Вариант 13 - Ричард Морган

Тази книга е в памет на моята майка

Маргарет Ан Морган,

Която ме научи да мразя гневно и непримиримо тесногръдието, жестокостта и несправедливостта и да презирам двуличието, което извръща поглед или измисля удобни извинения, когато гореспоменатите непростими пороци избуяват пред очите ни.

Липсваш ми.

Логично е, че през идното столетие човешката природа ще бъде научно премоделирана. Ако това се случи, то ще стане на сляпо и напосоки, като страничен продукт от борбата за надмощие между едрия бизнес, организираната престъпност и тайните правителствени агенции.

Човешкото, от историческа гледна точка, е едно абсолютистко понятие, по отношение на което не може да има половинчати мерки. И от това се пораждат много злини.

Благодарности

Работата по този роман се оказа трудна и дължа благодарности на много хора и места. Просих, вземах назаем и крадох кажи-речи отвсякъде, за да напиша „Вариант 13“.

И понеже това е научна фантастика, нека започнем с науката:

Оригиналната идея за вариант тринадесет беше вдъхновена от теориите на Ричард Рангъм по въпроса за намаляващата човешка агресия, така както са описани от Мат Ридли в неговата превъзходна книга „Природата през погледа на природата“. Аз си позволих голяма литературна свобода в интерпретацията на тези идеи и вариант тринадесет, така както се появява в тази книга, по никакъв начин няма претенциите да представя отношението към този въпрос нито на господин Рангъм, нито на господин Ридли. Тези господа просто ми дадоха назаем трамплин, а грозното цопване, което се получи в резултат, е изцяло по моя вина.

Идеята за изкуствени хромозомни платформи също е взета назаем — от изключителната и малко страшничка книга на Грегъри Сток „Прекрояването на човека“, която заедно с „Природата през погледа на природата“ и книгите на Стивън Пинкър „Празната дъска“ и „Как работи умът“ вдъхнови огромната част от генетичната наука на бъдещето, измислена от мен за този мой роман. И нека го кажа отново — всички грешки и неточности в интерпретирането на материала, който открих в тези изключителни творби, лежат изцяло на моята съвест.

Интуитивната функция „Ярошанко“ е моя собствена измислица, но и тя се базира върху едно съвсем реално проучване върху социалните мрежи, така както е описано в книгата на Марк Бюканън „Малък свят“. Лично съм задължен на Хану Раджаниеми от университета в Единбург за самопожертвувателните му опити да ме въведе в квантовата теория на игрите и потенциалните й приложения и така да ми даде представа за Новата математика и нейния недоловим, но дългосрочен социален ефект. Следва да изкажа благодарност и на Саймън Спантън, един наистина превъзходен редактор, който търпеливо ми помогна да се преборя с техническата логистика на криогенните пътувания по маршрута „Марс — Земя.“

Що се отнася до политическия аспект на романа, бях силно повлиян от две много проницателни и доста депресиращи книги за Съединените щати, „Вярната нация“ на Джон Миклетуейт и Ейдриън Улдридж и „Какъв е проблемът с Америка“ от Томас Франк, както и от изключителната и не чак толкова депресираща „Вдървени“ на Сюзън Фалуди. Макар тези книги да подхраниха идеята за отцепването, повдигната във „Вариант 13“, Конфедеративната република (или Джизъсленд) беше вдъхновена от вече придобилата широка известност карта на Джизъсленд, създадена (според Уикипедия) от някой си Дж. Уеб в месидж борда на yakyak.org.1 Браво на теб, Дж.! Специални благодарности и на Алан Бийте от „Бордърландс Букс“ в Сан Франциско, задето изслуша лъкатушните ми мисли над не една и две чаши уиски и бе така добър да сподели с мен възгледите си на един добре информиран американец, мисли, които ми помогнаха да огладя и полирам суровия материал.

За проникновението в един възможен бъдещ ислям (и грешно разбран минал такъв) дължа благодарност на Тарик Али за неговата книга „Сблъсък на фундаментализми“, на Карън Армстронг за „Ислямът: кратка история“ и на изключително храбрия Иршад Манджи за неговата „Проблемът с исляма днес“.

