Но когато стигнах равнището на сърцето, тогава настъпи първото замъгляване и замайване на съзнанието. От страх да не загубя свяст, пожелах да задържа смъртта, която бях постигнал и насочих съсредоточаването си към пръстите на ръцете. Разумът ми се изясни отново и аз бързо постигнах умъртвяването на ръцете до раменете.
В този стадий цялото ми тяло, колкото това се отнасяше до мен, бе мъртво, освен главата и малка част от гърдите. Туптенето и блъскането на притиснатото ми сърце не отекваше вече в мозъка. Сърцето биеше равномерно, но слабо. Радостта, ако бях посмял да се зарадвам поне за миг, щеше да значи прекъсване на това усещане.
Оттук нататък моите преживелици се различават от преживелиците на Морел. Все още автоматично напрегнал волята си, аз започнах да изпадам в унес, както човек се чувства на границата между съня и будното състояние. Струваше ми се също, че мозъкът ми неимоверно се разраства в останалия със същите размери череп. Имаше проблясвания и припламвания на светлина, сякаш самият аз, господарят, се губех за миг, а в следващия миг пак ставах същият аз, все още обитател на тази плът, която карах да умре.
Най-озадачаващо бе чувството за уголемяване на мозъка. Без да е преминал през стените на черепа, струваше ми се, повърхността му е вече извън тях и все още продължава да се разширява. Наред с това имаше и други крайно удивителни усещания и преживявания, каквито никога не бях изпитвал преди. Времето и пространството, доколкото те бяха двата елемента на съзнанието ми, претърпяха огромно разширение. Така, без да си отворя очите, за да го проверя, аз знех, че стените на тясната ми килия са се дръпнали и тя е станала като грамадна зала за приеми. И докато размишлявах по този въпрос долових, че те продължават да се отдръпват. За миг ми хрумна, че ако целият затвор продължава да се разраства по същия начин, тогава външните стени на Сан Куентин трябва да са далече навътре в Тихия океан от едната страна, а от другата сигурно навлизат в пустинята на Невада. Друго нещо, което ми хрумна, беше, че понеже материята е могла да проникне през материя, тогава стените на килията ми биха могли да минат през стените на затвора и така да оставят килията ми вън от тях и да ме освободят. Разбира се това беше съвсем фантастично хрумване и аз още тогава знаех, че е такова.
Разщирението на времето бе също удивително. Сърцето ми биеше само на редки интервали. Пак ми хрумна нещо и взех да броя бавно и отмерено секундите между ударите. Първо, както със сигурност отбелязах, между два удара минаха сто секунди. Но като продължих да броя, интервалите се удължиха толкова, че ми омръзна да броя.
И докато тази илюзия за удължаването на времето и пространството не ме напускаше и се налагаше все повече и повече, аз току започнах унесено да размишлявам върху нов и труден за решаване проблем. Морел ми беше казал, че печелил свобода от тялото си, като убивал тялото… или изключвал тялото от съзнанието си, което, разбира се, по същество е било едно и също нещо. Е, моето тяло беше толкова близо да бъде напълно мъртво, че аз знаех с абсолютна сигурност как, с едно бързо съсредоточаване на волята върху живото още късче от туловището ми, то също ще спре да съществува. Но — и тука възникваше проблемът — Морел не беше ме предупредил: трябваше ли да пожелая да умре и главата? Ако го пожелаех, без значение какво щеше да сполети духа на Даръл Стандинг, нямаше ли тялото на Даръл Стандинг да остане мъртво завинаги?
Рискувах гърдите и бавно биещото сърце. Бързата повеля на волята ми бе възнаградена. Вече нямах нито гърди, нито сърце. Бях само ум, душа, съзнание — както искате да го наречете, — въплътени в някакъв мъгляв мозък, който, макар и да се намираше в моя череп, беше се разширил и продължаваше да се разширява отвъд черепа ми.
И тогава, с проблясъци на светлина, аз се откъснах и полетях. С един порив бях се издигнал над затвора и калифорнийското небе и бях между звездите. Казвам „звездите“ съзнателно. Аз ходех между звездите. Бях дете. Бях облечен с тънки, меки одежди, които блещукаха в звездната светлина. Тези одежди, разбира се, бяха отглас на момчешките ми впечатления от циркови артисти и момчешката ми представа за ангелчета.
