— Гордеете се с това, нали?
— А вас ви разстройва, така ли?
Тя сведе поглед към разтворената инфоплоча и текста върху екрана й.
— В Перу сте застреляли в тила невъоръжена и ранена жена. Екзекутирали сте я. И с това ли се гордеете?
Дълга пауза. Севги улови погледа му и го задържа. За миг си помисли, че той ще стане и ще си тръгне. Даде си сметка, че част от нея се надява точно на това.
Само че той внезапно вдигна поглед към един от високо разположените прозорци на чакалнята. Бегла усмивка докосна устните му, после се скри. Той се изкашля и попита:
— Знаете ли какво е „Хааг“?
— Чела съм за тях. — Чела беше в комюникетата на полицията, в които се настояваше общинските власти да въведат по-строг контрол върху оръжията за лично ползване, преди новата заплаха да наводни улиците. Заплаха достатъчно плашеща, за да мине законопроектът още на първо четене. — Оръжие с биозаряд.
— Меко казано. — Разтвори небрежно дясната си ръка и кривна глава да я погледне, сякаш виждаше дръжката на оръжието в дланта си. — „Хааг“ е система, заредена с изкуствено създаден вирусен комплекс, причиняващ имунна недостатъчност, нарича се „Фолуел 7“. Има и други заряди, но те се използват по-рядко. „Фолуел“ действа много бързо и е много неприятен. Няма лечение. Виждали ли сте човек, който умира от срив на имунната система?
В интерес на истината, беше. Налан, братовчедка от Хакари, момиче на повикване в армейските бази, където Турция гордо изпълняваше европейския си дълг като буфер срещу хаоса от изток. Беше пипнала нещо от войник на ООН. Семейството й, което се гордееше с високия си морал, я изхвърли като мръсно коте. Бащата на Севги се ядоса и намери начин да я изтегли в Ню Йорк — имаше връзки в една от новите изследователски клиники в центъра на града. Отношенията му със семейството в Турция, и без това напрегнати, се скъсаха окончателно. Повече не проговори на брат си. Севги, тогава едва на четиринайсет, отиде с него на летището да посрещнат Налан, бледо момиче с големи очи, по-голяма от нея сякаш със сто години, но и напълно незапозната с градския живот на тийнейджърите. Още помнеше физиономията й, когато тримата влязоха в джамията на Скилман Авеню през една и съща врата.
Мурад Ертекин направи всичко възможно. Вкара Налан в програма за експериментално лечение в клиниката, а вкъщи я тъпчеше с хранителни добавки и противовирусни препарати. Пребоядиса стените в стаята за гости в слънчево жълто и градинско зелено. Молеше се по пет пъти на ден, за пръв път от години. Накрая плака.
Въпреки всичко това Налан умря.
Севги примигна да прогони спомена за подгизналите от трескава пот чаршафи и умоляващите хлътнали очи.
— Твърдите, че сте направили услуга на онази жена?
— Казвам, че я пратих бързо и безболезнено там, където и без това щеше да отиде.
— Не мислите ли, че изборът по право е бил неин?
Той вдигна рамене.
— Тя направи своя избор, когато се опита да ми скочи.
И да беше таила някакви съмнения какъв е, вече не таеше. Налице беше същото непоклатимо спокойствие, което познаваше от Етан, и същата тежка, неповратлива психика. Седеше на стола си като издялана от черен камък статуя и я гледаше. Севги усети как нещо дребничко помръдва в гърдите и.
Натисна един клавиш на инфоплочата и на дисплея се появи нова страница.
— Неотдавна сте участвали в сбиване. Крило Е, при душовете. Четирима мъже са били хоспитализирани. Трима по ваша вина.
Пауза. Мълчание.
— Искате ли да ми разкажете за инцидента от ваша гледна точка?
Той се размърда.
— Мисля, че подробностите говорят сами за себе си. Трима бели мъже и един черен. Беше си наказателен побой, организиран от арийската команда.
— И надзирателите не са направили нищо, за да го предотвратят?
— Системата за наблюдение при душовете може да бъде компрометирана при наличие на голямо количество пара. Край на цитата. — Устните му се извиха в кратка усмивка. — Или пък обективите на камерите се натриват със сапун. Времето за реакция може да се удължи. Поради външни обстоятелства, край на цитата.