И по този въпрос интерпретацията ми беше съвсем свободна, така че резултатът във „Вариант 13“ не е задължително свързан с онова, което са искали да внушат гореспоменатите автори.

И накрая, дължа огромна благодарност на всички онези, които ме изчакаха с нечовешко търпение и ми повтаряха да не бързам. Те са: Саймън Спантън (отново!) и Джо Флечър от „Голанц“, Крие Шлюп и Бетси Мичъл от „Дел Рей“, агентът ми Каролин Уитакър, и последни, но не и по значение, всички онези доброжелатели, които ми писаха по електронната поща през 2006-а година, за да изкажат съболезнованията и подкрепата си. Тази книга не би съществувала без вас.

Пролог

На път към дома

Грейнала стомана, грейнала стомана…

Ларсен примигва и помръдва едва доловимо върху носилката, която се движи под линейната последователност на осветителните панели и напречните подпорни греди по тавана. Осъзнаването е като зрението — размазано и бавно. Намира се в надлъжния коридор. Над нея светлината се пречупва във всяка метална греда, плъзга се от лъщене към ярък взрив и обратно с придвижването на носилката. Сигурно точно този повтарящ се блясък я е събудил. Или това, или коляното й, което я боли непоносимо въпреки познатата замаяност от криопрепаратите. Едната й ръка лежи на гърдите, притисната към леката тъкан на криотрикото. Хладният въздух по кожата й показва, че трикото е единствената й дреха. При тази мисъл в главата й се прокрадва зловещо усещане за дежа вю. Закашля се леко, колкото да изхвърли остатъците от резервоарен гел, заседнали в долната част на изпомпаните й дробове. Размърдва се отново и си мърмори нещо.

„… не, пак ли…?“

— Пак, да. Наследството на корморана, да, пак.

Това е странно. Не е очаквала друг глас, още по-малко глас, който да й говори с гатанки. Събуждането обикновено е изцяло механизиран процес, информационната банка е програмирана да ги извади от криосъня непосредствено преди пристигането и освен ако нещо не се е объркало…

„Изведнъж стана голям експерт по криогенния сън, така ли?“

Не е — целият й предишен опит се свежда до три пробни събуждания и едно истинско в края на предишното пътуване, откъдето сигурно идваше и усещането за дежа вю. Но въпреки това…

„… повече от три…“

„… не са повече, не са…“

В енергичното отрицание се долавят нотки на паника, които не й харесват. Ако ги доловеше в гласа на друг човек, в гласа на тестови обект, да речем, веднага би си помислила за успокоителни, а навярно би звъннала и на охраната. А сега, когато ги долавя в собствените си мисли, направо изтръпва — все едно току-що си осъзнал, че в дома ти има и друг човек, човек, който не би трябвало да е там. Или като дошла изневиделица мисъл, че не си съвсем с ума си.

„Това е от лекарствата, Ели. Спокойно, ще мине.“

Грейнала стома…

Носилката завива надясно с леко подрусване. По някаква причина това ускорява неимоверно пулса й и под въздействието на упойващите лекарства тя някак лениво определя тази си реакция като пристъп на паника. Предчувствие за надвиснала беда се излива като студена вода през тялото й. Ще катастрофират, ще се ударят в нещо, или пък нещо ще ги удари, нещо огромно и толкова древно, че човешките им възприятия не могат да го обемат, нещо, което се носи безкрай в празната нощ извън кораба. Космическите пътувания не са безопасни, къде й е бил умът да сключи този договор, сигурна, че всичко ще е наред и че ще измине пътя до там и обратно непокътната, все едно е обикновен суборбитален полет над Тихия океан, човек просто не може да…

