Стъпки, в дъното на параклиса.
— Марсалис.
„По дяволите!“
Обърна се. Трима служители, двама от дневната смяна на крило Б, Фолц и Гарсия, въоръжени със зашеметители, оглеждаха пейките с отработено спокойствие. Другия Карл не го познаваше. Не беше въоръжен, телефонната щипка в ухото и покрай челюстта му изглеждаше съвсем нова и неупотребявана. Бял, над четиридесетте. Карл реши, че е от администрацията, най-вероятно на висок пост. Косата му беше прошарена, а лицето набраздено като на работохолик на средна възраст, но в очите му липсваше лаконичната бдителност на редовите надзиратели. Фактът, че Карл не го познаваше, не означаваше кой знае какво — щатският на Южна Флорида беше голям затвор, — но покрай дипломатическата престрелка от последните месеци поне десетина пъти го бяха викали в администрацията, а той беше добър физиономист. Този тип определено го виждаше за пръв път.
— К’во правиш тука, Марсалис? — Челюстите на Фолц се трудеха в неуморен ритъм върху дъвката в устата му. — И ти ли си станал набожен бе?
Въпросът беше реторичен и не изискваше отговор. Гарсия и Фолц бяха стари кучета и знаеха какво става в параклиса. Фолц насочи поглед към Дудек и Лий и кимна, не на тях, а на някакви свои си мисли.
— Намираме расова хармония в общението с Бога, а, момчета?
Арийците на първата скамейка мълчаха като риби. А при вратата Гарсия само дето не беше наврял приклада на карабината си в ухото на третия.
— Достатъчно — излая непознатият. — Марсалис, викат те в администрацията.
Слабоват пристъп на надежда. Срещите с Андрицки, представителя на АГЛОН, бяха във вторниците, през седмица, малко преди обяд. Да се появи някой толкова късно през седмицата, при това без предупреждение, беше знак за някакъв напредък. Трябваше да е. Някой някъде беше намерил ключа към републиканската крепост от ксенофобия и измислен морал.
Малко натиск в правилната посока щеше да отвори портите и целият дипломатически и законов процес щеше да се отпуши и да продължи нормално. А Карл Марсалис щеше най-сетне да се махне от този шибан затвор и да си иде вкъщи.
„Да бе, надявай се!“ Отпусна внимателно самоделката и тя се изсули от ръкава му и легна безшумно на пейката до него. Бутна я с пръсти назад към облегалката и се изправи, а тя остана там, невидима за всички, включително за арийците, които нямаха пряка видимост към мястото, където седеше. Седемнайсет, спомни си и го побиха тръпки. Нямаше с какво да купи нова, ако привикването в администрацията не оправдаеше надеждите му и го пратеха обратно в крило Б при Дудек и дружинката му. С или без мрежа, ако не разполагаше с оръжие, най-вероятно щеше да пострада.
Надеждата се срина внезапно в корема му, превърнала се в гадно отчаяние и растящ безсмислен гняв.
„Реджи Барне, да се задавиш дано с респиратора си.“
Тръгна по пътеката между скамейките към тримата офицери. Дудек се обърна след него. Карл го видя с периферното си зрение и извъртя глава да го погледне в очите. Видя в тях глада и жаждата за кръв и се постара да ги посрещне с каменно безразличие. Но вътре в себе си откри, че адски му е писнало от младостта и яростта на тоя тип. От омразата, която лъхаше не само от Дудек и нему подобните, а от самите стени на затвора, сякаш заведенията като щатския на Южна Флорида бяха жлези в политическото, тяло на Републиката, жлези, които изпускаха омраза като един вид естествена секреция, трупаха я в запас, а после я изпомпваха в кръвообращението на нацията, за да разяжда и да търси жертви.
— Гледай напред и смирено, Дудек — каза Фолц, усетил прехвърчалите искри. Гласът му тежеше от ирония. — Молитви не се казват така, момче.
Карл не погледна назад да види дали Дудек се е подчинил на нареждането. Не беше нужно. Нямаше никакво значение накъде гледа Дудек. Карл усещаше омразата му с гърба си, тя го подпираше като огромен мек балон, който се издува и изпълва молитвения дом почти докрай. Затворническа харта, основана на вярата. Всеки се моли на собствения си бог, а богът на Дудек беше бял като полимерен стиропор за опаковки.
Гласът на Съдърланд, дълбок и развеселен, като мед, който насипват с черпак в главата му.
