Не беше време за глупави сантименталности. Нямаше никой между нас, който да не изпитваше тайно задоволство при всяка смърт. Най-голям късмет при хвърлянето на жребий имаше Израел Стикни, така че накрая, когато почина беше истинска съкровищница на дрехи. Това отново посъживи оцелелите.
Ние продължихме по курса на североизток, гонени опт силни западни ветрове, но жаждата ни за по-топло време изглеждаше напразна. Пръските на вълните все още замръзваха по дъното на лодката и аз все още трошах бирата и питейната вода с ножа на Нортръп. Собствения си нож пазех. Той беше от добра стомана, с хубаво острие и здрава направа и не ми се искаше да го хабя по такъв начин. По това време вече половината екипаж беше отишъл зад борда. Лодката не газеше чак толкова дълбоко във водата и беше по-лесно да се управлява в шкваловете. А имаше и повече място, да може човек да се изтегне по-удобно.
Източник на вечно мърморене беше храната. Капитанът, помощникът, лекарят и аз, след като поговорихме, решихме да не увеличаваме дневната дажба от половин фунт месо. Шестимата моряци, от чието име говори Тобиас Сноу, поддържаха, че смъртта на половината от нас се равнявала на удвояване на припасите ни и следователно дажбата трябвало да се увеличи на един фунт. В отговор ние от кърмата изтъкнахме, че удвояването се отнася до вероятността да останем живи, ако се помирим с половинфутовата дажба.
Вярно е, че осем унции осолено месо надали ни осигуряваше голяма възможност да живеем и да устояваме на жестокия студ. Бяхме много слаби и поради слабостта си лесно мръзнехме. Нямаше никаква възможност да се стоплим, макар сега и да разполагахме с повече дрехи, отколкото в самото начало.
Пет седмици след загубата на „Търговецът“ започнаха разправиите за храната. Аз спях по това време — беше нощем — когато капитан Никол хвана Джъд Хечкинс да краде от бурето със свинското. Това, че е бил подучен от другите петима, се потвърди от държанието им. Веднага щом Джъд Хечкинс бе открит, и шестимата се нахвърлиха отгоре ни с ножове. Това беше ожесточен ръкопашен бой в дрезгавата светлина на звездите и цяло чудо бе, че лодката не се преобърна. Имаше защо да съм благодарен за многото ризи и дрехи, които ми служеха като броня. Ножовете стигаха само колкото да ме убодат през толкова дебел пласт дрехи, но все пак бях одраскан до кръв на десетина места.
Другите бяха защитени по същия начин и схватката щеше да свърши с не повече от обикновен бой за всички ни, ако на помощник капитан Уолтър Дейкън, много силен мъжага, не му беше дошло на ум да свърши разправията, като изхвърлим бунтовниците през борда. Капитан Никол, лекарят и аз се присъединихме към него и преди да разберат какво става, петима от шестях се отзоваха във водата, хванали се за планшира. Капитан Никол и лекарят бяха заети по средата на лодката с шестия — Джереми Нейлър — и тъкмо се мъчеха да го хвърлят през борда, докато помощникът беше зает да удря хваналите се за планшира по пръстите с една подпорка за крака. В този миг аз нямах какво да правя и затова можах да видя трагичния край на помощника. Когато той вдигна подпорката, за да удари пръстите на Сет Ричардс, Ричардс се потопи ниско във водата, след това се издърпа с двете ръце, наполовина скочи в лодката, сключи ръце зад гърба на помощника и като се отпусна назад и надолу, замъкна помощника със себе си. Без съмнение той не го пусна и двамата се удавиха заедно.
Така от целия екипаж на кораба живи останахме само тримата: капитан Никол, Арнолд Бентъм и аз. Седмина бяха загинали за един миг след опита на Джъд Хечкинс да открадне храната. На мен ми се струваше жалко толкова много хубави топли дрехи да се похабят в морето. Никой от нас тримата не би се отказал да има малко от тях.
Капитан Никол и лекарят бяха добри и честни мъже. Достатъчно често, когато двама от нас спяха, а третия беше буден и поддържаше курса, той би могъл да открадне от месото. Но това не се случи нито веднъж. Имахме пълна вяра един на друг и по-скоро бихме умрели, отколкото да не оправдаем това доверие.
