— А, не! — Севги хвърли клечките за хранене в чинията. — Не започнах работа в КОЛИН, за да лежа по гръб. Трябваха ми пари. И това не е по-лош начин да ги заработя от разбиването на черен пазар за технологии на Марстех или разгонването на разните му там култове от нанокулите. Не видя ли какво е направил онзи шибаняк? Хелена Ларсен… животът е бил пред нея, трябвало е просто да се прибере у дома. Това е първото смислено нещо, което правя от две години. Наше си е, точка.
Нортън я изгледа мълчаливо за миг, после кимна.
— Добре. Ще накарам Цай да прати CSI файловете до КОЛИН в Ню Йорк. Това би трябвало да изясни нещата за юрисдикцията. Какво обаче да правим с Койл и Ровайо?
— Да останат. Съвместно разследване плюс ценна помощ от местните сили за поддържане на реда. — Събра сили за една усмивка. — Медиите от Ръба ще си паднат на оная работа. КОЛИН се дъни и изпуска един от корабите си в Тихия океан, ченгета от Западния бряг се притичат на помощ. Това все ще ни отвори някоя и друга врата.
— И ще ни спести бая тичане.
— Значи решено. Ти добре познаваш Залива, нали? Имаш сестра тук, ако се не лъжа.
Нортън отпи глътка вино.
— Снаха. Брат ми се премести тук преди петнайсетина години. Работи за фондацията „Човешката цена“, координатор е в приютите със специално предназначение. Надзор, програми за социална интеграция… Но предполагам, че по-често си ме чувала да говоря за снаха си, отколкото за него. Меган. Ние… погаждаме се доста добре.
— Ще идеш ли да ги видиш, докато сме тук?
— Може би. — Нортън впери смръщен поглед в чашата си. — Колко от всичко обаче ще съобщим на медиите?
Севги се прозя.
— Не знам. Дай да видим как ще тръгне. Ако питаш за вариант тринайсет, според мен по-добре да си мълчим.
— Ако питам за вариант тринайсет? Ох, Сев. Изобщо не съм питал. Дай да си говорим откровено, става ли?
Тя впери поглед в полумрака на ресторанта. Погледът й се спря на дискретно осветена подвижна реклама от петдесетте — нечия нанотехнологична мечта за промяна, вълнисти синьо-зелени блата насред безкрайното червено на Марс и едно ярко ново слънце, което изгрява в синхрон.
— Достатъчно ще е да го представим като пътник без билет и престъпник — предпазливо почна тя. — Ще кажем, че е убил членове на екипажа, без да оповестяваме подробности, за да пресеем всички откачени обаждания, които ще ни затрупат. Не стига, че е бил на Марс, ами и тринайска на всичкото отгоре. Оповестим ли го, направо си търсим белята. Нали видя как реагира Койл. Помниш ли Сандерсен миналата година? Не ни трябва поредната паника ала „мерзост в редиците ни“.
— Мислиш, че ще реагират по същия начин? След строгото мъмрене, което получиха от комисията за медийна етика?
Севги сви рамене.
— Медиите обичат паниката. Качва им рейтинга.
— Ще оповестим ли расовата му принадлежност?
— Ако и когато онези от отдела за органични улики ни я съобщят. Защо?
— Чудех се — тихо каза Нортън — дали не е китаец.
Севги се замисли за миг.
— Имаш право. Дано не е втора серия на треската Занг. Пълна отврат. При Сандерсен поне никой не умря.
— Освен самия Сандерсен.
— Знаеш какво имам предвид. Гледал ли си онзи документален филм за линчовете? В училище ни караха да го гледаме. — Севги разтърка с пръсти слепоочията си. — Още ми е пред очите, все едно е било вчера, мамка му.
— Кофти времена.
— Да. — Тя бутна чинията си настрани и подпря лакти на масата. — Слушай, Том, дали пък да не си мълчим за цялата история? Поне на първо време. Просто ще кажем на медиите, че всички са загинали при катастрофата, включително този тип. В крайна сметка едва ли някой ще го сметне за неправдоподобно, нали? Самите ние още не знаем как е оцелял.
— От друга страна, ако ДНК пробата ни доведе до фотоидентификация…
— Малко вероятно е.