„Омразата не е нещо ново, момче. Нужна им е така, както им е нужен въздух, който да дишат. Без нея ще се разпаднат. Тринайските са просто най-новата закачалка, на която да я увесят.“
„И от това трябва да ми стане по-добре, така ли?“
Съдърланд само бе вдигнал рамене.
„Само да те подготви, нищо повече. Ти какво очакваше?“
Надеждата и отчаянието се бореха за надмощие в стомаха му по целия път от крило Б, през двора и до административната сграда. Жегата го натисна като топъл и влажен пешкир. Отразената в облачната покривка светлина го бодеше в очите. Той примижа и погледна нагоре за някакви знаци. На покрива на сградата нямаше хеликоптер, което означаваше, че не са пристигнали високопоставени посетители от Талахаси или Вашингтон. Нищо не се виждаше и в сивкавото небе, нищо особено не се чуваше откъм паркинга от другата страна на яката двойна ограда. Нямаше трескава журналистическа активност, нямаше бусове със сателитни антени. Преди два месеца, малко след като го прехвърлиха тук, Андрицки беше подшушнал това-онова на пресата с надеждата да предизвика достатъчно обществено възмущение, което да ускори благоприятния изход от ситуацията. Тактиката му, уви, беше дала неочакван резултат — медиите на Републиката съсредоточиха вниманието си най-вече върху статута на Карл като таен агент на АГЛОН и смъртта на Габриела в лагера „Гарод Хоркан“. Връзката му с ООН, полезен лост във всяка друга точка на света, тук само наливаше масло в отдавнашната параноя, която Вашингтон грижливо насаждаше след отцепването, а и преди него. Не помагаше и фактът, че цветът на кожата му провокираше най-дълбоките атавистични страхове на Републиката. Сервиран от смехотворно старомодната и силно манипулативна телевизионна помия, която тук минаваше за национално новинарско покритие, Карл се оказа просто поредната доза в услуга на един режим, който от сто и петдесет години умело боравеше с възможностите на информационното затъмнение. Черен, задържан, опасен.
Засега това изглеждаше повече от, достатъчно за целите на Републиката. Нито „Сигма“, нито правораздавателните органи на щата Флорида бяха сметнали за нужно да разгласят подробностите за генетичния статут на Карл — за което той им беше съответно благодарен, защото в затвора противното би било равносилно на смъртна присъда. Пред килията му щеше да се нареди опашка от млади мъже като Дудек, само че без ограничение откъм раса и религия, всичките изпълнени с неясна, но решителна омраза и нетърпеливи да си премерят силите с чудовището. Нямаше представа защо задържат информацията, която със сигурност вече бяха получили. В крайна сметка не беше тайна какъв е и няколко елементарни въпроса в лагера „Гарод Хоркан“, проверка в общите регистри на АГЛОН или дори бегъл преглед на репортажите по случая „Фелипе Суза“ отпреди осем години биха извадили истината на повърхността. Стигнал бе до заключението, че джизъслендските медии са дали на заден, че са размахали послушно опашка пред властите, но още не можеше да проумее защо. Може би пазеха тази информация в резерв, като един вид последен коз срещу ООН, или пък се опасяваха от масовата паника, която би могла да настъпи, стигне ли до обществеността истината за генетичния му статут. Или пък някой бавен като охлюв процес на съгласуване между отделните служби още не беше завършил и когато това станеше, въпросните служби щяха да получат своето възмездие за Уилбринк в лицето на дългата опашка от въоръжени със самоделки сърдити млади мъже.
Ако дотогава Карл не се беше махнал оттук.
Надежда. Отчаяние. Махалото джуркаше стомаха му. Минаха през стоманените решетки и сложната система за сигурност на административната сграда, която включваше обискиране — ръчно и чрез машинно сканиране. Гъгниви заповедни гласове и груби делови ръце. Фолц си тръгна — остави на Гарсия и непознатия да придружат поверения им затворник по дрънчащите метални стъпала до втория етаж и през тежката врата, зад която се простираха тишината и дебелите килими на административните офиси. Изведнъж стана по-хладно и потта по кожата му засъхна. Облицовани стени, корпоративното лого — и на „Сигма“ и на Щатския затвор на Южна Флорида, — нацвъкано дискретно и повсеместно в приглушени тонове, наситеното синьо и яркото оранжево на затворническите униформи тук беше избелено до пастелни отсенки. От време на време мека камбанка откъм някое бюро оповестяваше, че инфо-интерфейсът е приключил поставената задача. Карл усети как сетивата му настръхват от рязката промяна. Жена с пола мина покрай него, истинска жена, не холопорнографска конфекция. Не беше млада, поне на четирийсет беше, но красива посвоему, и с тяло, което наистина се движеше под дрехите. Дори усети миризмата й, когато се разминаха — ухание на жена и на тежък мускусен парфюм, който му беше смътно познат. Спомените от живота извън затвора го връхлетяха внезапно и дръпнаха някаква струна в основата на гръбнака му.