Ние продължавахме да се задоволяваме с по половин фунт месо на ден и използвахме всеки благоприятен повей на вятъра, за да отиваме на север. Чак на четиринадесети януари стигнахме до по-топли широти. Но дори и тогава не беше наистина топло. Само студът не беше толкова жесток.
Тук силните западни ветрове ни изоставиха и ние само се люшкахме и люшкахме ден след ден в безветрието. Обикновено беше спокойно и имаше леки насрещни ветрове, макар понякога и да налиташе за няколко часа по-силен вятър, в повечето случаи точно срещу нас. Както бяхме загубили сили, не можеше да става и дума да гребем в такава голяма лодка. Можехме само да пестим храната и да чакаме господ да се покаже по-благосклонен. Тримата бяхме верующи християни и по правило се молехме всеки ден преди разпределянето на храната. Да, и всеки от нас поотделно често и дълго се молеше наум.
Към края на януари храната ни беше почти свършила. Свинско вече съвсем нямаше и ние използвахме бъчвата за събиране и пазене на дъждовна вода. От говеждото също оставаха броени няколко фунта. И през целите девет седмици в откритата лодка не бяхме забелязали платно, нито видели суша. Капитан Никол открито признаваше, че след шесдесет и три дни определяне местоположението на око той не знаеше къде се намираме.
Двадесети февруари беше денят, когато изядохме последния си залък храна. Предпочитам да прескоча подробностите, които се случиха през следващите осем дни. Ще засегна само нещата, които ще ми послужат да покажа що за хора бяха моите другари. Бяхме гладували тъй дълго, че нямахме никакви резерви от сила, които да използваме, когато храната свърши окончателно, а много бързо отслабнахме още повече.
На двадесет и четвърти февруари спокойно обсъдихме положението. Бяхме трима мъже със здрав дух, изпълнени с жизненост и издръжливост, и не искахме да умрем. Никой от нас не би се пожертвал заради другите двама доброволно. Но ние се съгласихме по три въпроса: трябва да имаме храна, трябва да решим въпроса чрез хвърляне на жребий; и ще хвърлим жребий на другата сутрин, ако няма вятър.
На другата сутрин имаше вятър, не много, но благоприятен, тъй че можахме да се придвижим мудно с два възела по курса ни на север. Утрото на двадесет и шести и двадесет и седми ни посрешна със също такъв ветрец. Бяхме ужасно слаби, но устоявахме на решението си и продължихме плаването.
Ала на двадесет и осми сутринта разбрахме, че часът е ударил. Баркасът се клатушкаше отегчително в празно, безветрено море, а неподвижните облаци на мрачното небе не даваха никаква надежда за вятър. Аз изрязах три парченца плат, еднакви на големина, от дрехата си. В едно от тях имаше втъкана кафява нишка. Който го изтеглеше, губеше. Сложих трите парченца в шапката си и я покрих с шапката на капитан Никол.
Всичко беше готово, но ние се забавихме и всеки от нас дълго се моли мълком, защото знаехме, че оставяме решението на бога. Аз бях сигурен в собствената си честност и достоинство, но също толкова бях уверен в честността и достоинството на другарите и затова си задавах въпроса, как ли господ ще реши едно такова равностранно, трудно положение.
Според своето право, както му се полагаше, капитанът тегли пръв. След като бръкна в шапката, той се забави със затворени очи и устни, шепнещи последна молитва. И изтегли празно. Това беше правилно — справедливо решение, което не можех да не призная, защото до голяма степен познавах живота на капитан Никол и знаех, че е честен, почтен и добър християнин.
Оставахме лекарят и аз. Редът беше на единия или другия и според корабното чинопочитание той трябваше да тегли преди мен. Ние пак се помолихме. Докато се молех, аз се мъчех да прехвърля наум живота си и да направя равносметка на собствените си достоинства и недостатъци.
Държах шапката си на коленете с шапката на капитан Никол отгоре й. Лекарят бръкна и заопипва известно време, докато аз се чудех дали на опип кафявата нишка може да се усети в останалата тъкан.
