Скитникът между звездите - Лондон Джек 16 стр.


По това време условията в големия окоп бяха ужасни. Децата се молеха за вода, а бебетата прегракнали от плач, продължаваха да плачат. Робърт Кар, друг наш ранен, лежеше на около три-четири крачки от майка ми и мен. Не беше на себе си, мяташе ръце и викаше за вода. А някои от жените бяха в почти същото състояние и не спираха да кълнат мормоните и индианците. Други жени много се молеха, а трите големи моми, сестрите Демдайк, пееха църковни химни с майка си. Други жени вземаха влажния пясък, който изкарваха от дъното на кладенеца и покриваха с него голите тела на бебетата в опита си да ги разхладят и успокоят.

Двамата братя Феърфакс не можаха да издържат повече и с кофи в ръка пропълзяха под един фургон и се втурнаха към ручея. Джайлс не беше стигнал и половината път, когато падна. Роджър успя да стигне и да се върне без да го ударят. Той донесе две непълни кофи, защото част от водата се разплиска от тичането. Джайлс припълзя обратно и когато му помогнаха да слезе в окопа, устата му кървеше и той кашляше.

Две непълни кофи вода бяха нищо за повече от сто души, без да броим мъжете. Само бебетата и най-малките деца, и ранените получиха по малко. Аз не получих нито глътка, при все че майка ми натопи парченце плат в няколкото лъжици, които й дадоха за бебето, и ми избърса устата. За себе си не направи това, защото ми даде едно влажно парцалче да го дъвча.

Положението се влоши и следобеда стана неописуемо. Спокойното слънце жареше през ясния безоблачен въздух и певръщаше в пещ дупката ни в пясъка. А от всички страни наоколо вилнееха пушечни гърмежи и крясъци на индианците. Само от време на време баща ми позволяваше по някой единичен изстрел, и то само на най-добрите ни мерачи като Лабан и Тимоти Грант. Но през цялото време непрекъснат поток олово заливаше нашата позиция. Нямаше обаче други пакостни рикошети, а и нашите мъже залегнали в окопа, без да стрелят, не понасяха загуби. Само четирима бяха ранени и само един от тях — тежко.

По време на едно затишие в стрелбата татко дойде в окопа. Той поседя няколко минути до майка и мен без да говори. Като че ли се вслушваше във всичките надигащи се стонове и молби за вода. Веднъж се измъкна от окопа и отиде да види кладенеца. Донесе само влажен пясък, който натрупа дебело на гърдите на Робърт Кар. След това отиде при Джед Дънам и майка му и изпрати да повикат бащата на Джед от стрелковия окоп. Бяхме всичките толкова натясно, че когато някой се движеше вътре в рова, трябваше внимателно да пропълзява през телата на налягалите.

След малко татко пропълзя пак при нас.

— Джеси, страх ли те е от индианците? — попита той.

Аз убедително поклатих глава като си мислех, че ще ме изпратят с някаква друга почетна задача.

— Страх ли те е от проклетите мормони?

— От никакви проклети мормони! — отвърнах аз, като се възползвах от случая да ругая враговете ни, без да ме е страх от наказващата ръка на майка ми.

Забелязах беглата му усмивка, която заигра за миг по уморените му устни, когато чу отговора ми.

— Виж тогава какво, Джеси — каза той — ще отидеш ли с Джед на ручея за вода?

Аз нетърпеливо скочих.

— Ще ви облечем двамата като момичета — продължи татко — та може и да не стрелят по вас.

Аз настоях да отида както си бях, като мъж, който носи панталони, но скоро скоро се предадох, щом баща ми подхвърли, че ще намери някое друго момче да го преоблече и изпрати заедно с Джед.

От фургона на семейство Чатокс донесоха един сандък. Момичетата им бяха близначки и горе долу на един ръст с Джед и мен. Няколко жени се събраха наоколо да помогнат. Сложиха ни неделните рокли на момичетата, които бяха пропътували в сандъка целия път от Арканзас.

Обзета от безпокойство, майка ми остави бебето на Сара Дънлап и дойде с мен чак до стрелковия окоп. Там, под един фургон, зад малкия пясъчен бруствер, Джед и аз получихме последни нареждания. После изпълзяхме навън и се изправихме на открито. Бяхме облечени съвсем еднакво — бели чорапи, бели рокли с широки сини колани и големи бели шапки. С дясната си ръка Джед стискаше моята лява. Във всяка от свободните ръце ние носехме по две малки кофички.