Въпреки всичко, облечен така, аз крачех по междузвездното пространство, възхитен от увереността, че съм на път към изумителни приключения, в края на които ще открия всички космически формули и че си изясня основната тайна на вселената. В ръка носех дълга стъклена пръчица. Знаех, че на минаване трябва да докосвам всяка звезда с крайчеца на тази пръчица. И знаех с пълна сигурност, че пропусна ли дори една звезда, ще бъда запратен в някаква неизмерима бездна на немислимо и вечно наказание за непростима вина.
Дълго вървях по звездния си път. Когато казвам „дълго“, трябва да не забравяте огромното удължаване на времето, настъпило в ума ми. Столетия наред вървях във вселената и с непогрешим поглед и ръка почуквах с крайчеца на пръчицата всяка срешната звезда. Пътят ставаше все по-светъл. И великата цел на безграничната мъдрост ставаше все по-близка. И въпреки това аз не грешах. Това не беше друго мое аз. Не беше нещо преживяно от мен някога в миналото. През цялото време ми беше ясно, че това съм аз, Даръл Стандинг, който върви между звездите и ги почуква със стъклена пръчица, накратко, аз знаех, че в това нямаше нищо реално, нищо, което някога е било или би могло някога да бъде. Знаех, че не беше нещо друго освен една нелепа оргия на въображението, каквито хората изживяват след взимане на наркотици, в делириум или в най-обикновена дрямка.
А после, когато всичко си вървеше хубаво и гладко по моя небесен път, крайчецът на пръчицата ми пропусна една звезда и в същия миг разбрах, че съм направил голямо престъпление. В същия миг един тласък, страшен и неизбежен, неуловим и насилствен като удар от желязното копито на съдбата, ме порази и отекна във вселената. Цялата звездна система заискри, закръжи и избухна в пламъци.
Прониза ме остра терзаеща болка. И в същия миг станах Даръл Стандинг, доживотен затворник, стегнат в усмирителна риза в неговата единочка. И разбрах непосредствената причина за това призоваване. Беше почукването с кокалчетата на пръстите на Ед Морел в килия номер пет, който започваше да предава някакво съобщение.
А сега да ви дам известна представа за изпитваното от мен удължаване на времето и пространството. Подир много дни запитах Морел какво се е мъчил да ми съобщи. Било е един прост въпрос, а именно „Даръл, там ли си?“. Той го изчукал бързо, докато надзирателят бил в другия карай на коридора, към който се отваряха единочките. Както казах, той изчукал съобщението си много бързо. Сега внимавайте! Между първото и второто почукване аз бях тръгнал между звездите, облечен с меките одежди, и на минаване докосвах всяка звезда, търсейки формулата, която да обясни великата загадка на живота. И пак, както казах, това дирене продължи векове. После дойде призоваването, този удар от копитото на съдбата, острата терзаеща болка и аз се озовах пак в килията си в Сан Куентин. Това е било второто почукване на Ед Морел. Интервалът между него и първото почукване не е могъл да бъде по дълъг от една пета от секундата. И въпреки това толкова невъобразимо голямо е било удължаването на времето за мен, че в течение на тази една пета от секундата бях бродил между звездите дълги столетия.
Аз зная, читателю, че всичко казано по-горе звучи като куп глупости. Съгласен съм с теб. То е куп глупости. Обаче то е било преживяно. То беше толкова реално за мен, колкото е змията, която човек вижда в делириум тременс.
Възможно е при най-трезва преценка, на Ед Морел да са му дотрябвали две минути, за да изчука въпроса си. И все пак за мен между първото и второто почукване бяха изминали еони. Не можех вече да продължа по звездния си път с тази неизразима първична радост, защото пътят ми преграждаше страхът от неизбежното призоваване, което щеше да ме пререже, да ме откъсне и да ме запрати обратно в ада на усмирителната риза. Така моите еони на скитане между звездите бяха еони на страх.
