— Излизайте! — извика той — Бързо! Лягайте на земята!
Той не губеше време. С един замах, който беше почти като удар, толкова беше бърз, той ме подхвана и буквално изхвърли от задния край на фургона. Едва успях да отпълзя настрана, когато майка, татко и бебето тупнаха един връз друг на същото място.
— Тук Джеси! — извика ми татко и аз се присъединих към него да изгребвам пясъка зад прикритието на едното колело на фургона. Работехме бясно и с голи ръце. Майка ми също се присъедини.
— Продължавай, направи дупката по-дълбока, Джеси — заповяда татко.
Той се изправи и се втурна нанякъде в дрезгавата светлина и тичайки, даваше разни заповеди. (Сега вече знаех фамилното си име. Аз бях Джеси Фанчър. Баща ми беше капитан Фанчър.)
— Легни! — чувах го аз — Укрий се зад колелата на фургоните и се окопай в пясъка! Семейните, изкарай жените и децата от фургоните! Спри огъня! Не стреляй повече! Спри огъня и бъди готов за атаката, когато дойде! Неженените, присъедини се към Лабан на дясното крило, Кокрейна на лявото и към мен в центъра! Не се изправяй! Пълзи!
Но атака не идваше. Усиленото и нередовно обстрелване продължи четвърт час. Загуби бяхме понесли в първите мигове на изненадата, когато някои рано ставащи мъже са били хванати неприкрити в светлината на огньовете, които са палили. Индианците — защото Лабан заяви, че са били индианци — бяха ни нападнали от откритото пространство и стреляха срещу нас лежешком. Татко се подготвяше за тях в нарастващата светлина. Неговата позиция беше близо до дупката, в която лежах с майка ми, и затова го чух, когато извика:
— Сега! …всички заедно!
Отляво, отдясно и от центъра нашите пушки изтрещяха в залп. Бях подал главата си да видя и можех да различа не един улучен индианец. Техният огън тутакси спря и ги видях да прибягват назад през откритото пространство и да влачат със себе си мъртвите и ранените.
В същия миг у нас всички се заловиха за работа. Докато подреждаха фургоните в кръг с процепите навътре и ги връзваха с вериги (видях жени и малки момчета и момиченца да натискат с всички сили спиците на колелата, за да помогнат), ние направихме сметка на загубите си. Първата и най-тежка беше, че и сетното ни добитче е било отвлечено. После, паднали край огньовете, които са палили, лежаха седем от нашите мъже. Четирима бяха мъртви, а останалите трима на умиране. Жените се занимаваха с други ранени мъже. Малкият Риш Хардейкър бе ранен в ръката от коршум. Беше едва шест годишен и аз си го спомням да гледа със зяпнала уста в скута на майка си как баща му превързва раната. Малкият Риш бе спрял да плаче. Аз виждах сълзите по бузите му, когато учудено гледаше върха на счупената кост, щръкнала от раната между китката и лакътя.
Баба Хуайт бе намерена мъртва във фургона на Фоксуел. Тя беше дебела и безпомощна стара жена, която никога не правеше нищо друго освен да седи и да пуши лула. Беше майка на Аби Фоксуел. Убита беше и госпожа Грант. Мъжът й седеше до трупа й. Беше много спокоен. В очите му нямаше сълзи. Само седеше там с пушката си на коленете и никой не го закачаше.
По указанията на баща ми хората работеха като бобри. Мъжете изкопаха голям окоп в центъра на корала, като направиха бруствер от изкопания пясък. В този окоп жените занесоха завивки, храна и разни други необходими неща от фургоните. Всички деца помагаха. Нямаше хленчене и почти никаква възбуда. Трябваше да се върши работа, а всички ние бяхме хора, родени за работа.
Големият окоп беше за жените и децата. Под фургоните по целия кръг изкопаха нисък окоп и направиха насип отпред. Той беше за бойците.
Лабан се върна от разузнаване. Той докладва, че индианците се оттеглили горе доло на половин миля и държали пау-уау военен съвет. Видял ги също да отнасят от бойното поле шестима свои бойци, трима от които — каза той — били мъртви.