Най-после той извади ръката си. Кафявата нишка беше в неговото парче плат. Аз веднага изпитах особено смирение и благодарност за дарената ми божия благословия и реших още по-строго да спазвам всичките божи заповеди. В следващия миг не можех да не почувствам, че лекарят и капитанът бяха свързани по-близо един с друг, отколкото с мен, поради своето положение и интереси, и че те бяха донякъде разочаровани от този резултат. А веднага след тази мисъл възникна и убеждението, че те бяха дотолкова истински мъже, щото крайният изход нямаше да попречи на предварителния план.
И бях прав. Лекарят запретна ръкав и с нож в ръка беше готов да отвори голямата вена. Обаче преди това той каза няколко думи.
— Аз съм родом от Норфолк, във Виржиниите — каза той — където, надявам се, имам сега жена и три живи деца. Единствената услуга, за която искам да ви помоля, е, че ако е рекъл господ да спаси някого от вас от туй бедствено положение и ако имате този късмет да се върнете пак в родината си, да запознаете нещастното ми семейство с жестоката ми съдба.
След това ни помоли учтиво за няколко минути, през които да си уреди сметките с господа. Нито капитан Никол, нито аз можехме да продумаме и една дума, и с насълзени очи кимнахме в знак на съгласие.
Без съмнение Арнолд Бентъм се владееше най-добре от трима ни. Аз се терзаех безкрайно, а съм сигурен, че и капитан Никол страдаше не по-малко. Но какво можехме да направим? Решението бе честно и справедливо и бе потвърдено от бога.
Но когато Арнолд Бентъм завърши и последните си приготовления и се канеше да извърши налагащото се, аз не можах да издържа повече и възкликнах:
— Чакай! Ние, които сме търпели толкова много, положително можем да потърпим още малко. Сега е утро. Да почакаме докато се свечери. Ако нищо не се случи дотогава, за да промени ужасната ни съдба, тогава ти, Арнолд Бентъм, ще постъпиш както сме се разбрали.
Той погледна капитан Никол дали одобрява моето предложение и капитан Никол можа само да кимне. Не можеше да промълви нито дума, но във влажните му заскрежени очи се четеше безкрайна благодарност, която не можех да не разбера.
Аз не го смятах, не можех да го сметна за престъпление, след като го бяхме решили чрез честно теглене на жребий, капитан Никол и аз да извлечем полза от смъртта на Арнолд Бентъм. Не бих могъл да повярвам, че любовта към живота, която ни бе подтикнала, е била вселена в гърдите ни от някой друг освен от бога. Такава е била божията воля и ние, нещастните му творби, можехме само да се подчиняваме и да изпълняваме повелите му. И все пак господ беше милостив. Той, всемилостивият, ни спаси от такава ужасна, макар и справедлива постъпка.
Едва се мина четвърт час, когато един повей на въздуха откъм запад, леко мразовит и влажен, лъхна на бузите ни. След още пет минути платното ни се изду и Арнолд Бентъм се отзова на кормилното гребло.
— Пестете малкото сили, които имате — каза той — А пък аз да изразходвам малкото сила, която ми е останала, за да увелича за вас вероятността да останете живи.
И така той застана да управлява в засилващия се вятър, а капитан Никол и аз лежахме проснати на дъното на баркаса и в изтощението си сънувахме сънища и имахме видения на скъпите ни живи същества далече в другия край на света.
Вятърът се засилваше все повече и скоро започна да шиба и бучи. Прелитащите в небето облаци предричаха буря. Към пладне Арнолд Бентъм загуби съзнание на кормилното гребло, но преди лодката да успее да се обърне напреко на надигащите се вече големи вълни, капитан Никол и аз успяхме да хванем кормилното гребло с четирите си слаби ръце. Ние постигнахме съгласие и също както капитан Никол бе теглил пръв жребий поради своето звание, така и сега той застана пръв на греблото. След това тримата се сменяхме един друг на всеки петнадесет минути. Бяхме твърде слаби и не можехме да издържим по-дълго.
Към четири-пет часа вълните станаха опасни. Би трябвало да обърнем лодката, ако положението ни не беше толкова отчаяно, и да я оставим да дрейфува с кърмата напред, задържана от плаваща котва, направена от мачтата и платното. Оставехме ли лодката да се обърне напреко, огромните вълни щяха да я затъркалят пред себе си.