— И вие сте се почувствали длъжен да се намесите. — Търсеше мотивация, която би паснала на Етан. — Този Реджиналд Барне… приятел ли ви беше?
— Не. Беше доносник, истински лайнар. Сам си го просеше. Но по онова време не го знаех.
— Той беше ли генетично модифициран?
Марсалис се подсмихна презрително.
— Не, освен ако някъде няма неизвестен за мен проект, чиято цел е да произвежда безмозъчни кретени със склонност към наркотична зависимост.
— Значи солидарността ви е била продиктувана от цвета на кожата му?
Презрителната усмивка се превърна в смръщване.
— Реших, че не искам да гледам как му вкарват бормашина в задника. Това май е решение, независещо от цветовите предпочитания, вие как мислите?
Севги овладя избухването си. Разговорът не отиваше на добре. Нервите й бяха като посипани с пясък от синаптичния недостиг — в Джизъсленд синаптичните модификатори бяха забранени и още на летището й бяха взели всичко, освен това още кипеше вътрешно заради изгубения спор с Нортън в Ню Йорк.
„Сериозно ти говоря, Сев. Бордът е пощурял. Ортис и Рот по три пъти седмично слизат във Втори отдел…“
„Лично? Каква чест!“
„Искат доклади, Сев. Което ще рече доклади за напредък в разследването, а в момента такъв нямаме. Ако не направим нещо, което да раздвижи нещата, Никълсън ще ни се стовари право на главите. Аз все някак ще оцелея. Въпросът е ще оцелееш ли ти?“
Знаеше, че няма.
Октомври. Ню Йорк, дърветата в Сентръл Парк започваха да жълтеят. Докато се приготвяше сутрин за работа, продавачите на сергиите под прозореца й зъзнеха в якетата си на студения въздух. Лятото си беше отишло, килнало се беше като пътнически самолет в ясното синьо небе над града и лъчите на слънцето се отразяваха студени в крилата му. Топлината още не си беше отишла напълно, но скоро и това щеше да стане. Виж, в Южна Флорида лятото още упорстваше.
— Колко точно ви каза Нортън?
— Не много. Че имате проблем, с който АГЛОН не желае да се ангажира. Не каза защо, но предполагам, че е свързано с Мюнхен. — Внезапна и неочаквана усмивка смъкна десетина години от лицето му. — Ама вие наистина трябваше да подпишете споразумението като всички други, сериозно.
— КОЛИН одобри принципно текста — каза Севги, неясно защо сякаш се защитаваше.
— Да бе. Принципно. Принципно: няма да ни казвате какво да правим, глобалистки бюрократични боклуци такива.
Понеже казаното не беше далече от истината, Севги реши да не спори.
— Това проблем ли е за вас?
— Не. Аз работя на свободна практика. Лоялността ми е само и единствено за продан. Както вече казах, просто ми кажете какво искате да направя.
Тя се поколеба за миг. Инфоплочата имаше вграден резонантен заглушител, конструиран с технологии на КОЛИН, което го правеше значително по-сигурен от всяко подобно устройство, внасяно някога от адвокат за среща с клиента му в щатския затвор на Южна Флорида. Колкото до Марсалис, той очевидно би направил всичко, за да се махне оттук. Въпреки това навиците от последните четири месеца се бяха вкоренили.
— Имаме си работа с тринайска ренегат — каза накрая тя. — На свобода е от юни. И убива.
Той изсумтя. Никаква видима изненада.
— Откъде е избягал? От Симарон? От Танана?
— Не. От Марс.
Този път го хвана неподготвен. Той изправи гръб.
— Това е строго поверителна материя, господин Марсалис. Трябва да сте наясно с това, преди да започнем. Убийствата обхващат голяма територия и варират като метод. Досега властите не са направили връзка между тях и ние държим това да си остане така.
— Ще държите я. Как е минал през охранителните системи на нанокулата?
— Не е минавал. Успял е да отмени захождането за кацане и корабът е паднал в Тихия океан. Когато стигнахме там, него вече го нямаше.
Марсалис сви устни в беззвучно подсвиркване.
— Виж, това е добра идея.