През цялата сутрин от този първи ден от време на време забелязвахме облаци прах, които говореха за придвижване на значителни отреди конници. Тези облаци идваха към нас и ни затваряха в кръг от всички страни. Но ние не виждахме нито едно живо същество. Само един облак прах се понесе в обратна посока от нас. Беше голям облак и всички казваха, че това е нашият добитък, откарван от врага. И нашите четиридесет огромни фургона, прехвърлили скалистите планини и преминали половината континент, стояха в безпомощен кръг. Без добитък те не можеха да тръгнат нататък.
По пладне Лабан се завърна от ново разузнаване. Бил видял нови индианци да прииждат от юг, което показваше, че сме обкръжени. По същото това време видяхме десетина бели мъже да излизат на билото на нисък хълм към изток и да гледат към нас.
— Това решава въпроса — каза Лабан на татко — Индианците са били подучени.
— Те са бели като нас — чух Аби Фоксуел да казва недоволно на майка ми — Защо не дойдат при нас?
— Те не са бели — обадих се аз като гледах под око да не ме плесне мама — Те са мормони.
Тази нощ, след като се стъмни, трима от нашите младежи излязоха тайно от стана. Аз ги видях да тръгват. Бяха Уил Адън, Ейбъл Миликън и Тимоти Грант.
— Отиват в Седар сити да молят за помощ — каза баща ми на майка, докато хапваше нещо на бърза ръка за вечеря.
Майка ми поклати глава:
— Има достатъчно мормони да те чуят ако се провикнеш от стана — отговори тя — Щом те не искат да помогнат и не са се показали, значи и тия от Седар сити няма да помогнат.
— Но има дори мормони и лоши мормони… — започна татко.
— Досега не сме намерили добри — прекъсна го тя.
Чак сутринта чух за завръщането на Ейбъл Миликън и Тимоти Грант, но много скоро не бях чул само аз. Целият стан бе покрусен от това, което те разказаха. Тримата изминали само няколко мили, когато били спрени от бели мъже. Щом Уил Адън заговорил и казал, че са от кервана на Фанчър и отиват в Седар сити за помощ, те го застрляли. Милисън и Грант успели да избягат и да се завърнат с новината и тя угаси последната надежда в сърцата на всички ни. Белите бяха зад гърба на индианците и нас ни чакаше толкова дълго предусещаната гибел.
Сутринта на втория ден бяха нападнати нашите мъже, които отиваха за вода. Ручейчето беше само на петдесеттина крачки пред корала ни, но пътят беше под обстрела на индианците, заели сега ниският хълм към изток. Разстоянието беше близко, защото хълмът едва ли бе по-далеч от осемдесет и няколко ярда. Но индианците явно не бяха добри стелци, защото нашите донесоха вода, без да бъдат улучени.
Като се изключи по някой случаен изстрел срещу стана, утрото мина тихо. Бяхме се настанили в окопа и понеже бяхме свикнали на суров живот, чувствахме се достатъчно добре. Разбира се тежко беше на семействата на убитите, а трябваше да се гледат и ранените. Аз все се отскубвах от майка си, подтикван от ненаситното си любопитство да видя всичко, каквото става и успявах да сторя това. Вътре в корала, на юг от големия окоп, мъжете изкопаха дупка и погребаха в нея седемте мъже и двете жени всики заедно. Само госпожа Хейстингс, която беше загубила мъжа си и баща си създаваше много грижи. Тя плачеше и пискаше и отне много време на другите мъже и жени, докато я успокоят.
На ниския хълм на изток индианците непрестанно и бурно се разправяха и кряскаха. Но освен да дадат по някой безобиден изстрел не правеха нищо.
— Какво им има на тия проклетници? — нетърпеливо питаше Лабан — Не могат ли да решат какво ще правят и да го направят?
Беше горещо в корала този следобед. Слънцето препичаше от безоблачното небе и нямаше вятър. Мъжете, налягали с пушките си в окопа под фургоните, бяха отчасти на сянка; но големият окоп, в който имаше повече от сто жени и деца, беше съвсем изложен на слънчевия зной. Тука бяха ранените, над които бяхме направили навес от одеяла. В окопа беше тясно и задушно и аз се изплъзвах от него към огневата линия и вършех голяма работа като носех съобщения за татко.