„Отпусни се, Ели. От лекарствата е.“

И тя най-сетне осъзнава къде е. Прибраните паякообразни ръце на автохирурга прекосяват част от полезрението й, докато носилката хлътва в едно от гнездата за преглед. Обзема я облекчение. Нещо не е наред, но самата тя е там, където трябва да е. „Гордостта на Хоркан“ е снабден с най-добрите автоматизирани медицински системи, които може да конструира КОЛИН — чела го е в една брошура на Колониалната инициатива. Колкото до корабния изкуствен интелект — или корабният н-джин, както го наричат всички — той пък бил щателно проверен и обновен две седмици преди да потеглят. „А има и граници на пораженията, които може да сполетят едно криозамразено тяло, нали така, Ели?“ Органичните функции се забавят до минимум под въздействие на ниските температури, същото важи и за болестотворните гадинки, които може да си носил в себе си.

Ала паниката, предчувствието за надвиснала и неотвратима беда не я напускат. Усеща ги притъпени и настоятелни, като куче, което ръфа крайник, обезболен с местна упойка.

Обръща глава настрани и го вижда.

Залива я още една, по-силна вълна на облекчение — вижда нещо познато.

При едно пътуване до Европа е посетила Museo della Sindone в Торино и никога няма да забрави централния им експонат — измъчения образ, запечатан в плащаницата. Стояла е в сумрака от другата страна на бронираното стъкло сред почтителния шепот на вярващите. Атеист по убеждения, тя е изпитала странно вълнение при вида на лицето с остри черти и хлътнали страни, което я гледа от вакуумната камера. То й се е сторило свидетелство за човешко страдание, страдание, което прави на пух и прах претенциите за божественост и обезсмисля засвидетелстваната му почит. Поглеждаш лицето и оставаш поразен от упоритата, инатлива способност на органичния живот да оцелява, от вродената, озъбена съпротива, с която те е дарил дългият и трънлив път на еволюцията.

Все едно гледа същия човек. Тук, сега.

Подпрял се е на висок шкаф в ъгъла и я гледа: жилести ръце, скръстени пред мършави гърди, ребрата се четат дори през тениската, дълга права коса виси покрай тясно лице, още по-изпито заради болката и нуждата, които излъчва. Устата му е твърда линия, врязана между острата брадичка и тънкия нос. Изпъкнали скули, хлътнали страни под тях.

Сърцето й замира, после започва да се мята вяло в гърдите. Тя среща погледа на мъжа.

— Да не би… — И с тези думи съзнанието й се отваря за ужасната истина, която бързо го запълва до критичната точка, чудовищна истина, която умът й все още трескаво се мъчи да отхвърли. — Коляното ми ли е? Кракът ми?

Внезапно и незнайно откъде намира сили да се надигне на лакти и да погледне.

Видяното се сблъсква челно със спомените.

Писъкът си пробива път през гърлото й като дрелка и разкъсва за миг плътната паяжина на опиатите. Няма как да знае колко слабо е прозвучал викът й в студените измерения на лазарета, но вътре в нея крясъкът сякаш разкъсва тъпанчетата й и разкритието, което идва с него, спуска пред очите й черна пелена, която всеки миг ще я засмуче докрай в мрака си. Знае, че писъкът не е заради онова, което вижда.

Не е заради грижливо бинтования чукан на дясното й бедро, което свършва двайсетина сантиметра под хълбока — не е това.

Не е заради внезапното осъзнаване, че болката в коляното е фантомна болка в крайник, който вече не й принадлежи — не е това.

Пищи заради спомена.

Споменът за носилката, която се движи по-тихия коридор, после лекото подрусване, когато завива към лазарета, а после, през воала на опиатната мъгла, пронизителният писък на хирургическия трион, по-ниският стържещ звук, когато трионът захапва костта, и тихото съскане на обгарящия лазер накрая. Споменът за последния път и влудяващото, смразяващо осъзнаване, че ще се случи отново.

— Не — изхърква тя. — Моля ви.

Дългопръста ръка притиска топло челото й. Образът от Торинската плащаница надвисва над нея.

— Шшшш… корморанът знае защо…

Движение привлича погледа й. От спомените си знае какво е. Потайните движения на разгъващите се паякообразни ръце, когато автохирургът се събужда.

