— Или част от поддържащ режим по време на менопауза.
— На четиридесет и четири?
Ертекин поклати упорито глава.
— Снощи прегледах досието й и там няма нищо за обучение в бойни техники. А и идеята ти изобщо не се връзва с генетичния материал, открит под ноктите й. Наистина ли мислиш, че човек с професионална бойна подготовка ще си прави труда да дере противника си?
— Не. Мисля, че го е направила чак след като се е отказала от борбата. Когато е взела решение, че ще го остави да я убие.
— Защо ще…
Карл видя как Ертекин сама стигна до извода — челото й се изглади, а очите й леко се разшириха. На светлината на виртуалното аризонско слънце забеляза, че ирисите й са с цвят на пръскан кехлибар.
— Знаела е, че ще намерим негови клетки под ноктите й — каза тя.
— Да. — Той сведе свъсен поглед към инфодомовете долу. — Тони си е направила труда да ни събере доказателствен материал. Замисли се върху това. Имаме жена, която знае, че след малко ще умре. Само минути преди смъртта си прави планове как да повлече посмъртно убиеца си. Е, това вече е или нечовешки силна воля, или обучение. Или по малко от двете.
Постояха известно време в мълчание. Той погледна косо към нея и видя как вятърът прилепва косата й към линията на челюстта. Нищо и никакво движение, почти несъществуващо всъщност, но нещо в него пробуди сърбеж ниско в корема му. Изглежда, и тя долови нещо, защото се обърна и го хвана, че я гледа. Карл пое в пълна мяра озарената от слънцето сила на тигровите й очи, после тя побърза да отклони поглед.
— Генният анализ отхвърля наличие на подобрения — каза тя. — Само стандартният хромозомен набор, двайсет и три двойки, без аномалии.
— Не съм твърдял обратното. — Той въздъхна. — Това е шибаният проблем в наши дни. Появи ли се нещо изключително у човек, веднага отваряме каталога с подобренията да му открием серийния номер. Трябва да е нещо, наблъскано в екстразом, някаква генна модификация. Никой не си задава въпроса дали пък не се касае за добрата стара наследственост плюс тренировки и обучение.
— Защото в наши дни най-често е другото.
— Не е нужно да ми напомняш, по дяволите. Само някой да спечели нещо, камерите се включват и моментално се почва с рекламата на някоя от безбройните генноформатиращи компании. — Той вдигна ръце в имитация на благодарствена реч. — „Искам само да кажа, че нямаше да постигна това без добрите хора от «Решения Амино». Без тях нямаше да успея!“ Еба си тъпанарщините!
И без да поглежда Ертекин, знаеше, че тя го гледа с вдигнати вежди.
— Какво?
— Нищо. Просто звучи странно от твоята уста, това е.
— Аха, само защото съм тринайска, трябва да харесвам платеното превъзходство, с което живеем. Виж какво, Ертекин, и аз нямах избор, също като теб. Никой не ми е ръгнал изкуствена хромозома ин витро. Имам двайсет и три двойки хромозоми точно като теб и информацията, която носят, ме прави такъв, какъвто съм. Нещастници като мен не разполагат с опцията да се отърват от модификациите по желание. Няма спринцовка с дезактивираща секвенция, която да ми боднат в задника и да стана безопасен материал за разплод.
— Именно поради което — тихо каза тя, — мислех, че от твоя гледна точка екстразомите са крачка напред. Поне за следващото поколение.
За миг го затисна набралата инерция тежест на безсмисления му гняв, дънеше напред-назад в гърдите му като боксова круша, която никой не си е направил труда да спре. Образи от последните четири пропилени месеца се заредиха безредно в главата му.
Прогони ги.
— Въпросната гледна точка нещо ми идва нанагорно в момента. Но нека се придържаме към Монтес, искаш ли? Едно мога да ти гарантирам — имала е боен опит или най-малкото е била обучавана в бойни техники. Ако нищо такова не излиза в досието й, значи по някаква причина е намерила за нужно да го скрие. Няма да е първата, заселила се в Анжелинското свободно пристанище с чисто нова самоличност. Няма да е и първата, омъжила се за човек, който не знае нищо за миналото й, така че и да говориш със съпруга й, най-вероятно ще е загуба на време.