— … разпространението на снимката по медиите ще е най-добрият ни шанс да го открием.
— Той може да промени лицето си, Том. Всеки забутан салон в Залива ще го направи за двеста долара. Докато ние разпратим снимката му до медиите, той ще изглежда другояче и ще е минал в нелегалност. Генетичната следа е единственият сигурен начин да го идентифицираме.
— Ако генетичният код е китайски и това се разчуе, ще се натъкнем на същия проблем.
— Но ще търсим специфичен код.
— И при Занг са търсили специфично лице. Но това не е променило особено нещата. По дяволите, Севги — каза Нортън, имитирайки Никълсън. — Знаеш, че и без това си приличат като две капки вода.
Севги изкриви устни в нещо като усмивка.
— Не мисля, че тук нещата стоят така. Все пак не сме в Джизъсленд.
— Идиотизъм има навсякъде, Сев. Той не е запазена марка на Републиката. Виж Никълсън — роден и отраснал в Ню Йорк. При него откъде се е взел?
— Не знам. От религиозния, сателитен канал?
— Алилуя! Слава на Бога! Исус ще слезе на Земята и ще ми намали данъците.
Двамата се гавриха още малко по темата, но така и не успяха да се разсмеят. Труповете от виртуалната лаборатория още висяха около тях. След малко дойде помощник-сервитьорът, още момче, и попита дали са приключили. Севги кимна, а Нортън поиска да види десертите. Сервитьорчето събра чиниите и се махна. Чак сега Севги си даде сметка, че момчето е твърде кльощаво за, възрастта си, а речта му е някак завалена, сякаш говоренето му причинява болка. Чертите му приличаха на севернокитайски, но кожата му беше много тъмна. Навърза нещата и стомахът й се сви на топка. Загледа се след отдалечаващия се младеж и попита:
— Дали сервитьорчето не е някой от забележителните успехи на брат ти?
— Хм. — Нортън проследи погледа й. — Съмнявам се. Статистически имам предвид. Джеф казва, че годишно при тях идват поне по две хиляди нови бегълци от черни лаборатории. А и той се занимава главно с мениджмънта, опитва се да организира някак дейността. Имат стотина доброволци и пак са затънали до гуша.
— „Човешката цена“ е благотворителна организация, нали?
— Да. Властите на Ръба им отпускат някакъв бюджет, но той е крайно недостатъчен. — В гласа на партньора й се появи внезапно оживление. — А работата наистина е тежка. От онзи вид, който те износва психически. Ако знаеш какви неща ми е разказвал за черните лаборатории… Някои истории са толкова потресаващи, че направо не знам как се справя. Аз сигурно не бих издържал. Странно е, да ти кажа. Когато бяхме по-млади, по всичко личеше, че аз ще съм този, който ще работи за всеобщото благо. Той беше по-амбициозният и по-властният от двамата. А после — Нортън махна с чашата си и почти разля виното, — после стана така, че той е тук и се занимава с благотворителност, а аз се озовах на висок пост в КОЛИН.
— Хората се променят.
— Всъщност да де.
— Може да е заради Меган.
Той вдигна рязко очи към нея.
— В какъв смисъл?
— Може би това го е променило. Че се е събрал с Меган.
Нортън изсумтя. Един сервитьор дойде с количка, на която бяха изложени предлаганите от ресторанта десерти, но нищо не им хареса. Решиха да пият по едно генноподобрено кафе, с което ресторантът явно се славеше, и поискаха сметката. Севги установи, че пак се е втренчила в старомодната реклама на Марс.
— Знаеш ли — бавно каза тя, защото цялата вечер и двамата грижливо бяха избягвали точно тази тема. — Истинският въпрос не е самоличността на онзи тип. Истинският въпрос е кой му е помогнал да се върне.
— Знам.
— Изиграл е шибания корабен джин, нали така? Ако е бил в криогнездо и на даден етап капсулата го е размразила, това само по себе си е трябвало да задейства някаква аларма, преди да се е събудил дори, та какво остава да е започнал да хаква системите. А ако не е бил замразен, ако наистина се е промъкнал тайно на борда, то н-джинът изобщо нямаше да разреши излитането.
— Дали Койл и Ровайо са се сетили за това, как мислиш? Опитах се да отклоня вниманието им.
