Тъканта на живота е пластична. В същото време тази тъкан никога не забравя. Придавай й каквато искаш форма, старите спомени си остават. Какви ли не коне от тежкотоварната порода Сайър до нискораслите шотландски пони са били отгледани до огромните на ръст и мъничките от онези първи диви опитумени от човека понита. Но никога до ден днешен човекът не е могъл да отгледа един или друг ритник у конете. И у мен, който съм производно на онези първи укротители на коне, не е била изкоренена сляпата ми ярост.
Аз съм човек роден от жена. Дните ми са броени, ала тъканта, от която съм направен, е неразрушима. Бил съм жена, родена от жена. Бил съм жена и съм раждал деца. И ще бъда роден отново. Ах, не може да се преброи колко пъти ще се родя отново; и въпреки това тъпите глупаци наоколо ми мислят, че като ми сложат въже на шията, ще сложат край на моето „аз“.
Да, мен ще ме обесят… скоро. В края на юни. Много скоро ще се опитат да ме заблудят. Ще ме изведат от тази килия до банята, според правилото за ежеседмичната баня в затвора. Но няма да ме доведат обратно в тази килия. Ще ме облекат веднага с нови дрехи и ще ме заведат в килията на смъртта. Там ще сложат часовой да ме пази. Ден и нощ, буден или заспал, ще бъда наблщдаван. Няма да ми позволяват да слагам глава под завивките от страх да не изпреваря властите и да се удуша.
Ярка светлина непрекъснато ще блести над мен. И после, след като добре ме изморят, една сутрин ще ме изведат с риза без яка и ще ме пуснат през подвижния под. О, зная. Въжето, с което ще го направят, ще бъде добре опънато. От много месеци вече палачът на Фолсъм го изпъва с големи тежести, за да го лиши от всякаква еластичност.
Да, ще ме пуснат надълбоко. Те имат хитроумни таблици с изчисления, като таблиците за лихви, на които е посочено колко дълго трябва да бъде падането в зависимост от теглото на жертвата. Аз съм толкова изпосталял, че ще трябва да ме пуснат много надълбоко, за да ми счупят врата. И тогава присъстващите ще си свалят шапките, аз ще се люшкам, а лекарите ще слагат ухо на гърдите ми, за да броят отслабващите удари на сърцето, и най-после ще кажат, че съм умрял.
Това е нелепо. Това е възмутителна наглост от страна на човешки червеи да мислят, че могат да ме убият. Аз не мога да умра. Аз съм безсмъртен, както безсмъртни са и те; разликата е, че аз го зная, а те не го знаят.
Пфу! И аз съм бил палач. Добре си го спомням. Но аз си служех със сабя, а не с въже. Сабята е по-доблестен начин, макар че всичките начини са еднакво безрезултатни. Наистина, като че ли духът може да бъде пронизан със стомана или удушен с въже!
ГЛАВА 19
След Опънхаймър и Морел, които гниеха с мен през годините, лишени от светлина, аз бях смятан за най-опасният затворник в Сан Куентин. От друга страна, ме смятаха за най-труден — по-труден дори от Опънхаймър и Морел. Разбира се под „труден“ аз разбирам „издръжлив“. Колкото и ужасни да бяха опитите да ги пречупят телом и духом, още по-ужасни бяха опитите да пречупят мен. И аз устоявах. „Динамитът или край на представлението“ — беше ултиматумът на директора Атъртън. И в края на краищата — нито едното, нито другото. Аз не можех да му дам динамита, а директорът Атъртън не можа да ме докара до края на представлението.
Беше така, не защото тялото ми бе издръжливо, а защото издръжлив бе духът ми. И беше така, защото в предишни съществувания духът ми е бил кален до твърдостта на стоманата от по-неумолими от стомана преживелици. Имаше една преживелица, която дълго време бе нещо като кошмар за мен. Тя нямаше нито начало, нито край. Винаги се виждах на скалисто, изложено на морски прибой островче, толкова ниско, че по време на буря солените пръски прехвърляха най-високата му точка. Имаше много дъждове. Аз живеех в една дупка и много страдах, защото нямах огън и се хранех със сурово месо.
Винаги страдах. Това беше средата на някаква преживелица, за която нямах никаква догадка. А тъй като при преминаване в малката смърт нямах властта да насочвам пътешествията си, често ми се случваше да изживявам наново точно това положение. Единствените щастливи за мен мигове бяха, когато изгрееше слънцето, когато се препичах на скалите, за да пропъдя вечно понасяния от мен студ.