Грейнала стомана…

Първа част

В пламъци

1.

Най-накрая откри Грей в един лагер за предмарсова подготовка оттатък боливийската граница с Перу. Криеше се зад евтина лицева операция и фалшивото име Родригес. Само по себе си това не беше лошо прикритие и сигурно би издържало стандартна проверка. Проверките в подготвителните лагери си бяха спечелили лоша слава — истината беше, че тук не им пукаше много кой си бил, преди да подпишеш договора. Все пак имаше няколко очевидни признака, които насочваха посветените по вярната следа, и Карл — с методична целенасоченост, която започваше да прилича на отчаяние — ги търсеше вече от седмици. Знаеше, че Грей е някъде горе, в алтиплано, високите плата на Андите, защото следата водеше натам след Богота и защото къде другаде в края на краищата би избягал един вариант тринайсет. Знаеше го, знаеше също, че е само въпрос на време следата да се появи и някой да съобщи където трябва. Освен това си даваше сметка, че при всичките подготвителни програми, никнещи с невиждана бързина, за да посрещнат растящото търсене, времето работи за другия. Нещо трябваше да изскочи, при това скоро, иначе Грей щеше да изчезне, а Карл да се прости с наградата си.

Така че когато пробивът най-сетне дойде и дребното сведение, изплува в мрежата от контакти, която той цедеше от седмици, Карл трудно сдържа нетърпението си. Идеше му да зареже грижливо изграденото си прикритие, да активира кредита си от Агенцията, да си сложи значката и да наеме най-бързото високопроходимо превозно средство, което можеше да се намери в Копакабана. Идеше му да прекоси границата със скоростта и безцеремонността, които можеше да осигури само Агенцията, да вдигне пушилка по пътя — а заедно с пушилката, уви, и слухове, които щяха да стигнат до лагера преди него и Грей щеше да се покрие по най-бързия начин, нещо напълно възможно дори с минималната местна подкрепа.

Така че сдържа нетърпението си.

Възползва се от помощта на един-двама местни, които му дължаха услуга, и така си осигури превоз през границата с взвод военни свързочници — в каросерията на древен патрулен камион с избелялото, почти неразличимо лого на колониална корпорация от двете страни на бронирания корпус. Войниците бяха от редовната перуанска армия, сбирщина от най-най-бедните семейства по крайбрежието, впоследствие преведени на служба към корпоративната сигурност. Нямаше да им платят много повече от стандартното заплащане на отбиващите редовна военна служба, но отвътре камионът беше една идея по-луксозен по военните стандарти, а като че ли имаше и климатик. Така или иначе, те бяха корави момчета и млади — от онзи вид млади хора, каквито вече рядко се виждаха в западния свят, наивно доволни от трудно постигнатата си физическа подготовка и евтиния престиж на военната униформа. Всички го посрещнаха с широки усмивки и разнообразен набор от развалени зъби, нищо че повечето нямаха и двайсет години. Карл реши, че гостоприемството им се дължи на неведение. Сигурен беше, че тези хлапета нямат представа колко кожи смъква от гърба на корпоративните си клиенти висшето им командване за техните услуги.

Затворен в тресящия се, вонящ на пот търбух на камиона и замислен за шансовете си да залови Грей, Карл определено би предпочел да изтърпи пътя в мълчание. И без това не обичаше да говори — по принцип. Смяташе, че разговорите са силно надценявани като начин да си прекараш свободното време. Но си има граници на мълчаливостта, когато се возиш гратис. Така че изцеди от себе си нещо като разговор лека категория за предстоящия след седмица плейоф между Аржентина и Бразилия, с минимално участие в последвалото надвикване, колкото да не бие на очи с мълчанието си. Подхвърли това-онова за Патриция Моката и редно ли е жени да бъдат капитани на отбори, които все още са съставени предимно от мъже. Спомена няколко имена на ключови играчи. Каза едно-две неща за тактиката на двата отбора. Момчетата захапваха охотно.