— Да бе. „Случвало се е и преди н-джинът да замлъкне временно, просто не обичаме да разгласяваме тези неща. А понякога просто умират“. Добър опит.
Нортън се усмихна.
— Не че не е вярно само по себе си, Сев.
— Да. Може би десетина пъти за шейсет години трафик. И мога да се хвана на бас за колкото кажеш, че причината винаги е била в хардуера.
— Мислиш, че няма да се хванат?
— На кое? Че н-джинът има скрити дефекти? — Севги се усмихна криво. — Не знам, звучи привлекателно. Машината, която не може да замести човека и така нататък. А и всички обичат да ги посветят в някоя тайна. Пробутай им конспирация и с малко късмет спират изобщо да разсъждават разумно. Тайни секти, които ядат бебета, отколешни заговори за поробване на човечеството. Черни хеликоптери, летящи яйца. Щуротии от този сорт се купуват като топъл хляб от масите.
— А междувременно…
— Междувременно — Севги се наведе над масата, вече без помен от усмивка на лицето — и двамата знаем, че има поне още един човек със сериозни хакерски умения, който има пръст в цялата история, и че този човек е на Марс. Нашият тайнствен канибал е бил замразен заедно с другите, което говори за мащабна документна фалшификация, а после системата е била препрограмирана да го събуди предварително, което…
Нортън поклати глава.
— Ето това не разбирам. Защо да го будят толкова рано, че да изяде всички останали, за да оцелее? Защо гнездото не е било нагласено да го събуди седмица или две седмици, преди корабът да стигне до Земята?
Севги сви рамене.
— Според мен ли? Станала е грешка. Онзи, който е разбърникал н-джина, не е бил чак толкова наясно с криосистемата. И нашият човек се събужда две седмици след старта, вместо две седмици преди финала на пътуването. На всичкото отгоре препрограмирането на гнездото го е блокирало и той не е могъл да си легне обратно и да се замрази. Или пък гнездото си е наред, но той решава да не го използва, защото това би означавало да пристигне на Земята замразен и да мине през карантината, а точно това иска да избегне. Но откъдето и да го погледнеш, със или без грешка в препрограмирането на криосистемата, някой сериозно му е помогнал. И тук не говорим за бягство от затвора, Том. Този тип е бил изпратен. И който и да го е изпратил, го е направил с конкретна цел.
Нортън се намръщи.
— Е, причините да наемеш тринайска се броят на пръстите на едната ръка.
— Да.
И двамата замълчаха. Накрая Севги вдигна очи към партньора си и се помъчи да се усмихне.
— Добре ще е да открием този тип бързичко, Том.
8.
Качи се на последния ферибот през залива до Тибурон, после хвана автотакси и потегли към Мил Вали. През спуснатите прозорци влизаше въздух с аромат на зелено — извика ярък спомен как с Меган се разхождат под гъстия балдахин на гората Мюир. Той го прибра грижливо на мястото му, като стара снимка, която хващаш с два пръста за ъгълчето, или като остро парченце от счупено огледало. Гледаше мекото сияние на нижещите се покрай таксито улични лампи и четвъртитите прозоречни светлинки на хубавите къщи с просторни дворове. Всичко това беше толкова далеч от „Гордостта на Хоркан“ и неговия касапски товар, колкото самият той беше далеч от дома си в момента. Гледаш грижливо поддържаните високотехнологични пътища, мирното спокойствие на потъналия в зеленина жилищен квартал и не искаш да повярваш, че човекът, паднал тази сутрин в океана в компанията на труповете, които собственоръчно е обезобразил, може да е някъде тук, под същото това вечерно небе.
Думите на Севги Ертекин прозвучаха в главата му. Спомни си и уморения хъс, изписан на лицето й.
„Добре ще е да открием този тип бързичко, Том.“
Таксито намери адреса и плавно спря под най-близката улична лампа, тихо като лекия вятър в дърветата. Въпреки това лампите на приземния етаж в къщата светнаха и входната врата се отвори. Джеф застана на прага и махна колебливо. Сигурно беше чакал на прозореца. Меган я нямаше до него.