— Спокойно — предупреди ни татко, когато ние тръгнахме — Вървете бавно. Ходете като момичета.

Не гръмна нито един изстрел. Ние стигнахме ручея здрави и читави, напълнихме кофите, легнахме по корем и хубаво се напихме. С пълна кофа във всяка ръка тръгнахме обратно. И пак не изгърмя нито един изстрел.

Не мога да си спомня колко пъти отидохме — не по-малко от петнадесет или двадесет. Вървяхме бавно, винаги ръка за ръка, винаги се връщахме бавно с четири кофи вода. Изумително е колко жадни бяхме. Ние лягахме няколко пъти и бавно пиехме.

Но това беше твърде много за неприятелите ни. Не мога да си представя, че индианците щяха да се сдържат и да не стрелят толкова дълго, без оглед на това дали сме момичета, или не, ако не бяха изпълнявали нарежданията на белите, които бяха при тях. Както и да е, Джед и аз тъкмо тръгвахме още веднъж, когато една пушка изгърмя от хълма на индианците, след това още една.

— Върнете се! — извика майка ми.

Погледнах Джед и видях, че той гледа мен. Знаех, че е упорит и че е решил да не се отказва пръв. Затова тръгнах напред и той тръгна в същия миг с мен.

— Хей!… Джеси! — извика майка ми и вдумите и прозвуча повече от една плесница.

Джед предложи да се хванем за ръка, но аз поклатих глава.

— Бегом! — казах аз.

И докато ние препускахме по пясъка, като че ли всичките пушки на индианците загърмяха срещу нас. Аз стигнах до ручея пръв, тъй че Джед трябваше да почака докато си напълня кофите.

— Сега бягай — каза ми той и по спокойния начин, по който се залови да пълни своите кофи, разбрах, че е решил да остане последен.

Тогава аз клекнах и докато чаках, наблюдавах облачетата прах вдигнати от куршумите. Обратно тръгнахме един до друг бегом.

— Не бързай толкова — предупредих го аз — ще разплискаш половината вода.

Това го жегна и той чувствително забави крачките си. Насред пътя аз се препънах и паднах по лице. Един куршум, забил се точно пред мен, ми напълни очите с пясък. За миг помислих, че са ме улучили.

— Нарочно го направи — присмя ми се Джед, когато се изправих на крака. Беше спрял и ме чакаше.

Схванах какво мисли. Смяташе, че съм паднал нарочно, за да разсипя водата и да се върна пак. Съперничеството между нас бе сериозно нещо — толкова сериозно, че аз незабавно се възползвах от намека му и се върнах обратно при ручея. А Джед Дънам, без да обръща внимание на куршумите, които вдигаха облачета прах наоколо му, остана там прав на открито да ме дочака. Ние се прибрахме един до друг с почести, въпреки момчешкото ни безразсъдство. Но когато предавахме водата Джед имаше само една кофа. Куршум беше прострелял другата близо до дъното.

Майка си го изкара на мен, като ми прочете урок за непослушанието. Сигурно е знаела, че след това, което бях направил, татко нямаше да й позволи да ме плесне; защото, докато ми четеше конското евангелие, татко ми намигна през рамото й.

В окопа посрешнаха Джед и мен като герои. Жените плачеха и ни благославяха, и ни целуваха, и ни мачкаха. И трябва да призная, аз бях горд от тези прояви, макар, както и Джед, да се преструвам, че не ми харесват тези излияния. Но Джереми Хопкинс, с голяма превръзка на остатъците от лявата китка, каза, че ние сме от тестото, от което се правят белите мъже. От това се почувствах по-горд, отколкото от всичко друго.

До края на деня мен като че ли ме занимаваше главно болката в дясното око, причинена от пясъка, който бе вдигнал забилия се пред мен куршум. Окото ми кървясало, каза майка, а на мен ми се струваше, че ме боли еднакво, било отворено или затворено. Аз опитах и едното и другото.

В големия окоп беше по-спокойно, защото всички бяха получили вода, макар големият въпрос, как ще се снабдим с вода пак, отново да стоеше пред нас. Наред с него стоеше и известният факт, че бяхме останали почти без муниции. Щателната проверка на фургоните, направена от татко, завърши с намирането на пет фунта барут. Още много малко имаше в барутниците на бойците.

