— И защо тогава си дошла тук?
Тя го изгледа подозрително, макар че въпросът му беше съвсем невинен. Скот не разбираше защо му е на човек да напуска място, където се живее толкова добре, особено ако си отраснал там и го наричаш свой дом.
— Така де — заекна той. — Сигурно не си била щастлива там, знам ли. Но иначе звучи като, сещаш се, като място, където се живее добре.
Тя се усмихна вяло.
— Е, има си и добрите страни. Но дори и в оранжерийните икономики не всички са печеливши. Искам да кажа, че не всички в Свободното пристанище са филмови звезди или специалисти по нанотехнология, нали така?
— На мен ли го казваш? — Думите му бяха напълно искрени, защото беше работил известно време в Свободното пристанище и никога не би се върнал там доброволно.
— Та, както ти казах, не всички са печеливши и ако си сред губещите…
— Не говори така, Кармен. — Скот се наведе със сериозна физиономия през масата. — Само защото се е наложило да отидеш другаде, за да си изградиш по-добър живот, още не значи, че си от губещите. Никой от нас не е губещ, просто търсим възможност да се метнем обратно на коня.
Кармен го изгледа с празен поглед. После порцеланеното й лице се раздвижи в усмивка.
— А, да. Културната пропаст. Не, като казвам „губещи“, нямам предвид същото, за което говорите вие. Имам предвид слепия късмет, един вид лотария. Някои печелят, други губят, а колелото се върти. Нещо такова.
— За което говорим „ние“? — Опита се да скрие колко го е заболяло от думите й. — Кои „ние“?
— Ами момчетата като теб. — Тя махна нетърпеливо с ръка. — Старите американци, солта на земята. От Републиката.
— О, добре. Само че — той си позволи усмивка на превъзходство — не ние сме „старите“ американци, а онези от Съюза, продажните източни боклуци и всичките им приятелчета, подлогите на ООН. Конфедеративната република е Новата Америка. Ние сме възраждащият се от пепелта феникс, Карм.
— Добре де.
— Искам да кажа, че… хм… — Запъна се в търсене на думи, които да не прозвучат обидно. — Виж, знам, че ти най-вероятно не ходиш на църква така, както ходя аз, ти сигурно ходиш в храмове или нещо такова, но в крайна сметка е едно и също, нали? — Остана доволен от начина, по който беше заобиколил безкомпромисния адски огън на пастор Уилям и истеричните му проповеди за Единствения Истинен Христос, поомекнал навярно покрай поредицата по-умерени църкви, които по липса на друг избор беше посещавал през последните две години. — Искам да кажа, че с каквото и име да наричаш Бог, стига да приемаш Бог за свой духовен водач така, както го приема Републиката, то всяка нация, която признава това, е обречена на успех, нали? Рано или късно такава нация ще се издигне високо, без значение какви капани залага по пътя й Сатаната.
Рен го гледаше замислено.
— Ти наистина си, ъъ, християнин?
— Разбира се.
— Значи вярваш, че…
Телефонът й избибипка. Тя го извади и го вдигна до ухото си.
— Да? — Лицето й се изопна, точно както се беше изопнало сутринта при новината за авариралия механизъм за контрол на влажността. — Ясно. Идвам веднага.
Затвори телефона и каза:
— Уорд. Върнал се е и направо е бесен.
„Направо е бесен“ отговаряше на истината само отчасти. Крясъците на Уорд се чуваха през металните стени на контролната зала още от другия край на коридора. Скот вървеше след Рен по тесния проход, опитваше се да не изостава от дългите й и бързи крачки. Би се опитал да мине пред нея и да влезе пръв, в случай че Ночера все още е във войнствено настроение, но коридорът беше толкова тесен, че нямаше място да я задмине, а и…
Вратата се плъзна пред тях. Гневът на Уорд ги заля като разширяващ се звуков мехур, намерил нова пролука. Скот беше свикнал с гръмкия глас на шефа, но този път в тона му се усещаше нещо ново, което надхвърляше обичайните му пристъпи на гняв.