— Насам — каза служителят, когото Карл не познаваше, и посочи. — Четвърта съвещателна.
Сърцето му падна като камък в стомаха. Значи беше Андрицки. Четвърта съвещателна зала всъщност беше миниатюрна стаичка с един прозорец и малка продълговата маса, около която можеха да седнат най-много трима души и в която определено нямаше място за високопоставена компания от представители на щатската прокуратура или на ООН. Нищо важно не можеше да се случи в Четвърта съвещателна. Чакаше го един час с Андрицки, най-много да обсъдят нова редакция на молбата му за преразглеждане, а после щяха да го върнат в крило Б. Яко се беше прецакал.
„Сдържай се, по дяволите!“
Вдиша дълбоко, примири се с новите данни и се зае да картографира ситуацията. Ситуационният дзен на Съдърланд. Не псувай, не мрънкай, виж какво става и се подготви. Ставаше това, че зад вратата на Четвърта съвещателна най-вероятно го чакаше Андрицки с напъните си да го утешава и окуражава, които не успяваха да скрият докрай егоистичното му облекчение, че не е на негово място. Ставаше това, че му предстоеше един час безсмислен бюрократичен монолог, накъсан от паузи на неудобство и трудно сдържан гняв, породен от пълното шибано безсилие на АГЛОН в тоя лайнарник Джизъсленд. Ставаше това, че…
Не беше Андрицки.
Карл се закова пред отворената врата. Ситуационният дзен на Съдърланд го напусна, като изписани листове, изпуснати в кладенец, или като чайки, яхнали вятъра. С него си замина и гневът.
— Добър ден, господин Марсалис. — Бял мъж, висок и елегантен, със сиво-син микропорест костюм, който му легна превъзходно, когато стана и заобиколи масата с протегната ръка. — Аз съм Том Нортън от Ню Йорк. Благодаря ви, господа, засега това е всичко. Ще ви звънна, когато сме готови да тръгнем.
Последва наелектризирана тишина. Не му беше трудно да си представи разменените зад гърба му погледи. Гарсия се изкашля.
— Този затворник лежи за тежко престъпление, сър. Няма как да го оставим насаме с вас, процедурата го забранява.
— Хм, интересно. — Тонът на Нортън беше все така любезен, но с нова, студена жилка, пръкнала се отнякъде. — Според информацията, с която разполагам, господин Марсалис е задържан в окръг Дейд по недоказано обвинение за нарушаване на нравствеността. Случаят му дори не е минал на предварително слушане в съда.
— Не можем да ви оставим сами, такива са правилата — настоя Гарсия.
— Моля, седнете, господин Марсалис. — Нортън гледаше покрай него към Гарсия и другия служител от администрацията. Изражението му беше изстинало съвсем. Той извади телефон от джоба на сакото си, въведе няколко цифри с палец и го вдигна до ухото си. — Ало? Да, обажда се Том Нортън. Бихте ли ме свързали с директора? Благодаря.
Кратка пауза. Карл седна. На масата имаше тънка черна инфоплоча, открехната под дискретен ъгъл. Нямаше лого, което беше върховният израз на борбата между търговските марки, най-горното стъпало, златният медал, с други думи — Марстех. Около нея имаше твърди носители — непознати за Карл формуляри. Плъзна поглед по текста на обратно… думата „освобождаване“ изскочи от страницата и го срита право в сърцето. Нортън го удостои с лека разсеяна усмивка.
— Здравейте, директор Парис. Да, имам нужда от малко съдействие. Не, не, нищо сериозно. Просто имам известни разногласия относно правилата и процедурите с един от вашите служители. Бихте ли… А, благодаря ви, това ще е идеално. — И подаде телефона на Гарсия. — Директорът иска да говори с вас.