Севги реши, че е време да го цапардоса с подробностите. Готова беше да му каже всичко, само и само да изтрие самодоволната физиономия от лицето му.
— Преди това систематично е осакатил другите единайсет, криозамразени пътници, използвал ги е за фураж. Ампутирал е крайниците им и ги е държал живи в криогнездата, накрая започнал да ги избива и да използва други части от телата им за храна.
Кимване.
— Колко време е продължил полетът?
— Трийсет и три седмици. Нещо не ми изглеждате изненадан.
— Защото не съм. Не е имало къде да мърда, а все е трябвало да яде нещо.
— Вие изпадали ли сте в подобна ситуация?
Нещо като сянка прекоси очите му. Гласът му прозвуча почти безизразно:
— Така ли ме открихте? Чрез асоциативно търсене?
— Нещо такова. — Предпочете да не споменава за внезапния ентусиазъм, с който Нортън беше възприел новата тактика. — Нашият профилиращ н-джин ви посочи като единствената друга тринайска, попадала в подобна ситуация.
Марсалис я удостои с тънка усмивка.
— Само че аз не изядох никого.
— Така е. А мина ли ви през ума подобен вариант?
Той помълча малко. Севги тъкмо щеше да повтори въпроса си, когато той стана от стола и тръгна към високия прозорец. Вдигна очи към небето.
— На няколко пъти — каза тихо. — Знаех, че спасителният кораб идва, но оставаха почти два месеца, докато пристигне. Няма как да не превърташ всякакви варианти през главата си. Ами ако не пристигнат, ами ако нещо се обърка. Ами ако…
Млъкна. Погледът му се отдели от облачната покривка и се върна на нейното лице.
— През всичките трийсет и три седмици ли е бил буден?
— Почти. По наша преценка криогнездото му го е изплюло две седмици след началото на полета.
— И от марсианския контрол на полетите не са го прибрали?
— Те изобщо не са знаели какво става. — Севги махна с ръка. — Н-джинът се е изключил, най-вероятно след външна намеса. Корабът е преминал на автоматичен режим. Без позивни за авария. Той се е събудил малко след това.
— Прекрасно струпване на случайности.
— Нали.
— Уви, не особено удобно от кулинарна гледна точка.
— Да. Според нас ранното събуждане е резултат на грешка. Онзи, който е бърникал в н-джина, вероятно е планирал да нагласи системите така, че да събудят нашия човек две седмици преди крайната точка на полета. Но нещо в хакерската програма е завило надясно вместо наляво, образно казано, и криогнездото се е изключило на две седмици от Марс, вместо от Земята. И нашият приятел се е събудил гладен, ядосан и навярно не съвсем с всичкия си.
— Знаете ли кой е?
Севги кимна. Въведе команда с няколко клавиша и обърна инфоплочата така, че и двамата да виждат екрана и лицето на него. Марсалис заряза прозореца и небрежно приседна на ръба на масата. Светлината отскачаше косо покрай главата му.
— Алън Мерин. Събрахме генетичен материал от „Гордостта на Хоркан“ — това е корабът, паднал в океана — и го пуснахме през базата данни на КОЛИН за тринайските. Получихме това.
Беше почти недоловимо — начинът, по който той се фокусира плавно, начинът, по който небрежната му стойка се напрегна в нещо различно. Севги гледаше как очите му се плъзгат по текста отстрани на бледата портретна снимка. Колкото до нея, тя го знаеше наизуст.
„Мерин, Алън (осиг. № 48523(dx3814) — дата и място на раждане: 26-04-2064, Таос, Ню Мексико (проект «Поборник»). Утробен гостоприемник — Биликису Санкаре; източник на генетичния материал — Исак Хубшер, Исабела Гайосо (№ соц. осиг. — приложени). Всички геннокодови варианти собственост на «Еленсис Хол Инк.», патентовани (Партньорска програма 2029 на «Еленсис Хол» и армията на Обединените щати).
Първоначална обработка и обучение — Таос, Ню Мексико, специални умения развити във Форт Бенинг, Джорджия (тайни операции, контравъстаническа дейност). Участия: Индонезия 2083, Арабски полуостров 2084–85, Таджикистан 2085–87 и 2089, Аржентина, Боливия 2088, Ръба (програма умиротворяване в градска среда) 2090–91.