— Какъв е шибаният смисъл на цялото това планиране, щом не можем да…
Видя ги и млъкна. Юлисис Уорд беше едър мъж, голям като мечка, с мускули, развити от часовете плуване под и над вода покрай естеството на работата им, и оплешивяващ по начин, който не се срещаше често от тази страна на границата. Почервеняваше целият, когато се ядосаше, точно както сега, и размахваше ръце да подчертае думите си. Скот не го беше виждал да удря някого, но Уорд често създаваше впечатлението, че подобно развитие на нещата не е напълно изключено. Ночера, в пристъп на благоразумие, му беше отстъпил централното място в контролната зала и сега Уорд стоеше там със стиснати юмруци.
— Ето ни — излишно оповести Рен.
— И сам мога да видя, мамка му! — И сякаш чак сега забеляза Скот. — Ти! Иди на подводния док и погледни въздушните скрубери на „Последен“. По обратния път все едно дишах пръдни, да му се не знае, а накрая стана толкова зле, че едва се сдържах да не изляза на повърхността.
За близо половин секунда, преди да осъзнае идиотизма на подобна мисъл, Скот беше готов да откаже и да остане с Рен, докато Уорд се успокои. Вместо това преглътна и каза:
— Може би е проблем със съвместимостта, заради софтуера, който взехме от, ъъ, „Реколта 8“ май беше…
Уорд го прикова с гневен поглед.
— И можеш ли да го оправиш, ако е това?
— Ами, не, но…
— Знам, че не можеш. Защото не съм те наел да ми се правиш на шибан софтуерен специалист. Така че защо не си завлечеш задника долу, както те помолих, и не се заемеш с нещо, което можеш да поправиш, да ти го… Става ли? Или да ти го обясня с още по-прости думи?
Скот усети как се изчервява. Вдиша дълбоко, после кимна със стиснати зъби и свити устни.
— Хубаво. Защо още си тук тогава?
Скот се обърна и излезе в коридора. Ярост се надигаше в него като гореща вълна. Още един месец, обеща си. Само още един шибан месец и се махам. До днес си беше мислил, че Уорд е свестен, че е истински американец. Вярно, случваше се да им крещи, но кой истински мъж не го прави. Важното беше, че знаеше кога да спре. Сега обаче… Да му говори така, да се държи с него, сякаш е някой току-що преминал границата загубеняк, който е осрал работата, и то при положение че Скот отдавна го предупреждаваше за рисковете при прехвърлянето на оперативен софтуер и че не можеш да очакваш системите изведнъж да се заобичат, без да са преминали проверка за съвместимост.
Беше на стълбите към подводния пристан, когато си даде сметка, че в светлината откъм коридора зад него нещо се е променило.
Спря на първото стъпало и погледна назад.
Висока фигура се приближаваше по коридора и препречваше гледката към тесния проход, който на равни интервали потъваше в сянка, когато непознатият подминеше поредната крушка на тавана и се озовеше между Скот и нея. Типът наистина беше висок, и едър също, и се движеше с някакво свръхестествено спокойствие. Приличаше на човек, който не е свикнал да го спират и на когото не са допаднали табелите в приемната горе, които подканяха посетителите да натиснат звънеца, да седнат и да изчакат човек от персонала, който ще ги обслужи при първа възможност, а вместо това е решил просто да слезе долу и да намери сам каквото му трябва.
Скот вдигна ръка и викна:
— Ей!
Човекът не показа с нищо да го е видял или чул. Вървеше си спокойно по коридора към вратата на контролната зала. Облечен беше с нещо като дълго палто, а едната си ръка държеше вдървено до бедрото, скрита в диплите на дрехата…
И внезапно, като гръм от ясно небе, Скот го присви стомахът. Нещо не беше наред. Този човек вещаеше беда.
Затича към непознатия. Не си направи труда да му извика пак, явно нямаше смисъл. От опит знаеше как ехтят гласовете в затвореното метално пространство на коридора — този тип го беше чул и първия път. А и в прикритата от палтото ръка определено имаше нещо, нещо твърдо.
Срещнаха се при вратата. Краката на Скот омекнаха. Думите, които напираха допреди миг, се спаружиха във внезапно пресъхналата му уста. Той зяпна.