— Да. Обикновено така става.
— Колко големи са децата?
— На четири и на седем.
— От него ли са?
— Не знам. — Ертекин вдигна ръка и направи жест, който й даде достъп до операционната система. Изтегли инфосвитък — излъчващ меко сияние текст, изписан във въздуха като послание от някой ангел. Запрехвърля страниците с деликатни движения на средния и безимения пръст, с показалеца държеше свитъка отворен. — Да. Първото раждане е регистрирано в Републиката, изглежда, са се преместили в Свободното пристанище малко след това. Второто дете е родено тук.
— Значи и тя е от Републиката.
— Така изглежда, да. Мислиш ли, че има отношение към станалото?
— Възможно е. — Карл се поколеба в опит да облече и останалото в думи, смътните прозрения, които беше получил, докато гледаше възстановката на убийството. — Има нещо друго. Децата са били очевидната принуда, причината Монтес да преклони глава.
Ертекин махна с отвращение с ръка.
— Това вече го каза.
— Да, но правилният въпрос е защо му е повярвала. Можел е да я убие, а после да изчака и да убие и другите от семейството й. Защо е повярвала, че той ще удържи на думата си?
— Мислиш, че една майка, поставена в подобна ситуация, има избор? Мислиш, че…
— Ертекин, цялото й поведение е било поредица от съзнателни решения. Помниш генетичния материал под ноктите, нали? Тук не става въпрос за цивилен, а за компетентен професионалист, който извършва поредица от изключително хладнокръвни и много трудни пресмятания. И една от тези сметки е била да се довери на човека, който я е застрелял в главата. Какво ти говори това?
Тя се намръщи и отговори неохотно:
— Че го е познавала.
Карл кимна.
— Да. И то добре. Достатъчно добре, за да е сигурна, че ще удържи на думата си. Въпросът е къде и как твоята домакиня от предградията, майка на две деца и агент по недвижими имоти на половин работен ден, се е сдобила с такива приятели?
Отиде и се изтегна в един от хамаците, докато тя размишляваше над въпроса му.
16.
Когато излязоха от виртуалната среда, завариха Нортън да ги чака.
Севги примигна, докато мозъкът й бързо превключваше на нормален режим, и го видя да я наблюдава през стъкления люк, вграден в похлупака на гнездото. Беше почти като да гледаш към някого под водата. Тя натисна освобождаващия бутон отстрани и се надигна на лакти, докато похлупакът се вдигаше.
— Някакъв напредък? — Чу собствения си глас все едно ушите й бяха заглъхнали.
Нортън кимна.
— Да. От бавната разновидност.
— Ще се приберем ли най-после у дома?
— Довечера може би. Никълсън е впрегнал и Рот в задачата и по всичко личи, че се готви сериозен дипломатически скандал. — Усмихна се криво. — Рот настоява за тежковъоръжен моторизиран ескорт до международното летище на Маями и придружаващи изтребители, докато не напуснем въздушното пространство на Републиката. Истината е, че просто иска да им натрие носа.
— Такава си е нашата Андреа. — Севги се измъкна от гнездото и се изправи неуверено, замаяна от престоя във виртуалната лаборатория и липсата на синаптик. И като напук я изпълни благодарност към Андреа Уокър Рот и мощните дипломатически мускули на КОЛИН. Всъщност не харесваше Рот, както не харесваше и останалите от политическия отдел, знаеше, че Рот не е по-добра от тях, че е предимно и най-вече брокер на власт и влияние, но…
„Но понякога, Сев, е добре батальоните да са на твоя страна.“
— Според мен истинският натиск идва от Ортис. — Нортън махна към другото гнездо, от което се измъкваше Марсалис. — Наближават номинациите за генерален секретар и така нататък. През следващите осем месеца ще гледа всячески да угажда на ООН. С малко късмет и попътен вятър от догодина може той да ти е шеф, Марсалис.
Чернокожият мъж се ухили.
— Не на мен. Аз съм на свободна практика, забрави ли?