И през цялото време аз знаех, че кокалчето на пръста на Ед Морел бе това, което тъй жестоко ме държеше вързан за земята. Мъчех се да му го кажа, да го помоля да спре. Но бях до такава степен откъснал съзнанието от тялото си, че не можех да възстановя връзката. Тялото ми лежеше мъртво в усмирителната риза, макар аз все още да обитавах черепа. Напразно се силех да накарам крака си да изчука съобщението ми на Морел. Доказвах си, че имам крак. Но както сполучливо бях провел експеримента, всъщност нямах крак.
После — и сега зная, че е било така, понеже Морел бе изчукал до край съобщението си — продължих по пътя си между звездите и не бях повикан обратно. След това по това време, като в дрямка си давах сметка, че заспивам и това беше възхитителен сън. От време на време сънливо се размърдвах — моля те, читателю, вземи си бележка за този глагол: аз СЕ РАЗМЪРДВАХ. Движех краката си, ръцете. С кожата си усещах чисти, меки чаршафи. Усещах се да съм телесно добре. О, това беше възхитително! Както зажаднелите в пустинята сънуват плискане на водоскоци и струящи чешми, така и аз сънувах освобождение от стегнатата усмирителна риза, чистота заместила мръсотията, здрава, гладка, кадифена кожа заместила моята — сбръчкана и пресъхнала като пергамент. Но аз сънувах другояче, както ще видите.
Аз се събудих. О, бях съвършено буден, макар и да не отварях очи. И моля ви да забележите, че всичко, което последва, съвсем не ме изненада. Всичко беше естествено и както го очаквах. Аз бях аз — бъдете сигурни в това. Но не бях даръл Стандинг! Даръл Стандинг вече нямаше нищо общо със съществото, което бях аз, нито пък сбръчканата и пресъхнала като пергамент кожа на даръл Стандинг с моята хладна, мека кожа. Нито знаех нещо за някакъв си даръл Стандинг, както и не можех да зная, като имаме предвид, че даръл Стандинг още не е бил роден и нямаше да бъде роден още с векове. Но вие ще видите.
Аз лежах със затворени очи и мързеливо се ослушвах. Отвън долиташе тропот на много копита, движещи се в крак по каменни плочи. По придружаващото го дрънчене на доспехи и конска броня разбрах, че долу на улицата, под моите прозорци, минава някаква кавалкада. И лениво се зачудих кои ли са. Отнякъде — а аз знаех откъде, понеже знаех, че е от двора на хана — се чу звънтене и чаткане на копитаи нетърпеливо цвилене, което познах, че е на моя чакащ кон.
Зачуха се стъпки и движение — стъпки, които открито се стараеха да бъдат тихи с намерението да пазят тишина, и въпреки това бяха преднамерено шумни, с тайно намерение да ме събудят, ако още спя. Усмихнах се вътрешно на хитрината на този мошеник.
— Понс — заповядах аз без да отворя очи — Вода, студена вода, бързо, потоп от вода! Твърде много съм пил снощи и сега гърлото ми гори.
— И сте спали много до късно днес — смъмра ме той и подаде водата, която държеше готова в ръката си.
Седнах в леглото, отворих очи и поднесох с двете ръце голямата чаша до устните си. И както пиех, погледнах Понс.
Обърнете внимание на две неща. Аз говорех на френски и не си давах сметка, че говоря на френски. Чак после, когато се озовах пак в единочката, когато си спомних това, което разказвам, разбрах, че бях говорил на френски — да, и бях го говорил добре. Що се отнася до мене, Даръл Стандинг, който сега пише тези редове в отделението за убийци в затвора Фолсъм, да ви кажа, аз зная френски само от гимназията, колкото да мога да чета на този език. Колкото за говорене — и дума да не става. Мога само да дам поръчката си в ресторант.
Но да се върна към разказа. Понс беше дребно, сбръчкано старче. Бил е роден в нашия дом — зная го, защото това беше случайно споменато същия този ден, който описвам. Понс беше не по-малко от шейсет годишен. Беше останал почти без зъби и въпреки силното накуцване, което го караше да ходи с подскачане, беше много жив и пъргав във всичките си движения. И беше дръзко фамилиарен. То се дължеше на това, че бе живял в моя дом шестдесет години. Бил е слуга на баща ми, преди още аз да прощъпукам, а след смъртта на баща ми (Понс и аз говорихме за това същия ден) стана мой слуга. Той окуцял на полесражение, когато конниците препуснали. Тъкмо бил измъкнал баща ми изпод конските копита, но бил прободен с копие през бедрото, повален и прегазен. Баща ми в съзнание, ала безпомощен поради собствените си рани, видял всичко с очите си. И тъй, както казвам, Понс си спечелил такова право да бъде дръзко фамилиарен, та поне бащиният ми син да не може да му излезе насреща.