Единствените вещи, с които разполагах, бяха едно гребло и голям джобен нож. На това гребло отделях много време, като изрязвах миниатюрни буквички и по една черичка за всяка изминала седмица. Имаше много такива чертички. Ножа си острех на един плосък камък и никой бръснар не е бил по-внимателен към любимия си бръснач, отколкото аз към този нож. Нито някой скъперник е треперел повече над своето съкровище, отколкото аз треперех над този нож. Той беше за мен скъпоценен колкото собствения ми живот. Всъщност той беше моя живот.
След много повторения успях да запазя при освобождаването си от усмирителната риза надписа, който бях изрязал на греблото. Първо можех да запазя само малко. После стана по-лесно — въпрос на сглобяване на отделни откъси. И най-сетне възстанових целия. Ето го:
„От написаното тук лицето, в чийто ръце попадне това гребло, ще разбере, че Даниъл Фос, родом от Елктън и Мериленд, един от американските съединени щати, който отплава от пристанище Филаделфия в 1809 година на борда на брига «Търговецът», отиващ на Дружествените острови, бе изхвърлен на този пустинен остров през февруари следващата година, където си съгради колиба и живя редица години, като се хранеше с тюлени; същият е бил последният останал жив от екипажа на споменатия бриг, ударил се в айсберг и потънал на 25 ноември 1809 година.“
Това беше всичко, съвършено ясно. Чрез това гребло научих много нещо за себе си. Обаче оставаше само една спорна точка, която никога не можах да изясня. Дали този остров е бил разположен в далечния южен Тихи океан, или в далечния южен Атлантически океан? Не зная достатъчно за пътищата на платноходите, за да бъда сигурен дали „Търговецът“ би отплавал за дружествените острови през нос Хорн или нос Добра надежда. Да си призная невежеството, чак когато ме преместиха в затвора Фолсъм, научих в кой океан лежат Дружествените острови. Японезът-убиец, когото споменах по преди, е бил шивач на платна на борда на корабите на Артър Сюъл и той ми каза, че вероятният курс е щял да бъде през нос Добра надежда. Ако това беше така, тогава датите на отплаването от Филаделфия и на корабокрушението щяха лесно да определят в кой океан е било това. За съжаление датата на отплаването е само 1809 година. Крушението е могло да стане и в единия океан и в другия.
Само веднъж в моите трансове имаше нещо за периода, предхождащ времето, прекарано на острова. То започва с мига, в който брига се сблъсква с айсберга, и аз ще го разкажа само за да опиша поне моето странно хладнокръвие и пресметливо поведение. Това поведение тогава, както че видите, ми помогна накрая да остана единствения жив от целия екипаж на кораба.
Стресна ме в леглото в общото помещение страшно сблъскване. Всъщност вярно е, че и другите шест спящи моряци от смяната се събудиха и скочиха от леглата си на пода едновременно. Знаехме какво се е случило. Другите не се забавиха нито за миг и се втурнаха полуоблечени към палубата. Но аз знаех какво може да се очаква и не бързах. Знаех, че ако изобщо се спасим, то ще бъде в баркаса44. Никой не би могъл да плува в такова ледено студено море. И никой моряк тънко облечен не би могъл да остане жив дълго в откритата лодка. Също така знаех колко време ще е необходимо да пуснат лодката на вода.
Затова на светлината на бясно люлеещата се лампа, врявата на палубата и виковете „Потъва!“, аз проверих моряшкото си сандъче за подходящи дрехи. И понеже те никога вече нямаше да ги използват отново, прерових и сандъчетата на моите другари. Припряно, но без да губя самообладание, избрах само най-топлите и най-дебелите дрехи. Облякох четирите най-хубави ризи, с които можеха да се похвалят моряците, три чифта панталони и три чифта дебели вълнени чорапи. Така навлечени, краката ми станаха тъй големи, че не можех да обуя моите хубави обувки. Вместо тях намъкнах новите обувки на Николас Уилтън, които бяха по-големи и дори по-здрави. Сложих и куртката на Джеръми Нейлър връз моята, а върху тях облякох брезентовата дреха на Сет Ричард, която, както си спомних, той беше намаслил наново съвсем неотдавна.