Спомних си за нападението по залез предишния ден и се подготвих за него този път, като се промъкнах овреме в бойния окоп. Пропълзях по-близичко до Лабан. Той съсредоточено дъвчеше тютюн и не ме забеляза. Известно време го наблюдавах със страх, че като ме открие, ще ми заповяда да си отида. Той хвърляше продължителни погледи между колелата на фургоните, задъвкваше съсредоточено за малко, след това плюеше внимателно в малка вдлъбнатинка, направена в пясъка.

— Как е работата? — попитах го най-после. Така той винаги се обръщаше към мен.

— Чудесно — отговори — Съвсем чудесно, Джеси, щом мога да дъвча пак. Устата ми беше така пресъхнала, че не бих могъл да дъвча от изгрев, ако ти не беше донесъл вода.

В този миг над върха на хълмчето на североизток, заето от белите, някой показа глава и рамене. Лабан се прицелваше с пушката много дълго. Сетне поклати глава:

— Четиристотин ярда. Не, няма да рискувам. Може да го улуча, а пък може и да не го улуча, а татко ти много държи сметка на барута.

— какви са нашите изгледи, как мислиш? — попитах аз по мъжки, защото след подвига с водата се чувствах кажи-речи като мъж.

Лабан като че се замисли преди да отговори:

— Няма да скрия от теб, Джеси, че сме много на тясно. Но ще се измъкнем, о, ще се измъкнем, можеш да заложиш на това и последния си долар.

— Някой от нас няма да се измъкнат — възразих аз.

— Кой например? — запита той.

— Ами Бил Тайлър, и госпожа Грант, и сайлас Дънлап, и всички други.

— Ами Джеси… те са вече в земята. Нали знаеш, всеки трябва да погребва покойниците си, като им дойде времето. Хората са го правили май от хиляди години, а живите все не намаляват. Виждаш ли, Джеси, раждането и умирането вървят ръка за ръка. А хората се раждат толкова бързо, колкото и умират… по-бързо ми се вижда, защото са станали повече и са се умножили. Ето на, днес следобеда можеше да те убият, както носеше вода. Но ти си тука, нали, бърбориш си с мен и сигурно ще пораснеш и ще станеш баща на чудесно голямо семейство в Калифорния. Казват, че всичко ставало голямо в Калифорния.

Бодрият поглед на нещата ми даде смелост да изрека изведнъж отдавна затаена мечта.

— Слушай Лабан, да речем, че те убият тука…

— Кого? Мене ли? — възкликна той.

— Казах само „да речем“ — обясних аз.

— Е добре, тогава. Карай нататък. Да речем, че ме убият?

— Ще ми дадеш ли твоите скалпове?

— Майка ти ще те наплеска, ако те види с тях — рече той.

— Няма що да ги нося, когато тя е наблизо. Нали, ако те убият, някой ще трябва да ги получи тия скалпове. Що да не съм аз?

— Защо не? — повтори той — Защо да не си ти? Добре Джеси. Аз те харесвам тебе и татко ти. В минутата, когато ме убият, скалповете са твои, и ножът за скалпиране също. И ето Тимоти Грант е свидетел… Чу ли Тимоти?

Тимоти каза, че е чул и аз останах да лежа безмълвен там, в задушния окоп, твърде много завладян от мисълта за големия си късмет, за да мога да изрека някаква благодарност.

Бях възнаграден за предвидливостта си да отида в окопа. По залез стана ново общо нападение и срещу нас бяха дадени хиляди изстрели. Никой от наша страна не бе одраскан. Затова пък, макар и ние да дадохме само тридесетина изстрела, видях и Лабан и Тимоти Грант да улучват по един индианец. Лабан ми каза, че от първия ден стреляли само индианците. Бил сигурен, че никой бял не е дал нито един изстрел. Всичко това крайно много го озадачавало. Белите нито ни давали помощ, нито ни нападали, а през цялото време гостували на индианците, които ни нападали.

На другото утро се събудихме измъчени от жажда. Аз излязох, щом се зазори. Беше паднала тежка роса и мъже, жени и деца я ближеха с език от процепите, спирачките и шините на колелата.

Говореше се, че Лабан се завърнал от разузнаване, тълмо преди развиделяване; че подпълзял близо до позициите на белите; че те били вече на крак; и че на светлината на огньовете ги видял да се молят, наредили се в голям кръг. Той също докладвал, че според думите, които доловил, те се молели за нас и какво да се прави с нас.

