— Eres Marciano? — попита едно от тях накрая: беше си неизбежно.
Той поклати глава. Всъщност някога наистина беше марсианец, но историята беше дълга и заплетена и не беше в настроение да я разказва.
— Soy contable — каза им той, защото понякога се чувстваше такъв. — Contable de biotecnologia.
Всички се усмихнаха широко. Дали защото не им приличаше на чиновник в биотехнологиите, или просто защото не му бяха повярвали — кой знае? Така или иначе, повече не повдигнаха този въпрос. Явно бяха свикнали с хора, чиито истории не пасваха на лицата им.
— Habla bien el espanol — похвали го някой.
Испанският му наистина беше добър, макар че през последните две седмици беше говорил предимно на кечуа с марсиански акцент, но все пак близък до перуанския оригинал, от който се беше зародил. Мнозинството от обитателите на високите плата говореха на този език и именно сред тях се набираше низшият персонал в подготвителните лагери, както и на Марс всъщност. Независимо от този факт обаче военните тук все още говореха на испански. Макар да бяха понаучили малко аманглийски покрай сърфирането си в мрежата, момчетата от крайбрежието упорито се придържаха към испанския. Това не беше добре от корпоративна гледна точка, но правителството в Лима категорично беше отказало да отстъпи по този въпрос при преговорите с КОЛИН. Да предадеш контрола в ръцете на „гринго“-корпорации беше едно, даже имаше и исторически прецедент в този смисъл. Но да се допусне хората от алтиплано да се отърсят в културно отношение от хватката на крайбрежната олигархия… виж, това би било просто недопустимо. Твърде много неприятни исторически спомени имаше в тази посока. Инките отпреди шест столетия и упоритият им трийсетгодишен отказ да се държат така, както трябва да се държи един покорен народ; кървавото отмъщение на Тупак Амаро от 1780-а; маоистите от sendero luminoso отпреди няма и стотина години, а още по-скоро — бунтовете на farailias andinas. Научили си били урока, така твърдяха. Повече никога. Испаноговорещите военни и бюрократи имаха грижата да го навират в очите на всички.
Патрулният камион наби спирачки и задната врата се отвори тежко. Заля ги острата слънчева светлина на големите надморски височини, а с нея дойдоха звуците и миризмите на лагера. Викове на кечуа с познатата му неиспанска мелодика, надвикваха се с шума на машините. Гласът на английскоговорещ вносен робот заглуши всичко останало: „машина на заден ход, машина на заден ход“. Отнякъде долиташе музика, местни фолклорни вокали, миксирани в убийствен танцувален ритъм. И през вонята на машинно масло и пластмаси се довя апетитната миризма на месо — някой печеше мръвки на грил с дървени въглища. Стори му се, че различава и звука на ротори в далечината.
Войниците се изсипаха от камиона, повлекли раниците и оръжията си. Карл ги изчака, слезе последен и се огледа зад прикритието на шумната им глъч. Камионът беше спрял на всементен плац срещу два прашни автобуса с табелки за Куско и Арекипа. Имаше нещо като терминал, недостроен, а зад него, нагоре по възвишението, се простираше лагер „Гарод Хоркан №9“: сглобяеми едноетажни бараки и стерилни, пресичащи се под прав ъгъл улици. На всеки няколко пресечки се вееха белезникавите корпоративни знамена с преплетените букви I и X в кръг от звезди. През неостъклените все още прозорци на терминала Карл мярна хора с гащеризони и същото лого, отпечатано на гърба и на гърдите.
„Проклети корпоративни градчета.“
Заключи раницата си в гардеробче в терминала, попита един чистач в гащеризон за посоката и излезе на слънце. Долу, в основата на планинското възвишение, езерото Титикака грееше в яркосиньо, чак да те заболят очите. Карл си сложи умните очила „Цебе“, сложи си и опърпаната кожена перуанска шапка и тръгна нагоре към музиката. Защитата беше продиктувана по-скоро от желанието му да се слее с местния колорит, отколкото от необходимост — кожата му беше тъмна по рождение и достатъчно обрулена, за да не го притеснява слънцето, но пък очилата и шапката щяха да прикрият отчасти лицето му. Чернокожи лица не се срещаха често в тукашните лагери, а имаше вероятност, макар и малка, Грей да е пратил някой да наблюдава терминала. Колкото по-малко изпъкваше, толкова по-добре.