Нортън тръгна по острия завой на алеята и внезапно почувства умората от часовата разлика й разстоянието до Ню Йорк. Цикади цвъртяха в храстите и дърветата край алеята, вода се плискаше в каменния фонтан в края й. Къщата се кипреше в дъното, просторна и някак паянтова, с голяма веранда отпред. Брат му слезе по стъпалата да го посрещне и го потупа несръчно по рамото.
— Лесно ли ни намери?
— Взех такси.
— О, да де.
Влязоха.
— Меган няма ли я? — небрежно попита той.
— Отиде при Хилари с децата.
— Хилари?
— А, да. Не сме се виждали след… Хм. Хилари е новият ни правен съветник във фондацията. Има близнаци на възрастта на Джак. Ще спят у тях. — Джеф махна към дневната. — Влизай и сядай. Нещо за пиене?
Стаята не се беше променила много — очукани кресла с текстилна дамаска срещу имитиращ запалена камина екран, вграден в основа от неизмазани тухли; по стените — произведения на местното северозападно изкуство и семейни снимки. Лакирани дървени подове и килими от Близкия изток. Джеф наля две чаши индонезийски арак от добра реколта, извади го от барче, направено от рециклирана дървесина. Слабата светлина от екранните пламъци и стенните аплици в японски стил осветяваше профила му, докато наливаше. Нортън не сваляше очи от него.
— Сигурно си разбрал, че влязохме в новините?
Джеф кимна.
— Да, тъкмо ги гледах; Мъртвешки кораб на КОЛИН пада мистериозно в океана. Затова си тук, нали?
— Да. Автентичен първокласен кошмар, няма спор.
— Е, все някога трябва да си заработиш голямата заплата. — Кратък кос поглед, който трябваше да покаже, че казаното е шега. „Мда, само че някак си, Джеф, тези твои шеги никога не са само шеги“. — Как са нещата в Джеферсън Парк? Добре ли се отнасят с теб?
Нортън сви рамене.
— Все същото. Не мога да се оплача. Имам нов партньор, преди това е работила в отдел „Убийства“ на нюйоркската полиция. По-малка е от мен с няколко години и значително по-енергична.
— Хубава ли е?
— Не че има значение, но иначе да, хубава е.
Джеф се приближи с двете чаши, подаде му едната и се ухили.
— Винаги има значение, братле. Ще ти пусне ли, как мислиш?
— За Бога, Джеф. — Не се ядоса наистина, беше твърде изморен за толкова силно чувство. — Трябва ли винаги да си толкова старомоден?
— Какво му е старомодното? Момичето е хубаво, а ти още не си си пресметнал шансовете? — Без да сяда, брат му отпи от арака и пак се ухили. — Стига де, по очичките ти познавам. Навит си й.
Нортън притисна клепачи с палец и показалец.
— Виж какво, Джеф, може да съм й навит, може и да не съм. Но точно сега това не ми е първата грижа. Може пък за разнообразие да поговорим за нещо съществено, а?
Не видя как се промени, изражението на брат му, как усмивката се стопи, заменена от напрегната предпазливост. Джеф отстъпи крачка назад, тръшна се в креслото срещу него и изопна крака. И когато Нортън го погледна, вдигна примирено ръка.
— Добре, Том, както кажеш. Ще се постарая да ти помогна. Само че от доста време не поддържам сериозни контакти с високите етажи на Ню Йорк, ако ме разбираш. Е, сигурно бих могъл да се обадя тук-там, ако те тормозят, но…
— Не-не, не става въпрос за това.
— Така ли?
— Да. Дадоха ни значителна свобода на действие във връзка с този случай. От най-високо ниво — един вид, правете каквото искате, стига да разчистите кашата.
— И за каква по-точно каша иде реч? По новините съобщиха, че всички на борда са мъртви.
— Да бе. Ти откога вярваш на всичко, което съобщават по новините? Истината е, че има един оцелял и че се е измъкнал по някакъв начин от кораба. Това е строго поверителна информация, между другото. Каквото ти кажа, си остава между двама ни. Дори Меган не трябва да знае.
Джеф разпери ръце и бавно се усмихна.
— Знаеш, че не си падам по клюките, Том. Даже с Меган не споделям всичко. Познаваш ме.
— Да, познавам те. — Потисна гнева си, стар и познат като подскачането на кадилака всеки път, когато минеше на по-ниска предавка, без да е натиснал спирачката.