Гарсия взе телефона, все едно можеше да го ухапе, и го вдигна предпазливо до ухото си. Не се чу какво му каза Парис, защото телефонът беше от хубавите и предавателният конус прилепваше плътно. Но лицето на Гарсия почервеня като домат. Очите му се местеха от Карл към Нортън и обратно, сякаш двамата бяха парченца от пъзел, които не си пасват. На няколко пъти се опита да каже: „Да, но…“, обаче всеки път млъкваше като попарен. Ясно беше, че Парис не е в настроение за дебати. Когато Гарсия най-сетне успя да се включи активно в разговора, репликите му се сведоха до едно сдъвкано: „Да, сър“, с което разговорът приключи. Нортън протегна ръка да си вземе телефона, но Гарсия, все така изчервен до уши, го метна твърде ниско. Апаратът падна на масата почти без звук и се плъзна на няма и пет сантиметра. Много добър телефон значи. Гарсия го изгледа ядно, сякаш не можеше да повярва, че въпреки старанието му телефонът не е паднал на пода. Нортън го взе и го прибра в джоба си.
— Благодаря.
Гарсия постоя още миг, останал без думи, втренчил поглед в Нортън. Другият служител му измърмори нещо, сложи ръка на рамото му и то побутна към вратата, но Гарсия се отърси от ръката му и посочи с пръст Карл.
— Този човек е опасен. Ако не го разбирате, значи си заслужавате всичко, което може да ви се случи.
Колегата му го изведе от стаята и затвори вратата.
Нортън изчака още миг, после седна до Карл. Светлосините му очи прехвърлиха мост през делящото ги разстояние. От усмивката нямаше и следа.
— Така — каза Нортън. — Вие опасен човек ли сте, господин Марсалис?
— Кой се интересува?
Свиване на раменете.
— В интерес на истината — никой. Въпросът ми беше реторичен. Получихме достъп до досието ви. Да речем, че сте достатъчно опасен, за да ни свършите работа. Но ми е интересно да разбера вие какво мислите по въпроса.
Карл го гледаше.
— Лежали ли сте някога в затвора?
— За щастие, не. Но дори и да бях, едва ли би могло да се сравнява с преживяното от вас тук. Аз не съм гражданин на Конфедеративната република.
Лека следа от презрение оцвети последните две думи. Карл реши да се пробва.
— Канадец ли сте?
Нортън изкриви едното ъгълче на устата си.
— От Северноатлантическия съюз съм. Тук съм от името на Колониалната инициатива на западните нации, господин Марсалис. С предложение за работа.
12.
Още щом той прекрачи прага, Севги разбра, че е загазила.
Долавяше се в небрежните му движения, в съвършения баланс на стойката, когато спря зад стола, в начина, по който го издърпа и седна. Излъчваше се от тялото му под безформената затворническа униформа като музика, която си пробива път през статичния шум на зле нагласена радиостанция. Отвърна на погледа й и през очите му, докато се облягаше удобно на стола, заструи тежкото спокойствие, което се беше настанило в стаята още с появата му. Не беше Етан — кожата на Марсалис беше много по-тъмна от неговата, нямаше и лицева прилика. Освен това Етан беше по-набит, с повече мускулна маса. И беше умрял по-млад.
Но всичко това нямаше значение. Онова си беше там и се усещаше съвсем осезаемо.
„Тринайска.“
— Господин Марсалис?
Той кимна. Чакаше.
— Аз съм Севги Ертекин от службата за сигурност на КОЛИН. Вече сте се запознали с партньора ми Том Нортън. Има някои неща, които трябва да изясним, преди да…
— Ще го направя. — Гласът му беше дълбок и мелодичен. Английският акцент я изненада.
— Извинете?
— Всичко каквото искате от мен. Ще го направя. На определена цена. Вече казах на партньора ви. Ще приема работата срещу безусловно сваляне на всички предявени ми понастоящем обвинения, незабавно освобождаване от щатския затвор и изобщо от юрисдикцията на републиканското правораздаване, плюс компенсация на разходите, които ще направя, докато ви върша мръсната работа.
Очите й се присвиха.
— Не си ли въобразявате твърде много, господин Марсалис?
— Да си въобразявам? — Той вдигна вежда. — Не съм се прочул с умението си да подреждам цветя. Но нека проверим дали си въобразявам, или съм ви разбрал правилно. Ако трябва да гадая, бих казал, че искате да ви намеря някого. Някой като мен. Няма проблем, това ми е работата. Само едно все още не знам, и то е дали искате да ви го доведа жив, или не.
— Ние не сме убийци, господин Марсалис.
— Говорете за себе си.
Старият гняв припламна в стомаха й.