Две пресечки по-нагоре откри каквото търсеше. Барака, два пъти по-голяма от останалите, през прозорците със затворени капаци и широко отворената двойна врата се изливаше ритъмът на миксиран фолклор. Стените бяха облепени със стари и нови афиши на местни групи, а от двете страни на вратата се мъдреха рекламни екрани, показваха нечия странна представа за нощния живот на Карибите. Плаж с бял пясък и палми, окичени с лампички. Млади креолки по бански стискаха вещо бутилки бира и въртяха бедра под звуците на музика, която не се чуваше, в компанията на мъже със също толкова европейски вид. Като се изключеха музикантите — които лудуваха веселяшката на заден план, далеч от жените — никой от останалите не беше с кожа по-тъмна от чаша разреден скоч.
Карл поклати развеселено глава и влезе.
Вътре музиката беше по-силна, но не и непоносима. Таванът беше на височината на втория етаж и празното пространство между пластмасовите греди всмукваше музиката нагоре: На една маса в ъгъла трима мъже и една жена играеха на карти. Не изглеждаше шумът да им пречи да си обявяват залозите. Разговорите по другите маси бяха като фоново жужене. Светлина влизаше от вратата и през решетестите капаци. Чертаеше насечени сенки по пода, но не проникваше надалеч и ако погледнеш директно към светлите участъци, а после бързо отклониш поглед, останалата част от помещението си беше направо сумрачна.
В дъното на бара с формата на бумеранг, направен от занитени ламаринени плоскости, седяха неколцина клиенти и пиеха. Барът беше доста далеч от прозорците и охладителните витрини с бира покрай стената отзад грееха с мека светлина. До витрините имаше втора врата, отворена към слабо осветено кухненско помещение, очевидно празно и неизползвано. Видимият персонал се състоеше от трътлеста сервитьорка, която се влачеше между масите и обираше празните шишета и чаши. Карл я проследи с поглед, после тръгна след нея към бара.
Настигна я точно когато оставяше подноса с празната стъклария на плота и каза на кечуа:
— „Ред Страйп“. Без чаша.
Тя мина зад бара, без да обели и дума, извади бутилката и се изправи. Държеше я почти като младичките креолки на рекламните екрани до вратата. Отвори я с отработен жест с ръждясалата отварачка, която висеше на връв от колана й, и я тупна на бара.
— Пет сола.
Карл имаше само боливийски пари. Измъкна един кредит с логото на КОЛИН и го вдигна с два пръста.
— Това тука върви ли?
Тя го изгледа с досада и отиде да вземе машината. Карл провери колко е часът в горния ляв ъгъл на очилата си, после ги свали. Вече бяха минали на режим слабо осветление, но предвид онова, което предстоеше, той предпочиташе да има пряк визуален контакт. Остави шапката си на тезгяха и огледа небрежно помещението. Стараеше се да изглежда като човек, който не иска нищо, като човек, който се чувства у дома си.
На теория би трябвало да се обади на местния представител на ГХ още при пристигането си. Това беше изрично вписано в устава. Ала богатият му предишен опит, понякога лепкав от собствената му кръв, го беше научил да не го прави. Средностатистическият гражданин не питаеше топли чувства към онова, което символизираше Карл Марсалис, самото му съществуване отключваше враждебна реакция кажи-речи при всички, независимо от начина им на мислене. По-образованите прослойки осъждаха професията му като аморална на градинските си партита и по официалните вечери. На по-емоционално ниво битуваше всеобщо социално отвращение, което вървеше в комплект с етикета „чудовище“. А на едно още по-ниско ниво, яхнал отровната терминология на доклада „Якобсен“, но коренящ се в хормоналната тиня на инстинктите, глава надигаше рядко изричаният, но въпреки това съвсем реален ужас при мисълта, че въпреки всичко той все още е „един от тях“.