Заради лицето. Мозъкът му даде на късо и само пелтечеше нечленоразделно: „Лицето, лицето…“
Беше излязло направо от комикса „Краят на дните“, който раздаваха всяка четвърта неделя след църковната служба, същия, заради който малките деца сънуваха кошмари, а по-големите получаваха само срещу определен брой червени точки в „Книгата на добрите дела“, водена от пастор Уилям. Същото призрачно лице с хлътнали страни и стисната уста, дългата мръсна коса висеше като рамка покрай ръбатите скули и челюст, същите горящи очи…
Гледецът на Страшния съд. Право от том втори, книжка 63.
Коленете му се разтрепериха. Устата му се движеше… но не можеше да…
Вратата изжужа — досега не беше забелязал, че издава такъв звук при отваряне — и се плъзна. Чуха се гласове, все така гневни.
Палтото се завъртя и дясната ръка на неизвестния замахна нагоре. Нещо удари Скот по главата и той залитна, после се строполи на пода. Светкавица блесна в главата му и остави рояк от искри, ушите му заглъхнаха. Гледецът го прогори за миг, после се отклони вляво към отворената врата на контролната зала. Непознатият прекрачи през прага.
И се чуха викове. Ночера и Уорд, почти едновременно:
— Това е частна собственост бе, идиот, какво…
После внезапна тишина, която прозвъня през мътилката в главата му. После пак Уорд, тотално сащисан.
— Ти? Ти пък какво правиш тук, мамка му!? Какво…
Дълбока мека кашлица… звук, който му беше познат отнякъде. Като тихо кихане, когато си си стиснал носа.
И после писъци.
Обля го студена пот, кожата му стана лепкава от ужас, побиха го тръпки. Както когато скалотрошачът на Дуги Стрейкър захапа ръката на Арън, съвсем същото чувство — писък на агония, на толкова силна болка, че в гласа на нещастника вече няма думи и остава само разръфан писък, който би могъл да излиза от устата на всеки и кажи-речи на всичко.
„Кармен!“
Паническият страх за Рен го изправи на колене, после и на крака. Усети стичащата се през косата му кръв. Залитна и едва не падна, но успя да се подпре на ръба на вратата точно когато тя започваше да се затваря. Механизмът трепна за миг, после поддаде и се върна назад. Скот се изправи и залитна през прага.
Имаше време само за един светкавичен поглед.
Кръв, навсякъде, яркият й цвят се зъбеше от конзолите и стената; две шепи карантия, като онази, която кварталният касапин хвърляше в кофата под тезгяха, се плъзгаха, проточили кървави следи по екраните. Ночера лежеше на една страна, очите му бяха отворени, беше долепил ухо до прашния под като човек, който се ослушва за плъхове в мазето. Още кръв — широка локва с цвят на тъмно вино — се събираше под корема му и пускаше криволичещи в праха пипалца. Над него Рен и непознатият се боричкаха за някакво оръжие с къса цев. Скот се сети какво е, по вида му и по тихия звук на изстрела отпреди малко — един от харпуните за акули „Креси“, които държаха в оръжейния шкаф горе. Който уж трябваше да е заключен, колко пъти го беше казвал на Уорд, но…
Уорд лежеше по гръб в дъното.
И там имаше кръв. И Уорд се мяташе в нея и стискаше с ръце червената дупка, била допреди малко коремът му. Червата висяха от нея на въжета, хлъзгаха се по пода и лепнеха по пръстите му като сурови наденици. Устата му беше като зейнал розов тунел — виждаха се чак мъдреците и трептящият белезникаво жълт език — и писъците излизаха оттам на пронизителни вълни. Очите му се спряха върху Скот, който стоеше на прага, и го приковаха. Разширени и умоляващи, обезумели от болка, до такава степен, че Скот не знаеше дали шефът му изобщо го е познал. Понечи да се хвърли в битката, но вместо това повърна, превит на две от непоносими спазми. Съдържанието на стомаха му разплиска локвата кръв на Ночера.
Кармен изкрещя отчаяно.
Харпунът за акули кихна пак.
И пак улучи — улучи го във врата, под ухото. Той посегна да се хване за нещо, за каквото и да е. Подът се надигна към него. Кръв и повръщано, топли и мокри по лицето му. Опита се да затвори уста или да извърне лице, но не успя. От горещата кисела миризма и вкус му се повдигна пак, но вече по-слабо. Краката му се свиха като на настъпено насекомо. Зрението му се стесни до червена локвичка с жълтеникавобели петна. Затърси слепешката някаква молитва, обърка я, не успя да отвори уста и почна наум…
„Отче наш… избави ме от…“
И това беше.
