Марсалис изкриви лице в гримаса.
— Не си губи времето гадникът. Всичките ли са в щати на Ръба?
— Не. Първите убийства бяха по крайбрежието на Сан Франциско, по-късно обхванаха цялата континентална част на Северна Америка.
— Значи е в движение.
— Да. Освен това е изключително компетентен хакер. Вечерта на деветнайсети юни е убил двама души в района на Залива и след по-малко от седмица — още един мъж в югоизточен Тексас. Няма и следа от него в архивите на полетите за този период, нито в данните на граничния контрол. Пуснахме лицево разпознаване на всички хора, минали границата с Републиката, както със самолет, така и през гранично-пропускателните пунктове, но н-джинът не откри нищо.
— Може да е променил лицето си.
— За по-малко от седмица? Плюс фалшиви документи за самоличност? Границата на Ръба е най-строго контролираната граница в целия свят. А и н-джинът, който извърши лицевото разпознаване, беше инструктиран да маркира всеки с превръзки по лицето или други следи от прясна хирургична намеса. Излязоха само десетина богати хлапета, прибиращи се след козметична терапия на Западния бряг, и две звезди от еротичните канали.
Този път Марсалис почти успя да сдържи усмивката си — само едното ъгълче на устата му се кривна нагоре. Тези негови усмивки бяха заразни и я дразнеха, така че Севги се съсредоточи върху инфоплочата.
— Единствените варианти, които смятаме за реално възможни, са следните — или е успял да влезе в контакт с професионални контрабандисти на хора само дни след като е стигнал брега, или е напуснал територията на Ръба с полет до междинна дестинация и после се е върнал. Би било трудно изпълнимо с оглед на времето, но все пак е възможно. И със сигурност осуетява опитите ни за лицево разпознаване, защото повечето страни отказват да допуснат нашите н-джинове до инфосистемите си.
— И въпросните убийства са потвърдени категорично — двете в Залива и после другото в Тексас?
— Да. И на двете места е открит негов генетичен материал.
Погледът му се плъзна по екрана на инфоплочата.
— Какво казват от Форт Бенинг?
— Че Мерин никога не е получавал специално обучение по препрограмиране. Можел да си служи с боен компютър, като всички, подготвяни за операции под прикритие. Но нищо повече. Смятаме, че е научил останалото на Марс.
— Или му помага някой друг.
— И това е възможно.
Той вдигна поглед към нея.
— Ако е получил специализирана помощ, за да се качи на борда на „Хоркан“, и продължава да я получава и в момента, значи става въпрос за нещо много по-голямо, а не просто за тринайска, която е духнала от Марс, защото изобилието от червени скали не й е понесло.
— Да.
— И сте стигнали до задънена улица.
Не беше въпрос.
Севги се облегна назад и разпери ръце.
— Без достъп до базите с данни на АГЛОН няма за какво повече да се хванем. Направихме всичко, което ни е по силите, но не е достатъчно. Този тип продължава да убива и е напълно непредсказуем. Интервалите са равномерни, липсва ефектът на кресчендото…
— Нищо чудно.
— … но и не спира. Не допуска сериозни грешки, които да ни отведат до него или дори да ни дадат нещо, за което да се хванем. Запитванията ни до Марс удариха на камък — явно е, покрил следите си там, или както казахте вие, някой друг го е направил вместо него.
— А тук?
Тя кимна.
— Тук, както сам отбелязахте красноречиво, не се радваме на особено съдействие от АГЛОН, нито от ООН като цяло.
— Е, едва ли можете да ги вините за това. — Той ококори театрално очи, после се усмихна широко. — Вие също не сте особено склонни към съдействие през последните десетина години.
— Вижте, споразумението от Мюнхен не беше…
Усмивката изчезна, заменена от смръщена гримаса.
— Нямах предвид споразумението. Мислех по-скоро за гостоприемството, което предлагате на служителите на ООН в подготвителните лагери всеки път, когато се налага да работим на ваша територия. Там ни обичат кажи-речи толкова, колкото еволюционната наука в Тексас.
Севги се изчерви.
— Независимите корпоративни партньори на Колониалната инициатива не са длъжни да…
— Да, да, ясно. — Ново смръщване. — Въпреки това АГЛОН е задължена да окаже съдействие при подобни обстоятелства. Щом сте докладвали за избягала тринайска, те, щат не щат, трябва да се задействат.