Колко пъти този следобед Арнолд Бентъм ни се молеше заради самите нас да пуснем плаваща котва. Той знаеше, че ние продължаваме да вървим напред единствено заради надеждата, че ще можем да отменим изпълнението на жребия. Той беше блгороден човек. Благороден беше и капитан Никол, чийто очи с побелели вежди и мигли се бяха превърнали в стоманени иглички. А при такива благородни другари как можех да бъда по-малко благороден и аз? И току блгодарях на бога през този дълъг страхотен подиробед, че ми е дал възможността да познавам двама такива мъже. Богът и правото царуваха в тях и каквато нещастна съдба да ме сполетеше, не можех да не се чувствам възнаграден да бъда с тях. Като тях и аз не исках да умра, но не ме беше страх от смъртта. Краткотрайното съмнение, което бях изпитал в началото в тези двама мъже, отдавна се беше разпръснало. Трудна беше школата, твърди бяха и мъжете, но те бяха благородни, божии създания.
Аз го видях пръв. Арнолд Бентъм, помирил се със собствената си смърт, и капитан Никол, почти помирен със смъртта, лежаха като два лишени от живот трупа на дъното на лодката, а аз управлявах, когато го видях. Баркасът се носеше с бързината на издулия платното вятър и цепеше разпенващите се вълни и когато се вдигна на гребена на един вал, аз видях близо пред себе си шибаното от прибоя скалисто островче. Беше на по-малко от половин миля. Аз изкрещях и другите двама, вдигнали се на колене, залитащи, търсещи къде да се хванат, за да се задъжат, се завзираха в онова, което бях видял.
— Направо към него, Даниъл! — едва изрече заповедта капитан Никол — Може да има заливче, може да има заливче. Това е единственият ни шанс.
Той проговори още веднъж, когато вълните пак ни вдигнаха над този ужасен подветрен бряг, където нямаше заливче:
— Направо към него, Даниъл. Отминем ли го, твърде сме слаби, за да се върнем срещу вълните и вятъра.
Беше прав. Аз се подчиних. Той извади часовника си и го погледна. Попитах го колко е часът. Беше пет. Той протегна ръка към Арнолд Бентъм, който я стисна безсилно; и двамата ме загледаха със същото ръкостискане в очите. Това беше сбогуване, аз го разбрах; защото какъв шанс имаха същества толкова слаби като нас да стигнат живи през шибаните от прибоя скали до по-високите скали отвъд?
На двадесет фунта от брега аз изтървах управлението на лодката. В същия миг тя се преобърна и аз започнах да се давя в солената вода. Никога вече не видях другарите си. За мой късмет аз се задържах благодарение на кормилното гребло, което все още стисках, а за още по-голям късмет една вълна, придошла тъкмо навреме и тъкмо намясто, ме изхвърли далече нагоре върху единствената полегато спускаща се канара на целия този страховит бряг. Не бях контузен. И с ум, замаян от изтощение, успях да изпълзя и да се замъкна още по-нагоре, отвъд дърпащото назад връщане на прибоя.
Застанах прав, разбрал, че съм се спасил и както залитах на краката си, благодарих на бога. Баркасът вече беше разбит на хиляди парчета. И макар че не ги виждах, можех да си представя колко свирепо бяха смачкани телата на капитан Никол и Арнолд Бентъм. Видях едно гребло в пяната накрая и с известен риск можах да го издърпам. Тогава паднах на колене с чувството, че губя съзнание. И все пак, преди да припадна, с моряшкия инстинкт, помъкнах тялото си нагоре и нагоре между острите ужасни скали и най-после загубих свяст извън обсега на морето.
Бях почти като умрял тази нощ, все ме унасяше и само от време на време осъзнавах бедственото си положение и усещах колко ми е студено и колко съм мокър. Сутринта бях изумен и ужасен. Никакво растение нити стръкче трева не растяха на тази нещастна, щръкнала от океанското дъно скала. Четвърт миля на ширина и половин миля на дължина, това не беше нищо друго освен купчина канари. Нищичко не можах да открия, което да задоволи крайните нужди на един изтощен организам. Изгарях от жажда, но нямаше сладка вода. Напразно опитвах, докато ме заболя устата, всяка кухина и вдлъбнатина в скалите. Пръските на бурята така бяха заливали всяка частица от острова, че навред имаше само солена морска вода.