И още по-лошо, в очите на колониалните корпорации Карл беше ходеща лоша реклама. Лоша реклама и гарантирана финансова дупка. За да стане някой като Грей готов за транспортиране, „Гарод Хоркан“ влагаха тонове долари във вид на обучение от различен вид и мрежова биотехнология. Никой не би искал инвестиция от подобен мащаб да умре, като кръвта й изтече в прахта на високопланинско плато, и да цъфне във вестниците под заглавие с едър шрифт „Проблеми със сигурността в лагер на КОЛИН!“
Преди четири години се беше отбил при управителя на подобен лагер южно от Ла Пас да съобщи за целта на пристигането си и докато попълваше формуляри в административната сграда, плячката му незнайно как беше успяла да изчезне от хоризонта. Когато влезе в бараката, една паница със супа още вдигаше пара на масата в кухнята, даже лъжицата беше вътре. Задната врата беше отворена, отворен беше и един празен сандък до леглото в съседната стая. Онзи тип така и не изплува повече и Карл стигна до неохотното заключение, че най-вероятно вече е стигнал на Марс. Същото докладва и в Агенцията. Никой от КОЛИН не би потвърдил подобно запитване, така че изобщо не си направи труда да отправи такова.
След половин година една вечер съобщи за пристигането си на друг лагерен управител, но отказа да попълни формулярите предварително, в резултат на което при изхода на административната сграда го чакаха петима мъжаги с бейзболни бухалки. За щастие не бяха професионалисти и в тъмното си пречеха взаимно. Но докато измъкне една от бухалките и разгони останалите биячи, целият лагер беше вече на крак. По улиците плъзнаха факли и новината се разнесе мълниеносно — пристигнала е нова чернилка, аутсайдер някакъв, и се е сбил с някакви хора при административната сграда. Под толкова враждебни погледи Карл изобщо не си направи труда да тръгне да търси адреса на беглеца из улиците. Би било излишна проява на храброст, а и знаеше, че няма да намери никого.
Колкото до изхода от сбиването, и той беше в същата степен предсказуем. Въпреки множеството минувачи и неколцината откровени зяпачи изведнъж се оказа, че полезни очевидци на сбиването няма. Мъжът, когото Карл беше набил достатъчно, че да не може да избяга, мълчеше като риба, когато го питаха какво е предизвикало нападението. Управителят отхвърли категорично предложението на Карл да го разпита лично — не можело нито насаме, нито пред свидетели, имало медицински основания да му откаже. Само повтаряше, при това бавно, сякаш смяташе Карл за умствено недоразвит, че задържаният има права и че вече бил пострадал сериозно.
Карл — от бузата му течеше кръв и подозираше, че има поне един счупен пръст — само го погледна невярващо.
След тези и още една-две подобни случки уведомяваше лагерните управители за присъствието си едва след като си свършеше работата.
— Търся един стар приятел — каза сега на сервитьорката, когато тя се върна с машинката. Даде й кредита си от КОЛИН и я изчака да го прекара през четеца. — Казва се Родригес. Много е важно да го открия.
Пръстите й се задържаха над клавиатурата. Тя сви рамене.
— Родригес. Всеки трети се казва Родригес.
Карл извади снимка, изтеглена от клиниката в Богота, и я плъзна по плота към нея. Снимката беше обработена дигитално, системата коригираше образа така, както пациентът би изглеждал, след като отоците спаднат. В реално време, толкова скоро след толкова евтина операция, новото лице на Грей едва ли би се различавало много от лицето на човек, линчуван в Джизъсленд, но мъжът на снимката изглеждаше в добро здраве и дори приятен за окото. Широки скули, широка уста, средностатистическа физиономия. Карл, чиято параноя не знаеше граници, беше накарал Матю да се вмъкне в информационния поток на клиниката, за да са сигурни, че не го подхлъзват с фалшива снимка. Матю помърмори малко, но все пак го направи, сигурно най-вече за да докаже, че може. Нямаше съмнение. Сега Грей изглеждаше така.
Сервитьорката погледна принтираната снимка без грам любопитство, после въведе по сметката на кредита сума, която определено не беше пет сола. После кимна към едър светлокос мъж в другия край на бара — типът гледаше втренчено чашата си, сякаш я мразеше.
— Питай него.
Ръката на Карл се стрелна мълниеносно. Тази сутрин си беше взел дозата и мрежата удвояваше бързината и силата му. Стисна показалеца й, преди да е натиснала копчето за осъществяване на трансакцията. Изви го леко, колкото да обере хлабината от ставите на кокалчетата. Усети как костиците опират на твърдо.