Непоправимата ни грешка бе, че не бяхме направили кръга от фургоните така, че да включи и ручейчето. Затова беше виновно възбуждението от първото нападение, когато не бяхме знаели колко бързо може да бъде последвано от второ. А сега беше твърде късно. На осемдесет ярда разстояние от индианската позиция на хълма не смеехме да свалим веригите от фургоните. Вътре в корала, на юг от гробовете, бяха направили нужник, а на север от големия окоп в центъра баща ми беше изпратил няколко мъже да копаят кладенец за вода.
Късно следобед този ден, който беше вторият, пак видяхме Лий. Прекосяваше пеша по диагонал ливадата към северозапад извън обсега на пушечен изстрел. Татко издигна един от чаршафите на майка ми, вързан на два остена. Това беше бялото ни знаме. Но Лий не му обърна внимание и продължи да си върви.
Лабан искаше да го уцели от дълго разстояние, но татко го спря и му каза, че очевидно белите не бяха решили още какво да правят с нас и един изстрел срещу Лий можеше да ги накара да вземат набързо неблагоприятното решение.
— Слушай Джеси — каза татко, като откъсна една ивица от чаршафа и я върза на остена — Вземи това, излез и се опитай да поговориш с този човек. Не му казвай нищо за това, което ни се е случило. Само се помъчи да го накараш да дойде тука и да говори с нас.
Когато тръгнах да изпълня нареждането, готов да се пукна от гордост зарад това поръчение, Джек Дънъм извика, че и той искал да дойде с мен. Джед ми беше горе доло връстник.
— Дънам, може ли твоето момче да отиде заедно с Джеси? — попита татко бащата на Джед — Двама е по-добре от един. Ще се пазят един друг от пакости.
Така Джед и аз, двама деветгодишни хлапаци, излязохме под бялото знаме да преговаряме с водача на неприятелите. Но Лий не искаше да говори. Когато ни видя да идваме, започна да ни се изплъзва. Ние не можахме да го доближим, колкото да му заговорим, а след малко той като че ли се скри в храсталаците, защото не можахме да го зърнем повече, а знаехме, че не може да е отишъл някъде другаде.
Джед и аз претърсихме гъстаците на стотици ярда навред наоколо. Не бяха ни казали колко време можехме да се забавим, а понеже индианците не стреляха срещу нас, продължавахме да обикаляме. Забавихме се повече от два часа, макар че ако беше само единият от нас, щеше да се върне след четвърт час. Обаче Джед искаше да се покаже по-смел от мен, а и аз също исках да се покажа по-смел от него.
Но глупостта ни не беше без полза. Ние вървяхме смело под бялото си знаме и научихме, че станът ни е грижливо обсаден от всички страни. На юг от кервана, на не повече от половин миля, открихме голям индиански стан. Отвъд по ливадата видяхме индианчета, яхнали, да пасат ергеле коне.
Освен това видяхме и индианската позиция на хълма към изток. Ние сполучихме да се качим на ниско възвишение, за да разгледаме тази позиция. Двамата с Джед половин час се мъчихме да ги преброим и с много догадки заключихме, че трябва да са не по-малко от двеста. Видяхме и бели мъже при тях, които много приказваха.
Североизточно от кервана, на не повече от четиристотин ярда, открихме голям стан на белите зад ниско възвишение. А зад него видяхме да пасат петдесет-шейсет яздитни коня. На около една миля на север пък видяхме да се приближава малко облаче. Джед и аз почакахме, докато видяхме един мъж да се втурва в галоп в стана на белите.
Когато се върнахме в корала, първото нешо което ми се случи, беше плесница от майка ми, задето съм се бавил толкова дълго; но татко похвали Джед и мен, когато му докладвахме всичко.
— Сега може и да очакваме атака, капитане — каза Кокрейн на татко — Тоя човек, дето момчетата са го видели, не е препускал току така. Белите сдържат индианците, докато не получат заповед по-отгоре. Може тоя човек да е донесъл заповед за добро или за зло. Те не жалят конете, това е положително.
Половин час след нашето завръщане Лабан се опита да излезе на разузнаване под бяло знаме. Но не беше направил и десетина крачки извън кръга, когато откриха огън срещу него и го накараха да се върне тичешком.