Пенсиониран 2092 (според директивите на Втората конвенция на АГЛОН, протокол «Якобсен»). Приел заселване на, Марс 2094 (гражданско досие на КОЛИН — приложено).“
— Прилича на Христос.
Севги примигна.
— Моля?
— Лицето. — Той почука с пръст по екрана. Лазерното сияние се накъдри; около мястото на допира. Мерин ги гледаше зад вълничките. — Направо е като излязъл от Религиозния сателитен канал. Прилича на онзи, на Човека, който приема имена, от анимето, което пуснаха за Каш-мемориала.
Усмивката се излюпи на лицето й, преди да успее да я спре. Той й отвърна с някакво нейно подобие, премести стола си по-близо и седна.
— Гледала си го, нали? Тук ни го пускат непрекъснато. Разбираш: превъзпитание, основано на вярата.
„Какво му се хилиш като шибана говорителка по новините, Сев? Вземи се стегни.“
— Значи не го познавате? — попита тя, все така на „вие“.
Поглед изпод вежди.
— От къде на къде да го познавам?
— Били сте в Иран.
— Кой не е бил? — Тя не каза нищо. Той въздъхна и продължи: — Да, чувахме това-онова за Поборниците. На няколко пъти ги виждахме отдалече в Иран, при Ахваз. Но от тези данни не личи Мерин да е стигал толкова далече на север.
— Може и да е стигал. — Севги кимна към екрана. — Ще бъда откровена с вас. Това тук е само резюме, при това без претенции за точност. Досиетата на мисиите са още по-неясни. Операции под прикритие, „изгубена“ документация, слухове и мълва, „има данни, че обектът еди-какво си“, неща от този сорт. Увъртания и неясноти на всяка крачка. На всичкото отгоре около този тип се е заформила цяла героична митология. Има данни, които го поставят в зони на бойни действия, отдалечени на стотици километри, в рамките на един ден; разкази на очевидци, че е получил рани, които не фигурират в никакви медицински архиви, някои толкова тежки, че няма начин да е оцелял. Дори и за дейността му в Южна Америка не можем да сме напълно сигурни, защото се застъпва с други. Бил е в Таджикистан; не, не е бил, тогава още е бил в Боливия; изпратен бил сам, не, командвал поборнически взвод в град Кувейт. — Отвращението й заплашваше да прелее. — Казвам ви, този тип е шибан призрак!
Той се усмихна, тъжно някак, реши Севги.
— По онова време всички бяхме такива — каза той. — Призраци. И ние си имахме наша, британска версия на проект „Поборник“, без бляскавото име, разбира се. Наричаше се „Морски орел“. Французите пък предпочетоха името „Осми отдел“. Но никой от нас официално не съществуваше. Имайте предвид, госпожо Ертекин, че през осемдесетте цялата тази история с тринайските беше нещо съвсем ново. Всички знаеха, че технологията е налице, и всички се надпреварваха да отричат, че имат каквото и да било общо с нея. По онова време АГЛОН дори не съществуваше, поне не като самостоятелна агенция. Все още беше част от Комисията по правата на човека. И всички пазеха в строга тайна подробностите за новите си генетични бойци. Близкият изток беше тестови полигон за всякакви гадости, родени от главоломния напредък на технологиите, и всичко това при пълно информационно затъмнение на принципа на отрицанието. Знаете как става, нали?
Тя примигна.
— Кое?
— Отрицанието. Нали работите за КОЛИН?
— От близо две години работя за тях, да — студено каза Севги. — Преди това бях детектив в нюйоркската полиция.
Той пак се ухили, този път май наистина му беше смешно.
— Обаче сте му хванали цаката. „Това е строго поверителна материя и ние искаме да си остане такава“. Съвсем в стила на КОЛИН.
— Въпросът не е в това. — Опита се, без особен успех, да прогони студенината от гласа си. — Просто не искаме да предизвикваме излишна паника.
— Колко души е убил досега? На Земята имам предвид.
— По наша преценка — двайсетина. Някои от убийствата не можем да му припишем категорично, но косвените улики сочат към него. В седемнайсет от случаите е налице остатъчен генетичен материал, който потвърждава, че извършител е нашият човек.