— Питам теб — спокойно каза той.
— Аз пък ти казвам. — И да се беше уплашила, не й личеше. — Лицето ми е познато. Идва да пие с Рубио, онзи там, два-три пъти седмично. Само това знам. Сега ще ми пуснеш ли пръста, или да привлека малко внимание? Да уведомя лагерната охрана например?
— Не. Трябва само да ме представиш на Рубио.
Тя го изгледа изпепеляващо.
— Защо не го каза направо?
Карл я пусна и я изчака да довърши трансакцията. Жената му върна кредита, махна му и тръгна бавно от своята страна на бара към русокосия с чашата. Той вдигна очи към нея, после ги извъртя към Карл, после пак към нея. Заговори на английски.
— Здрасти, Габи.
— Здрасти, Рубио. Този виждаш ли го? — Премина на английски, със силен акцент, но иначе го говореше добре. — Търси Родригес. Казва, че му бил приятел.
— Сериозно? — Рубио измести леко центъра на тежестта си, за да погледне Карл директно. — Приятел си на Родригес?
— Да, ние…
И ножът блесна.
По-късно, когато му остана време за това, Карл се сети как става номерът. Ножът сто на сто бе с лепка на дръжката и русият го бе прикрепил под ръба на бара още щом беше видял сервитьорката да говори с непознат. А после Карл се беше приближил уж небрежно — приятел на Родригес, как пък не — и това беше затворило веригата. Виж, тези двамата наистина бяха приятели на Грей. И знаеха, че той няма други приятели.
Така че Рубио грабна ножа и със светкавично движение замахна към Карл. Острието просветна на слабата светлина, излязло изпод сянката на барплота, сряза сакото на Карл под кръста и се плъзна безсилно по уеблара отдолу. Ризница от истинска геннообработена паяжина, струваше майка си и баща си. Но в удара бяха вложени твърде много гняв и омраза, а и острието сигурно беше от моновлакна. Карл усети как върхът пробива ризницата и се забива.
Но понеже нападението не беше съвсем неочаквано, той вече се беше задвижил, а и уебларът му даваше значително предимство, защото му спестяваше нуждата да се прикрива. Удари Рубио с ръба на дланта си — два пъти, бързо, рязко, счупи му носа, смаза му слепоочието и го блъсна на пода. Ножът се залюля хлабаво — гадната, отвратителна интимност на метал в плът — и Карл го издърпа с ръмжене. Рубио се гърчеше на пода и сигурно беше вече наполовина умрял. Карл го ритна в главата за всеки случай.
Всичко замря.
Хората гледаха.
По корема му се стичаше кръв.
Габи беше изчезнала през кухненската врата. Което също можеше да се очаква — източникът на Карл твърдеше, че сервитьорката била близка с Грей. Карл се преметна през бара — стрелна го жестока болка в раната — и хукна след нея.
През кухнята — претъпкано мръсно помещение, газови печки с почернели захабени тигани и врата към улицата, вратата още се люлееше. Карл закачи дръжките на два тигана, докато се промушваше покрай печките, и те паднаха с трясък на пода. Изскочи на тясната уличка зад сградата. Яркото слънце го заслепи. Примижа и погледна наляво. После надясно. И видя сервитьорката — тичаше колкото я крака държат. Преднината й беше трийсетина метра.
„Става.“
Хукна след нея.
По време на сбиването мрежата се беше активирала на максимален режим. Сега го изпълваше, топла като слънцето, и болката в хълбока му избледня до бегъл спомен и смътното усещане, че му тече кръв. Зрението му се изостри и се фокусира върху бягащата жена, периферните образи се размазаха. Тя свърна наляво, извън полезрението му. Карл вече беше скъсил дистанцията с една трета. Стигна до ъгъла и зави — уличката беше толкова тясна, че раменете му отъркваха стените. Небоядисани стени на сглобяеми бараки с малки високо разположени прозорци, пластмасови панели и рамки, захвърлени кутийки от безалкохолно и бира в прахоляка. Спъна се в нещо. Габи завиваше надясно. Едва ли се беше сетила да погледне назад.