толкова стара и захабена, че на места от нея висяха парцаливи влакна, някога красиви пискюли. Беше целият в развели се дрипи. Спомням си, на кръста му се клатушкаха мръсни кичури коса, които по време на пътуването ни след проливен дъжд ставаха лъскаво черни. Аз знаех, че това са скалпове на индианци и видът им винаги ме вълнуваше.
— Това ще му дойде добре — забеляза баща ми повече на себе си, отколкото на мен — Откога вече чакам да избухне.
— Иска ми се да се върне, че да вземе два три скалпа — обадих се аз.
Баща ми ме изгледа въпросително.
— Не ги обичаш мормоните, а синко?
Аз поклатих глава и усетих да ме изпълва и обзема непонятна омраза.
— Като порасна — казах след миг — ще ходя да ги убивам.
— Хей Джеси! — чу се гласа на майка ми от вътрешността на фургона — Я си затваряй устата веднага! — и на баща ми — Как не те е срам да оставиш момчето да говори така!
Двудневното пътуване ни доведе до планинските ливади и тука, далече от последното селище, не сложихме фургоните в кръг. Те си бяха горе-доло в кръг, но имаше много пролуки и колелата не бяха стегнати с вериги. Правеха се приготовления да останем цяла седмица. Добитъкът трябваше да си отпочине за истинската пустиня, макар че и това си беше същинска пустиня. Наоколо ни се виждаха същите ниски пясъчни хълмове, но бяха обрасли с редки храсталаци. Равнината беше песъчлива, но имаше малко трева — повече, отколкото бяхме виждали от много дни насам. На не повече от стотина стъпки от стана имаше слабо ручейче, което едва задоволяваше нуждите на хората, но по-надоло край леглото му други малки ручейчета се стичаха от склоновете на хълмовете и там пояхме добитъка.
Спряхме на стан рано този ден и понеже смятахме да останем една седмица, жените се заеха да прегледат мръсните дрехи с намерението да се заловят с прането им сутринта. Всички работеха, докато се свечери. Някой от мъжете кърпеха такъмите, други поправяха рамките и железните части на фургоните. Имаше много нажежаване и коване на желязо и затягане на болтове и гайки. Спомням си, че видях Лабан да седи с кръстосани крака в сянката на един фургон и да шие до здрачаване чифт нови мокасини. Той беше единственият в нашия керван, който носеше мокасини и дрехи от еленска кожа, и аз имах впечатлението, че не беше с нас, когато напуснахме Арканзас. Също така, той нямаше нито жена, нито семейство, нито свой фургон. Единственото, което притежаваше, беше конят, пушката, дрехите, с които лягаше и ставаше, и едно-две одеяла, оставени във фургона на Мейсън.
И на другото утро удари нашият час. На два дена път от последното мормонско селище, уверени, че наблизо няма индианци и без да се опасяваме изобщо за тях, за първи път не бяхме съединили фургоните с вериги в сключен кръг, нито сложили пазачи на добитъка, нито пък нощна стража.
Събуждането ми беше като кошмар. То настъпи неочаквано като гръмотевица. Бях в първия миг само буден, без да мога да съобразя нещо, и единствено се мъчех да анализирам и определя различните шумове, от които се състоеше тази неспираща гръмотевица. Чувах близки и далечни пушечни изстрели, викове и ругатни на мъже, писъци на жени и плач на деца. След това можах да различа пукот и свирене на куршуми, които се удряха в дървото и желязото на колелата и долнището на фургоните. Който и да стреляше се целеше много ниско.
Когато взех да се надигам, майка ми, която явно тъкмо се обличаше, ме притисна надоло с ръка. Татко вече станал и излязъл по това време, изведнъж се втурна вътре.