— Така или иначе, най-вече от него зависи дали ще прекараме още една нощ тук, или не. В този щат има много подизпълнители по проекти на КОЛИН. Плюс доста чувствителни лидери на бизнес общността, които не биха искали да се мъти водата. На тази струна ще свири Ортис, докато Рот загрява телефоните до Вашингтон. — Нортън разпери ръце и се обърна към Севги. — Предполагам, че ще трябва да изчакаме, докато се мръкне. Ще си налягаме парцалите, и толкова.
Марсалис примижа и предпазливо раздвижи едното си рамо.
— Има ли ти нещо? — попита Севги.
Той я погледна за миг, сякаш преценяваше нивото на искрена загриженост в гласа й:
— Да. Резултат от четири месеца на долнокачествен бетамиелин хлорид.
— Уф! — изсумтя Нортън.
Марсалис раздвижи експериментално дясната си ръка, така както го правят алпинистите — длан върху основата на врата и лакът високо до главата. И пак се намръщи.
— Едва ли ви се намира нещо подръка, нали?
Нортън поклати глава.
— Нищичко. Пътникопотокът през тази кула напоследък е сведен до минимум. Поради липса на клиенти с мрежа, липсват и необходимите за поддръжката й продукти. Ще издържиш ли, докато стигнем в Ню Йорк?
— Мога да издържа кажи-речи вечно. Просто предпочитам да не го правя, стига за вас да е без значение. Малко е, хм, неприятно.
— Ще ти намерим някакви болкоуспокояващи — обеща Севги. — Трябваше да кажеш още снощи.
— Пропуснах.
— Виж, все пак ще проверя дали нямат нещо в запас — каза Нортън. — Току-виж открият нещичко в прахоляка из складовете.
— Благодаря. — Марсалис премести поглед от единия служител на КОЛИН към другия, после кимна към вратата на в-залата. — Ще ида да се поразходя. Ако ви потрябвам, на плажа съм.
Нортън го изчака да излезе и възкликна:
— Какво? Ако ни потрябвал? Той на нас? Аз ли нещо бъркам, или в момента той е този, който иска нещо от нас?
Севги потисна усмивката ся.
— Той е тринайска, Том. Какво ще правиш?
— Ами първото, което ми хрумва, е да не се претрепвам да му търся бетамиелина.
— Той каза вълшебната думичка. По-точно следващата де.
— Да — неохотно кимна Нортън. — Каза я, вярно.
Поколеба си и Севги разбра какво ще каже още преди да си е отворил устата, И незнайно защо го каза вместо него:
— Етан, нали?
— Виж, знам, че не обичаш да…
Тя поклати глава.
— Няма значение, Том. Аз… Може би наистина съм твърде докачлива на някои теми. Но може би е време. Нали? Канеше се да попиташ за Етан. Дали и той е бил такъв.
Кратка пауза.
— Беше ли?
Севги въздъхна, изпробваше мислено стегите на самоконтрола си. Дишането й беше малко неравномерно, но иначе… „Майната му, Сев, минаха четири години, все някога трябва да…“
„Да какво?“
„Трябва ти… нещо, Сев. Някакво шибано нещо, това ти трябва.“
Нова въздишка. Жест към вратата, през която току-що беше излязъл Марсалис.
— Етан беше… просто различен човек, Том. Не беше само генетичния си код, не беше просто натъпкана с химикали тринайска и изработена по поръчка лимбична система. Той…
Нов безпомощен жест.
— Дали виждам прилики? Да. Дали и Етан излъчваше това… отношение в стил „що не ми срежеш гърлото да видиш дали ми пука“? Да. Дали и Етан караше всеки друг нормален мъж в стаята да настръхва, така както ти настръхваш в присъствието на Марсалис? Да. Значи ли това, че…
— Сев, аз изобщо не…
— Настръхваш, Том. — Тя разпери ръце и пусна на свобода усмивката, която беше спряла преди малко. — Настръхваш. Те за това са били създадени в крайна сметка, вродено им е. А твоята реакция — и тя ти е вродена. Само че ти си резултат от еволюцията на стотици хиляди поколения, а те са продукт на няма и стотина години наука. По-бързо менажиране на системата, това е всичко.
— Това какво беше, цитат от рекламна брошура на проект „Поборник“?