— Ние всъщност не държим да се задействат, господин Марсалис.
— Аха.
— Трябва ни достъп до инфоданните им или в най-лошия случай някой като вас, който да поработи с нашите профилиращи н-джинове. Нищо повече. В крайна сметка това си е проблем на КОЛИН и предпочитаме сами да оправим нещата.
„Чуй се какви ги плещиш, Севги. Само с една плавна и добре платена крачка се превърна от ченге в корпоративна подлога.“
Марсалис я изгледа продължително. Размърда се леко на стола, сякаш обмисляше нещо.
— От Ню Йорк ли командвате парада?
— Да. Отпуснаха ни офиси в комплекса Алкатрас на Службата за сигурност на Ръба, работим съвместно с техните детективи. Но откакто убийствата обхванаха целия континент, работим предимно от офисите си в Ню Йорк. Защо?
Свиване на раменете.
— Просто питам. Когато се кача на суборбиталния, предпочитам да знам къде точно ще сляза.
— Добре. — Севги си погледна часовника. — Е, ако искаме да хванем въпросния суборбитален, по-добре да тръгваме. Предполагам, че колегата ми вече е приключил при директора. Има доста документи за оформяне.
— Да. — Той се поколеба за миг. — Вижте. Тук има един-двама, с които бих искал да се сбогувам, преди да тръгна. Хора, на които съм задължен. Може ли да се уреди?
— Ами да. — Севги вдигна небрежно рамене. Вече затваряше инфоплочата. — Няма проблем. Това е една от допълнителните облаги да работиш за КОЛИН. Можем да уредим кажи-речи всичко.
Гватемалеца още беше в килията си, проснат по гръб на койката и — по всичко личеше — в състояние на блаженство, най-вероятно благодарение на доза от новопридобития ендорфин. Изпушена наполовина новокубинска пура димеше между пръстите на лявата му ръка, а очите му бяха почти затворени. Отвори клепачи, сънливо изненадан, когато Карл плъзна шумно пръсти по решетките на полуотворената врата.
— Хей, евробоклук. К’во праиш тука?
— Тръгвам си — отсечено каза Карл. — Но първо ми трябва една услуга.
Гватемалеца с усилие седна. Вдигна поглед към наблюдателната камера в килията и евтиното заглушаващо устройство, лепнато на стената до нея. Не си беше направил труда да скрие заглушителя, който си висеше там всеки път, когато Карл беше идвал в килията му. Не искаше да мисли какво струва на Гватемалеца перманентното недоглеждане от страна на затворническата охрана.
— Тръгваш си? — Крива пиянска усмивка. — Не съм чул да си прокопал шибан тунел през стената.
Карл премести едно дървено столче с африканска резба до леглото и седна.
— Не така. Официално е. През парадния вход. Слушай, трябва да се обадя по телефона.
— По телефона? — Дори и през мъглата на ендорфина Гватемалеца здравата се шокира. — Имаш ли си престава к’во ш’ти струва т’ва?
— Мога да се досетя. И нямам толкова. Виж, има още седем двайсетмилиграмови капсули в найлоново пакетче, напъхани в тръбата на кенефа в моята килия. Твои са. Приеми ги като…
— Не стигат, негро.
— Знам. Приеми ги като предплата.
— Да бе. — Погледът на Гватемалеца започваше да се прояснява. Той пъхна пурата в ъгъла на устата си и се ухили. — И как шъ стане тая работа, че нещо не се сещам. Как ще си уредиш сметката, като не си тука? Предплата срещу какво? И като стана дума… — Челото му се набразди от дълбоки бръчки. — Щом ще се махаш, за к’во са ти мойте телефонни услуги?
Карл махна нетърпеливо с ръка.
— Защото нямам доверие на хората, които ми уреждат освобождаването. Виж, изляза ли, ще разполагам с достатъчно възможности за…
— Да бе! Нали уж им нямаш доверие на онея.
— Отвън ще съм в състояние да ти помогна — повтори Карл. — Тези хора са от КОЛИН. Това говори ли ти нещо?
Гватемалеца го изгледа продължително. После поклати глава и стана. Карл премести крака, за да му направи място.