Понс поклати глава като пресуших огромната чаша на един дъх.
— Чу ли я как кълколеше? — изсмях се аз и му върнах празната чаша.
— Също като баща ви — рече той съкрушено — Но баща ви с време се научи, а за вас се съмнявам.
— Но той имаше болен стомах — подметнах му аз — от една глътка питие му се обръщаше наопъки. Не би било умно да пие, щом стомахът не задържа питието.
Докато приказвахме, Понс подреждаше до леглото дрехите ми за през деня.
— Вие си пийте, господарю — отговори той — Нищо няма да ви стане. Вие ще си умрете със здрав стомах.
— Искаш да кажеш, че моя стомах е подплатен с желязо? — нарочно изопачих думите му аз.
— Аз исках да кажа… — започна той докачено, но се прекъсна, като разбра, че го дразня, и присвил сухите си устни, сложи на гърба на един стол новата ми самурена наметка — Осемстотин дуката — язвително подхвърли той — Хиляда кози и сто тлъсти говеда, за да ви държи топло. Двайсетина стопанства на деликатния гръб на господаря ми!
— А в това стотина добри стопанства и един-два замъка отгоре, да не споменавам може би и някой дворец — казах аз и протегнах ръка да допра рапирата, която той тъкмо слагаше на стола.
— Така е печелил баща ви с яката си десница — отвърна Понс — Но каквото спечелеше, той го задържаше.
Тука Понс позамълча, за да вдигне и подиграе новия ми атлазен ален камзол, с който много се гордеех.
— Шейсет дуката за това — упрекна ме Понс — баща ви щеше да изпрати всички шивачи и евреи на християнския свят да се пържат в ада, преди да плати такава цена.
И докато ние се обличахме — тоест докато Понс ми помагаше да се облека — аз продължавах да се разправям с него.
— Напълно ясно е, Понс, че не си чул новината — хитро му подхвърлих аз.
Той веднага наостри уши, какъвто дърт клюкар беше.
— Нещо ново? — попита той — Да не би от английския кралски двор?
— Не — поклатих глава аз — Може да е нещо ново за теб, но въпреки всичко нещо съвсем старо. Не си ли чул? Философите на Гърция са си го шепнали преди две хиляди години. Точно зарад тази новина съм сложил двайсет тежки стопанства на гърба си, живея при двора и съм станал конте. Виждаш ли, Понс, светът е най-порочното място, животът е от тъжен по-тъжен, всички хора умират и като умрат… е тогава са мъртви. Поради това, за да избягнат порока и тъгата, в тези дни хора като мен търсят захласа, шемета и безумието на празни развлечения.
— Ами новината господарю? Какво са си шепнали философите преди толкова време?
— Че господ е умрял, Понс — отговорих аз сериозно — Не си ли го чул? Господ е умрял, а скоро ще умра и аз и нося двайсет тежки стопанства на гърба си.
— Господ е жив! — с жар възрази Понс — Госпо е жив и царството му не е далече. Казвам ви, господарю не е далече. Може още утре да дойде краят на земята.
— Така са казвали в древния Рим, Понс, когато Нерон правил от тях факли, за да осветява своите игри.
Понс ме изгледа със съжаление.
— Прекалената ученост е жива болест — недоволно рече той — Винаги съм бил против това. Но вие все искате да бъде по вашему и все ме влачите мен, стария, със себе си: да учите астрономия и смятане във Венеция, поезия и всички италиански щуротии във Флоренция, и астрология в Пиза, и бог знае какво в тая гламава страна Германия. Пфу на философите! Казвам ви господарю, аз, Понс, вашия слуга, един беден старец, който не може да различи една буква от друга, аз ви казвам, че господ е жив и времето да застанете пред него не е далече. — Той се прекъсна като се сети изведнъж за нещо. — Той е тука, свещеникът, за когото споменахте.