Севги поклати глава и продължи, все така с усмивка:
— Не. Етан го казваше често. Виж, нали ме попита дали Етан и този тип си приличат. Откъде да знам? Етан ставаше половин час преди мен всяка сутрин и правеше прясно смляно кафе за двама ни. Дали Марсалис би направил такова нещо? Кой знае.
— Има начин да се разбере — с равен глас подхвърли Нортън.
Усмивката на Севги се стопи и тя вдигна предупредително пръст.
— Това дори не го подхващай.
— Извинявай. — Само дето не прозвуча много искрено. Усмивка трептеше в ъгълчетата на устата му. — Трябва да прескоча до Пето авеню и да си оправя чувството за хумор.
— Правилно си разбрал.
Той изведнъж стана сериозен.
— Виж, просто съм любопитен. И при двамата са налице някои много сериозни генетични модификации.
— И какво от това? Твоите родители са модифицирали един и същ изходен генетичен материал в чест на теб и на брат ти още в началото на проект „Нортън“. Означава ли това, че двамата си приличате?
Нортън сви устни.
— Едва ли.
— Тогава защо приемаш, че само защото Етан и Марсалис имат еднакъв набор от някои основни генетични характеристики, това би довело до подобие и в характерите им? Не можеш да поставяш знак за равенство между тях само защото и двамата са вариант тринайсет, точно както не можеш да ги поставяш под един знаменател само защото… и аз не знам, само защото и двамата са чернокожи, да речем.
— О, стига, Сев. Бъди малко по-сериозна, ако обичаш. Тук става въпрос за сериозна генетична тенденция, а не за цвят на кожата.
— Сериозна съм, уверявам те.
— Не, не си. Стреляш слепешката и го знаеш. Аналогията ти не струва.
— За теб може би, Том. Но ако излезеш през портала, ще видиш нещо съвсем друго. Все същите жестоки предразсъдъци, старомодни като всичко друго в Джизъсленд.
Нортън я изгледа ядосано. В тона му се промъкна укорителна нотка.
— Ти пък позволяваш на типичното за Съюза тесногръдие да вземе връх.
— Така ли мислиш? — Не искаше да се ядосва толкова, но гневът се издуваше в гърдите й и тя не откриваше начин да го потисне. Гласът й изтъня от беснеещия му пулс. — Знаеш ли, Етан си направи труда да издири сурогатната си майка. Оказа се, че е уважаван университетски преподавател в Сиатъл, но иначе била от тук.
— От Флорида?
— Не, не от Флорида. — Севги махна с раздразнение.
— От Луизиана, Мисисипи, нещо такова. От Джизъсленд във всеки случай. Отраснала в южните Съединени щати преди отцепването.
Нортън сви рамене.
— Доколкото знам, това не е нещо необичайно. По онова време повечето сурогатни майки са били набирани от пояса на бедността. Евтина суровина, пресни яйцеклетки за бързи пари, нали така?
— Да, но тя извадила повече късмет. Договорила се с някаква клиника на Западния бряг да ползват яйцеклетките й срещу достатъчно пари, за да се установи в Сиатъл и да учи. Работата е там, че аз придружих Етан, когато отиде да се види с нея. — Севги знаеше, че гледа безжизнено в една точка, но нищо не можеше да направи по въпроса. Онова тогава беше последното им пътуване заедно. — Разказа ни доста неща. Няма да повярваш какво е преживяла, най-вече заради шибания цвят на кожата си. И това е било само преди едно поколение.
— Говориш за Джизъсленд, Сев.
— О, сега кой се държи високомерно, като гражданин на Съюза?
— Добре. — За пръв път в гласа на Нортън изби гняв.
— Виж, Сев, ако не искаш да говориш за това, хубаво, нямам нищо против. Но гледай да решиш искаш ли, или не. Аз просто се опитвам да разбера нещо за нашия новоизлюпен приятел.
Севги въздъхна.
— Не, не това правиш, Том. Не е в това въпросът.
— Не е ли? Значи сега си и телепатка на всичкото отгоре?
Тя се усмихна уморено.
— Не е нужно. Просто съм свикнала с това. От времето, когато бях с Етан. Не става въпрос за Марсалис. А за мен.
— Брей, телепатка, че и скромна при това. — Но тя долови колебанието му под подигравателните думи. Сви рамене.