— Май нещо ме пързаляш, негро. Сигурен ли се, че онея седем капсули още са в тръбата на кенефа, а не вилнеят из вените ти? КОЛИН щял да те измъкне? За к’во бе?
— За да им убия един човек — спокойно каза Карл. Зад него долетя шумно сумтене. И звук от изливаща се течност — Гватемалеца си наливаше сок от охладителния термос, който държеше на един рафт.
— Да бе. Шото в цялата Конфедеративна република няма ни една чернилка, дето да им свърши мръсната работа, та са дошли чак в щатския да измъкнат надут евробоклук като тебе. Пързаляш ме, негро.
— Ще спреш ли да ме наричаш така, по дяволите?
— Опа. — Гватемалеца преполови чашата на една глътка. Остави я и се оригна доволно. — Забрайх бе. Щото ти си единственият черен тука, дето май не забелязва к’ва му е на цвят кожата.
Карл впери поглед в стената пред себе си.
— Там, откъдето идвам, има много други начини да си черен.
— Е, значи си чернилка с луд късмет тогава. — Гватемалеца се обърна да го погледне. Лицето му беше почти любезно, смекчено от ендорфините, а може би и от нещо друго. — Само че сега, брато, не си там, откъдето си, т’ва ш’ти кажа. Сега, брато, си в щатския затвор на Южна Флорида. Сега си в Конфедеративната република, негро. А тука има само един начин да си черен и рано или късно той ще стане и твоят начин. В Републиката няма стоково разнообразие, за нас тука има само една кутия и рано или късно ще те натикат и тебе в кутията при другите чернилки.
Карл задържа още миг погледа си върху стената. Докато не стигна до решението.
— Точно в това грешиш.
— Греша? — Гватемалеца се изсмя. — Огледай се бе, брато. От къде на къде ще греша?
— Грешиш. Защото аз много отдавна съм поставен в друга кутия. Кутия, която ти никога няма да видиш отвътре, и точно затова излизам, точно затова съм им необходим. Защото не могат да намерят друг като мен.
Гватемалеца се подпря на стената и го изгледа любопитно.
— Верно? Знаеш разни фатки, т’ва ти го признавам. А от Луй знам, че имаш некви шибани подобрения. Само че т’ва не те праи убиец бе. Преди два часа излезе оттука с най-добрата самоделка, дето я е праил синът ми, ама чувам, че Дудек още си е жив и здрав.
— Прекъснаха ни.
— Да бе. Заради добрите хорица от КОЛИН. — Но в гласа му вече нямаше толкова подигравка като преди. Смукна замислено пурата. — Жалко за оная курешка, Дудек де. Някой и друг ден в лазарета щеше да му е от полза. Ще ми кажеш ли к’во значи т’ва — „не могат да намерят друг като мен“?
Карл го погледна в очите.
— Аз съм тринайска.
Беше като да обелиш коричка от рана. Четири месеца беше пазил тайната, която иначе би го убила. Сега наблюдаваше лицето на Гватемалеца и видя окончателното потвърждение на параноята си, видя припламването на страх, смътен, но неоспорим, прикрит с отсечено кимване.
— Тъй, тъй.
— Да. — Изпълни го неясно разочарование, явно бе таил надеждата, че този човек може да се окаже неподатлив за стандартните предразсъдъци. Нещо в търпеливия реализъм на Гватемалеца го беше подвело. Сега обаче изведнъж съзря собствения си карикатурен образ през очите на другия. Дори се хвана как несъзнателно се нагажда към карикатурата, навлича старата кожа, изтъкана от безразличие, сила и заплаха. — Е. За телефонния разговор. Какво ще ми струва?
Откри Дудек в стаята за почивка на крило Е. Играеше скоростен шах срещу компютъра. Трима-четирима затворници висяха над главата му. Един покрит с татуировки и луд за връзване пишман ариец, двама кандидат-подмазвачи в края на пубертета и по-възрастен бял мъж, който, изглежда, беше тук единствено заради шаха. И нито един от поддържащите актьори в параклиса — явно Дудек се беше отървал от тях след провалилата се сценка. Твърде много неизразходван тестостерон и други външно привнесени вещества, и твърде много невъздържани думи, докато въпросният коктейл не се изпари от телата им. Кофти компания след провалило се сбиване.