Два чифта дебели ръкавици, вълнения шал на Джон Робърт, оплетен от майка му, и плъстената шапка на Джоузеф Доус отгоре на моята — и двете имаха наушници и закриваха и врата. С това завърших екипировката си. Виковете, че бригът потъва се подновиха, но аз се забавих още една минутка, за да си натъпча джобовете с всичкия пресован тютюн, който можах да докопам. След това се качих на палубата и то тъкмо навреме.
Луната, надзърнала през една пролука между облаците, освети безрадостна, жестока картина. Навсякъде се търкаляха отломки от такелажа и навсякъде имаше лед. Платната, въжата и реите на главната мачта, която все още се крепеше, бяха поръбени с ледени висулки; и аз изпитах чувство, близко на облекчение, че никога вече няма да има нужда да тегля и да опъвам текелажа и да очуквам леда, за да могат замръзналите въжета да минат по замръзналите макари. Силният вятър режеше така, че подсказваше за близостта на айсберги, а големите вълни имаха мразовит вид на лунната светлина.
Баркаса пускаха от бакборт и аз видях моряци на заледената палуба, заети с бурета провизии, да зарязват храната и да бързат да се спасят. Напразно капитан Никол се мъчеше да въдвори ред. Една вълна, налетяла от наветрената страна, реши въпроса и ги накара вкупом да наскачат през борд. Аз стигнах до рамото на капитана, хванах се за него и му викнах в ухото, че ако се качи в лодката и задържи моряците да не отплават, аз ще се погрижа за провизиите.
Обаче малко бе времето, което ми дадоха за това. Едва бях успял с помоща на втория помощник капитан Арън Нортръп да сваля пет шест бурета и бъчвички, когато всички от лодката завикаха, че потеглят. Те имаха пълно основание. Откъм наветрената страна към нас се приближаваше извисила се ледена планина, а на подветрената страна, близо до борда имаше друг айсберг, към който ни влачеше течението.
Арън Нортръп ме превари със скачането. Аз се забавих за миг, макар че лодката вече се отделяше, за да избера място по средата, където моряците бяха най-много, та телата им да смекчат моето падане. Нямах намерение да се намеря в лодката с някой счупен крак или ръка пред такова опасно плаване с баркаса. За да имат моряците място да гребат, аз си пробих път назад към кърмата. Положително имах и други, достатъчно сериозни съображения. На кърмата щеше да е много по-удобно, отколкото на тесния нос. А освен това щеше да е добре да съм до задните гребци, каквито и трудности да възникнат при такива обстоятелства занапред.
На кърмата бяха помощникът Уолтър Дрейк, лекаря Арнол Бентъм, Арън Нортръп и капитан Никол, който управляваше. Лекарят се беше навел над Нортръп, който лежеше на дъното и стенеше. Не бе имал късмет в лошо пресметнатия си скок, защото беше счупил десния си крак в тазобедрената става.
Но нямаше много време за него, защото ние гребяхме в бурното море точно между двата айсберга, които се носеха един към друг. Николас Уилтън, първият гребец, беше доста натясно, затова аз посбутах по-добре буретата и с лице към него, на колене можех да натискам греблото и с моята тежест. Напред виждах Джон Робъртс да се напряга на баковото гребло. Хванали го за раменете изотзад, Артър Хаскинс и юнгата Бени Хардуотър добавяха своята тежест към неговата. Всъщност всички моряци имаха такова желание да помагат, че не един от тях пречеше и спъваше движенията на гребците.
Беше въпрос на живот или смърт, но ние успяхме да изпреварим със стотина ярда, тъй че като обърнах глава, можах да видя безвременния край на „Търговецът“. Той попадна точно между двата айсберга и те го стиснаха, като някое момче може да стисне мек бонбон между палеца и показалеца. В тътена на вятъра и рева на водата ние не чухме нищо, макар че трясъкът от дебелите ребра и напречните корабни греди под палубата на брига трябва да е бил достатъчен, за да събуди цяло градче в тиха нощ.
Безмълвно, лесно двата борда на брига се слепиха, палубата се изгърби нагоре и смачканите останки рухнаха и изчезнаха, а на мястото, където е бил, останаха трошащите се айсберги. Изпитах съжаление за крушението на това убежище в стихиите, но същевременно бях много доволен при мисълта колко ми е добре с четирите ризи и трите горни дрехи.