— Дано господ ги просветли тогава — чух да казва една от сестрите Демдайк на Аби Фоксуел — защото не зная какво ще правим цял ден без вода, пък и барутът ни е на свършване.

Цялата сутрин не се случи нищо. Не бе даден нито един изстрел. Само слънцето жареше в неподвижния въздух. Жаждата ни се изостряше и скоро бебетата се разплакаха, а по-малките деца се разхленчиха и заоплакваха. По пладне Уил Хмилтън взе две големи кофи и се запъти към ручея. Но преди да успее да пропълзи под фургона, Ан Демдайк изтича, прегърна го с двете ръце и се помъчи да го задържи. Обаче той говори с нея, целуна я и продължи. Не се даде нито един изстрел, нито някой гръмна през цялото време, докато той отиде и се върна с водата.

— Слава на господа! — възкликна старата госпожа Демдайк — Това е поличба. Те са се смилили.

Такова беше мнението на много от жените.

Към два часа, след като бяхме яли и се чувствахме по-добре, се появи един бял с бяло знаме. Уил Хамилтън излезе и говори с него, върна се и приказва с татко и другите ни мъже и тогава излезе пак при непознатия. По надалече видяхме да стои и гледа един мъж, в когото познахме Лий.

У нас настъпи голямо възбуждение. Жените изпитаха такова облекчение, че плачеха и се целуваха, а старата госпожа Демдайк и други пееха „Алилуя“ и благославяха бога. Предложението, прието от нашите мъже, беше да се поставим под знамето на примирието и да бъдем защитени от индианците.

— Трябваше да го направим — чух татко да казва на майка.

Той седеше с увиснали рамене и подтиснат на един процеп.

— Ами ако те са си наумили предателство? — попита майка.

Той сви рамене.

— Ще трябва да заложим натова, че не са — рече той — Ние свършихме барута.

Няколко от нашите мъже свалиха веригите от един фургон и го дръпнаха настрана. Аз изтичах да видя какво става. При нас влезе самият Лий, последван от два празни фургона, карани всеки от по един мъж. Всички се стълпиха около Лий. Той каза, че им било много трудно да задържат индианците да не се нахвърлят върху ни и че майор Хигли с петдесет души от мормонската милиция били готови да ни вземат под своите грижи.

Но това, което събуди у татко, Лабан и някои от другите мъже известно подозрение, бяха думите на Лий, че трябва да сложим всичките си пушки в един от фургоните, за да не разпалим враждата на индианците. Така сме щели да изглеждаме като пленници на мормонската милиция.

Баща ми се изправи и беше готов да откаже, когато погледна Лабан, който отговори полугласно:

— В нашите ръце ще имаме от тях също толкова полза, колкото и ако са във фургона, след като сме си похарчили барута.

Двама от нашите ранени, които не можеха да ходят, бяха сложени във фургоните, а заедно с тях и всички малки деца. Лий като че ли ги делеше на под и над осемгодишни. Джед и аз бяхме едри за възрастта си, а освен това бяхме и на девет години, затова Лий ни сложи при по-възрастните и каза, че ще върви с жените пеша.

Когато взе бебето от майка и го сложи във фургона, тя започна да се противи. После я видях да стиска устни и да се предава. Тя беше сивоока жена на средна възраст с енергични черти и доста пълна. Но дългото пътуване и лишенията и се бяха отразили, тъй че сега беше с хлътнали бузи и измършавяла, и както всички жени от кервана, имаше мрачно изражение на непрестанна тревога.

Когато Лий описа реда за движение, Лабан дойде при мен. Лий каза, че жените и децата, които вървят пеша, трябвало да бъдат първи в редицата, последвани от двата фургона. След това мъжете, в нишка по един подир жените. Когато чу това, Лабан се доближи до мен, отвърза скалповете от колана си и ми ги върза на кръста.

— Но теб още не са те убили — запротестирах аз.

— То се знае, че не са — отвърна той шеговито — Само съм си поправил поведението. Туй носене на скалпове е суетно нещо, езическа работа — Той се прекъсна за миг, сякаш бе забравил нещо, после рязко се завъртя на токове, за да отиде при мъжете от кервана, и рече през рамо: — Е, сбогом Джеси.

Назад Дальше