Малко преди залез аз бях в големия окоп и държах бебето, докато майка ми постели одеялата за спане. Бяхме толкова много, кажи го натъпкани един връз друг. Имаше тъй малко място, че предишната нощ много от жените бяха спали седнали, сложили глава на коленете си. Точно до мен, толкова близо, че когато мяташе ръце, ме удряше по рамото, умираше сайлас Дънлап. Беше ранен в главата при първото нападение и целия втори ден не беше на себе си, бълнуваше и пееше глупави песнички. Една от тези песнички, която повтаряше безброй пъти и която подлудяваше майка ми беше:
Аз седях точно до него и държах бебето, когато атаката срещу нас започна. Беше по залез и аз гледах с широко отворени очи Сайлас Дънлап — това бяха последните му предсмъртни мигове. Жена му Сара беше сложила едната си ръка на челото му. И тя, и леля й Марта тихо плачеха. И тогава дойде това: избухвания и куршуми от стотици пушки. Те бяха залегнали в полукръг по цялото протежение от изтокна север и от там назапад и обсипваха нашата позиция с олово. Всички в големия окоп налягаха. Много от по-малките деца се разреваха и жените си имаха работа да ги умиряват. В началото някой от жените запискаха, но те бяха малко.
Хиляди изстрели трябва да са се изсипали срещу нас за следващите няколко минути. Колко ми се искаше да изляза до окопа под фургоните, където нашите мъже поддържаха непрекъснат, но нередовен огън! Всеки стреляше по свой почин щом видеше някой да натисне спусък. Но майка ме подозираше в това и ме накара да клекна доло и да продължа да държа бебето.
Тъкмо се бях загледал в Сайлас Дънлап — той все още потрепваше — когато убиха малкото бебе на семейство Касълтън. Държеше го Дороти Касълтън, която беше към десет годишна, тъй че то бе убито в нейните ръце. Тя остана съвсем здрава. Чух да говорят за това наоколо, предполагаха, че куршумът се удари високо в някой фургон и отскочил доло в окопа. Било чиста случайност, казваха, също че с изключение на такива случки, сме били в безопастност в нашия ров.
Когато се обърнах пак Сайлъс Дънлап беше умрял и аз изпитах остро разочарование, че не можах да стана свидетел на това изключително събитие. Никога още не бях имал късмета да видя човек да умира пред очите ми.
Дороти Касълтън изпадна в истерия от случилото се и вика, и писка дълго време, докато не зарази отново госпожа Хейстингс, общо взето се вдигна такава врява, че баща ми заповяда на Уат Къмингс да изпълзи до нас и да разбере какво е станало.
Стрелбата продължи, докато съвсем се смрачи, макар отделни изстрели да се чуваха и през нощта. Двама наши мъже бяха ранени в тази престрелка и ги донесоха в големия окоп. Бил Тайлър бил убит на място и него, Сайлас Дънлап и бебето на госпожа Касълтън погребаха заедно наред с другите в тъмнината.
Цяла нощ мъжете се сменяха да копаят кладенеца все по-дълбоко, но еинствения признак за вода беше влажният пясък. Двама трима мъже донесоха няколко кофи вода от ручея; по тях откриха стрелба и те се отказаха, когато един куршум преряза лявата ръка на Джереми Хопкинс в китката.
Следващото утро, тртото, беше още по-горещо и по-сухо. Ние се събудихме жадни, а и нямаше как да се готви. Устата на всички бе тъй пресъхнала, че не можехме да ядем. Аз опитах парче корав хляб, което ми даде майка, но трябваше да се откажа. Стрелбата ту се засилваше ту отслабваше. Понякога стотици стреляха срещу стана. В други моменти настъпваше затишие и не се чуваше нито един изстрел. Татко непрекъснато предупреждаваше мъжете да не хабят патрони, защото мунициите ни бяха към края.
И през цялото време мъжете копаеха кладенеца. Беше толкова дълбок, че вдигаха пясъка в кофи. Тези, които вдигаха кофите бяха изложени и едного от тях раниха в рамото. Беше Питър Бромли, който караше воловете на фургона на Блъдгуд и беше годен за Джейн Блъдгуд. Тя изскочи от окопа, затича се право при него под летящите куршуми и го доведе в заслона. Към пладне кладенецът се срути и падна усилена работа да се изровят двамата засипани в пясъка. Еймос Уентуърт не можа да се свести цял час. След това укрепиха кладенеца с дъски от дъната на фургоните и процепите и копането продължи. Но единственото, до което стигнаха, а бяха на двадесет фута дълбочина, беше влажен пясък. Вода не се просмукваше.