Обаче нощта се оказа много мъчителна, дори и за мен. Аз бях най-топло облечения в лодката. Какво трябва да са изстрадали другите, не си дадох много труд да се замислям. От страх да не се натъкнем на друг лед в тъмнината, изчерпвахме водата и държахме лодката с носа срещу вълните. И аз непрекъснато, ту с едната ръкавица, ту с другата, си търках носа да не замръзне. Също така обладан от живи спомени за семейния кръг в Елктън, се молих на бога.
Сутринта проверихме положението. Да започнем с това, че всички, с изключение на двама-трима, бяха пострадали от измръзване. Арън Нортръп, понеже не можеше да движи счупения си крак, беше много зле. Лекарят се произнесе, че двата крака на Нортръп бяха безнадеждно измръзнали.
Баркасът беше нагазил дълбоко и тежко във водата, защото бе натоварен с целия екипаж на кораба от двадесет и един моряци. Двама от тях бяха момчета. Бени Хардуотър беше едва тринадесет годишен, а Лиш Дикъри, с чието семейство бяхме близки съседи в Елктън, беше току-що навършил шеснадесет. Провизиите ни се състояха от триста фунта говеждо и двеста фунта свинско месо. Петте или шестте самуна хляб, измокрени от морската вода, донесени от готвача, не влизаха в сметката. Имаше и три малки бъчвички с вода и едно буренце бира.
Капитан Никол откровено призна, че в този некартографиран океан не знаел да има някъде наблизо земя. Оставало ни само да гребем към по-мек климат, което и направихме, като вдигнахме малкото си платно и поддържахме курс в багщаг, гонени от силен вятър на североизток.
Въпросът с храната беше проста аритметика. Ние не брояхме Арън Нортръп, защото знаехме, че скоро ще свърши. При един фунт на ден петстотинте фунта щяха да ни стигнат за двадесет и пет дни, при половин фунт — за петдесет. И така решихме да бъде половин фунт. Аз делях и раздавах месото под наблюдението на капитана, и господ да ми е свидетел, успявах да го правя доста добре, макар отначало някой от моряците да мърмореха. Също така от време на време справедливо делях между моряците пресования тютюн, който бях натъпкал в многото си джобове — нещо, за което, ща не ща, съжалявах, особено когато знаех, че го попилявам за този или онзи, за когото бях сигурен, че няма да живее повече от един или в най-добрия случай два или три дена.
Защото скоро започнахме да мрем в откритата лодка. Тези по-ранни случаи се дължаха не на глад, а на убийствения студ. Живи щяха да останат най-издръжливите и най-късметлиите. Аз бях издръжлив по природа и имах късмет, доколкото бях топло облечен и не бях си счупил крака като Арън Нортръп. Но дори и така той беше толкова здрав, че въпреки че бе първият жестоко измръзнал, умираше дни наред. Ванс Хатауей беше пръв. Намерихме го в сутрешния здрач превил се одве на носа на лодката и вкочанен. Момчето Лиш Дикъри беше вторият. Другото момче, Бени Хардуотър, изтрая десет или дванадесет дни.
Такъв беше студът в лодката, че водата и бирата ни станаха на камък и беше трудно да се разделят справедливо парчетата, които отчупвах с джобния нож на Нортръп. Ние слагахме тези парчета в устата и ги смучехме, докато се стопят. А в случаи на снежни бури имахме и сняг, кой колкото пожелае. Всичко това не беше добре за нас, понеже устата ни пламваха от възпаление, лигавицата бе непрекъснато суха и гореше. А така нямаше начин да се уталожи възникналата жажда. Да смучеш още лед или сняг значеше само да изостриш възпалението. Мисля, че повече от всичко друго именно това причини смъртта на Лиш Дикъри. Той не беше на себе си и бълнува цяло денонощие, преди да умре. Умря, плачейки за вода, а всъщност не умря от липса на вода. Аз се сдържах колкото можех от изкушението да смуча лед, залъгвах се с мъничко тютюн в бузата и горе долу изкарвах така.
Ние сваляхме всички дрехи от нашите мъртъвци. Голи бяха дошли на света и голи ги хвърляхме през борда на баркаса долу в тъмния, замръзващ океан. За дрехите им се хвърляше жребий. Така беше заповядал капитан Никол, за да се избягнат кавги.