Никой не обърна внимание на негъра, който влезе в стаята. Дудек се беше съсредоточил върху играта, а при пълното аудио-видео наблюдение, вградено в тавана, останалите бяха спокойни и отпуснати. Карл беше на десетина крачки от групата, а още никой не го беше забелязал. После един от кандидат-подмазвачите, изглежда, зърна с периферното си зрение нещо черно и приближаващо се. Обърна се. Направи крачка напред, спокоен при мисълта за множеството наблюдателни камери, надъхан от временната си близост до Дудек.
— К’во искаш бе, скапаняк черен?
Карл направи поредната крачка и го удари в лицето, без да пести силите си. Ударът разби устата на момчето и го повали на пода. То изобщо не понечи да стане, само го гледаше невярващо.
Карл продължаваше да се движи.
Следващият беше татуираният зяпач, който вдигна уплашено ръце, но Карл го смота набързо и го блъсна върху Дудек, който още не беше успял да стане от конзолата. Двамата паднаха един върху друг. Вторият подмазвач само зяпаше и пристъпваше от крак на крак. Нямаше да предприеме нищо. По-възрастният мъж вече отстъпваше, разперил ръце в знак, че няма нищо общо.
Дудек скочи с отработено движение. Някъде се включи сирена.
— Имаме недовършена работа — каза, Карл.
— Ти си се побъркал бе, негро. Наблюдават ни и това е непровокирана агре…
Карл се остави на мрежата. Дудек разбра, че боят няма да се размине, успя да заеме боксова стойка и ритна високо с десния крак. Карл блокира ритника с лекота, вдигна ръце в подлъгващ гард, мушна се под юмрука на Дудек и му счупи носа с удар с ръба на дланта. Ариецът падна по гръб. Другият член на арийското братство, онзи с татуировките, се изправяше със залитане. Карл го удари с юмрук в гърлото, за да го извади от строя, и той се свлече на пода и почна да се дави. Дудек вече беше на крака, не изгуби време дори да изтрие кръвта от носа си. Старо куче. Очите му бяха потъмнели от дива ярост. Налетя като тежкотоварен камион, с поредица бързи удари, всичките прави и много глупави. Карл отби повечето, примижа, когато един случайно го забърса по скулата, после улови дясната ръка на Дудек за китката. Хвана го в ключ под лакътя, изви му ръката и му нанесе удар с подлакътница. Лакътят на Дудек се счупи с хрущене — чу се дори през воя на сирените. Ариецът изпищя и се строполи на пода за последен път. Карл го изрита с всички сили в ребрата. Усети, че нещо там поддаде. Ритна го пак, два пъти, в корема. При втория ритник Дудек повърна — на бавна струя, сякаш нещо в него се беше спукало. Карл прекрачи гърчещото се тяло на ариеца, за да не стъпи в локвата повръщано, срита окървавеното му лице и се приведе над него. Повдигна главата му от пода за едното ухо и изсъска:
— Има нови правила, курешко. Вече работя за големите клечки. Мога да правя с теб каквото си поискам. И да те убия, пак няма да има значение.
На устата на Дудек изби кървава пяна. За размазаната му долна устна беше залепнало парче от зъб. Някъде дълбоко в гърлото му нещо стържеше.
Карл го пусна и се изправи. За миг се замисли дали да не срита още веднъж поваления си противник, силно в основата на гръбнака, за да предизвика травма, която затворническият лазарет няма как да оправи за ден-два, или още веднъж в лицето, за да го размаже окончателно. Или пък в ребрата, докато не се огънат и не пробият някой орган. Поне можеше да го заплюе, помисли си. Само че от гнева му не беше останало нищо. Не му се занимаваше повече с Дудек. Гватемалеца беше получил поисканата цена. Дудек беше временно вън от играта, на път към лечебницата. Нека лайняните му арийски другарчета свършат останалото. Нямаше нужда Марсалис да си цапа повече ръцете. Знаеше какво ще последва, повече или по-малко. Всяка неделя мъже като Дудек ги слагаха в евтини ковчези по пет в редица пред крематориумите за бедни из цялата Република. Повечето така и не навършваха двайсет години.