7.
С настъпването на вечерта всички новини се оказаха лоши.
Генетичните изследвания установиха следи от човек, пребивавал на борда на „Хоркан“, човек, който не беше сред труповете. Не беше трудно да се отделят следите му от другите, защото бяха напълно окомплектовани с всички генни модификации, известни под популярното наименование „вариант тринадесет“. Или както се беше изразил Койл — „шибан изрод“.
Предстоеше им сериозен лов.
Аудио-визуалните данни постъпваха в обработващата местопрестъплението система твърде бавно и „къщичката“ им си оставаше почти празна. Получили бяха оскъдни фрагменти от сателитни снимки, някой и друг случаен кадър от заводски платформи и нищо от въздуха. Метеорологичен монитор, геосинхронизиран спрямо Хаваите, беше проявил периферен интерес във вид на снимки под кос ъгъл, когато „Гордостта на Хоркан“ се бе пльоснал в Тихия океан, а военните системи на Ръба бяха засекли неоторизираното навлизане, когато корабът бил още във външните слоеве на атмосферата, но бяха прекратили прякото наблюдение, след като бяха получили сводка от КОЛИН. „Гордостта на Хоркан“ бил изхвърлил реактора си като част от аварийните протоколи при навлизане в земната атмосфера, нямал оръжия и траекторията му сочела, че ще падне в океана, без да нанесе материални щети и да доведе до човешки жертви. Един от военните сателити проследил кораба, за да се увери, че траекторията му е точно такава, каквато казали от КОЛИН, след което подновил наблюдението си на придвижващите се в Невада войски.
Нищо в наличния аудио-визуален материал не говореше за спасителна операция, задействана преди пристигането на бреговите екипи. Ничий обектив не беше уловил и самотна фигура, която се хвърля в океана. Нищо от получените материали не водеше към окончателни заключения и дори огромното увеличение на най-модерните оптични системи не ги насочваше към нищо полезно.
Предстоеше им лов, а не знаеха откъде да започнат.
В хотела Севги седна да хапне с Нортън, макар че нито й се ядеше, нито й се говореше. Романтичното приглушено осветление в ресторанта я изнервяше. Синаптикът окончателно я беше изоставил.
— Какво мислиш за всичко това? — попита Нортън, докато тя ровеше апатично салатата с октопод.
— А ти как мислиш?
Това се наричаше отклоняване на въпроса, нещо, което беше научила — не, единственото шибано нещо, което беше научила — от посещенията си при психолог, за които фирмата беше настояла и платила след онова с Етан и другите простотии. Психологът стоеше в другия край на стаята, усмихваше се мило и й връщаше всеки неин въпрос като топка, която отскача в стената. След време тя започна да прави същото с него. Което не й помогна с нищо, но поне сложи край на срещите им, с което пък постигна целта си. „Не мога да ви помогна, щом вие не искате да помогнете на мен“ — каза накрая той с доза разбуден гняв — най-сетне! — в иначе спокойния си и монотонно приспивен глас. Само че не беше схванал същината на проблема. Тя не искаше да й помагат. Искаше да нарани до болка — кървяща, зейнала, пищяща болка — всички безразлични аспекти на социалните ограничения, които я сковаваха като паяжина.
— Никълсън сигурно ще започне да хвърля къчове — каза Нортън. — Ще каже, че при теб има конфликт на интереси.
— Да каже.
— Октоподът май не ти харесва, а?
— Не съм гладна.
Нортън въздъхна.
— Знаеш, че можем да зарежем тази история, ако така предпочиташ, Сев. Цай и хората му не искат да им се мотаем в краката, а ССР ще даде мило и драго да покаже малко мускули и да демонстрира самостоятелност. Ако онзи тип не се е удавил в океана, значи е някъде на тяхна територия. Отгоре на всичко фактът, че е тринайска, в голяма степен го прави въпрос от компетенцията на АГЛОН. Защо просто не застанем встрани и не оставим ООН и ССР да се карат чия е юрисдикцията?